По изхода на студентската стачка ще познаем кои сме и къде живеем

И може би десет хиляди години по-късно археолозите на бъдещото човечество ще напишат в своите доклади:
„Тези човешки същества, които са налагали комунизма, очевидно са страдали от илюзията, че могат да спрат времето. В действителност те са спрели само собствените си часовници.“

Това е края на есето „Когато часовниците са спрели“ на Георги Марков, писано някъде през 70те, а може би и през 60те. От тогава са изминали поне 40 години, горе-долу смислената част на един човешки живот. А може би и 50, това няма чак такова значение.

По-тъжното е, че 24 години след края на Мъртвото време гласовете на хората със спрели часовници са все така многобройни, силни и добре сихронизирани. Даже си мисля, че тези гласове нямат нужда от стимула на страха или парите, те просто са програмирани така, да виждат света в черно и бяло и да реагират като бесни кучета на всичко, което би разбутало застоелите води на тяхното блато.

С думи, които от десетки години се движат по параболата „води ни Партийо, води ни“, „да се снишим, докато отмине“, „демокрацията/демократите/неолибералите/друга-страхотия-по-избор е виновна за отчайващото положение и липсата на пари за ендеката на културата“, „длъжни сте да ни давате“, „всеки, който е против статуквото, е враг на народа, курва, спекулант и изедник“ и „не е времето, мястото и начина за промяна, не се прави така и не се прави от точните хора“.

Да, факт е. Едва ли има друг, който да знае по-добре от рупорите на застоя „как не се прави“, защото те не го правят от години, и не го правят най-добре. Тъжно е да си радиоточка, но още по-тъжно е да си маларийна ларва, доволно застинала в блатото на нищовремието.

Страхът им е една от причините продължаващите вече почти 140 дни, без прецедент, протести да предизвикат буря от омраза, грозни думи и фалшификати. Фалшификати на протести, на протестиращи, на Изборен кодекс, на свободно слово и на загриженост за бъдещето. И омразата идва не само благодарение на парите на заплашения монопол от мутри, олигарси, посредствени политици и Държавна Сигурност. Тя идва благодарение на нашите пари, раздадени, източени или платени като заплата в обществени медии, Народното събрание и Министерски съвет. И най-страшното – тя често идва напълно безплатно.

Страхът и ужасът, че блатото ще се изплиска. Все пак, много въпроси не ми дават мира – какъв точно трябва да си, за да насаждаш омраза срещу бъдещето – децата, студентите, знаещите, можещите, искащите да учат? Може би същият, който е предавал брат си по време на Сталинските репресии, съседа си на Народния съд и е доносничил срещу колегите си по време на диктатурата в България.

Едно нещо знам със сигурност. Виж кой те мрази и се страхува от теб, и ще разбереш дали си на прав път.

От 14ти юни насам вървим по правилния път. Протестите се случиха в точното време, на точното място, студентите се присъединиха организирано също в точния момент. Всъщност няма неточен момент да започнеш своя бунт срещу блатото. Но има неточен момент да сипеш омраза. И неточните хора, срещу които да го направиш. Децата.

Знам още нещо – по изхода на студентската стачка ще познаем кои сме и къде живеем. Дали ще успее или ще бъде смазана. Дали управляващите ще пуснат престъпници да направят погром или ще си подадат оставката. Дали сме мислещи хора в демократична държава, или човечета със спрели часовници в безвремието на диктатурата. Дали България има бъдеще или то ще отлети безвъзвратно през Терминал 1 и Терминал 2.

И също знам, че продължаваме. Ние, от площад „Независимост“, студентите, преподавателите, мислещите, можещите, искащите.

П.С. Докато пишех този текст, в двора на СУ нахлуха скинари, предвождани от депутата от БСП Борис Цветков, близките до правитеството Нина Гергова и Бисер Миланов -Петното и Андрей Вълчев от младежкото БСП. По ирония на историята следовниците на Сталин и Хитлер и организираната пресъпност бяха обединени от обща кауза – погром над демократично протестиращото бъдеще на България.

Изложба „Политически плакат 1945 – 1953“ в МСИ

soc plakat msi (4)

Първоначално кръстих поста „Изложба на пропаганден плакат“, но реших да запазя официалното име на експозицията, въпреки че „пропаганда“ е първото, което идва наум при сблъсъка с такъв тип изкуство.

Самият Музей на социалистическото изкуство пък е изключително противоречив от гледна точка на това, че създаването му се случи по неясен начин и с мъглива цел.  В началото бях изключително зле настроена, тъй като представянето на музея лъхаше на възкресяване на най-лошите призраци на соца, авторитарния режим и на ново промиване на мозъци от типа „колко беше хубаво тогава, а демокрацията съсипа всичко“. Всичко това предполагам, се дължи на липсата на визия на създателите му или на лоша комуникация, а може би и на комбинация от двете.

soc plakat msi (5)

От друга страна, абсолютно задължително е различните пропагандни инструменти от целия период на управление на БКП  – плакати, филми, книги, лозунги, песни и прочие да бъдат изложени или лесно достъпни, както и да бъдат задължително придружени от оценка и анализ. Макар и голяма част от нас да са живели в развития социализъм, нямаме спомени за началото, когато ударно се подменя социалната реалност в новите социалистически държави.

