Референдумът и единствения възможен отговор – „Не“

В неделя, на 27ми януари ще се проведе първия референдум в най-новата история на България, която обичаме да наричаме „демократична“. Самият референдум е един от инструментите, които обичайно се асоциират с демокрацията и демоса, но са и силно обичани от диктаторите и тоталитарните режими, защото обличат в легитимност, дадена от народа недемократични решения и документи (например т.нар. Живковска конституция и член 1ви).

С цялата условност на това що е референдум и доколко той е нужен в парламентарна република бих се съгласила, че при определени обстятелства той е необходим, но така формулираният и поднесен референдум е

атентат срещу здравия разум.

Защо?

Защото референдумът е резултат не от реална нужда от санкция на българския народ по важен проблем, а от надлъгването между две групи хора (минаващи за партии) – БСП и ГЕРБ и най-вече на тези личности в тях, които са проводник на руски политически и икономически интереси у нас.

Защото същите партии използват референдума за трупане на електорални активи преди предстоящите избори. Хубаво де, но референдумът се финансира с обществени средства, а аз не съм съгласна да плащам с данъците си за този масраф на партии и личности, които не смятам, че имат място в управлението на държавата. Пък и на всички останали.

Защото въпросът беше формулиран по начин, който да откаже разумните и мислещи хора да отидат до урните.

Защото въпросът не е от компетенцията на голяма част от избирателите и извън фанатично вярващите, човек не иска да реши сам бъдещето на ядрената или каквато и да е друга енергетика. И затова е избрал да бъде представляван от такива, които имат инструментите и условията да вземат компетентно решение. Уж.

Защото Румен Овчаров още смята тези, които са против АЕЦ Белене за дисиденти, а „дисидент“ за мръсна дума.

Защото ако искаха да построят АЕЦ „Белене“, а не само да източват огромни суми и да прокарват руски интереси, щяха да го направят още преди 30 години.

Защото животът ми дотук мина в дебати за АЕЦ „Белене“, да плащаме за АЕЦ „Белене“, обещания за „България – енерегиен център“, физиономиите, изкривени от алчност на Румен Овчаров и Героги Първанов, енергийни барони, масони и прочие шлака, която вирее и вегетира вече 25 години върху този неслучващ се проект.

Защото веднъж вече скриха от нас истината за ядрена авария, защо пак да вярвам?

Защото аз все още мисля, че ядрената енергия е алтернатива на ТЕЦ и ВЕЦ, но не вярвам, че това може тепърва у нас да стане бързо, евтино, безопасно и ефективно. Може би греша за първото, но за второто – със сигурност не.

Защото от десетки години общественият дебат по темата за енергетиката, за икономиката и стратегическото и развитие, екологията е присвоен и изместен от същите вечно зависими и вечно ненаяли се хора и няма шанс скоро да се случи.

Защото няма нужда от сложни сметки, цифри с много десетични запетаи, теравати, научни термини и докторат по физика, за да можеш да си отговориш простичко и човешки на въпроса от референдума.

И ЗАЩОТО личности, чието място отдавна е в затворна не само заради корупция, но и заради противодържавна дейност ни казаха многократно и снизходително „нали, така, начи не разбирайте въпроса буквално, ами метафорично и се сещайте, че става въпрос за Белене, и че баба ви ще остане без ток, а когато го има, ще е много скъп и няма да има пари за лекарства и ние ще сме енергиен и икономически център на нещо си и ще продаваме ток от уран за много пари и никой няма да има нужда да работи вече“,

аз ще отговоря с едно голямо „Не“ на каквото метафорично и съвсем буквално съм разбрала и видяла в референдума – лъжа, измама, разтакаване, корупция и некадърност.

Доган и симптомите на болното ни общество

Който и от възможните варианти да отговаря на истината за случилото се в събота на конференцията на ДПС, каквито и интерпретации да чуваме, истината е една – всеки един възможен сценарий е симптом.

Симптом за тежко заболяване на държавата и обществото. И истински, и фалшив атентат показват девиациите на обществения ни живот, политика и 4та власт. Симптом са още повече 80% от публикациите по темата, карикатурите и смешките в социалните мрежи, изказванията на премиера, вътрешния министър, на градския прокурор, на политици, анализатори и редови граждани.

