Параолимпизъм и пара-нормализъм

Вчера някой зададе съвсем резонния въпрос “А някой да знае имаме ли отбор на Параолимпийските игри? БОК да ги е подкрепил? Бойко Борисов да се е снимал с тях на изпращане?”. Да, интересно защо и ми се иска да поспекулирам малко по темата…

Оказва се, че отбор все пак има – естествено, на страницата на БОК информация няма, и защо ли?, но все пак от самата страница на лондонската олимпиада/параолимпиада разбираме, че България е представена от отбор от 8 човека – 4 жени и 4ма мъже. С малко повече търсене се открива и сайта на Българската Параолимпийска Асоциация, в който за съжаление няма повече информация за спортистите ни. Изпратени са за игрите от заместник министър – по спорта.

Но да се върна на въпроса защо Бойко Борисов така и не се снима просълзен на летището с параолимпийците ни? Ето няколко възможни версии: не е чул и разбрал, ритал е мачле по време на официалното изпращане, рязал е лента или си е казал “дадох им на тия, недъгавите шестин хиляди, и рампички тук-таме сме им направили, и магистрала им правим, и на баба Петка Самарджийска църквата покрива кърпим, там Дянков ще даде едни пари, че да не им капе като се молят да проходят, ай стига толкоз…”.

Дали е някое от изброените, всичко накуп или нещо десето няма как да знаем, но фактът си е факт – масово българското общество няма как да разбере за тези няколко човека, които се борят, спортуват и представят България въпреки всичко, и изобщо няма да се впускам отново в липсата на дългосрочна стратегия, работата на парче, разпилените с години възможности и средства и държавните и обществени предразсъдъци, с които се сблъскват тези хора.

Защото съм сигурна в едно нещо – премиерът, водещите държавни мъже и жени, медиите така и не са разбрали за какво е всъщност тази параолимпиада – не за да отидат едни хора на едно място да потичат и да изхарчат едни пари, а за да може покрай най-гледаното спорто събитие в света, този същия свят да види, че хората в неравностойно положение, с увреждания и какъвто друг евфемизъм/политически коректен термин се използва са същите като всички други. Макар и да не харесвам “нормализация” като термин, точно това е целта на мероприятието.

Когато някой българин отиде в западна Европа, винаги казва: “ей, колко много инвалиди има там”. Като оставим настрана думата “инвалид”, да, така е – тези хора са сред всички други – във френския офис на фирмата ми като водещ софтуерен архитект, в метрото и в магазина, и не защото са повече, а защото у нас са невидими – въпреки всякакви програми, комитети, НПОта и прочие, средата е все така недостъпна, а бабите все още се срамуват да извеждат внуците си, защото “какво ще кажат хората”. И все още домовете са добра алтернатива в главите на тези хора – които сме всички ние.

Междувременно премиерът Борисов ще участва в благотворителен мач, даван по една от националните телевизии за децата в неравностойно положение между 12 и 14 години, в компанията на Христо Стоичков и други познати и непознати чичовци. Всичко това е много хубаво, направо готино един вид, но аз искам:

1. Да не гледам как дебели чичовци пухтят зад топка по телевезията, а да видя как нашите момчета и момичета се състезават в Лондон.

2. Министър-председателят да работи това, за което му плащат – да управлява държавата, която е и на хората в неравностойнно положение, и да се постарае да станат те в равностойно такова, а не да рита мачлета, пък макар и благотворителни.

3. Хората в тази държава – политически мъже, медии и кой ли не да спрат да се срамуват и да засилват стигмата, защото по отношение на всякакво човешко различие сме пара-нормални. А „Бойко“ е просто един събирателен образ.

back to the 80s

В Близкия Изток бушува гражданска война, в Съветския Съюз, пардон Русия изпращат в наказателна колония млади момичета, които критикуват генералния секретар, пардон президент. И пак в Съветския Съюз, пардон в Беларус западен частен самолет навлиза дълбоко във въздушното пространство, без народната армия да успее да го засече. По повода мнозина дърти генерали са уволнени от генералния секретар.

Съединените Щати съвсем непрогресивно паркираха роувър на Марс, латиноамерикански другари изразиха своето неодобрение към империализма, като бойкотираха кока-колата, датските пенсионерки ходят по 4 пъти в годината на Тенерифе, а в България управлява необразован, хитър селянин…

Не, това изобщо не е сбит преразказ на политическата история на 80те години, а случващото се през 2012та по света и у нас. И докато едни хора изпращат техника на Марс, а други изпращат в трудов лагер недоволните, в родината се разиграва доста пошъл римейк на живковското управление от началото до самия му край.

В икономиката и политическото задкулисие се сменят другарите от единия партизански отряд с верни другари от нашия, разбирай едни олигарски изпадат от борда за сметка на тези, с които си ритаме мачлето и слушкат, например Домусчиев и Марешки.

Другарят Пенчо Кубадински, пардон Емил Димитров освен че е вече ловджия номер 1 на републиката и лобист номер 1 едно в Народното Събрание си взе и полагащия му се софийски отбор ЦСКА (в интерес на историческата истина оригиналния Кубадински спасява ФК „Левски“, но разликите свършват дотук, тази история се случва пак по време на олимпиада, само че в Москва).

Бившата/настояща/трето по избор спътница на генералния секретар пък направи римейк на Асамблеята, ъпгрeйднат като „Фестивал на щастието“, след което отпразнува и юбилея на другарката Людмила Живкова с изложба на Рьорих.

По първа програма на телевизията другарката Вера Мринова коментира гимнастиката, а целокупната българска общественост е възмутена, че нашите спортисти не се връщат с една кофа с медали, които според придворните медии и управляващите са единствения повод за национална гордост. Нещо като „спорта за един мирен свят“ и с „нашите медали по вашите ядрени бомби“.

Най-притеснен/вдъхновен/трето по избор явно е премиера Борисов, който освен че уведоми спортистите, че вече мисли и за „пожизнена награда за медалистите от олимпийски игри“, а защо не и Лада 1500 и апратамент в Младост?, снощи сподели и следната мъдра мисъл: „Ако държавата извади 1-2 милиарда да ги инвестираме в спорт, вместо в здравеопазване, образование, инфраструктура, съм сигурен, че ще вземем с 10-15 медала повече“… Така де, с „нашите медали по вашата инфраструктура, здравеопазване и ядрени бомби“…

И точно на него и цялото Политбюро искам да пратя много поздрави с детския спорт, младежкото затлъстяване, смс-ите за лечение на онкоболни и заплатите на библиотекарите, които са някъде между 320 и 340 лева, горе-долу около последната минимална.

А по Нова Година се очакват опашки за портокали, помощ от братска Боливия.