Приказка за лека нощ

Мили деца,

Ще ви разкажа една приказка за чудната страна Абсурдистан, която всъщност не е за съвсем малки деца и би трябвало да бъде включена в допълненото издание на „Приказки от 1001 нощ“, нецензурираната версия. Но, мили деца, това е единствената приказка, с която разполагаме поради независещи от нас технически обстоятелства.

В тази чудна страна всичко било наопаки. Но не като в Огледалния свят и Страната на лъжците, а по един особено приказен начин, който често карал наблюдателите от съседните девет планини да се чудят дали не е време да пратят Абсурдистан в небитието със специален приказно-неутронен змей, или поне да я преместят в епоса за Иванушка Глупака.

На власт била триглавата ламя, която кой знае защо имала още една, четвърта глава и няколко по-малки, които растели по гърба, по корема и дори по седалищните ѝ части. Вероятно за това поданиците на Абсурдистан я наричали Уродливата ламя, но пък те и себе си наричали „граждани“, кой знае защо. Тази ламя била дошла на власт, след като приказният цар се възкачил чудодейно на трона с помощта на злия магьосник Десей, но изведнъж царят се оказал глава на ламята или нещо такова, въпреки че някои мъдреци и до ден днешен твърдят, че всъщност не бил глава, а особено болезнен цирей.

Самата ламя имала разни чудни качества, като примерно сама да си къса главите, на мястото на които пониквали по още три-четири, да се храни с приказната страна, вместо с овце и девици и да повръща приказен, златно-розов мутро-барок, да дели поданиците си с тесте карти  и да връща времето назад с вълшебния си боздуган.

Освен това, въпреки че на власт била Уродливата ламя, всъщност по някакъв квантово-приказен начен на власт били и едни други приказни герои, нещо като котката на Шрьодингер, но наопаки. Т.е. хем ламята управлявала, ама не управлявала всъщност, хем приказните герои управлявали, ама всъщност управлявала ламята. От време на време приказните герои се самоизяждали, но винаги имало поне един куп от тях. И понеже всичко това било много объркващо за поданиците, те предпочитали да не мислят, а да правят лупинги във времето всеки път, когято ламята дето хем управлявала, хем не управлявала ги ударела с вълшебния си боздуган.

Разбира се, като във всяка приказна страна, и в Абсурдисатан имало зла царкиня, която била възлюбена на ламята и предизвиквала дворцови раздори – например веднъж едната глава на ламята се разцепила на две и от нея вместо нови глави поникнали в следния ред: руска балалайка, дворен клозет, един мотоциклет, две щайги досиета, череп на коза и обгорял котел с тезиси.  Имало зли езици, които твърдели, че главата на ламята не се била разцепила заради царкинята, а заради приказните герои, но тези езици май ги отрязал градския палач. Царкинята имала вълшебна пръчка, с която ръсела опорни точки, звездички и сърчица и командвала армия от зли тролове, които се хранели със смисъл.

За разлика от другите приказни страни, в Абсурдистан имало още няколко зли  царкини и доста принцеси, но тях по-добре да не описваме, тъй като тези предавания ги пускат след 24.00 часа.

В тази приказна страна всички трябвало да говорят наопаки, да работят наопаки и да мислят наопаки. Например приказните герои всъщност били приказни злодеи, а злините които правели специално наети глашатаи-тролове представяли за чудодейни подвизи. Поданиците си мислели, че денем е нощем, че зиме е лете, че ламята е вълшебен розов слон, а кървавите екзекуции – бал на цветята.

Имало и истински добри юнаци и обикновени жени и мъже, които не искали да живеят в обърнатия свят, но приказните герои били много и силни, а освен ламята, царкините, принцесите, магьосникът Десей и троловете имало и орки, вълци, таласъми, караконджули, вампири, дяволски изчадия и всякакви други чудовища, които се хранели с бъдещето на хората. А повечето доброволно го давали заедно с душата си.

Как свършва приказката и дали е за добро утро, вместо за лека нощ – друг път.

Ваш Сънчо

Защо бойкотирам олимпиадата в Сочи

Sochi

В деня на официалното откриване на 22рите зимни олимпийски игри в Сочи ми се струва важно да напиша защо намирам за правилно да ги бойкотирам, като позицията ми е споделена от хора и организации по целия свят. Освен, че подобен акт е отказ от легитимация и банализация на злото, е и повод да се даде гласност на проблеми, нарушения и престъпления, за които по принцип рядко изтича информация извън границите на държавата – организатор, както и да се упражни международен натиск.

