This is why we can’t have nice things

През последните дни в публичното пространство се размятат умопомрачителни суми в стотици милиони за нещо, което не знаем дали съществува и дали изобщо някога ще съществува. Всъщност, дори не знаем за какво става въпрос, освен, че някой, някога е поел ангажимент (едва ли безвъзмездно) за нещо, което трябва да платим от собствените си джобове, без да видим каквато и да е изгода от това.

Още по-интересно е, че подобни огромни суми като за малката ни и не особоно богата държава преминават шеметно все така през джобовете ни на съвестни данъкоплатци, през годините ни съзнателен живот и през възможността ни за един по-качествен живот, без реално да си даваме сметка за огромните загуби, които търпим като здраве, образование, сигурност и благосъстояние.

Тези дни Народното Събрание гласува пореден заем, с който да се покрие почти 1 милиард и половина в лева за въпросните реактори за АЕЦ Белене, които никой не е виждал. Общо загубите за България от нещото „Белене“ се оценяват на почти 3 милиарда лева. Преди две години фалира КТБ, а загубите от този предизвикан крах се оценяват на почти 5 милиарда лева. През 1989 България влезе в прекрасния нов свят с 10 милиарда щатски долара външен дълг, около 25 милиарда лева вътрешен дълг и официален фалит, единствения сред страните от Източния Блок, като външния дълг изплатихме окончателно едва през 2015 година. До тук грубо минусите за българските граждани се измарват в десетки милиарди. Абсолютно зашеметяваща сума.

Изобщо няма и да споменавам банковите фалити от средата на 90те, всичките малки и големи корупционни схеми, престъпната в голямата си част приватизация и откровено кокошкарски кражби като плащането на охраната на лица като Пеевски и Доган, които могат да си позволят това (но явно продължават да живеят според принципа „авантата си е жива печалба“).

За всичко споменато по-горе осъдени няма. Виновен е „някой там“, особено когато трябва да се гласуват заеми под натиск или да се хвърля предизборен прах, но като цяло вината и нейният носител са някаква абстракция, удобно използвана отново за нечисти цели. Всички много добре знаят кои са архитектите на прибирането на голяма част от външния дълг, натрупан преди 1989 година, кои са архитектите на големите банковите фалити и кредитните милионери, на фалита на КТБ и на „Големия шлем“, който ни оставя обречени да плащаме отново, поколение след поколение милиарди, докато се чудим защо някъде им се получава по-добре. Но понеже вината е толкова размита и прехвърлена на всякакви митични и полу-митични същества като Ран, Ът, Сорос и демокрацията, малцина търсят истината и справедливо правосъдие.

И в същото време, в държавата на кредитните милионери и милиардери имаме „Фонд за лечение на деца в чужбина“. Фонд, какъвто няма в никоя друга цивилизована държава, и то защото не можем да лекуваме тези деца сами. За десетки години така и не се намериха достатъчно средства, за да могат да се лекуват даже не толкова редки заболявания. И ако за децата има „фонд“, то за възрастните положението е страшно – последният пристан са кампании за набиране на средства, на които помагаме когато и с каквото можем. А ректорът на водещия медицински университет в България прехвърля средства отново към същите алчни обръчи, вместо те да отиват за нова наука.

Същото важи за инфраструктурата, където една магистрала се строи по 40-50 години, половината пътища отдавна вече са на дупки, за образованието с разпадащите се училища без никакви модерни технологии, и дори за отбраната, където трябва да се молим за помощ, защото милиардите за самолети са отишли в нечий джоб. Надяваме се някой да ни подари двигател трета употреба, модерно онко оборудване за болниците или таблети за училищата. Неща, които можем да си купим сами, но сме безкрайно, безнадеждно изостанали. Не спрямо другите, а спрямо себе си в един друг възможен живот.

