Няколко спомена за Голямата екскурзия

Не знам колко от нас се сещат за горещата пролет преди 20 години, когато започна това, което евфемистично сега наричаме „Голямата екскурзия“.

Аз обаче съвсем ясно си спомням седмиците преди 29ти май – датата, на която Тодор Живков официално призова в радио- и телевизионния ефир Турция да отвори границите си за тези български граждани, които желаят да се изселят. Спомням си спотаения ужас още от април, един познат на майка ми от Статистическия институт, ходил надолу, към Кърджали и Хасково, който ни разказваше страшни неща за уплашени хора, танкове и очакване за огромна буря.

Няма да проследявам хронологично събитията, искам да си спомня обаче каква беше атмосферата по онова време в центъра на София, когато едно дете ходеше на уроци за езикова гимназия, джанките даже не бяха радиоактивни, а информацията идваше прошепната от познати, за които никога не можеш да бъдеш сигурен какво целят и на кого още шептят разни други неща.

В „Работническо дело“ почти всеки ден излизаха статии на по 2-3 от огромните му страници, пълни с не съвсем разбираеми за мен неща, които трябваше да ме накарат да се страхувам от тези хора, да ги намразя и да съм съгласна с всичко, което се случва. Как попадахме на тези статии, 13 годишните зубъри и хулигани? Ами по обичайния път – класната ни ги изчиташе изчерпателно в час на класния, или караше отговорника по политческата дейност към отряд „Седемте ястребинчета“ да чете вместо нея на допълнителни пионерски събрания.

Всичко би било просто поредното скучно мероприятие, ако у нас не говорехме непрекъснато за това, което става, за срутването на мумиите в другите държави на изток от Берлинската стена, а майка ми ми обясняваше, че това, което правят с българските турци е нещо много, много лошо.

И после бурята започна и вече нямаша как да я скрият. Това, което виждахме по телевизията ни ужасяваше – лади и москвичи, натоварени с одеала и някаква покъщина – портрети, неизползвани чеизи и неща, награбени в бързината, Господ знае защо – щайги, легени, буркани.

Естествено, Първа програма показваше усмихнати физиономии на хора, които обясняваха колко е хубаво, че се „завръщат“ в Турция, но зад тях се виждаха хилядите коли и хора, които се лутат загубени около тях. Загубени и загубили всичко, изгонени, лишени от всякакво човешко достойнство и избор.

А хората все повече говореха и никой не можеше да спре истината. Горещото лято напредваше, а ужасът във въздуха не намаля дори с изпитите, ваканцията и деветосептемврийската манифестация, на която като фон пред трибуната ни смениха единия лозунг от „Българският народ – единен и неделим“ на „Българските нация и народ – единни и неделими“. Идиотщина, нали?

Двадесет години по-късно. Краят на май, очертава се горещо лято, а същите хора, които организираха екскурзионното летуване на стотици хиляди хора отново са тук, размахват пръст и плашат със смяна на имена, с отделяне на автономни територии и всички останали заготовки, които аз още помня от вестник „Работническо дело“, само че напечатан едни двадесет години по-рано.

Да, страшно е, когато синовете на Станишевци и Велчевци, агентите Сава и Гоце и цялата им клетка от ДС пак са тук и играят същия театър. И е страшно, че Голямата екскурзия беше забравена, а гласуването се е превърнало в конкурс за красота.

Днес е началото, време е!

vremeto e nashe

Днес е официалното откриване на кампанията на Синята коалиция.

Мястото – НДК, зала 1, часът – 18.30.

Всички сме там, защото е време!

Книги

Книги, които бих искала да съм написала аз:

37,2 сутринта, Филип Джиан

Мъжагите не танцуват, Норман Мейлър

Алексис Зорбас, Никос Казандзакис

Тенекиеният барабан, Гюнтер Грас

Вино от глухарчета, Рей Бредбъри

Животът е пред теб, Ромен Гари (Емил Ажар)

Самотният бегач на дълги разстояния, Алън Силитоу

Параграф 22, Джоузеф Хелър

Отбой в полунощ, Уилям Уортън

Старецът и морето, Ърнест Хемингуей

Les Petits Chevaux De Tarquinia, Marguerite Duras

Значки

Вчера във вехтошарски кашон на Попа попаднах на 2 значки, които закупих срещу общата сума от 1 (един) лев, без пазарене.

Талин 80, дизайнът и е страхотен.

talin-1

Миша от Москва 80.

misha

В Талин се е състояла олимпийската регата от игрите в Москва през 1980та, а Миша беше официалния талисман (маскот). Тези игри ще се запомнят най вече с огромната си политизираност и един мечок.

Екзодус

Значи. Аз много обичам да започвам постовете си със „значи“, колкото и да не би се харесало това на другарката Байкова, и да продължавам с „какъв олигофрен трябва да си, да…“

remonti-maria-luiza-1

… затвориш например за ремонт булевардите Христо Ботев и Мария Луиза точно в частта им до Централна гара и до автогарата в деня, в който всички софиянци заминават по родните си места за 6 (шест) календарни дни, когато настъпилият екзодус може да се сравни само с описания в Тората или с пристигането на визиготите при Радомир.

smiana-na-relsi-1

Не стига, че целият асфалт е изрязан в странна конфигурация (като из целия столичен град), но и някакви предприемчиви господа са решили да подменят трамвайните релси точно преди избори и точно в момент на лека криза за пътностроителните обръчи и ленти, така че задръстванията в района са като при Семинарията в делничен ден, а стотици знайни и незнайни бабички, помъкнали кошници, щайги, петли и пинчер се придвижват пешком и на талази, което не е непременно добре за кръвното и пулса.

А какъв олигофрен трябва да си, за да не си купиш предварително билет, да отидеш на касата 5 минути преди да тръгне автобуса, да вдигнеш скандал на касиерката, да се сбиеш с гражданина, който е купил последния за Дръстеница, да дойде полиция и охрана и да настане масов въргал в зала, в която има 3 пъти повече люде от предписаното от Гражданска защита.

centralna-avtogara-1

И ако случайно шофьорът ти пусне място, непременно се качваш с дъщеря си, която е на 17, с обещанието да седите една в друга, и то до госпожата, която носи почти сглобен антена за телевизор Велико Търново. Иначе рейсовете са чудесни, следват светлия пример на Ер Бългерия и на площ, предвидена за 45 седалки има поне 70, на които се разполагат минимум 80 човека, пликчета метро и кауфланд, почти оригинална чанта Луи Вуитоун, щайги и антена за телевизор.

Но нека все пак бъдем оптимисти – най-хубавото нещо в София е калта. Расте, но не старее, вечна и свята, тя придава consistency на живота дори и в най-идиотските моменти, когато чувстваш, че всичко друго се разпада. Тя, софийската кал, е там и никога няма да те остави.