Целият комплексен набор от послания през различни канали е важен не само за реалистична оценка на миналото, нещо, което така и не се случи, но и за разбиране на случващото се през последните 23 години – защо има устойчиви митове, защо хората реагират на червени бутони като „богаташ, цената на тока, пенсия, финансист, банкер, спекулант“ т.н. и защо е толкова трудно обществото ни да направи точно прехода в съзнанието си (за пример истерията и общественото одобрение след убийството на „банкерката“). Неприятно е, че и изключително образовани и интелигентни хора вярват в неверни неща и приемат например, че национализацията и Народния Съд са доста крайно, но пък не толкова лошо нещо, оправдано от историческата реалност.

Изложба като „Политически плакат 1945 – 1953“ (80 плаката от България, Албания, СССР, Китай, Полша, Унгария и Румъния) е показателна за общите механизми и инструменти за подмяна на ценностната система, колективните вярвания и чувствата в едно много широко гео-политическо пространство.

Повтарящ се мотив – работниците заедно побеждават злите империалисти, част от пропагандните оръжия по време на Студената война. Съществуването на общ враг е изключително важно за създаването на нова, обща идентичност.

Китайски плакат, на който корейски щик и китайска вила заедно убиват змията САЩ.

soc plakat msi (7)

Също китайски плакат – обединените социалистически държави обръщат в бяг враговете, които са архетипни – военната хунта, финансистът, спекулантът и зеленото зло с бомбата – ядрена, химическа или биологическа.

soc plakat msi (11)

Сторонници на мира, съветски. Същите архетипи с бомбата.

soc plakat msi (31)

Кризата побеждава финансовото зло, български.

soc plakat msi (49)

Изключително интересен български плакат, при това на Стоян Венев. Важна е разликата в пропорциите на турците и гърците, чичо Сам и българските бдителни другари, както и начинът, по който са изобразени южните ни съседи, включително свастиката.

soc plakat msi (50)

В допълнение към този плакат още 3, противопоставящи живота в България с този в Гърция, Турция и Титова Югославия, по това време вече враг на доминирания от Москва блок.

soc plakat msi (20)

soc plakat msi (21)

soc plakat msi (22)

Един плакат на турски, предназначен за българските турци – „Българските турци следват Георги Димитров и Вълко Червенков в името на социалистическото бъдеще на страната“, с труженик с медал, селянка и селянин с чалма.

soc plakat msi (23)

Колективизацията на земята на полски и български плакат, изключително подобни. Хората са радостни, въпреки че в действителност съвсем не е било така.

soc plakat msi (19)

soc plakat msi (58)

Използване на добре познати символи и инструменти – календар за 1956г. с празници и светци-мъченици за правата вяра, по подобие на православно календарче. Ортодоксалната мистика е в основата на митологияда и ритуалите на съветския социализъм, а в случая е важно да се отбележи и равнопоставеността на руските и съветските празници с българските.

soc plakat msi (40)

soc plakat msi (35)

Нов празник – този на миньора.

soc plakat msi (29)

И новите евангелия, Нов Нов Завет – пътят и историята на партията на Ленин и Сталин, съветски.

soc plakat msi (33)

Албански плакат, на който Москва и Кремъл са блян, част от символиката на новата религия.

soc plakat msi (15)

3 плаката от кампанията преди референдума за монархията в България, на Борис Ангелушев и Александър Жендов. Митът, съществуващ и до днес, че монархия = фашизъм = капитализъм.

soc plakat msi (54)

soc plakat msi (53)

soc plakat msi (52)

Останалите плакати от изложбата също са много интересни и повод за размисъл и анализ. В момента се прожектират и 5 филмчета от по 5 минути, сглобени от кинопрегледи и архивни кадри от България, по темата за култа към личността, пионерската организация, бригадирското движение, колективизацията и национализацията и т.н., които допълват картината.

Извън това, продължавам да смятам, че освен усилията на „Институт за изследване на близкото минало“, отделни университетски учени и журналисти като Христо Христов, които стигат до много малко хора, е необходима спешна преоценка на периода 1944 -1989, и комуникация към цялото общество, за да може не само да се познава добре миналото най-сетне, но и да има добра основа за ценностна система, отговаряща на Европа през 21 век.

Иначе пътят към нова диктатура, както показа най-сетне официализирания путинизъм, е много кратък.