Мнозина ще кажат, че не е работа на държавата да дава за всичко това. Факт, на държавата не само не ѝ е работа, но тя и не дава. Даваме ние, с очакването, че държавата ще управлява тези средства с грижата на добър стопанин, а ако не успее – ще има отговорни за това. Даваме, защото като общество сме приели, че някои неща като тежки и редки заболявания няма как да се лекуват без общо съдействие и че други неща, като изстребители например, са ни нужни и няма как всеки да си държи по един в задния двор. Даваме и с мисълта, че при добро управление данъците могат да намалеят и че частното здравеопазване или образование също ще помогнат да има по-малко хора, които умират от лечими заболявания през 21 век. Само дето няма как частните начинания да процъфтяват в бедна държава, освен ако това не се случва пак по онзи начин – със субсидии за лимузини, далавери и милиарди за ядрени чайници.

Но понеже като всичко останало правосъдната система също не работи, а тези, които дирижират десетилетното източване дирижират не само нея, но и общественото мнение през мрежата си от информационни канали и канални хора, няма да има наказани и няма да има край. Обречени сме завинаги да плащаме за нечий въздух под налягане, а не за собственото си благосъстояние.

Затова не можем да имаме хубави неща*.

This is why we can’t have nice things е мем, много подходящ за ситуацията с нашите хвърчащи милиарди.

30 години

valery naydenov

Днес се навършват 30 години от началото на най-голямата ядрена катастрофа в историята на човечеството. Юбилеят е мрачен, и въпреки, че ужасно много е изписано по темата, три десетилетия по-късно отворените въпроси са повече, отколкото преди 10 и 20 години.

  • Все още липсва ясна оценка за дългосрочните поражения върху здравето на населението в засегнатите държави. Оценките за заболяванията (най-вече ракови) варират от няколко хиляди до стотици хиляди, като неоспорими са единствено данните за мъжете и жените, участвали в гасенето на пожара и почистването на района след аварията. Грийнпийс излезе с доклад преди месец, като още информация може да се намери и в доклад на СЗО от 2006 година, както и в тази презентация от конференция във Виена от 2014 година.
  • Липсва и оценка в България за ефектите от аварията, както и от престъпното поведение на управляващите по онова време, които не информираха достатъчно и навреме населението, за да могат да се вземат поне някакви предпазни мерки. Предполагам, че се правят изследвания, но през 80те България беше толкова замърсена от неефктивна и нечовешка индустрия, така че ще е трудно да се прецени кои проблеми са от Чернобилската авария и кой – резултат от други фактори. Факт е обаче, че безхаберието по отношение на здравето на населението продължава по същия начин, а замърсяването в София например достига на моменти такива нива, които със сигурност ще доведат до други тежки последици.
  • Тъжно е, когато излизат източници от май 1986 година, в които намираме изречения като „Но небивалиците и измислиците, които напоследък замърсяват информационната среда, очевидно имат вражеска подплата“. Едва ли населението би разчитало на слухове и шепот, ако му беше предоставена адекватна и полезна информация. Помня ясно онзи период, съседката-физик, която дойде и тайно каза на баба ми какво се случва, другия ми дядо, който ходеше да налива вода от извор извън града, заповедта от майка ми „не яж джанки“, ама вече беше късно. Болката, огорчението, унижението, че си предаден, Господ даже знае защо (какво ли са очаквали в замяна – политическо спокойствие? нещо от Москва? или просто са си били такива?) остават завинаги. Защо позволяваме същите хорда се връщат всеки път, все едно никога нищо не се е случило, и каква е тяхната индулгенция?
  • Остава и въпроса дали можем да разчитаме на днешните управляващи за реакция по време на криза, която ще е в полза на гражданите, а не на група избрани. Не знам, Москва не вярва на вражеска подплата, а аз – на лъжци.

