Протестът днес

Толкова народ парламентът не е виждал отдавна. И ми се струва, че тези хора са много бесни, и то не само заради пенсионната реформа (която правителствата на НДСВ и Тройната коалиция удобно пропуснаха, и която, сега притиснат от разпада, Борисов без обяснения и особена концепция им сервира), а защото им е дошло до гуша, защото ги направиха на луди и защото не виждат нито смисъл, нито истина в приказките за „реформи, реформи, реформи“.

Ще е жалко, ако за пореден път синдикатите изтъргуват този гняв за 30 сребърника. Ще е жалко, ако и правителството пропусне старта на реформите за още 2 години, предизборно. И ще е жалко, ако тези хиляди хора не набият един здрав шут на малоумния безделник, който иска да им спасява здравната система с курбан, пенсионната – с баене при ходжа, а доходите на Стоичков – с пари от бюджета. Аферим, Бойко, машшалах и дано следващата година единственото ти работно място е център-нападател на Чардафон Долно Нанагорнище.

Така се поправят тротоари и улици

На разбит тротоар от плочки, веднъж асфалтиран да хвърлиш още няколко лопати асфалт. Да бяхте минали с една трамбовка, вашта…

Да изкопаеш 2 дупки посред бял ден пред Софийския, в най-натовареното движение, докато всички останали улици са затворени заради национален протест – безценно!

Има ли пилот в самолета (monkey business)

В условията на очаквана рецесия в Евросъюза, политически бури, неясно бъдеще пред еврозоната, фалирала де факто Гърция, Италия на глинени крака (която е един от основните ни търговски партньори), нереалистичен бюджет на България за 2012та, свръхоптимизъм в правителството ни за икономическия растеж, неадекватни прогнози (нито една прогноза за растеж на това правителство не е вярна, всичките официални резултати са под прогнозните), лошо планиране, официален отказ от реформи, растяща безработица, МСПта на ръба на оцеляването и от днес вече официално – замръзнала икономика, един въпрос не ми дава мира:

Има ли пилот в самолета?

За съжаление инстинктите (подплатени с доста години опит като икономист, който се е занимавал с анализи и прогнози) ми казват само едно:

Няма, за сметка на това в пилотската кабина има стадо полудели шимпанзета.

Написах този коментар в петък по повод проекто-бюджета, но реших да се въздържа и да не го пускам, тъй като да сравниш правителство с шимпанзета е доста грубо. Ескалиращите обаче неадекватност и арогантност в действията и изказванията на правителството и неговия ръководител генерал-доктор Борисов, както и вчерашните думи на уважаваните от мен Никола Пенев и Радан Кънев, които също очевидно са силно притеснени от предстоящато твърдо кацане ме накараха да не проявявам излишно възпитание.

Преди 2 години, на 12 ноември по повод 100те дни на кабинета „Борисов“ (може би кабинета трябва да е в кавички) пуснах този текст, в който съм написала „…как е възможно едно правителство, което е всъщност сбироток от дребни партийни кариеристи и странни лели да се занимава основно с пр-а на главата си, екзотични икономически идеи и почесване там, където не го сърби.“

За съжаление промяна в статуквото няма.

И по повод докторските титли една история отпреди 5-6 години: наложи ми се да звъня в Министерство на отбраната на доста известен служител за една държавна поръчка. На служебната му визитка беше написано „доктор еди-кой си“, без чин, длъжност и т.н. Звъня на телефона и ми вдига секретарка, на която казвам любезно: „Добър ден, удобно ли е да разговарям с доктор еди-кой си, търси го еди-коя си от еди-къде си?“, на което получавам следния отговор с много висок тон: „Тук доктори няма, това да не ви е болница!?!?! Ако искате обаче, ще ви свържа с полковник (натъртено) еди-кой си“.

Дали е бил почетен или непочетен доктор така и не разбрах, но желанието му да е повече доктор, отколкото полковник беше рязко посечено от каката.

Тома Марков оприличи ГЕРБ на „файтон с маймуни“ и аз няма как да не се съглася.

За любителите на реалистични политически трилъри препоръчвам „Възходът на планетата на маймуните“, в който назобени примати взимат властта (или поне ще я вземат окончателно в сикуела). Всякаква прилика с реални лица и събития е случайна.

Есента на промяната и хора на френската

Тази година, на празника на Френската по случай 50 години от създаването и (който отбелязахме подобаващо на двора с г-н Кънев, други верни другари и няколко бири по стар обичай) се присетих за една история от 1989та, която тогава разказах на Бени.

В края на ноември или началото на декември на преломната година, която беше и първата ми в гимназията като доста стресирано подготве, след прословутия митинг на 18ти ноември по коридорите се разчу, че и в нашето училище ще има митинг. Уговорихме се с Дули и Весето от моя клас (с които се засичахме впоследствие по всички митинги на СДС, докато Дули не замина за Калифорния, а Весето – за Париж) и в мразовитата съботна сутрин се озовахме на двора, където вече се бяха събрали десетки от „големите“ в мрачните си престилки, униформи и сериозни физиономии, приличащи на ято врани в есенната мъгла. По онова време горните класове учеха и в събота, може би за да компенсират бригадите, стажовете всяка седмица в хранителните стоки и УПК-то, което за френската беше в едни краварници до София. Май имаше и микрофон, както и неколцина учители, които гледаха по-скоро добронамерено, въпреки че със сигурност са били инструктирани да следят за идеологически диверсии. По някое време се появиха Софи и Марча от C клас, с което оформихме групата на подгответата.

Спомням си, че беше ужасно студено, краката ми замръзваха във фалшивите кларкове, а големите говореха ли, говореха, все така строги и сериозни – за демокрация, за Комсомола, за задължителните униформи, за наказанията и свободата. Ние слушахме къде разбиращо, къде не, но из въздуха витаеше огромно напрежение и желанието да се захвърлят конформизма, грозните униформи и идеологическата дидактика.

В един момент, към края една от учителките, още се чудя коя ли е била, ни забеляза в шарените ни палтенца сред тъмната тълпа и попита: а някой от подгответата иска ли да каже нещо? Ние, 5те малки момичета доста се смутихме и започнахме да се подбутваме, докато изтикахме Марча отпред, която изчервена взе микрофона и смутолеви:

„Ние не искаме да пеем насила в хора!“

Тълпата се разсмя, защото на фона на техните проблеми това звучеше малко смешно, но и мило, защото всички бяха минали през терора на задължителното пеене в хора, един от ужасите на подгответо заедно със засадите на вратата за униформа и коса, заплахите от изключване, комсомолските събрания и хайките из пушкомите.

А ние разбрахме, че сме получили глас.