2015

2014 2013 2012 2011 2010 2009

Тази година писах рядко и малко, може би защото повечето неща, които се случваха трудно се поддават на опаковане в думи. Всичко останало е просто повторение на пиеси и роли, които вече сме виждали, описани са многократно и всеки нов анализ е просто влизане в сценария на нищослучването, зад който едни хора продължават да източват обществения ресурс – финансов, морален и психически. Българската политико-икономическа действителност е спирала, която води надолу.

Повече страшна и тъжна, 2015 е от годините, за които се радвам, че свършват. Следващата вероятно ще е още по-интензивна, но добрата новина е, че общественият ресурс не е неизчерпаем източник, а всяко оливане води до преобръщане на колелото на историята.

Дума на годината: стабилност. Мантрата за стабилността е оправдание за всякакви компромиси, но не всеки застой е стабилност и не всяка стабилност е оправдание за компромиси с основния морал.

Epic FAIL: масовата липса на емпатия и човечност.

Epic WIN: човечността у немалко други хора.

Книгите: Краткият чуден живот на Оскар Уао, Джуно Диас; Мидълсекс, Джeфри Юджeнидис; открих Орсън Скот Кард с Играта на Ендър, Говорителят на мъртвите и Ксеноцид; Пещерата на идеите, Хосе Карлос Сомоса; Дора Брюдер, Модиано и Калуня Каля на Георги Божинов.

От публицистиката препоръчвам горещо Nothing Is True and Everything Is Possible: The Surreal Heart of the New Russia на Peter Pomerantsev, която дава повече видимост върху действителността в Русия и трипа, в който пропагандната ѝ машина вкарва всеки, който се докосне до нея. Интересни са и The Big Short (Големият залог) и Flash Boys на Майкъл Луис, които описват механизмите на финансовата криза и възникването на high-frequency trading-а. Тома Пикети не си заслужава времето, Световен Ред на Кисинджър обаче се заслужава, особено като канава за разбиране на днешните геополитически процеси.

Пътуването: с кола през Бургундия и Шампан, с микробус между манастирите на връх  Палуки (снимката е от там).

Аз: работих, пътувах, взимах изпити, говорих на TEDxMladost Women за омразата и опитвах да стоя повече оф-лайн (оказа се, че си заслужава).

2015-1

Несъществуващият дебат за медийния плурализъм

Свалянето от ефир на предаването „Деконструкция“, макар и безкрайно закъсняло доведе до дискусии по темата за медийния плурализъм, свободата на словото, публицистиката като такава и нейното присъствие в обществените електронни медии. Всичко това би било едно добро начало след дъното, достигнато от българските медии през 2015, но за съжаление дебат няма. Подобен няма как и да съществува поради многобройни причини. Ще нахвърлям накратко някои от тях:

1/ Можем да говорим за медиен плурализъм, свобода на словото и право на мнение и изразяване там, където има валидна гледна точка. Валидната гледна точка (много държа да натъртя на това понятие) е това, което прави едно мнение, независимо дали в диалог или монолог състоятелно. Без валидна гледна точка то няма място в публичното пространство, а още по-малко в обществена медия, издържана с пари от данъкоплатците. И ако спорът какво е валидна гледна точка можа да е също толкова обширен, колкото този за тънката линия между свободно слово и реч на омраза, то много лесно можем да дефинираме какво не е валидна позиция: лъжи, клевети, обиди, конспирации, недоказани и най-вече недоказуеми факти, псевдонаучни теории, подстрекателство към агресия, изказвания в нарушение на закона и Конституцията и всякакви други откровени фантасмагории.

В този смисъл дебатът дали със свалянето на подобен вид предаване като „Деконструкция“ е нарушен някой демократичен принцип просто не съществува. Подобно предаване също няма как да съществува. Не е редно и всяко бълнуване да бъде представяно за публицистика, като все пак се предполага, че ръководствата на СЕМ, БНР и БНТ имат необходимите компетенции да различават едното от другото.