Постовете от предните 8 години:

2015 – 29 години

2014 – 28 години

2013 – 27 години

2012 – 26 години

2011 – Миграцията на моруните

2011 – 25 години

2010 – 24 години

2009 – 26 април 10986

2008 – Гери: спомени от април-май 86та

2008 – 22 години

Още за погрома над културното наследство

barokovi kashti

Къщата на семейството ми в Ловеч, част от комплекса Барокови къщи, съборени след неголям пожар (на снимката) и възстановени на друго място. На тяхно място е издигнато това.

За системното унищожаване на културната памет на България и особено на архитектурните паметници от преди 1944 година съм писала неколкоратно, включително по времето на правителството на Тройната коалиция. Темата е много тъжна и трудна, защото реално не е останало почти нищо за спасяване, но е важно да си припомняме какво точно се е случилило и продължава да се случва, за да запазим поне малко от паметта си.

– Ремоделирането на градове като Ловеч, Благоевград и много други през 70те и 80те години уж заради „дипломатическия корпус“ е всъщност умишлено заличаване на буржоазното минало на тези градове. Целта е изтриване на физическите маркери, които биха напомняли, че преди 9ти е имало архитектура, култура, икономика, телефони и неща, различни от кал, каруци, Белчо и Сивушка (не, че и тях ги е нямало, но цялата доктрина на социализма и пост-социализма, включително на ГЕРБ се крепи на идеята, че БКП ни е дала всичко, от колелото и обувките до тока и НДК).

– Това, което беше останало от градската архитектура след погрома на БКП, донякъде консервирано от НИНКН (тогава НИПК), чийто приоритети бяха възрожденски къщи и селски архитектурни резервати стана обект на нова съсипваща вълна, защото парцелите в центъра са скъпи, а офис сграда има повече за продаване от къщица на 2 етажа, макар и красива. Социализмът поне тук постигна своето – новите предприемачи, част от тях с корени в предишната номенклатура нямат никакво усещане за историческа памет и за важността на миналото, нали градим живота нов, а институциите през 90те години бяха де факто безсилни пред мутренско-номенклатурния грабеж.

– Сградата в Пловдив е само частица от всичко разрушено, без да има насочени обществени прожектори, през последните 25 години. И в случая шумът е по-скоро въпрос на късмет, отколкото на някаква повишена обществена бдителност. През седмица-две си отива по част от миналото ни, да не говорим за варварския погром над крепости, църкви и други с цел усвояване на еврофондове. Ходим с възхищение в Прага, Будапеща и Белград, а Прошековата фабрика вече я няма, нито къщата на Стамболов на Раковска, нито къщите в центъра на Варна. Захарна фабрика и банята в Овча Купел са на път да си заминат, като вероятно някой инвеститор изчаква точно това. Паралелите с ИДИЛ за съжаление са напълно естествени.

– Нищо от това, което се е случвало и се случва не е ставало без санкции на най-високо равнище. Не случайно директорът на НИНКН от кабинета на Станишев Угринов беше разследван и съден, без особен резултат, въпреки че периода на неговото управление под благослонния поглед на Стефан Данаилов беше съпроводен от куп скандали, неправомерни разрушения и одобрения. При управлението на ГЕРБ правомощията постепенно бяха иззети от министерство на културата, където очевидно съсипията продължава втори мандат с активното участие на най-високото равнище на министерството. За съжаление ни остава да протестираме пост-фактум, но е редно поне да се потърси отговорност по всички нива на общинско и държавно управление.

За тези проблеми се пише нерядко, но писането е само част от нещата, които могат да се направят, за да се спре с пълнато заличаване и подмяна на миналото.

Функциите на главния архитект и моделът на градоустройство на София и всички останали големи градове трябва да бъдат напълно променени. Институции като НИНКН и регионалните му поделения, които имат все още експертиза и опит следва да бъдат модернизирани и възстановени заедно със законодателството, за да могат да изпълняват пълноценно функциите си по начина, по който това се случва в цивилизования свят. Важно е, което впрочем важи и за цялата останала администрация, тези институции да спрат да бъдат подчинени и зависими от политическата власт.

