18% сиво

Наскоро прочетох „18% сиво“ на Захари Карабашлиев, след като ми я препоръчаха няколко човека, на които имам доверие що се отнася до книги.

Опредeлено не сгреших. „18% сиво“ е първата българска книга от адски дълго време насам, която успява да ме грабне дотолкова, че да я изгълтам за около следобед и част от нощта. Не успях да я оставя, а след това бях като зашлевена сериозно през лицето.

Няма да правя литературни анализи, за мое и за чуждо щастие отдавна се отказах от попрището на езиковед и литературист, но тази книга си заслужава всяка отделена минута.

На места езикът е леко груб, но точно липсата на излишен маниеризъм те кара да вярваш на това, което се случва, колкото и сюжетът да поема по неправдоподобни пътища.

Историята потегля бавно и отегчено, постепенно набира скорост, докато накрая те вкара в нокаут, от който няма опомняне няколко дена. Пътуване в спомени, общи за много от нас, пътуване през себе си, докато цяла Америка минава покрай теб и край, който изобщо не искаш да е там.

Естет

Всички вече писаха за изцепката на Соломон Паси в re:tv, така че няма да преразказвам.

Само ще кажа на Пасатора – чиче, естетиката не ми основен приоритет, а истината и обективността. И правото да изкажа собственото си мнение, без да ме цензурират. Тая виагра ти е размътила мозъка просто.

И си купи огледало, като говорим за естетика.

Младите кучета

В последния брой на „Капитал“ излезе представяне на новите лица на ДСБ, с тенденция това да продължи с моите връстници (пък и по-малки от мен, че гоня вече и аз Христовата възраст) от другите политически сили.

Макар че не съм напълно съгласна с начина, по който е представена „младата гвардия“, е чудесно, че повече хора могат да се запознаят със следващото поколение български политици, които са готови да направят напълно изоставените реформи, да подгонят паразита, който се е слял напълно с всички жизнени системи на държавата и да върнат България по пътя към цивилизацията.

Няколко вметки по темата:

1. В статията не са представени младите жени в партията, но сигурно поне 50% от членската маса на ДСБ са дами (по мои наблюдения), а Валентина Христова и Любка Доинска са в Националното ръководство и о! – изненада – освен жени, са родени извън София.

2. Не е задължително условие да си роден на пъпа на София (откога Лозенец е пъп на София е една отделна тема), за да си привърженик на ДСБ. Съвсем други неща обединяват хората, които се събраха преди 5 години и поставиха началото на една партия, която твърдо заяви своята нетърпимост към съществуващия политически модел.

3. ДСБ като всяка дясна партия има свое консервативно крило със своите възгледи, но нека не забравяме, че в нея има и хиляди други хора, които имат различно виждание по въпросите за фактическото съжителство, гей браковете и други неща, които вълнуват един много голям процент от българското общество.

Засега приоритетът е един. Всички знаем какъв е.

Коментари на Радан, Димитър и Никола по темата.

PS И все пак – публичният образ е нещо много важно. Както може да изпише вежди, така може да извади очи. Същото важи и за коалициите.

За „блогването“

При Еленко за писането и блогването. Той цитира есето на Джон Грубер за писането, а аз цитирам през него:

„Да го правиш тъпо е лесно: публикувай крещящи тъпотии, прави пируети и ще генерираш безумен трафик. Цялата „про блогърска“ индустрия — която е като малко братче на SEO костюмарите — се базира на твърдението, че блогване е смислен глагол. Глаголът е писане. Форматът и средата са нови, но занаятът е древен.“

Амин.

Напомняне

Просто да си напомня, че този блог не е политически.

Би трябвало да е нещо като драски и шарки от личния живот на автора, който просто се интересува твърде много от политика. И всеки път се ядосва на себе си, че хаби прекалено много нерви и време с неща, за които на 99% от хората не им пука.

Reluctantly толерантни

Преди около месец прочетох следните книги в посочения ред:

1. The Kite Runner (Ловецът на хвърчила), Халед Хосейни

2. Силата на разума, Ориана Фалачи

3. The Reluctant Fundamentalist, Mohsin Hamid

Радвам се, че бяха точно в тази последователност, за да има някакъв баланс в това, което остава като усещане, особено след ядосаната Фалачи. Светът трябва да се вижда от различни гледни точки, иначе си оставаме коне с капаци, уплашени от сянката на сянката на това, което не познаваме.

Никой от нас не е наистина толерантен, колкото и да ни се иска да сме. Но е добре преди да стреляш, да се замислиш кой стои срещу теб.

Днес в Дневник излезе по-различна статия за Рибново и Гърмен, на Евегения Иванова. Радвам се, че понякога чувам не само гласа на Яне Янев и другите ченгета, а историята може да се разглежда и безкритично, ненатоварена от идеология и актуална поличитическа директива.

Когато порастна, няма да ме е страх от различните.