Този бойкот не е прецедент, случва се от 1956 година насам, като най-сериозните като отзвук и последствия са палестинския бойкот чрез терористичен акт срещу израелския отбор в Мюнхен и бойкотите на олимпиадите в Москва (Джими Картър взима това решение заради съветската инвазия в Афганистан) и Лос Анджелис от съответните държави от двете страни на Желязната завеса.

Като оставим настрана факта, че олимпиадите и олимпийското движение отдавна са скъсали с корена и изначалната си идея и са един триумф на химията и комерса, бойкотът на едно спортно събитие е оправдан и тогава, когато то се превърне в пропагандно оръдие, налагащо по агресивен начин тоталитаризъм, недемократичност, потъпкване на основни човешки права, националсоциализъм, фашизъм, апартейд и подобни (а колко може да е мощно доказва филмът на Лени Рифенщал „Олимпия“ за Берлин’36).

А ето какво може да се каже за Русия на Путин:

Пълзящ фашизъм – управлението на Владимир Путин даже вече не е и псевдо-демократично, като мнозина анализатори го определят като „пълзящ фашизъм“ с очаквано тежки последствия като нова студена война и разделение на света, политически гонения, разправа с неудобни политически противници, чистки, забрана на протестите и всичко останало, което върви с етикета „тоталитаризъм“.

Свободата на словотонещо, което понастоящем не съществува в Русия. Властта е овладяла всички канали за информация, а неудобните са преследвани, репресирани и убивани. Самите медии създават страх, омраза и внушават конспиративни теории,  а към Путин има култ към личността, колко познато.

Анна ПолитковскаяАнна е брутално убита заради работата си като журналист и активист за човешки права, вероятно заради поръчка на руските власти. След името ѝ могат да бъдат изброени още над десетина на журналисти, неудобни на властта, загинали при неизяснени обстоятелства.

Законът, забраняващ гей пропагандата – освен знаковия закон, в Русия хората с нехетеросексуална ориентация са подложени на тежки репресии, преследвания и агресия, която е напълно угодна на властите. Към това може да се добави и закона, който забранява НПОта, финансирани от чужди държави, което допълнително ограничава нъзможностите за търсене на защита и закрила.

Корупция и непотизъм – корупцията при подготовката на игрите надминава въображението и мащабите на познатото досега в абсолютни суми, като се предполага че от предполагаемо инвестираните 51 милиарда долара по предназначение са използвани едва около 10%. Останалото е потънало в джобовете на близки до властта и най-вече до Путин „предприемачи“ като братя Ротенберг.

Екологични проблеми – необмисленото и хаотично строителство е довело до тежки екологична катастрофа в региона, като вече пета година живеещите там нямат достъп до годна питейна вода, което се вижда в момента и на снимките от Сочи.

Експлоатация и робски труд – голяма част от строителните дейности са извършвани при минимално заплащане от работници от бившите съветски републики, нелегално пребиваващи в Русия. Освен минималното заплащане и тежките условия, работниците са били подлагани на изнудване, неплащане на последните заплати, незаконно задържане, депортация и преследвания при опит да потърсят парите си.

Експоприация и изселване – при подготовката и строежите на олимпийските съоръжения и хотели мнозина са изселени насилствено, а имотите и къщите им са експроприирани без никаква компенсация.

Сирия и подкрепата за режима на Башар Асад – подкрепата на Путин за Асад и неговия режим удължава неимоверно агонията на гражданската война и на милиони хора. Продажбата на оръжие пък на участник в този конфликт е тежко престъпление и от законова, и от морална гледна точка.

Вмешателство в интересите на чужди държави – освен в конфликта в Сирия, Русия активно се намесва във вътрешните работи на много други държави от пост-съветското пространство като Украйна, Беларус и дори България, а енергийните лостове ѝ позволяват да изнудва и извива ръце в момента дори извън обичайния и обсег на действие.

Бойкотът на олимпийски игри е въпрос на личен избор за обикновените граждани, които решават за себе си дали ще гледат или не, дали ще спрат да купуват продуктите на основните спонсори или ще иронизират грандоманските напъни на организаторите. 

Лидерите на мнение, компании, организации и подобни също решават дали и по какъв начин да изразят своята позиция и да упражнят натиск.

