Elevation 2011

Слънце, ледена бира, ливади, момичета по бански, момчета, голи до кръста, шалтета, масета, музика, лято, джин-тоник, музика, планини, залез, Skye, още ледена бира, приятели, познати, музика, среднощна закуска, палатки, чували, внезапна буря, саунд чек в 7 сутринта, слънце, кафе.

Останалото са подробности, аз лично си изкарах прекрасно, предполагам, защото нещата се случват основно вътре в главата.

Въпроси в крак с времето

Снощи, в ранните часове на нощта, в типично диктатурен стил общината изпрати почистваща фирма, която за много кратко време изличи това, което много хора определят като най-голямото събитие в съвременното ни изкуство (не, Рашидов, не е твоят музей за съвременно изкуство, в който, както се оказа има основно твои скулптури).

Сега, след случилото се съответните държавни и общински власти трябва да разяснят на гражданите си в крак с времето и епохата:

– с какви пари е платено почистването на паметника. Ако са от общинския бюджет, защо на „Шалом“ е било отказано почистването на свастики, с мотива, че общината няма средства и човешки ресурс? Ако не са от общинския бюджет, откъде идват?

– ако почистването е платено от Светлана Шаренкова, ще плати ли тя и почистването на свастиките, които са „обида за паметта на загиналите съветски войници“. Или не са?

– ще почисти ли общината незабавно София от свастики, слово на омраза и всичко друго, което я е превърнало в кошмарен за живеене град?

– ако Русия и „руският народ“ са обидени от този „акт“, дали Израел не е обиден от непрекъснато поругаваната синагога и еврейски гробища? Кой решава кое за кого е обидно и кое не?

– след като е заведено незабавно дело срещу неизвестен извършител, ще бъде ли заведено също толкова бързо такова срещу тези, които са надраскали пречупени кръстове, „Умрете в мъки гнусни педали“, „Циганите на сапун“ в цяла България, и то върху религиозни паметници и надгробни плочи?

– защо национално-отговорният президент и останалите национално-отговорни политици са оставили паметника „1300 години България“ да се разруши, докато пазят Паметника на Съветската Армия? Къде е паметника на българските участници във Втората Световна Война, сред които и дядо ми – танкист и участник в боеве?

– ако според Вежди Рашидов тази поп-арт инсталация е „углавно престъпление“, то защо побоят над хора от различен етнос, сексуалност и религия не е?

– на какво основание полицията си позволява да разпръсква граждани, които седят в парка? Кое точно определя какво е „струпване“ и защо пиенето на по бира от 20 човека парка да е, а сборищата от десетки неонацисти, които нападат разхождащи се в съседния парк да не е? (ако ви интересува, аз пуснах събитието за „на по бира“).

– защо общината отговори на искане за разрешение за провеждане на мероприятие след 2 седмици, след като законово-установения срок е 72 часа? За сметка на това избра фирма-изпълнител за няколко часа, което е прецедент в съвременната ни бюрокрация.

– получил ли е Вежди Рашидов хонорар или някакъв вид заплащане за статуите си в Музея за съвременно изкуство?

– има ли в държавата двойни стандарти и лицемерие във всички нива на управление?

– има ли руски натиск над правителството и общината?

– има ли полицейщина в държавата?

– от кого се страхува властта, че реагира така изненадващо бързо и в потайни доби? От Путин, от Медведев, от Валентин Златев? От гражданите?

– кой управлява и въобще управлява ли някой тази държава? Защото ако огромна част от времето на премиера отива в игра на различни спортове с топка „на вързано“, а ние, на далеч по-скромни позиции даваме дневно по 10-12 часа, то нещо е много, много сбъркано.

Съжалявам, но всичко това е deja vu, и мисля, че след селяндурщината (Стоичков да ме поучава от парламента, докато премиера отказва да дава обяснения там за мен е ОГРОМНА обида), обедняването, корупцията, безхаберието, кадруването, калинките, вучките, СГС, некадърността, смесването на властите, заплахите над националната сигурност (което е УГЛАВНО престъпление) и откровената диващина, наложена като стандарт на всички нива и във всички плоскости на живота и обществото ни

възвръщането на откровения тоталитаризъм от откровено полицейско-селско-популистки стил под руска команда прелива чашата окончателно.

Въпросите са риторични.

Хайде да си хващате бохчите и да ви няма!

В 4 часа за 4ти път – София Прайд!

Днес в 16.00 часа, Моста на влюбените до НДК.

Тази снимка и тези усмивки струват повече от хиляди думи, другото го казвахме тук, и тук, и тук.

Ще се видим в 4, за 4ти път :)

Защо ще гласувам в неделя за Прошко Прошков?

Налага се да започна с една вметка: така или иначе бих пуснала подобен пост, който и да беше кандидат на ДСБ, тъй като съм член на партията от самото и учредяване, но в случая личният ми избор напълно съвпада с партийната кандидатура.

Мислех да се впусна в дълги обяснения за младите семейства и удобствата, които трябва да им се създадат в новите квартали, като детски градини, училища и дори пътища, за велоалеите и слизането на хората от колите, за разчистването на тротоарите, по които да могат спокойно да минават хора и колички и какво ли още не от милионите проблеми в София и как Прошко ще се справи с тях.

Но няма. Аз ще гласувам за Прошко защото:

– е човек, в чиято честност съм сигурна и знам, че ще спре това продължаващо от десетилетия източване на ресурсите на града, което храни дори фирми от Варна, близки до трибуквена групировка.

