Преходът

Датата 10ти ноември обикновено е повод за противопоставяне на различните гледни точки за наследството ни от режима на БКП. През последните години става все по-трудно да провеждаме смислени дебати, дали поради масово промиване на мозъците, обществената амнезия, умишленото замазване на истината и вината на хора, които и тогава, и сега заемат важни за обществото позиции или просто заради натрупаната от трудните години горчилка.

Трудно е и защото срещу разумните позиции се поставя моралния релативизъм, а той е най-силния враг на критичността (ще цитирам Никола Пенев: „Предлагам 10 ноември да се обяви за празник на моралния релативизъм. И по телевизията да се пускат изключително и само спомени на хора, които едновременно жалят по „големия митинг на 7.6.90“ и казват неща като „но все пак при комунизма имаше усещане за справедливост“. Интелектуалецът на прехода е невъзпят герой. Той хем искаше вносни цигари и бонбонки тиктак, хем е недоволен от крайния резултат, хем се брои лидер на общественото мнение, хем не чувства никаква лична отговорност за недослучилата се промяна.“).

Все пак 25 години по-късно, когато наближавам 40те ми се иска да поговорим не за това, което получихме въпреки всичко на 10ти ноември и което поне за мен изобщо не може да бъде предмет на дискусия – свободата да говорим, да се сдружаваме, да пътуваме, да сме тези, които сме наистина, а за прехода. По-голямата част от животът ми е минал през това междувремие, което всъщност все повече придобива митичните измерения на соца. Истината за случилото се е трудна за намиране, а спомените – все по-замъглени. И механизмите за моделиране на обществената памет са абсолютно същите, които моделират спомените за диктатурата на БКП, защото много често тези, които искат да забравим престъпленията на соца са същите, които искат да забравим престъпленията на пост-соца.

25 години са много време. 25 години е повече от половината от социалистическата власт, 25 години е 2/3 от живота ми дотук, за 25 години имам 19 години трудов стаж, за 25 години учавствах в свалянето на 3 правителства, в протестите срещу още толкова, в ефективна стачка, в учредяването на партия и НПОта и в организацията на няколко парада. 25 години е време, в което се родиха, пораснаха и вече работят поколения съвсем различни хора, 25 години е период, в който технологиите завладяха целия ни живот, 25 години е време, в което цели държави са се вдигали от пепелищата на пълната разруха и са създавали чудеса.

Какво са тези 25 години за нас? През последната година все повече хора разбраха, че пред нас има кръстопът и ние трябва да решим по кой път да поемем – изчистване, нормализация и европейско бъдеще срещу мафиотско-азиатска държавност и полу-средновековно бъдеще. Отговорът сякаш е естествен, но ние така и не успяваме да вземем решение. Има въпроси, разговори, теми, които е важно да разровим, изговорим и оценим, за да можем да продължим напред.

Може би е твърде много да искам преходът да влезе в учебните програми, след като дори периода 1944-1989 не е адекватно застъпен, но мога поне да искам да се потърси истината за тези 25 години. Да се отдели реалното от мита, за да можем да изградим отново моралния фундамент, така необходим за функционирането на държавата ни.

Искам да си отговорим на много въпроси: все пак, добър или лош е този преход? Какво ни донесе и какво ни отне? Дали спечелихме като общество от него или изгубихме? Дали е свършил и ако не, кога ще свърши? Кои са обществено значимите събития и фигури, какви са тяхната рола и наследство, кои са предпоставките и кои препятствията пред нормализацията на икономиката, обществените отношения, образованието и какво ли още не? Кое ни кара да повтаряме едни и същи грешки до болка и банковите източвания да са циклични, а едни и същи бандити да се завръщат всеки път в нова премяна? Защо за едно съвсем младо поколение Васил Илиев е герой и все по-малко хора помнят кражбите, убийствата, изнудването и страха? Защо Жан Виденов е същия добър и невиновен човечец като Тодор Живков, а влизането ни в ЕС вече е проблем? Защо не се случи лустрацията? Кой се обладетелства? Кой е виновен, за да ни е толкова трудно? Какво да направим, за да наваксаме?