2/ Изключителните низини, които бяха достигнати в българското медийно пространство през последните няколко години по никакъв начин не подминаха БНР, като вместо националното радио да изпълнява заложените му обществени функции, част от които възпитателни, то стана част от общия хор от лаицизация, агресия, нормализация на изключително лоши маниери и оскотяване. Не е възможно водещи да употребяват определения като „лумпени“ за когото и да е било, и то в часови пояс, в който ефирът стига и до деца, и това да бъде приемано за „журналистика“, плурализъм, свобода на словото и изобщо – за адекватно поведение от клинично здрав човек.

Ще спомена и крайните форми на комуникация, основана на пълна подмяна, лъжи, клевети, обиди, неверни факти, които изригват от всички останали медии с много малки изключения и които ще доведат тепърва до огромен социален разпад. Най-тъжното е, че фигури на висока позиция или с голямо влияние като вицепремиер, министри и всякакви други легитимират както тези т.нар. медии, така и използването на неистини за подмяна на дневния ред на обществото. Лъжата е истина, стига да върши работа, а пълната липса на хигиена е най-тъжната гледка и при сегашното управление на ГЕРБ и коалиция.

3/ Очевидната пропаганда в полза на чужда държава и външни интереси, независимо коя е тя няма място в българските медии, а проповядването на недемократични идеологии е тежко престъпление, което трябва да се преследва с цялата сила на закона. За нещастие у нас върховенство на закона няма, дневният ред на мнозина също не съвпада с интересите на България, но това не означава, че можем да приемам чуждата пропаганда за свобода на словото. Няма съвременно общество, независимо либерално или консервативно, което да търпи това.

4/ Откровената омраза, която струи от споменатото свалено предаване и не само, и то към всеки, който по някакъв начин е различен, несъгласен, неудобен също не е валидна гледна точка. Дори не е и мнение. Тя е израз на най-дълбоки комплекси, струящи не само от хора, но и от образувания, които живеят върху страх и терор.

Всичко споменато по-горе, а то дори не изчерпва цялата картина, води до основния ни проблем като граждани и общество – пълната подмяна на ценностите, истината, валидните гледни точки, морала, та дори и патриотизма води до грешните дебати, грешните битки и грешните войни. Няма как да спечелиш, когато се биеш със сянката си, докато едни други хора изграждат фалшива държава с фалшиви институции, фалшиви медии, фалшиви управляващи и фалшив морал по уродливия си образ и подобие. Но за да счупиш кривите огледала на лъжата е необходима огромна доза здрав разум, както и разбирането, че не всяко действие е свобода, не всяка дума е мнение и не всяка битка е истинска.

От тук насетне дебатът може да е само в посока нужни ли са в този вид обществените медии и регулаторните органи и как да противостоим на отровата, която се просмуква в общественото пространство. Друга дискусия няма.

Африканските диктатори и диктатурата на лошия вкус

diktator

Снощи ми попадна покана за събитие, което е сбъркано на толкова много нива, особено в контекста на гео-политическата и хуманитарна криза, обхванала Близкия Изток и Африка в момента, че ми е трудно да изразя дълбокото отвращение от тази проява на изключително лош вкус. За съжаление събитието вече се е случило, а аз мога само да изброя тези дълбоко, нечовешки дълбоко сгрешени неща, които нямат място в една България през 2015 година.

1/ Темата на събитието е „Великите диктатори“ на Африка. Като изходим изобщо от презумпцията, че диктатурата сама по себе си е несъвместима със съвременните демократични ценности и е основана върху липсата на върховенство на закона, погазването на основни човешки права и най-често терор, то подобно събитие не само нормализира този светоглед, но по някакъв начин го легитимира като по-добрата политическа система. Много грешно и дори без намигване към филма на Чаплин „Великият диктатор“.

2/ Кои са Муамар Кадафи, Бокаса и Иди Амин?

Муамар Кадафи доскоро управляваше Либия, така че ще припомня само подкрепата му за множество терористични групировки през 70те години и атентата над полета на Panam над шотландския град Локърби, при който загинаха 268 невинни, цивилни граждани. Заповедта за атентата е вероятно издадена лично от Кадафи. Върху останалите му престъпления няма да се разпростирам.