Участието на официални представители на държавата обаче би трябва да изразява една много по-отговорна позиция по отношение на случващото се в Русия, тъй като тяхното присъствие го легитимира не само в очите на света, но и на руските граждани,  а гоненията и чистките срещу различни етноси, сексуалност, религия и политически разбирания ще изглеждат като нещо нормално и приемливо. Отношението към липсата на демокрация, продажбата на оръжие на държава в граждански конфликт, дискриминацията и убийствата на журналисти е въпрос на цивилизационен избор, а решението на коя страна да застанеш е действие, което позиционира и държавата, на която си представител там.

За държава като България, която е с разрушен фундамент от базисни ценности, с объркани представи за добро и зло и в пълна мъгла по отношение на тоталитарното си минало и оценката за него, един акт на бойкот би бил изключително важен. Но само би.

Симптомът „Атака“, антигей риториката и евроскептичната болест

През последната седмица партия „Атака“ и нейни представители изключително агресивно вкараха в общественото пространство темата за „хомосексуалистите“, като успяха да внесат за гласуване поправка в новия Наказателен кодекс, криминализираща по руски модел „манифестирането на хомосексуална ориентация“. След вота „против“ в Народното Събрание наводниха общественото пространство, и то през националната телевизия бТВ със заплахи, че нещата съвсем не са приключили. „Атака“ обеща да спира „гей изродщините“ чрез промени в поправка в Закона за събранията, митингите и манифестациите.

За юридически грамотните граждани е пределно ясно, че дори подобни промени да бъдат гласувани със „за“ в парламента, впоследствие те ще бъдат отхвърлени от ВАС и КС. Това би трябвало да действа успокояващо, но за съжаление случващото се и атаките конкретно срещу ЛГБТ гражданите на Република България не са нито случайни, нито без последствия, краткосрочни и дългосрочни.

Защо точно „гей въпроса“?

Първа причина: точно тази тема е актуална покрай олимпиадата в Сочи и бойкота срещу нея от страна на държавни лидери, известни лица, активисти и обикновени граждани заради постоянното и грубо нарушаване на основни човешки права, пълзящата нацистка диктатура и конкретно заради закона, забраняващ „гей пропагандата„. Шумът по темата и обсъждането ѝ в масови медии я правят удобна за експлоатация от партии и групировки като „Атака“, виреещи върху анти-европейска, про-руска идеология, които допълнително се опитват да позиционират „нашето, традиционно“ срещу „чуждото, европейското“, докато прокарват чужди икономически и геополитически интереси.

Втора причина, при това не по-маловажна: след последните изстъпления на Волен Сидеров, лидер на“Атака“ и други народни представители, както и късното, но все пак случило се събуждане на прокуратурата, стратегията за шум в пространството и скандали трябва да намери по-безопасни води – без атаки срещу чужди дипломати, нападения над религиозни храмове, изтъпления над хора от други етноси, религии или националност и други уж необтекаеми престъпления.

Добре известно е, че в настоящия Наказателен кодекс, в член 162, който криминализира речта и престъпленията от омраза признак „сексуалност“ няма и всякакви волнодумства и изстъпления по темата няма да доведат до ново събуждане на Сотир Цацаров. КЗД няма как да е заплаха, а негодуванието от всякакви „соросоиди“ и „либерасти“ е добре дошло, за да се запълни списъка с врагове на народа.

Защо точно сега?

„Атака“ изгуби голяма част от традиционния си електорат след подкрепата за коалиция, в която е и архиврага ДПС, което е добре дошло за вече съществуващи конкуренти като НФСБ и ВМРО. По-тежка загуба обаче партията на Сидеров търпи от новата кукла на статуквото – „България без цензура“, която също се заявява като про-националистическа и популистка, което не е трудно при риториката на Бареков, заиграването с Пловдивския митрополит Николай, миграцията към партията на познати лица като Калина Крумова и подобни и символиката с розетката. Огромният риск „Атака“ да остане без евродепутати и да не влезе в следващото НС кара Волен Сидеров да отделя огромни средства за рекламни кампании, както и да търси шумни скандали отвъд ръба на закона.