Въпросите са много и повечето имат еднозначни отговори за мен. Трудно е да се упражняваш на релативизъм, когато си преболедувал, изстудувал, изгладувал, изработил и изстрадал правото си да бъдеш свободен, да не бъдеш грабен, лъган и мачкан. За тези 25 години многократно съжалявах, че не заминах през 1994, 1998 и дори 2013 като мнозина от моите връстници, съученици и приятели. Трудно е да погледнеш без гняв и болка към пътя на майка си, която се лишаваше от всичко, за да завършиш, работеше на 3 места, за да можеш да ходиш на уроци по езици, научи те да се бориш, протестираш и търсиш истината и която след толкова години все още вярва, че днес е много по-добре от 89та, въпреки всичко, през което премина. Аз обаче искам възмездие. Обиковено, прозаично, съдебно възмездие. Искам и бързо да променя нещата, за да може тя да има достойни години пред себе си.

Често се питам – заслужаваше ли си? Трябваше ли всеки път да тръгвам с нова надежда и всеки път на всяка стъпка напред, да правя една назад? Да, вярвам, че трябваше. За тези 25 години имам поне още толкова пред себе си, както и шансът да оправим недовършеното и знам, че няма да спра да опитвам. Но не трябва да забравяме да говорим за истината, защото демоните, които тровеха общественото пространство, спираха усилията ни и подменяха бъдещето ни още са тук и само чрез непрекъснатото повтаряне на истината ще успеем да се преборим.

Празни(ци)

През последните години сме свидетели на атаки срещу различни празници като Св. Валентин и Вси Светии (Хелоуин), които ескалират заедно със засилването на про-кремълската пропаганда и по-общия дух, обзел обществото – еклектична смес от носталгия по соца, копнеж по твърдата ръка, патриотарство, сталинизъм, ксенофобия, крайно православие, псевдо-фолк и революции на маса. Доводите срещу „чуждите и привнесени традиции“ варират от най-обикновена ксенофобия и омраза към католицизма, евроатлантизма (защото България е в Азия вероятно) и Америка до странен религиозен мистицизъм, който плаши с дяволи и вечен огън в Ада.

Трудно ми е да си представя, че масираните атаки са случайност, като и не ми се иска да влизам в сериозна полемика, тъй като е нелепо през 2014 година да спорим за демони, които излизат от процепи в земята (въпреки че, както установих наскоро, у нас в публичното пространство много повече се говори за езотерика, отколкото за модерна наука). Безкрайно трудно е и да се води дискусия с привържениците на „родното и традиционното“, които смятат, че някой, някъде има интерес да натрапи някакви традиции. Перченето „ще ви празнуваме, когато си сложите мартеници“ е също толкова нелепо и тъжно, колкото зловещите предвиждания на отец Йоан, който едва ли е направил нещо, така че БПЦ да влезе в 21 век и да не изглежда като доста зловещ анахронизъм в очите на децата (чудесен и лесно смилаем довод – Сатаната/Западът крадат душите на нашите деца с лъскави изкушения). А споровете с радио-точки рядко водят до нещо добро.

Доводът обаче, че децата забравят за Деня на народните будители заради Хелоуин е интересен, относително обоснован и си заслужава малко размисли.

1. Двата празника от сами по себе си нямат нищо общо. Хелоуин (Вси светии) е древен празник с корени в общото ни индоевропейско минало и ако се доверим на Ницше, като повечето езически традиции е израз на дионисиевото ни начало, основано на играта с опиянението и екстаза. Такива са празниците на кукерите, Сирни Заговезни и много други, които поради самата си същност са били и винаги ще бъдат привлекателни повече от строгите християнски ритуали. Самата идея, че ти гониш страшното и смъртта с маска и огън е изключително силна (Ерос/Танатос) и 2 хилядолетия църковни преследвания не са успели да я изкоренят. Деца и възрастни се забавляват по един особен начин, който ги кара да не се страхуват от страшното и непознатото и в това няма нищо лошо, особено през 2014 година, където основната опасност, която дебне иззад ъгъла е алколното отравяне.