Важно е да спре станахановското усвояване на евросредства за възстановяване на паметници, защото бързането, алчността и некадърността скоро ще превърнат България в тематичен, парк, който Банкси не е виждал дори в най-лошите си сънища.

Важно е да има осъдени за корупционните и фалшификационните схеми, които позволиха всичко това да се случи.

Важно е жителите на градове като Несебър и Созопол да разберат, че хората идват не заради тях, а заради това, което техните предци са им оставили и за което трябва много да се грижат, защото хлябаът им идва от там.

Важно е да се изготви и приеме законодателство, което да мотивира собствениците да поддържат и пазят сградите – паметници на културата. Например данъчни облекчения, разрешителни за заведения, които функционират на открито след 22.00 часа, обособяване на туристически квартали с ресторантчета и барчета. Всяко от тези неща вече е измислено и прилагано по работещ начин в европейските държави.

Важно е да протестираме, дори за всяка къща поотделно. На някои това може да им изглежда като отклоняване на обществена енергия, но всъщност всички проблеми с кражбите, корупцията и беззаконието са свързани, а гражданският контрол е системен процес, не стихийно явление.

Важно е, не на последно място, да си дадем сметка, че има някои неща, които са невъзстановими. Историческата ни памет до голяма степен определя кои сме ние самите и ако нея я няма, ние няма как да знаем кои сме.

2015

2014 2013 2012 2011 2010 2009

Тази година писах рядко и малко, може би защото повечето неща, които се случваха трудно се поддават на опаковане в думи. Всичко останало е просто повторение на пиеси и роли, които вече сме виждали, описани са многократно и всеки нов анализ е просто влизане в сценария на нищослучването, зад който едни хора продължават да източват обществения ресурс – финансов, морален и психически. Българската политико-икономическа действителност е спирала, която води надолу.

Повече страшна и тъжна, 2015 е от годините, за които се радвам, че свършват. Следващата вероятно ще е още по-интензивна, но добрата новина е, че общественият ресурс не е неизчерпаем източник, а всяко оливане води до преобръщане на колелото на историята.

Дума на годината: стабилност. Мантрата за стабилността е оправдание за всякакви компромиси, но не всеки застой е стабилност и не всяка стабилност е оправдание за компромиси с основния морал.

Epic FAIL: масовата липса на емпатия и човечност.

Epic WIN: човечността у немалко други хора.

Книгите: Краткият чуден живот на Оскар Уао, Джуно Диас; Мидълсекс, Джeфри Юджeнидис; открих Орсън Скот Кард с Играта на Ендър, Говорителят на мъртвите и Ксеноцид; Пещерата на идеите, Хосе Карлос Сомоса; Дора Брюдер, Модиано и Калуня Каля на Георги Божинов.

От публицистиката препоръчвам горещо Nothing Is True and Everything Is Possible: The Surreal Heart of the New Russia на Peter Pomerantsev, която дава повече видимост върху действителността в Русия и трипа, в който пропагандната ѝ машина вкарва всеки, който се докосне до нея. Интересни са и The Big Short (Големият залог) и Flash Boys на Майкъл Луис, които описват механизмите на финансовата криза и възникването на high-frequency trading-а. Тома Пикети не си заслужава времето, Световен Ред на Кисинджър обаче се заслужава, особено като канава за разбиране на днешните геополитически процеси.

Пътуването: с кола през Бургундия и Шампан, с микробус между манастирите на връх  Палуки (снимката е от там).

Аз: работих, пътувах, взимах изпити, говорих на TEDxMladost Women за омразата и опитвах да стоя повече оф-лайн (оказа се, че си заслужава).