– заради Водната кула.

– защото се интересувам какво става в София и следя работата на кметовете на ДСБ и знам, че ремонтите на улиците не зависят от тях. Знам и как кметовете, които не са от ГЕРБ са бойкотирани финансово от СО, защото парите ни на данъкоплатци отиват за предизборни показни акции.

– защото няма да докара Веселин Маринов да прави концерт на площада с общински пари.

– защото слуша джаз и и прави такива плейлисти.

– защото обичам вицове за „инженер, софиянец…“.

– защото най-сетне е време моето поколение да вземе в ръце съдбата си и тази на града ни и на държавата ни.

12 юни, в посочените училища, като всеки е поканен да изрази мнението си, не е нужно да си член на ДСБ или СДС.

П.С. Ще гласувам и за доцент Светослав Малинов, който за мен също е безспорна кандидатура и има пълното ми доверие, но съдбата на София тези дни ме вълнува много и се надявам, че на тези вътрешни избори кандидатите ще разчитат на доброто си име, а не на нечестни прийоми.

Лондон, май 2011

Няколко снимки от Лондон от миналия месец и малко коментари по тях.

Олимпиадата вече е почти навсякъде, което донякъде е много вдъхновяващо, от друга страна се сещам в какво точно се е превърнала тя. В гарата Сейнт Панкрас висят големи пет кръга.

Оттам тръгва и влака Юростар, който пък ме подсеща как и какво се строи в тази част на Европа, за разлика от някои други места.

Дама в розово. Тъй като не съм свикнала тук да срещам често напълно забулени жени, не мога да преценя дали този факт ме притеснява или не, на съвсем първично ниво.

Индия – следващият имотен балон? Сигурна съм, че таксита с картинки от Банско са кръстосвали улиците допреди няколко години.

Мери Попинз.

Един голям човек, живял в Тависток. Че къде другаде?

Характерните будки. Техният външен вид, както и профила на такситата едва ли някога ще бъде променен. В хотела имаше няколко табели от края на 70те, любезно обясняващи, че телексът на хотела може да се ползва от 2 до 4 следобед, но така и забравих да снимам този пореден символ на британския консерватизъм.

Да не забравяме откъде тръгва почти всичко голямо в музиката.

Една мечта се сбъдва – Британският музей.

Розетският камък и историята на Шамполион от тази книжка на Магдалина Станчева ме караха да мечтая за живота на археолог – лингвист.

От всички безценни артефакти в музея естествено най-интересни са мумиите. Котешките приличат на играчки, а другите изобщо не изглеждат страшни. Все пак е забавно да си представиш как нощно време се разхождат из залите на музея, играят на шумерска дама или свирят на лири, останали от времето на Орфей.

Say ‘Hi’!

Седмица след кралската сватба в града всичко все още е сватба.

Човек със сини торби.

Тези балкони ме карат да мечтая.

Истинският джентълмен винаги носи бастунче или чадър.

Старо и ново, най-обичайната гледка в Лондон.

Червенокосо момиче в Сохо.

Тя е траш и не се срамува да си го признае.

Добре дошли на междугалактическа станция „Уесминстър“.

Прабабите на тези патици сигурно са приветствали адмирал Нелсън със същото хладнокръвие, с което позират на туристите.

Друг голям човек. „Моби Дик“ влиза в личния ми топ 10 за книги.

При тази гледка сърцето ми спря. Буквално.

Време за чай. За какво друго?

Небостъргачи. Най-новата архитектура на мен изключително ми допада, нищо, че автохтонното население нарича например тази сграда „Исенгард“.

За този Фолксваген – бръмбър така и не реших дали е извращение или кичът преминава в пост-модернистичен-поп-арт.

Библиотека със страхотна архитектура, като от научна фантастика от 70те.

Баскетболно игрище на покрива.

Ново и старо отново, въпреки че стъклената фасада вече е винтидж по онзи начин, по който седемдесетарската архитектура изведнъж стана куул.

Краят на една легенда – Карнаби стрийт.

Лондончани са мили хора и не биха оставили крал Чарлс Втори да стои с празна чаша.

Пикник на тревата.

Втора мечта се сбъдва – Британският музей за естествена история. Снимам се със скелета на диплодок, който чакам да видя поне от 30 години.

Гигантски праисторически бозайник.

Скелетът на хищен динозавър, палеонтологията ми беше другата мечта (след малко и за третата).

Динозаврите в популярната култура. Може да се поспори дали първото място е за тях или за мумиите.

Един от екземплярите, уловени от сър Чарлз Дарвин.

Прекрасна и огромна сбирка, въпреки че почти 2 века по-късно моралът при създаването и, както и на тази на Британския музей е повече от съмнителен.

Трета сбъдната мечта – музеят на науката. И третото ми желание като малка – да стана космонавт, ако може такъв, който изследва древни космически цивилизации и животни.

Естествено, нищо такова не излезе от мене. Ако науката се движеше по начина, по който си представяхме в началото на 80те, може би щях да съм Алиса Селезньова, космопалеонтолог. Уви, все още сме здраво вкопчени в родната ни Земя.

Все пак, за век и малко от каруците се качихме на совалки.

Останалото е много кръстосване на улици и пъбове, най-добрата бира, опитвана от мен – cask ales, много видове и боб за закуска.

Снимките от музеите са на urban traveler.