Завършеността и нейната липса

Завършването докрай на продукт, задача, реформа, процес или проект е нещо, което ние, българите почти не познаваме. Не сме го виждали в практиката, не го правим и не ни притеснява, когато нещо не получи логичен завършек (с изключения, разбира се, въпреки че генерализацията е любим аналитичен инструмент по тези ширини).

Ама как така и защо такова национално-безотговорно твърдение? Ами ето така:

– Строят се магистрали по 20, 30, 40 и дори 50 години. Нещо започва, но понеже или парите не достигат, или някой ги е завлякал, или пък е довел португалския си братовчед, или просто защото никога не можем да направим нещо нито в срок, нито качествено, нито докрай едва през лето 2013та европейска България имаше своята първа истинска магистрала. Най-сетне нали, ама не съвсем. 50 години е повече от моя живот и една огромна част от този на майка ми;

– Започват се мащабни проекти, които никога не приключват. Не приключваха дори през социализма, въпреки всички легенди – огромния зарязан комплекс в Радомир, гьола на АЕЦ Белене, който си беше гьол и преди 89та, туча на Цариградско, така наречния ИПК „Родина“, огромната болница в двора на Медицинска академия, недовършените бетонни скелети, накацали по полетата из цяла България, чудесата тип „Дом на партията“ в почти всеки областен град, бутафорните фасади върху недовършени сгради за Дипломатическия корпус, които после се разпадаха и какво ли още не. И не са завършени, не защото дойде демокрацията, не, някой цъфнаха след 10ти ноември, просто така са си нещата;

– Реформите във всички области, някои никога незапочнати, други започнати, но зарязани от следващото правителство, а трети обещани, но забравени, защото като дойдеш на власт, първата ти работа е да започнеш да си топлиш мястото и да се готвиш за идващите президентски, местни, европейски и парламентарни избори;

– Усвояването на еврофондовете – и с крадене, и без крадене все не става;

– Започнатият и никога незавършен преход;

– Започнатите протести за коренна промяна, дето май ще си ги зарежем някъде на средата на пътя.

Всеки път, когато мисля за работене по български, и „работене“ е точната дума, си представям 2ма, които копят ров през улицата, за да пуснат нелегален кабел от комшията, около тях 10 люпят семки, цъкат с език и викат „Еее, така няма да стане, я ровни по налево“, докато не стане икиндия и всички отидат да пият ракия в къщата на този, дето има нужда от ток. Късен следобед някой ще хвърли пръстта обратно в изкопа, но няма да асфалтира отгоре и така следващите 10 години и 12те героя на този кратък разказ ще си карат колиците 2ра ръка през дупката и ще псуват тая скапана държава. Разбира се, в картинката ще добавим и общината, която никога нищо не преасфалтира, защото така и чез-мез и сие, които са карали гражданина с лопатата да чака 6 месеца, преди сам да си намери решение на казуса, демек с комшията.

И общо-взето така си живеем от 1944та насам – ден да мине, друг да дойде, да се снишим докато мине, а и работата не заек да избяга, пък и какво ще им се потим на тия. А най-добрият начин да се свърши една работа е да кажеш, че има келепир и ще изкяриш от държавата, пък дори да е по-трудоемка и после да боли.

Андрешко, бай Ганьо, Асен и аз, като в онази песен.

9ти септември – оправдание няма

За 7 години съществуване на този блог в него има едва 2 поста за 9ти септември, неслучайно.

В първия – Ден на изгубените възможности от 2010та година съм написала, че „по принцип не искам да пиша каквото и да е било по повод датата 9ти септември, тъй като в този блог нерядко разсъждавам за последиците към днешен ден от налагането на недемократичен режим, дошъл на власт с невиждан по-жестокостта и извратеността си терор„.

А във втория от 2011та година – Моите съболезнования по случай светлия празник: „Не съм предполагала преди 10 години, че с моите връстници ще спорим добър или лош е бил режима на Живков, вместо да дискутираме икономически и обществени политики, пречупени през призмата на политическите ни разбирания. И че млади хора ще вярват в твърдата ръка и ограничаването на свободите„.

Нямам какво много повече да добавя към останалата част от текстовете, а за съжаление, 2 години по-късно последиците от липсата на разговор и оценка на миналото си личат още по-силно.

Противопоставянето на ценности и разбирания е противопоставяне на честност, държава без мафия, Европа и така нататък срещу носталгичната, идилична картинка на почивка на ведомствени станции, македонска наденица за без пари, руска телевизия и евтиният ток. Свобода срещу салам.