2015-1

Несъществуващият дебат за медийния плурализъм

Свалянето от ефир на предаването „Деконструкция“, макар и безкрайно закъсняло доведе до дискусии по темата за медийния плурализъм, свободата на словото, публицистиката като такава и нейното присъствие в обществените електронни медии. Всичко това би било едно добро начало след дъното, достигнато от българските медии през 2015, но за съжаление дебат няма. Подобен няма как и да съществува поради многобройни причини. Ще нахвърлям накратко някои от тях:

1/ Можем да говорим за медиен плурализъм, свобода на словото и право на мнение и изразяване там, където има валидна гледна точка. Валидната гледна точка (много държа да натъртя на това понятие) е това, което прави едно мнение, независимо дали в диалог или монолог състоятелно. Без валидна гледна точка то няма място в публичното пространство, а още по-малко в обществена медия, издържана с пари от данъкоплатците. И ако спорът какво е валидна гледна точка можа да е също толкова обширен, колкото този за тънката линия между свободно слово и реч на омраза, то много лесно можем да дефинираме какво не е валидна позиция: лъжи, клевети, обиди, конспирации, недоказани и най-вече недоказуеми факти, псевдонаучни теории, подстрекателство към агресия, изказвания в нарушение на закона и Конституцията и всякакви други откровени фантасмагории.

В този смисъл дебатът дали със свалянето на подобен вид предаване като „Деконструкция“ е нарушен някой демократичен принцип просто не съществува. Подобно предаване също няма как да съществува. Не е редно и всяко бълнуване да бъде представяно за публицистика, като все пак се предполага, че ръководствата на СЕМ, БНР и БНТ имат необходимите компетенции да различават едното от другото.

2/ Изключителните низини, които бяха достигнати в българското медийно пространство през последните няколко години по никакъв начин не подминаха БНР, като вместо националното радио да изпълнява заложените му обществени функции, част от които възпитателни, то стана част от общия хор от лаицизация, агресия, нормализация на изключително лоши маниери и оскотяване. Не е възможно водещи да употребяват определения като „лумпени“ за когото и да е било, и то в часови пояс, в който ефирът стига и до деца, и това да бъде приемано за „журналистика“, плурализъм, свобода на словото и изобщо – за адекватно поведение от клинично здрав човек.

Ще спомена и крайните форми на комуникация, основана на пълна подмяна, лъжи, клевети, обиди, неверни факти, които изригват от всички останали медии с много малки изключения и които ще доведат тепърва до огромен социален разпад. Най-тъжното е, че фигури на висока позиция или с голямо влияние като вицепремиер, министри и всякакви други легитимират както тези т.нар. медии, така и използването на неистини за подмяна на дневния ред на обществото. Лъжата е истина, стига да върши работа, а пълната липса на хигиена е най-тъжната гледка и при сегашното управление на ГЕРБ и коалиция.

3/ Очевидната пропаганда в полза на чужда държава и външни интереси, независимо коя е тя няма място в българските медии, а проповядването на недемократични идеологии е тежко престъпление, което трябва да се преследва с цялата сила на закона. За нещастие у нас върховенство на закона няма, дневният ред на мнозина също не съвпада с интересите на България, но това не означава, че можем да приемам чуждата пропаганда за свобода на словото. Няма съвременно общество, независимо либерално или консервативно, което да търпи това.

4/ Откровената омраза, която струи от споменатото свалено предаване и не само, и то към всеки, който по някакъв начин е различен, несъгласен, неудобен също не е валидна гледна точка. Дори не е и мнение. Тя е израз на най-дълбоки комплекси, струящи не само от хора, но и от образувания, които живеят върху страх и терор.

Всичко споменато по-горе, а то дори не изчерпва цялата картина, води до основния ни проблем като граждани и общество – пълната подмяна на ценностите, истината, валидните гледни точки, морала, та дори и патриотизма води до грешните дебати, грешните битки и грешните войни. Няма как да спечелиш, когато се биеш със сянката си, докато едни други хора изграждат фалшива държава с фалшиви институции, фалшиви медии, фалшиви управляващи и фалшив морал по уродливия си образ и подобие. Но за да счупиш кривите огледала на лъжата е необходима огромна доза здрав разум, както и разбирането, че не всяко действие е свобода, не всяка дума е мнение и не всяка битка е истинска.