От друга страна, Денят на народните будители е съвремен празник, концепцията за който възниква заедно с възникването на модерната държава и идеята за общество и обществен интерес. За разлика от църковните празници, които почитат светии, направили нещо значимо за вярата, на новите празници почитаме хора, които са направили нещо за обществото, прогреса, мира (дните за възпоминание на загинали във войната). На такива празници освен, че се почита паметта на тези, които са помогнали за общото добруване, се възпитават децата в идеята, че общото е важно, че службата в полза на обществото е нужна и че всеки може и трябва да бъде герой (Стоян Омарчевски го е казал добре преди почти 100 години).

Самата идея да обвиниш единия празник заради другия показва, че някъде нещо се чупи.

2. Хелоуин е твърде комерсиален и заради него Денят на народните будители не успява да хване вниманието на децата. Естествено, че молове и магазини се пълнят с тикви, сърца, мартеници, джуджета, сърни и всякакъв друг кич по празници и това е зле основно за добрия вкус. Крайно време е обаче да престанем да очакваме бизнеса да върши работата на държавата и нейните институции, както и държавата да върши работата на бизнеса, примерно да произвежда блага, докато бизнесът е национално отговорен и се кичи с портрети на Каблешков.

3. Какво да правим на Денят на народните будители? Вариант 1: пускаме 18 портрета във фейсбук на възрожденци, призиви за повече българско и българщина, както и солидна доза омраза към всякакви сирийци, мангали и тъпи американци, които по цял ден се чудят как да ни съсипят като нация. Вариант 2: липсва.

Вчера Румяна Босева пусна снимка с разказ за опита си да намери събитие или място, където дъщеря ѝ да се запознае с ролята на будителите и да приеме този празник като традиция. Няма такова място и няма такива събития. Особено за децата, които по техния си начин, чрез игри и маскаради да започнат да учат важните неща.

По-горе споменах държавата и институциите, които въпреки убеждението ми, че не трябва да се месят твърде в живота на гражданите, би трябвало да инициират и създадат предпоставки за отбелязване, разбиране и възприемане на съвременните празници или важни дати (между които и 10ти ноември). Чудесно е, че този ден е неучебен, но защо е неприсъствен? Учители могат да организират събития и да канят гости – съвременни герои, а музеите цял ден да приемат групи, които да участват в различни интерактивни занимания, да гледат филмчета и да играят във възстановки. За това обаче трябва да се погрижат министерствата на образованието и културата, а не децата просто да имат някакъв свободен ден. Вчера не се случи никъде нищо, но какво да очакваме от правителства, които раздават културните паметници на БПЦ или мутри, а през останалото време се чудят как да останат в 70та година?

Останалите ни  от соца ужаси с маршируване на 24 май пред мумия, както и доста остарелите ритуали на БПЦ не бяха заменени с нищо по-смислено, а бърз преглед на събитията показва, че денят е отбелязан в страната основно с поднасяне на цветя и водосвети.

И ако ние сме големи и можем да помислим кой е будител и кои са важните неща, то децата са изложени на постянен потоп от патриотарщина и псевдо-традиционализъм тип „възстановка на Еньовден от Нешка Робева“, които няма да ги научат как да бъдат по-добри граждани, че има будители отвъд Възраждането и че родолюбие не е да мразиш чужденците.

Нещо се чупи и даже е счупено отдавна и никакъв Хелоуин не ни е виновен. Тъжно е, че пак намираме вината отвъд нас си и чакаме някой да ни оправи, а не да се оправим като общност. А примери имаме, просто трябва да разкажем на децата за тях.