За избора и управниците

Бях решила известно време да не пиша за политика, а само за храна и други разтоварващи неща, поне докато се канализират процесите след изборите, но днес, след откриването на 42рото Народно Събрание ми се ще да нахвърлям няколко реда.

Сегашният състав на парламента е унижение за институцията и обида за електората, а арогантността, неграмотността и несанкционираната корупция от последните 2 парламента вещаят тепърва политическа криза, уж смешни, но всъщност гнусни диалози и икономически мерки, които ще са колкото неадектавтни, толкова и разнопосочни и необмислени поради компромисите, които ще трябва тепърва да се правят.

Мислех си, че когато избираш, целта не е да посочиш някой, същия като теб, а да дадеш малко повече правомощия на човек, който е по-умен, по-образован, по-опитен и по-гъвкав от теб. Номерът е само да надмогнеш егото си и да избереш някого, който ще свърши работата по-добре.

В 10ти клас, когато започнахме да учим за кандидатстудентски изпити, г-жа Бенова ни даде списък с куп книги, между които новоиздадените на Петър Мутафчиев, забраняван по време на т.нар. развит соцализъм (щастлива съм, че ме караха не да зубря учебник, а да чета книги). В „История на българския народ“, в една от първите глави той разказва за обичай на прабългарите, които като видели някой по-изтъкнат и кадърен измежду тях, го бесели, за да отиде да помага на Тангра.

Тозу полу-мит ми направи огромно впечатление тогава, а обичаят – да мачкаме умните и кадърните като че ли се е запазил и до днес. За сметка на това величаем силните, тези, които бият и мачкат, защото вместо нас ще въздадат справедливост, ще избият собствените ни комплекси и безпомощност и ще станат носител на желанието ни за възмездие. Архетипите на Хитър Петър и Крали Марко и приказката, в която втория освобождава робините, набива първия, щото е кекав интелигент и сяда под дебела сянка да пие руйно вино с млади агънца.

Изборът на водач или управници е един огромен компромис, каквото е и всичко друго в живота. Трудно е да си представиш, че някой може нещо по-добре от теб, но е факт – може, и още как. А ти можеш нещо по-добре от него – да пишеш, да програмираш, да сееш, да продаваш или нещо пето и десето. И няма нужда да делегираш на някого да бие вместо теб, когато може изобщо да не се стига до бой.

Защо и за кого трябва да се гласува?

След 2 дни са поредните избори от най-новата ни история, с очаквани резултати, които не вещаят нищо добро за България. Нито една партия няма да събере достатъчно гласове, за да създаде стабилно правителство, а единственият възможен вариант е безпринципна коалиция от 2 или 3 партии, задълбочаване на политическата и икономическата криза, нови протести и последващи парламентарни избори, може би още след година.

Писала съм многократно какво мисля за първите четири в социологическите проучвания – БСП, ГЕРБ, Атака и ДПС, но мнението ми е синтезирано в тези 3 поста: Най-бързият път към диктатурата е пътят на най-малкото съпротивление, Защо БСП не може да е алтернатива на ГЕРБ и Уродливите изчадия на българската политика.

Все пак, защо и за кого трябва да се гласува?

1. Тезата, която се лансира упорито от много т. нар. лидери на обществено мнение, че трябва да се гласува само за големите партии, за да има стабилно правителство като концепция не е грешна. У нас обаче, поради факта, че системата е изключително изкривена и уродлива, доброто решение е да се подкрепят по-малките, честни и внушаващи доверие партии, за да може да се промени статуквото, което смазва държавата и нейните граждани. Тези 4 големи партии за повече от 12 години (някои за почти 70) доказаха, че не могат да доведат до нищо добро, а един нов баланс между 4те ще е от полза единствено за тях и зависимите от тях хора и бизнеси.

Начинът да се справим с това е не да гласуваме за голям, или да не гласуваме, а с масов вот да направим малките големи и силни. Този оздравителен преход ще е болезнен и продължителен, с няколко предсрочни избори, но няма чудодеен лек за това, което допуснахме да се случи за последните 12 години.

2. Участието в изборите е основно право и задължение на всеки един български гражданин. Чрез овластяването на народни представители ние управляваме, и понеже това не е цикличен процес веднъж на 4 години, трябва да избираме внимателно и непрекъснато да упражняваме полагащите ни се контролни функции и задължения. Ако не управляваме правилно, се чувстваме недоволни, прецакани и маловажни, съответно губим интерес към процеса, а самата система се изражда и вече не обслужва нас, а само група облагодетелствани лица. Или задници, въпрос на терминология.

3. За да не ни се налага всеки 4 години да се чудим за кого да гласуваме, е добре да участваме и в партийния процес, независимо дали като членове, симпатизанти или просто заинтересовани лица, според времето, което можем да отделяме. Да си член дава предимството, в нормална и демократична партия да определяш кандидатите, програмата и коалиционната политика.

Това е и моят избор – от 9 години съм член на ДСБ, учредител съм на партията, както и участвам в Социалната комисия към Националното Ръководство. За тези девет години видях партията да израства, да съзрява, да се променя и да преминава през трудни моменти. Имах моменти на негодувание, когато Синята коалиция подкрепяше ГЕРБ или когато част от „младите лъвове“, в момента в ДБГ бяха превърнали партията в опит за елитен мъжки клуб. Слава Богу, през последната година ДСБ се обърна отново към тези, чиито интереси трябва да защитава – малкия и средния бизнес, свободните професии, професионалистите и експертите, изобщо хората, които имат нужда от спешна промяна на статуквото и търсят свобода от олигополи и олигархия, вопиюща простотия и профанизация на медиите, политиката и обществения живот, подслушвания и репресии с помощта на държавния апарат.

За тези 9 години видях заедно с мен да порастват и моите връстници, приятели и съученици като Радан Кънев и Борис Станимиров, които от ентусиазирани млади хора се превърнаха в зрели политици, а познати лица от НПО сектора като Роси Рачева да се включват все по-активно. ДСБ инвестира време, средства и усилия в изграждането на младото си поколение, като част от плодовете на този труд отидоха в други партии, което е доказателство за възможността да се подготвя кадрови потенциал за управление.

Мога със задоволство да кажа, че познавам голяма част от хората в листите на ДСБ-БДФ (а и в листите на други партии), познавам програмата, особено частта със социалната политика, за която имам принос и в момента се чувствам уверена в избора си. Пътят напред е труден, но не и невъзможен.

4. Няма универсално и готово решение. Моят избор отговаря на моите семейство, образование, живот, доходи, сексуална ориентация и разбирания. Този мой избор се доближава максимално до пресечната точка на упоменатите фактори, и често ми се налага да правя нелеки компромиси с едно или друго. Когато претеглям опциите, обичам да мисля не само за мен и моя живот, но за това, което би било по-полезно и добро за държавата като цяло, колкото и да е трудно да се намери втора пресечна точка между толкова много интереси и нужди. Все пак, може би водещ фактор за мен остават честността и доверието.

Нормално е хората да имат различни нужди и разбирания, затова в нормално работещите демокрации има партии в ляво и дясно от центъра, както и профилирани такива, а не сбирщина от популистки пенкилер, който обещава на всеки всичко, а накрая страдат всички. Затова и смятам, че трябва всеки един да работи за изграждането, стабилността и контрола на една демократична партийна система.

Няма добри резултати, нормалност, честност, свобода и просперитет без много труд.