Жан-Бедел Бокаса и Иди Амин Дада остават в историята като най-бруталните африкански диктатори, които по време на управлението си се обогатяват неимоверно за сметка на управляваните от тях държави и различни чуждестранни помощи, а управленията им се характеризират с непотизъм, етнически прочиствания, корупция, политически терор и геноцид. За Иди Амин източниците посочват до 500 000 жертви, като освен всичко друго, той е обичал да разчленява съпругите си на парчета, а Бокаса е известен с това, че е пребивал деца до смърт с тръстиковия си бастуна. След погрома от тяхното управление Уганда и Цeнтрално Африканската република не могат да се оправят до ден-днешен.

Вечеря в чест на тези три личности? Грешно и обидно към милионите им жертви.

Може като паралел да си представите тематична вечеря „Баташкото клане“, и ако това ви се струва невъзможно, се сетете за наследниците на жертвите от Локърби и Банги.

3/ Жан-Бедел Бокаса и Иди Амин са известни и с проявите си на канибализъм, така че наистина, какво означава „кулинарните привички“ и „любимите ястия“ на африканските диктатори? И къде точно според организаторите свършва лошия вкус, когато в историята са останали стотици хиляди осакатени и убити (и вероятно изядени) жертви и къде започва „доброто настроение“?

Вечеря като тези три личности? Извратено, но по долнопробния начин.

4/ Експлоатация на темата „Африка“ в историческата светлината на най-лошите ѝ диктатури за бърз пр и лежерно забавление, когато стотици хора, между които бягащи от Либия и други африкански, обеднели от кражби и терор държави загиват в Средиземно море в опит да избягат от наследството на Кадафи, Бокаса, Иди Амин и мнозина други подобни диктатори е грозно и нелепо. И защо Фреди? Защото е добър готвач, или защото е „бежанец“, тази така модерна напоследък тема, която явно е като перлата върху едно светско парти?

diktator 1

5/ Подкрепата на Мтел и БНП Париба за подобно събитие издава липса на каквото и да е разбиране що е то корпоративна социална отговорност, и кога тя се превръща в корпоративна социална безотговорност. Предполагам, че тази подкрепа не е съгласувана с австрийския и съответно френския собственик на двете компании, но се надявам тази информация да стигне до тях, защото България няма нужда от промотиране на грешните ценности в момент, в който в тази част от света се случва противопоставяне на цивилизационни модели.

„Дарик“ изобщо няма и да коментирам.

6/ Мулти-култи е неправителствена организация, която работи в партньорсто със Столична община, Българския Червен Кръст и Върховен комисариат на ООН за Бежанците за приемане на различните култури в България и чието късогледство в този казус е изключително озадачаващо.

Смятам, че всички въвлечени страни в това сбъркано и грозно събитие следва най-малкото да се извинят и да прекратят тази извратена поредица. Защото днес ние водим спорове дали е нужно да проявим човещина към хора, които бягат, не знаем къде да сложим разделителната линия между бежанец и икономически емигрант и нямаме нужда от лъжи, които ни карат да взимаме грешни и ирационални решения.

Защото диктаторът не е добър, бягството не е приятна разходка по собствено желание и човещината и разбирането за доброто и злото не са част от дихотомията либерално-консервативно, а фундамент под нея, който помага обществата да не се връщат към варварските си корени.

Да си гей в България

Текст, писан за Дневник, 26.06.2015г.

Какво е да си гей в България е нещо, за което много хора не си дават сметка. Разбира се, мнозина имат близки, които са някъде в спектъра на ЛГБТ (лесбийки, гей мъже, бисексуални и транссексуални), но повечето се сещат за нас веднъж в годината, покрай шума около прайда или когато им пуснат Азис.

Естествено, понеже в голямата си част българските медии поднасят изкривена, манипулативна и невярна информация, гарнирана със снимки „от Интернет“, кремълско влияние и солидна доза задъхана истерия, представата за ЛГБТ хората е силно стереотипизирана – ние сме някакви извънземни с артистични заложби, промискуитетно поведение и облекло като за бурлеска. Всичко това звучи твърде хубаво, но за съжаление единственото място, пълно с подобни индивиди, за което в момента се сещам е телевизия „Планета“. Реалността е доста по-прозаична.

Да си гей в България от една страна означава тези неща:

– Работя в офис от 9 до 6, пътувам с градски транспорт и често попадам в задръствания. Като всички хем псувам непрекъснатите ремонти, хем съм се примирила с надеждата, че някой ден нещата ще са по-добре. Или поне няма да има дупки.