Писмо от една донякъде успяла жена на 37

Отворено писмо до себе си

Това лято, започнало истински на 14ти юни, и продължаващо през октомври, а може би и през ноември, декември, през зимата, и през другото лято, и другата зима бях вкарана в различни рамки, парадигми, конструкти и дихотомии. От мнозина бях описана с купища думи и думички, даже такива, за които покойната ми баба би казала, че не подхождат за речника на една дама или един джентълмен. Даже за речника на един другар не биха подхождали, колкото и да е беден той.

Бяхме описвани аз, и моите десетки хиляди съпротестиращи от „Независимост“ – площад и състояние на духа, като млади, умни, красиви, лумпени, платени, зависими, соросоиди, голи, рептили, мразещи, дизайнери, креативни, нахални, престъпници, алкохолици, курви, олигарси, необразовани, свръхобразовани, мързеливи, капиталисти, анархисти, антихристи и прочие епитети.

Вчера обаче, за миг всички ние, а и още няколко милиона пребиваващи в тесните рамки на тази държава бяхме наречени не-успели. Не-успели дотолкова, доколкото светът е двуполюсен и в единия край сме ние, а в другия – те. Те, които са тъй успешни, че си имат собствени вестници, телевизии, контра-протестиращи, Народно събрание, правителство, партии, полиция, Конституционен съд, прокурор, съдии, пиари, социолози, певици, авиоотряди, футболни отбори, агитки, пласьори, рапъри, трафиканти на жени, Ванги, генерали, самата Конституция и всичко останало.

Успехът е да имаш държавата. Само че, не както пише в Конституцията, да я имаш заедно с всички останали граждани, а да си я имаш така, само за себе си. Да си я ползваш, да си я продаваш, да си я делиш и парцелираш, да си я посукваш, да си я местиш от една офшорка в друга и от единия крачол – в друг. Пък може и да не е на твоя панталон, нали.

Успехът. Тази дума, която от вчера ме кара да се питам какво съм аз, извън факта, че съм една жена на 37 години и от тях 37 съм прекарала най-вече в тясното пространство, из което маршируваме всяка вечер от сто и кусур дни. Успяла, не-успяла, неуспяла?

И понеже вече освен на красиви и грозни, се делим и на успели и не толкова, т.е. на вас и на някакви лузъри, които, щото са смотаняци, очилари и не-тарикатчета, е трябвало сами да се бъхтят за висшо –ха-ха, сами да правят с ръцете си бизнес, да работят от сутрин и вечер, събота и неделя, да учат още и още, да помагат на родителите си, да гледат деца, да се опитват да живеят нормално и да пътуват по света, който толкова дълго време ни беше отнет и за капак да дават времето си про боно (това означава „за без пари“, да, има и такова нещо) за свои и нечии чужди права, за каузи и проблеми и да, пак да – за да върнат държавността в държавата и държавата на нас, неуспелите, извадих калема и теглих чертата.

Равносметката?

2 свята, единият – излишен, ако мога да перифразирам Смирненски.

24 години, а за някои и доста повече не спираме да се борим за държава, в която демокрацията не е фасадна, пазарът е свободен, словото е свободно, хората не са зависими – нито в селата, нито в малките градове, нито в големите, нито в администрацията, нито в частния бизнес. Държава, в която и бизнесът не е зависим, а монополите не се случват по олигархично-политически път. Държава, която не е зависима от руски самодържци. Държава, чийто военни съюзници не се притесняват да споделят с разузнаването ѝ класифицирана информация. Държава, в която има върховенство на закона, и една-единствена Конституция, не 2 – по една за 2те групи конституционни съдии, а може би и една 3та – на успелия човек. Държава, в която доброто ти име зависи от твоите чест, морал и постъпки, а не от решението на този или онзи собственик на медии и неговите демиурзи. Държава, която не прави хуманитарна криза от няколко хиляди бежанци, докато срастналите се с нея медии всяват страх и омраза. Държава, в която саморазправата не е издигната на пиедестал, стига да си иконописец, а жертвата ти – банкер-наркоман. Държава, в която хората не се лекуват със смс-и и дарения, не живеят в ужас от пенсионирането и не се страхуват от полицията. Държава, свободна от ченегесарско-олигархичния си мазен слой, който не пуска кислорода надолу. Държавата, за която всички ние бленуваме и за която излизаме на площада и в началото на 90те, и 97ма, и 2009та, и 2013та.

Другата държава, вашата, е излишна. Както и разбиранията ви за успех. Защото отвъд успеха, независимо в коя парадигма сте си го позиционирали, има неща като законност, морал, ценности, свобода. Да, свобода. Докато вие живеете увити в кевларени одеала, зад бронирани стъкла и 10 реда мутри, ние дишаме свободата, дори обградени от полицейски кордон.

Да, аз съм един успял човек, на 37. Донякъде, само донякъде, защото има още доста работа за довършване.