От тук насетне дебатът може да е само в посока нужни ли са в този вид обществените медии и регулаторните органи и как да противостоим на отровата, която се просмуква в общественото пространство. Друга дискусия няма.

Африканските диктатори и диктатурата на лошия вкус

diktator

Снощи ми попадна покана за събитие, което е сбъркано на толкова много нива, особено в контекста на гео-политическата и хуманитарна криза, обхванала Близкия Изток и Африка в момента, че ми е трудно да изразя дълбокото отвращение от тази проява на изключително лош вкус. За съжаление събитието вече се е случило, а аз мога само да изброя тези дълбоко, нечовешки дълбоко сгрешени неща, които нямат място в една България през 2015 година.

1/ Темата на събитието е „Великите диктатори“ на Африка. Като изходим изобщо от презумпцията, че диктатурата сама по себе си е несъвместима със съвременните демократични ценности и е основана върху липсата на върховенство на закона, погазването на основни човешки права и най-често терор, то подобно събитие не само нормализира този светоглед, но по някакъв начин го легитимира като по-добрата политическа система. Много грешно и дори без намигване към филма на Чаплин „Великият диктатор“.

2/ Кои са Муамар Кадафи, Бокаса и Иди Амин?

Муамар Кадафи доскоро управляваше Либия, така че ще припомня само подкрепата му за множество терористични групировки през 70те години и атентата над полета на Panam над шотландския град Локърби, при който загинаха 268 невинни, цивилни граждани. Заповедта за атентата е вероятно издадена лично от Кадафи. Върху останалите му престъпления няма да се разпростирам.

Жан-Бедел Бокаса и Иди Амин Дада остават в историята като най-бруталните африкански диктатори, които по време на управлението си се обогатяват неимоверно за сметка на управляваните от тях държави и различни чуждестранни помощи, а управленията им се характеризират с непотизъм, етнически прочиствания, корупция, политически терор и геноцид. За Иди Амин източниците посочват до 500 000 жертви, като освен всичко друго, той е обичал да разчленява съпругите си на парчета, а Бокаса е известен с това, че е пребивал деца до смърт с тръстиковия си бастуна. След погрома от тяхното управление Уганда и Цeнтрално Африканската република не могат да се оправят до ден-днешен.

Вечеря в чест на тези три личности? Грешно и обидно към милионите им жертви.

Може като паралел да си представите тематична вечеря „Баташкото клане“, и ако това ви се струва невъзможно, се сетете за наследниците на жертвите от Локърби и Банги.

3/ Жан-Бедел Бокаса и Иди Амин са известни и с проявите си на канибализъм, така че наистина, какво означава „кулинарните привички“ и „любимите ястия“ на африканските диктатори? И къде точно според организаторите свършва лошия вкус, когато в историята са останали стотици хиляди осакатени и убити (и вероятно изядени) жертви и къде започва „доброто настроение“?

Вечеря като тези три личности? Извратено, но по долнопробния начин.

4/ Експлоатация на темата „Африка“ в историческата светлината на най-лошите ѝ диктатури за бърз пр и лежерно забавление, когато стотици хора, между които бягащи от Либия и други африкански, обеднели от кражби и терор държави загиват в Средиземно море в опит да избягат от наследството на Кадафи, Бокаса, Иди Амин и мнозина други подобни диктатори е грозно и нелепо. И защо Фреди? Защото е добър готвач, или защото е „бежанец“, тази така модерна напоследък тема, която явно е като перлата върху едно светско парти?

diktator 1

5/ Подкрепата на Мтел и БНП Париба за подобно събитие издава липса на каквото и да е разбиране що е то корпоративна социална отговорност, и кога тя се превръща в корпоративна социална безотговорност. Предполагам, че тази подкрепа не е съгласувана с австрийския и съответно френския собственик на двете компании, но се надявам тази информация да стигне до тях, защото България няма нужда от промотиране на грешните ценности в момент, в който в тази част от света се случва противопоставяне на цивилизационни модели.