– Плащам данъци и възможно най-големите осигуровки според закона, не укривам доходи и винаги се опитвам да съм максимално честна с държавата, дори когато тя не насърчава това. Като другите хора имам проблеми със здравеопазването, рушащата се квартална поликлиника, направленията, качеството и бързината на административните услуги, лошите ремонти в София и извън нея, изтичането на публични средства, корупцията, качеството на образованието и всичко останало, което вълнува средностатистическия гражданин X от град Y.

– Протестирам често. Веднъж в годината за основни човешки права за мен и тези като мен, през останалото време срещу назначения в ДАНС, за върховенство на закона, за зелени каузи, срещу рекомунизацията, срещу фалшификацията на веществени доказателства, срещу насилието, срещу опитите да се замаже убийството на Яна, за оставки и за какво ли още не.

– Имам родители, сестра, приятели, куче и баба съседка, която всяка вечер гледа до 2 екшънa и реалити форматa.

– Обичам да пия бира.

От друга страна да си гей означава и това:

– Ако двойка живее под наем, може да бъде изгонена, ако собственикът на жилището открие, че са гей. Случва се понякога на хора, които познавам. Разбира се, това няма никакви последствия, защото Законът за защита от дискриминацията се прилага трудно и има само пожелателен характер, а темата за фактическо съжителство и брак е табу. Ако гей двойка иска да вземе кредит, доходите им не се разглеждат заедно и естествено, резултатите от анализа не отразяват реално техните възможности. Право на наследяване и други имуществени права изобщо няма и да коментирам.

– Случва се да ставам обект на вербална агресия. Познавам хора, които са били нападани на улицата и въпреки физическите травми не отиват в полицията, защото ги е страх, че там ще станат обект на второ нападение и виктимизация. Често разказвам и за Михаил, когото убиха в парка, само защото „приличал на гей“. Ние, за разлика от другите малцинства, не сме защитени от Наказателния кoдекс, защото в член 162 липсват признаци „сексуална ориентация и полова идентичност“. А дори и да имаше – все тая, защото у нас престъпленията от омраза не се разследват и осъдени няма.

– Когато подам сигнал в прокуратурата за престъпление от омраза като добър гражданин, ме викат поне два пъти на разпит, за да ме питат защо. Защо съм добър гражданин ли? Честно, и аз не знам.

– Правото на медицинска и конфиденциална информация, която се дава само на роднини, не е често обсъждана тема в България, защото и тук, като за други неща, законът е врата в полето. Ние обаче искаме законите да се спазват и да имаме законово основание да получим информация за близкия ни човек.

– Всяка година, когато наближи време за прайда, ЛГБТ хората стават футболна топка за всеки един маргинал, който няма никаква друга възможност да се позиционира в публичното пространство. В години на избори като тази интерес проявяват и политтехнолозите, които използват принадлежащите на олигархията медии, за да всяват допълнително разделение, омраза и страх. През последните няколко години станахме и любимия враг на режима на Путин, а отровата от там се просмуква във всеки ъгъл на държавата и за хората е все по-трудно да различат истината от лъжата в една фантасмагория от еврогейове, танкове, хаарпове, Сорос, война, врачки, соц-носталгия и фалшиви светци.

– Всеки път, когато се опитаме да кажем, че не може да има дебат затова да ни има, или да ни няма и че агресията не е валидна гледна точка, срещу нас се изправят Расате, евангелски пастори, компрометирани ДС персони и всякакви други, които смятат, че „Окончателното решение“ е най-доброто нещо, измислено от Хитлер. И всички тези теории, базирани върху фалшива генетика и фалшива история, се посрещат безкритично от електронни и печатни медии, сякаш 2015 г. никога не е настъпвала по тези земи. Мълчанието е злато, а изкривяването на истината – кеш.

Ние сме като всички други и не съвсем.

На мнозина им е много по-трудно – на транссексуалните, на хората от малките градове и села, които никога не могат да кажат истината, на работещите в консервативна среда, на тези, които се страхуват от агресия, уволнение и остракиране. На по-младите и на по-възрастните.