Симптом е и опита за етнизиране на казуса на най-високо равнище – пак от министър-председателя, което е престъпно и неморално и беше запазена територия за маргинални партии-балансьори като Атака и ВМРО (още преди 2 години писах по темата в поста Уродливите изчадия на българската политика). Неморално и опасно е да се трупа електорална мощ с всяване на етническа и социална омраза, разделяне на обществото и създаване на реална заплаха за гражданския мир.

Симптом е и неадекватността на реакциите на водещите фигури в държавата и невъзможността им да успокоят обществото. В подобен момент на несигурност и вътрешен дискомфорт се сещам за Обама и речта му след стрелбата в Нютаун, и знам, че агресията и обвиненията от страна на премиера са нещо много, много грешно.

Също колкото е грешно да оправдаваш случилото с това, че Доган освен турчин, е и престъпник. Голяма част от изказалите се имаха всички механизми един заподозрян да бъде разследван и осъден, стига да бяха имали свободна воля, независимост и да не са част от абсолютно същите схеми, кръгове, договорки и едри корупционни практики. Ние като граждани също имахме своите механизми, които не използвахме, докато туморът на корупцията превземаше все повече и повече от държавата.

В целия грак и какафония остана незабелязана, нечута и най-вероятно неразбрана речта на самия Ахмед Доган, която е визионерска на няколко нива в първата си част, касаеща света, ЕС и региона. Във втората си част речта е изключително точна в анализа и посочването на конкретните дефекти, изкривявания и личности на преминаващата в диктатура и без това куца демокрация у нас – страх, бизнес на колене, тотално компроментиране чрез медиите, изключително тежкото състояние на българската икономика и т.н. (с цялата условност на факта, че Доган е част от статуквото през последните 23 години и като такъв носи своята отговорност за случващото се, а посочените недъзи са добре известни, но когато критиката започне да идва от по-високо, циреят е вече назрял).

Иначе да, театър има и постановките вървят ежедневно последните 20-30-40 години, а авторите, режисьорите и актьорите са част от постоянната му трупа.

Силата на позитивната индустрия

grumpy karma

През последните 2 седмици в българския печат се появиха статии за и против „позитивното мислене“, което включва всякакви наръчници, семинари, лекции, филми, блогове и терапевтични сесии за самопомощ, личностно усъвършенстване, решаване на проблеми от всякакъв характер – лични и професионални. Текстовете се плъзгат около същината на индустрията, но породиха известен дебат, поне в социалните мрежи.

В същото време в New York Magazine излезе една много добра статия на Борис Качка, озаглавена Силата на позитивното издаване – как самопомощта изяде Америка, чиято централна тема е огромната издателска индустрия в САЩ, в която нишовият жанр за самоусъвършенстване отдавна не е това, което е бил в началото на миналия век. Книги, които поучават какво да правим с живота си, за да сме по-здрави, по-добри, по-успешни и по-щастливи има във всяка секция – бизнес, човешки ресурси, биографии, кулинария и спорт, а имената са Коелю, Чопра, Опра, Елизабет Гилбърт.

Качка пише: „Повече като вирус, отколкото като жабите на Макдоналд (споменат в началото на текста като ранен критик от 1920те), самопомощта е проникнала и реквизирала други области в устрема си да се възпроизвежда. Чумата на полезността се е завряла във видове издания, които традиционно имат за цел да ни просветят, забавляват или да влияят върху избора, но не и точно за да изграждаме по-добър Аз. Това в общия случай води до по-добра самопомощ, повече основана на факти и наративи, които са характерни за други жанрове, но също до нехудожествен литературен пейзаж, където всяка цел е подчинена на императива на самоусъвършенстването.“

Влиянието на така наречените гурута в различни областти е огромно, като в текста има примери с ефекта на Опра, която споменава книга като „По пътя“ в шоуто си. Тя веднага става бестселър, въпреки че не е издадена наскоро, а съдържанието и е обект на анализ, който извлича ценните моменти, за да ти помогне да откриеш себе си.

Точно снощи Ланс Армстронг използва предаването на Опра, за да признае публично, че е спечелил всяка своя победа на Тур дьо Франс с помощта на допинг. С необходимата доза разкаяние, страдание, последвани от катарзис и намиране на светлината от това ще излезе добра история, книга и филм, а Армстронг ще получи индулгенция за нещо, за което би трябвало да носи отговорност. Success story. Престъпление и откровение, вместо престъпление и наказание.