И точно тази метафора за саламения просперитет синтезира масовото неразбиране на същността на 45 години авторитарен режим, както и вече 3 месец дискусии за редното и нередното.

Липсата на памет и осъждане на диктатурата като такава, неслучилата се извън някакви бутикови изследвания реална оценка на състоянието на българските икономика и общество към 89та година и постепенното промиване на мозъци от малкото останала мисъл са средосновните причини за неуспелия преход. Както и за това днес едни хора да сме на площада да искаме поемане на отговорност за назначението на Пеевски и спешна промяна, а едни милиони други да са вкъщи и да се радват на измамното намаление на цената на тока.

Затова ще използвам повода да напомня, че независимо дали един тоталитарен режим се е маскирал на ляв, десен, център или нещо пето, той си остава недемократичен, нехуманен и нецивилизован. 09.09.1944 година е дата, след която за кратко време са избити огромен брой български граждани, държавата де факто е подчинена изцяло на интересите на чужда държава и в продължение на 45 години има безпрецедентно нарушаване на човешките права – погазени са най-брутално свободата на словото, свободата на придвижване, свободата какво да учиш, какво да работиш, какво да четеш и какво да мислиш. Ако можеш да оправдаеш липсата на адекватна икономическа политика с некадърност, терора и предателството не можеш. Не можеш да ги оправдаеш дори в името на световното добруване и светлия строй.

За тези неща оправдание няма.

За снишването оправдания лесно се намират, но няма нужда да ги търсим пак.

Важно е да не мълчим

Август се оказа месеца, в който очаквано управляващите се опитаха да обърнат мача в своя полза – повечето протестиращи са извън София, голяма част от относително обективните предаванията в електронните медии са в почивка, липсата на новини е достатъчна предпоставка една „новина“ да заеме централно място в новините и да изглежда важна, както и ред други фактори, които направиха възможна употребата на набор от оръжия за делегитимация на протеста и неговите цели.

Доколко те имат някакъв успех не е възможно да се прецени преди събитията, които трябва да се случат в следващите няколко дена, но е факт, че част от хората, които идваха на протестите най-първите дни изпитват колебания доколко има смисъл, след като нищо няма да се промени на фундаментално ниво и пак ще дойдат същите. Някои от свръхупотребените инструменти са:

Медийна хипноза – никога не съм си представяла точно Йовчев в ролята на Кашпировски, но актьорите нямат значение, когато режисурата е добра. Министри, депутати, представители на управляващите партии и разни шамани налазиха медиите, особено сутрешните блокове и започнаха да хипнотизират населението с мантрата за намалената цена на тока, майчинските, тези плащания, онези плащания, и от цялото това жужене накрая остава „ще намалим цените, ще вдигнем пенсиите и заплатите“. Разбира се, въпросът пари за плащания откъде не се задава, нито след този милиард още колко ще се вземат, но това така или иначе са ненужни подробности, защото електоратът е добре трениран да очаква „държавата“ в цялата и абстрактност да ражда пари.

Шум в ефира и тролване – Петното, Шамара, Сидеров, Волгин, скандалите, идеите за затваряне на супермаркетите през уикенда, УПК-то на Стойнев и какво ли още не са колкото реална опасност, толкова и дразнители, чиято основна цел е да се създава шум в ефира, който да заглушава истинския дебат и да измества разговора в посока правилно или не би било едно правителствено решение, кой е Петното и има ли той почва в Министерски съвет и соросоидите, обслужващи световния империализъм. Нито дебатът какви наредби да ражда правителството съществува, защото то трябва да си ходи, нито теорията на конспирацията е истинския разговор. Но ефективното време, изгубено във всичко това като процент значително надминава изговореното по темата „защо Пеевски“ и „ти защо гласува за него“.

Сестра ти е курва – лидерите на Реформаторския блок, лица от протестите, служители в неправителствения сектор, протестиращите като цяло и всеки друг, който по някакъв начин би застрашил статуквото е вкаран в обяснителен режим с твърдения от типа „кой ти плаща“, „ти къде беше, когато“, „Иван има любовница“, съответно темата и дебатът отново се изместват в губещ ценно време диалог, докато обясняваш, че нямаш сестра.