Когато искам да разкажа защо ни е нужно да имаме шествие за равни права и защо изобщо са ни нужни права, ми се предлага да проведа дебат в студио с поредния самообявил се фюрер, защото няма политик или обществена личност, които да застанат на отсрещната позиция, за да проведем разговор за обхвата на необходимите законови промени. Не разбират и не искат да разберат. Защото човешките права никога не са тема на обществото, понеже 25 години говорим за цената на тока, АЕЦ „Белене“, новия черен дроб на поредния медиен магнат, рязането на лентички и изборите, тези нескончаеми избори, заради които никога, нищо не се случва.

Затова протестираме. За да живеем нормално

Или поне по-спокойно и сигурно. Доводите, че правата са привилегии, а прайдът – демонстрация на сексуалност са просто поредната манипулация, на която сме жертва, защото някой, някъде в държавата има свой дневен ред. Или просто е за няколкото клика в повече. А личният дневен ред рядко е в полза на обществото.

Доказано е, че обществата с по-малко дискриминация и насилие са по-проспериращи, по-щастливи и по-напреднали, защо трябва да бягаме от това?

29 години

За осма година пускам пост на тази дата, тъй като е изключително важно да се помни на какво са способни властимащи, които искат да запазят властта и придобивките си на всяка цена.

Няколко стари, но ценни текста: „Радиация за масите – Как Политбюро предпази само себе си от замърсяването след аварията“ и „20 години след Чернобил – Заради информационното затъмнение хората в България са сред най-облъчените“, Капитал, 2006 г.; „Живков нарежда да се мълчи за Чернобил – Хиляди българи платиха със здравето на децата си за аварията“, интервю с Ангел Александров, следовател по делото „Чернобил“ от 2006 г.; „Престъпленията на комунистическия режим“ от Христо Христов, 2011

и запис от манифестацията на 1 май 1986 г. под радиокативния чернобилски дъжд.

Ето и линковете от предните 7 години:

2014 – 28 години

2013 – 27 години

2012 – 26 години

2011 – Миграцията на моруните

2011 – 25 години

2010 – 24 години

2009 – 26 април 10986

2008 – Гери: спомени от април-май 86та

2008 – 22 години

Рецепта за неслучване на реформи

madam v paris

Ако силно искате да не се случи съдебната, пък и всякаква друга по желание на клиента реформа, предлагам рецепта в няколко прости стъпки:

1. Назначавате Вежди Рашидов за министър на културата.

2. Оставяте Вежди Рашидов да се занимава с каквото му душа иска (скоч, ирландско, водка, скоч, не непременно в този ред), докато #КОЙ, строителната олигархия и Божидар Димитров се опитват с максимум откраднати и минмимум вложени европейски средства да построят Третия Рим.

3. Уволнявате недоволните.

4. Междувременно използвате отдавна подготвяната изложба на тракийски съкровища в Париж (които по случайност не са завлечени от иманяри към частни колекции), за да направите пълна програма от съпътстващи събития, включваща антуража на Людмила Живкова, Мадам В. и техните духовни наследници, които потапят Париж и най-вече българското посолство в повехнал соц. Хорът „Йоан Кукузел“ пее, но на никого не му дреме, защото кой ги е чувал тези изобщо в България, а и за капак са все недоволни. За изложбата вече никой не си спомня.

5. Уволнявате недоволните.

6. Оставяте Вежди Рашидов, Божидар Димитров и плеяда културни дейци да обяснят какви свине са избирателите, какви са хейтъри и игноранти, но пък за сметка на това Европата най-сетне видя, че ние, българите не сме банда черни, мръсни цигани, защото жените ни ще си покажат циците като същински тракийки. Избирателят започва да се чуди защо министър, директор на национален музей и още няколко човека си екстраполират психотерапевтичните нужди върху него.

7. За всеки случай пускате и съдия Ченалова да обикаля телевизиите като цветарка с мантарата, че всичко е конспирация, в съдебната система всичко е наред и ако някой е виновен, то това е може би неразбиращия от култура, съдебна система и реформи избирател.

8. Пускате Вежди Рашидов по телевизора.

9. Пускате Вежди Рашидов по телевизора.

10. Пускате Вежди Рашидов по телевизора.