Доста притеснителен е факта, че извън обичайните съвети, които се базират на личен опит, откровение след тежък проблеми и заиграване с религия, източни учения и езотерика самоусъвършенстването през последните 2-3 десетилетия усилено използва научна терминология и се опитва да внуши, че всяка една методика се основава на истинска наука, като например „квантовите“ неща на Дийпак Чопра. В статията Борис Чатка споменава нещо, което не бях чувала досега – университети откриват катедри, които се занимават точно с това – позитивна психология и мотивационна наука, което звучи като шарлатания и подмяна на прогреса с фалшиво задоволство.

Статията е задължителна, независимо дали човек е за, против или щастлив с консумацията на подобен тип литература и рецепти за начин на живот. По-добро от силата на позитивното мислене е силата на критичното мислене.

Не съм съгласна

Нито съм първия, нито последния човек, който ще пише по темата за засилващия се натиск върху медиите, едрия и дребния бизнес в България, както и върху индивидуални граждани с всякакви средства, включително полиция, съд и прокуратура. На които междувпрочем плащаме ние. И ако изобщо това може да мине под евфемизма „натиск“.

Не смятам обаче, че трябва всичко това да се подминава с мълчание, защото някой друг ще го каже днес. Дълг на всеки един гражданин е да пази правата си, демокрацията и демократичните механизми и Конституцията. И понеже днес ще се закълне новия главен прокурор, който не успя да изчисти съмненията, че е част от същата група хора, която използва държавните механизми, институциите и бюджетни средства за произвол и действия в нарушение на законите на републиката, аз се чувствам длъжна да кажа, че не съм съгласна с това.

Новият главен прокурор ме кара да се чувствам допълнително несигурна, без доверие в нито една от институциите, която е длъжна да ме защитава като гражданин и човек и заради което плащам немалко данъци. Не съм преминала все още в сивия сектор, нито съм пуснала документи за Канада, но все по-често ми минава мисълта, че не искам да работя няколко месеца, за да ме вика полицията, понеже пускам сигнал до прокурора за извършено престъпление и да ме пита защо сигнализирам и коя съм аз, че да го правя.

Не искам да живея в монополизирана с неясни, може би мръсни капитали икономика. Не искам да живея в страх, че ако бъда нападната няма кой да ме защити, но ако съм неудобна, защитния механизъм ще се обърне срещу мен. Не искам да ме управляват хора, които лъжат безнаказано и с усмивка как те нямат общо с този гейт, онзи гейт, с дюните, горите, пистите, пушенето, амфетите, цифровизацията, контрабандата, с кумеца си, майка си, баба си и апартаментите си. Които да развозват като шутове за забавление отбори селски футболистчета за моя сметка, а после да ми обясняват, че трябва да си стягам колана и да живея в страх, престъпност и мизерия.

Не искам да живея в държава, в която полицейската акция се използва за ПР акция, за отвличане на вниманието от поредния корупционен скандал и откровена кражба, за натиск и терор и като средство за бизнес транзакции и увеличаване на пазарни дялове.

Живяхме в държава на мутри, на куфарчета, на величия, на юпита, на руменпетковци, на ченгета, на пълни глупаци и абсолютни бандити, но отдавна, поне от 22 години насам не бяхме живяли в толкова изпразнена от смисъл държава. С фиктивни институции, които не са това, което са, неграмотен и зависим парламент, който обслужва интересите на точно няколко човека и протестира сам срещу себе си, прогнила и неработеща съдебна система, фалшиви и издържани с мои пари медии, подменени пазарни механизми, монополи на мутрите и потъпкани човешки права и достойнство.

На 10ти януари 1997ма година за последно излязохме масово, за да се противопоставим на страха, корупцията и арогантното до безкрай отношение на един, както смятахме временен партиен и бизнес елит. 16 години по късно на 10ти януари 2013та ще се закълне за главен прокурор човек, който е въплъщение на този явно победил елит.

Това, което ще кажа днес е – не съм съгласна Главен прокурор да е човек, върху когото има и сенчица съмнение.

И не съм съгласна да живея по този начин.

П.С. Ще има въпроси  – ами хубаво, от тук какво, какво предлагаш и каква е алтернативата. Алтернативата сме ние. Държавата и отказът от нейната нормалност са функция на желанието на нейните граждани да имат или нямат такава.

Книги 2013

knigi 2013

Така изглеждаха през януари 2010 и 2011 книгите, които чета, а на снимката е запечатана текущата ситуация – микс от книги от библиотека, взети назаем книги, няколко купени и електронен четец с още книги.