„Дарик“ изобщо няма и да коментирам.

6/ Мулти-култи е неправителствена организация, която работи в партньорсто със Столична община, Българския Червен Кръст и Върховен комисариат на ООН за Бежанците за приемане на различните култури в България и чието късогледство в този казус е изключително озадачаващо.

Смятам, че всички въвлечени страни в това сбъркано и грозно събитие следва най-малкото да се извинят и да прекратят тази извратена поредица. Защото днес ние водим спорове дали е нужно да проявим човещина към хора, които бягат, не знаем къде да сложим разделителната линия между бежанец и икономически емигрант и нямаме нужда от лъжи, които ни карат да взимаме грешни и ирационални решения.

Защото диктаторът не е добър, бягството не е приятна разходка по собствено желание и човещината и разбирането за доброто и злото не са част от дихотомията либерално-консервативно, а фундамент под нея, който помага обществата да не се връщат към варварските си корени.

Да си гей в България

Текст, писан за Дневник, 26.06.2015г.

Какво е да си гей в България е нещо, за което много хора не си дават сметка. Разбира се, мнозина имат близки, които са някъде в спектъра на ЛГБТ (лесбийки, гей мъже, бисексуални и транссексуални), но повечето се сещат за нас веднъж в годината, покрай шума около прайда или когато им пуснат Азис.

Естествено, понеже в голямата си част българските медии поднасят изкривена, манипулативна и невярна информация, гарнирана със снимки „от Интернет“, кремълско влияние и солидна доза задъхана истерия, представата за ЛГБТ хората е силно стереотипизирана – ние сме някакви извънземни с артистични заложби, промискуитетно поведение и облекло като за бурлеска. Всичко това звучи твърде хубаво, но за съжаление единственото място, пълно с подобни индивиди, за което в момента се сещам е телевизия „Планета“. Реалността е доста по-прозаична.

Да си гей в България от една страна означава тези неща:

– Работя в офис от 9 до 6, пътувам с градски транспорт и често попадам в задръствания. Като всички хем псувам непрекъснатите ремонти, хем съм се примирила с надеждата, че някой ден нещата ще са по-добре. Или поне няма да има дупки.

– Плащам данъци и възможно най-големите осигуровки според закона, не укривам доходи и винаги се опитвам да съм максимално честна с държавата, дори когато тя не насърчава това. Като другите хора имам проблеми със здравеопазването, рушащата се квартална поликлиника, направленията, качеството и бързината на административните услуги, лошите ремонти в София и извън нея, изтичането на публични средства, корупцията, качеството на образованието и всичко останало, което вълнува средностатистическия гражданин X от град Y.

– Протестирам често. Веднъж в годината за основни човешки права за мен и тези като мен, през останалото време срещу назначения в ДАНС, за върховенство на закона, за зелени каузи, срещу рекомунизацията, срещу фалшификацията на веществени доказателства, срещу насилието, срещу опитите да се замаже убийството на Яна, за оставки и за какво ли още не.

– Имам родители, сестра, приятели, куче и баба съседка, която всяка вечер гледа до 2 екшънa и реалити форматa.

– Обичам да пия бира.

От друга страна да си гей означава и това:

– Ако двойка живее под наем, може да бъде изгонена, ако собственикът на жилището открие, че са гей. Случва се понякога на хора, които познавам. Разбира се, това няма никакви последствия, защото Законът за защита от дискриминацията се прилага трудно и има само пожелателен характер, а темата за фактическо съжителство и брак е табу. Ако гей двойка иска да вземе кредит, доходите им не се разглеждат заедно и естествено, резултатите от анализа не отразяват реално техните възможности. Право на наследяване и други имуществени права изобщо няма и да коментирам.