След това повтаряте всички изброени стъпки многократно, докато упоменатият електорат забрави за кого и защо е гласувал. Междувременно, докато тече тракийската изложба в Париж, в Синеморец строителната олигархия залива тракийска гробница с бетон, за да построи поредния хотел за милионите ахнали западняци, които ще дойдат да видят Земята на траките и Третия Рим.

А ако нещо изобщо се случва зад този параван, то е или бедствие от национален мащаб, или бедствена простота от подобен мащаб.

Казусът „Сърница“

Частичните местни избори в Сърница, които бяха определяни като показателни за предстоящите местни избори и които трябваше да са демонстрация на силата на коалицията ГЕРБ – РБ срещу крепостите на ДПС и БСП, за съжаление единствено потвърдиха съмненията, че нещата на място далеч не са такива, каквито изглеждат от София.

Най-изненадани изглежда са ГЕРБ, които побързаха да обвинят РБ, че не са проявили достатъчно активност между двата тура, но истината е, че нещата са много по-дълбоки. На много места в страната, а и в София ГЕРБ са смятани за част от същия феодален модел, към който принадлежат и ДПС и БСП, при това съвсем не без основание. Кметове на ГЕРБ през последните няколко години са станали символ на корупция, шуро-баджанащина и натиск, а не трябва да забравяме и как се проведоха последните местни избори – депутати с чували бюлетини, натиск, купуване на гласове на едро, обръчи от фирми, като управляващата партия беше един от основните актьори в този театър.

Специално за Сърница мнозина не без основание избират всеки друг, но не и кандидата на ГЕРБ – при първото правителство на Борисов в града малките дървообработващи цехове принудително са накарани да използват посредници, които застават между горското стопанство и тях, което увеличава цената на суровината, а мнозина фалират. Тези фирми са на небезизвестния силен по онова време депутат от ГЕРБ Емил Димитров – Фаса. Такива схеми съществуват на много други места, а каквато и да е било агитация от страна на РБ трудно ще накара тези хора да се доверят пак на ГЕРБ.

Особено трудно е в така наречените„смесени” райони, в които ДПС е зло, но познато зло, особено в съчетание с разиграващите се театри между ДПС и национал-патриотичните партии, несанкционираното обругаване на джамии и страхът на хората от етническо противопоставяне, за което управляващи, институции и съдебна власт не правят нищо – едни реплики се разменят от трибуната на НС, втори неща се говорят по телевизията, а съвсем трети – там на място.

Изборният резултат и реакциите водят до изводите, че:

1. ГЕРБ не е припознаван като носител на нов морал, въпреки повтаряната мантра и въпреки че най-явно корумпираните лица като Емил Димитров и Мирослав Найденов бяха пратени в забвение (но не и осъдени) и симпатизантите на други партии много трудно ще подкрепят техни кандидати, особено тези на ДСБ;

2. Мисленето на повечето партийни кандидати е, че избори се правят като при Бай Ганьо, а избирателите, които не са възприемани като мислещи хора със свободна воля могат да бъдат натискани с различни средства. В случая е необходимо нещо повече от декларации за нов морал – нужна е цялостна промяна на политическата култура, която освен „правенето на избори“ трябва да обхване и случващото се след това – безогледни назначения, драпане за постове и незабавно настаняване във вече работещи схеми;

3. Етническият модел в този му вид (доколкото можем да използваме това лишено от смисъл понятие), с етническа партия и противостоящи ѝ ксенофобски формирования ще продължава да определя случващото се в райони като Родопите, Кърджали и така нататък. Естествено, от една страна е ДПС със своите немалки финансови ресурси, медийна империя и държан в незнание и страх електорат, но от друга страна са подаващите им реплики партии, които трябва да бъдат също маргинализирани, ако искаме да вървим към политическа система, в която тежестта и влиянието се определят по реален и модерен начин. За това е необходима национална стратегия, която основана на модерни европейски ценности, което е част от първостепенните задачи на политическия елит.

В крайна сметка става ясно, че и тези избори трудно ще разчупят модела „печелим избори, защото имаме икономически, медийни и етнически лостове, а имаме лостове, защото сме спечелили изборите“, от който единствените печеливши са само участниците в олигархично-властовите обръчи. И премахването му няма да мине без осъдени, пълно очистване на съществуващите партии и модернизация на политиката.