Извън това и началото на олимпиадата обаче, съвсем не изглежда случайно грубото завземане на общественото пространство – скандалната законова поправка и заплахите на депутатите от партията удобно заглушават важните теми от седмицата и  месеца – референдума, предложен от президента, евродоклада, Странджа, ръста в битовата престъпност, скандала с европроекта на Моника Йосифова, люспенето в БСП, почитането на жертвите на комунистическия терор, все по-тихото искане за оставка и всичко останало. Дали Сидеров още веднъж обслужва статуквото е въпрос, който няма твърде много възможни отговори.

Последствията ще са тежки

Като оставим настрана краткосрочния шум, стреса и загубата на време с поредните идиотщини на поредния изкуствено създаден и поддържан за нечисти цели политически субект, действията на „Атака“ и подобните ѝ създават съвсем реални предпоставки за тежки последствия.

1. Евроскептицизъм – с непрекъснато повтаряни лъжи, които слагат знак на равенство между европейски и евроатлантически ценности и инцест, педофилия, разврат, гей прайдове, което е бонус към въртящите се мантри, че сме живеели по-добре преди да влезем в ЕС, че Брюксел ни налага безсмислени ограничения и пречи на икономическия ни растеж, и всичко това насред продължаваща стагнация и увеличаваща се бедност, е съвсем нормално евроскептицизмът да расте експоненциално. Това естествено ще се отрази на изборните резултати на всяка една нормална проевропейска партия, опитите за реформи в съдебната система, изисквани и от Брюксел (което няма как да стане без широка обществена подкрепа) и ще дава козове в ръцете на всяка една популистка формация.

Worst case scenario – някой прави референдум с въпрос „за“ и „против“ оставането на България в ЕС. Ако нещата продължават по същия начин, резултатът е предвидим. При това „Атака“ е само един от симптомите, а не болестта и същата риторика и действия се наблюдават и в почти всички останали партии, които дори уж да принадлежат към някое „европейско политическо семейство“, всъщност са антиевропейски по своята същност.

2. Благоприятна почва за прокарване на чужди интереси – всеки един евроскептик е вода в мелницата на руските интереси, не случайно е и вечното противопоставяне на европейските и руско-православните ценности и вярата на много хора, че ние естествено не принадлежим в западноевропейското семейство. А след като руснакът е наш брат, то и един АЕЦ, и газовият монопол, и путинските закони са нещо добро и полезно, братушките няма да ни мислят злото, я.

3. Дискриминация и престъпления от омраза  дискриминацията срещу различните в България е факт, като нещата се влошават от 2007 година насам, напоследък особено главоломно. Все повече се засилва усещането за безнаказаност, като всяко изстъпление избутва все по-далече границите на приемливо и нормално. Банализацията на речта на омразата, която вече съвсем естествено се лее през уикенда, сутрин в националната телевизия бТВ, когато гледат и деца, преповтарянето на думите и идеите в почти всички други медии, липсата на реакция от СЕМ, КЗД, прокуратура и други институции ще доведат до ескалация на насилието и омразата. Това, което някои си го позволяват в ефир, други си позволяват на улицата.

Много показателен е и факта, че основната опорна точка срещу втората окупация на СУ беше предполагаемата нехетеросексуалност на един или повече от участниците, с цел да се делегитимира протестния акт заради това, че участниците в него са негодни/недъгави/втора ръка (унтерменш) и още по-страшното е, че атаката, подхваната от всички пеевски медии като че ли постигна търсения ефект. И това е само началото.

Всяка диктатура, националсоциалистическа или фашистка има нужда от вътрешен враг, а Путин е избрал ЛГБТ хората за основен такъв (едно обяснение защо на руски). Да се пренесе това към бившите и настоящите сателити не само е напълно възможно, но всъщност вече се случва, като съдим по атаката срещу окупаторите на СУ.

Липсата на партия с позиция и активност по темата (БСП, уж член на ПЕС е про-путински настроена по темата за човешите права и вотът за поправката на НК още веднъж доказа, че тази партия не е и няма да еволюира), върховенство на закона и организирани действия за ЛГБТ права допълнително помрачава картинката.

Случващото се напоследък е сякаш от съвсем друго време и на съвсем друго географско място – усещането е за дежа вю от преди 89та, за обществен регрес и безизходица. След бърза сметка след вота по поправката гласувалите „за“, „против“, „въздържали се“ и отсъстващи в четвъртък се оказва, че против са 35%. 65% от депутатите пасивно или активно искат криминализация и затвор за „хомосексуално манифестиране“, а какво друго точно искат само мога да си представя.

Все още си отдъхваме с мисълта: „Добре че сме в ЕС“, но докога?