– Случва се да ставам обект на вербална агресия. Познавам хора, които са били нападани на улицата и въпреки физическите травми не отиват в полицията, защото ги е страх, че там ще станат обект на второ нападение и виктимизация. Често разказвам и за Михаил, когото убиха в парка, само защото „приличал на гей“. Ние, за разлика от другите малцинства, не сме защитени от Наказателния кoдекс, защото в член 162 липсват признаци „сексуална ориентация и полова идентичност“. А дори и да имаше – все тая, защото у нас престъпленията от омраза не се разследват и осъдени няма.

– Когато подам сигнал в прокуратурата за престъпление от омраза като добър гражданин, ме викат поне два пъти на разпит, за да ме питат защо. Защо съм добър гражданин ли? Честно, и аз не знам.

– Правото на медицинска и конфиденциална информация, която се дава само на роднини, не е често обсъждана тема в България, защото и тук, като за други неща, законът е врата в полето. Ние обаче искаме законите да се спазват и да имаме законово основание да получим информация за близкия ни човек.

– Всяка година, когато наближи време за прайда, ЛГБТ хората стават футболна топка за всеки един маргинал, който няма никаква друга възможност да се позиционира в публичното пространство. В години на избори като тази интерес проявяват и политтехнолозите, които използват принадлежащите на олигархията медии, за да всяват допълнително разделение, омраза и страх. През последните няколко години станахме и любимия враг на режима на Путин, а отровата от там се просмуква във всеки ъгъл на държавата и за хората е все по-трудно да различат истината от лъжата в една фантасмагория от еврогейове, танкове, хаарпове, Сорос, война, врачки, соц-носталгия и фалшиви светци.

– Всеки път, когато се опитаме да кажем, че не може да има дебат затова да ни има, или да ни няма и че агресията не е валидна гледна точка, срещу нас се изправят Расате, евангелски пастори, компрометирани ДС персони и всякакви други, които смятат, че „Окончателното решение“ е най-доброто нещо, измислено от Хитлер. И всички тези теории, базирани върху фалшива генетика и фалшива история, се посрещат безкритично от електронни и печатни медии, сякаш 2015 г. никога не е настъпвала по тези земи. Мълчанието е злато, а изкривяването на истината – кеш.

Ние сме като всички други и не съвсем.

На мнозина им е много по-трудно – на транссексуалните, на хората от малките градове и села, които никога не могат да кажат истината, на работещите в консервативна среда, на тези, които се страхуват от агресия, уволнение и остракиране. На по-младите и на по-възрастните.

Когато искам да разкажа защо ни е нужно да имаме шествие за равни права и защо изобщо са ни нужни права, ми се предлага да проведа дебат в студио с поредния самообявил се фюрер, защото няма политик или обществена личност, които да застанат на отсрещната позиция, за да проведем разговор за обхвата на необходимите законови промени. Не разбират и не искат да разберат. Защото човешките права никога не са тема на обществото, понеже 25 години говорим за цената на тока, АЕЦ „Белене“, новия черен дроб на поредния медиен магнат, рязането на лентички и изборите, тези нескончаеми избори, заради които никога, нищо не се случва.

Затова протестираме. За да живеем нормално

Или поне по-спокойно и сигурно. Доводите, че правата са привилегии, а прайдът – демонстрация на сексуалност са просто поредната манипулация, на която сме жертва, защото някой, някъде в държавата има свой дневен ред. Или просто е за няколкото клика в повече. А личният дневен ред рядко е в полза на обществото.

Доказано е, че обществата с по-малко дискриминация и насилие са по-проспериращи, по-щастливи и по-напреднали, защо трябва да бягаме от това?