Подмяна на протестиращи, на цели, на идеи – ако вие сте протестиращи, ще изправим срещу вас контра-протестиращи, въпреки че всъщност те няма как да са контра, а са про-правителствени протестиращи, и не са протестиращи, а манифстиращи. Ще ги накараме да говорят за кмета на България Плевнелиев, Дянков жидо-масона и как това правителство ще ни даде парите от резерва, ще пратим няколко други организации на срещи с правителството и парламента, и понеже август няма новини, ще ги излъчваме по 15 минути в централните емисии. Накрая баба от село запомня само „правителството ще даде пари“ и готово.

Подмяна на администрацията – смяната на хора на ключови позиции във всички нива и звена тече с невиждана сила, което освен, че е сигнал, че управляващите се готвят за окопна война, им дава и силен лост за предстоящите избори.

Разделяй и владей – стар като света номер. Селото срещу града, млади срещу стари, красиви срещу грозни, леви срещу десни – многократно сме писали аз, и други по темата, и колкото и да имаме крайна обща цел, трудно ще успеем да работим заедно, докато пропагандната машина използва пукнатините в едно разпадащо се общество, за да настрои хората един срещу друг, само за да не са заедно срещу статуквото/за промяна.

Партийно роене и клониране – БАСТА, Бареков, Софиянски и дарената му партия и кой ли още не, тепърва ще се нагледаме на уродливи изчадия с единствена цел разсейване на гласове, за съжаление това е инструмент, който работи много добре още от 90та насам, с роенето на СДС. Сега отново ще гледаме реформаторски клонинги, стари активирани физиономии и всеки друг, можещ да свали процента на политическа сила, която трудно ще влезе в схемата. А ако някой от големите играчи се изтърка, може да се замени с ново НДСВ, ГЕРБ, БББ или друг продукт на политическия инженеринг.

„Приятели, нека да не политизираме, нека да е лаченко и мирно“ – любимата ми стратегия. Ама разбира се, че имате право да протестирате, даже е хубаво, но ако може да не е в центъра на столицата, не за друго, ама да не пречим на гражданите. Ама ние не сме там, за да ви е удобно, бе. Ама не, нека живеем мирно и в разбирателство, все пак децата трябва да ходят на училище, пък и депутатите на работа, нали. И малко по-тихичко, ако може. И този Роджър Уотърс, такова прекрасно шоу – музика, лъчи, защо така го развалихте с вашата политика, той човекът никога не се е интересувал от политика, пък и да е, Роджър е само срещу британския капиталистически колониализъм.

Подмяната на смисъла на всеки един акт, на историята и на значението е нещо, което се случваше както за 45 години диктатура, така и през последните 12 години. Започна се с образа на добрия цар, който премахна постепенно политическото от политиката, а след това изчезна и усещането ни, че има нужда от нас във всички обществени процеси. Накрая остана само чувството, че трябва Спасителя да дойде, кой да е, а ние можем да му махаме със знаменца. Ама тихичко. Ако все пак нещо не ти харесва – като с гей парада – парадирайте си, ама мирно и вкъщи, или ако толкова искате навън, идете някъде в гората.

Всичко това, заедно с доминиращото усещане, че е трудно, почти невъзможно да се промени начина, по който работи държавата, така че да не летим със страшна сила към евразийското цивилизационно пространство, да отлепим, да има върховенство на закона и поне някаква надежда за нормализация и европейско бъдеще правят ултрамаратона по собственото ни спасяване плашещо ултра-изпитание. Към всичко това добавяме и огромния риск да се върнат на власт същите, или подобни, или предните. И цялото тичане да отиде напразно.

Но всъщност страшно няма, защото така или иначе падаме. Когато големите неща нямат вече смисъл, а каквото и да направиш, е по-добре от това, което не направиш, и цялата пропагандна машина е насочена срещу теб и тези до теб, остават малките, постоянни, лични действия.

Важно е да не мълчим.

Важно е да говорим, при това непрекъснато – с близките си, с познатите си, с баба на село, лично, или чрез трибуната, която съвременният свят ни е дал – социални мрежи, блогове или различни медии. Необходимо е непрекъснато да обяснявамо кое е счупено и защо трябва да се поправи, защо сме навън и защо те трябва да са с нас. За всяка наша казана дума от ефира се чуват по две, затова ние ще трябва да кажем поне още три.

Важно е да сме навън, на площада, за да могат да виждат лицата ни и да чуват думите ни. И сега, и след това, когато дойдат следващите. Нищо не плаши злото така, както истината върху едно човешко лице.

Чакат ни трудни дни. Но пък и интересни.