2013

2012 2011 2010 2009

Обичайният обзор на годината се оказа и единствения личен пост за цялата 2013та, което ме връща към дискусията, започната от Еленко и продължила с Велян и Свилен, по темата дали блоговете са мъртви или не. Може би, като лични дневници поне, но дългите текстове трудно ще изчезнат дори в бърз свят с бърза информация.

По света: продължаващата гражданска война в Сирия, абсурдният социализъм на Венецуела, полу-прикрити и явни диктатури по целия свят и много протести. Русия съвсем открито заяви завръщането си като световна сила и това е много плашещо, особено за страните от пост-съветското пространство, които се борят за демокрация – пред очите ти винаги се клати готова примка с клуп.

У нас: референдум, Доган, протести, оставка, служебно правителство, надежда, избори, резултати без доверие, Пеевски, протести, протести, контрапротести, омраза, протести. Изключително интересна година, с много върхове и спадове, с много надежда и обезверение, каквото и да произтече оттук насетне, ще запазя много ярки спомени, които ще са позитивни и топлещи по някакъв начин. Действието изпълва, дори когато противникът е силен, безценностен и безмилостен, а и 6 месеца на площада не е нещо, което се забравя лесно.

Блогове: въпреки, че блоговете като че ли наистина са преминали своя пик, заради политическата криза и медийния монопол, както и липсата на достатъчно обективност, анализи и информация, в България те все още са компенсаторен механизъм при доминираща липса на свободата на словото. Доста хора започнаха да пишат през годината или възобновиха блогването си.

Медии: всички медии, и най-вече журналисти които запазиха своя интегритет и независимост и продължиха да изпълняват своите функции като четвърта власт и носител на истината. Поздравления, защото е трудно, много трудно.

Разочарование на годината: много хора предпочетоха да застанат на грешната страна, защото така е по-лесно, по-сигурно или просто защото ценностната им система е била само напукана фасада. Самите те не са разочарование, а леснотата, с която се случи контракатарзиса.

Epic FAIL: опитът за назначение на Делян Пеевски като шеф на ДАНС и отказът на правителството да подаде оставка, двете са с еднаква тежест. И така наречените нео-леви, които цяла година се стараха да се държат като анти-леви в съвременния европейски смисъл на понятието.

Музиката: любов от пръв поглед беше Days are Gone на Haim, освен това Darkside – Psychic, Daft Punk – Random Access Memories, Blood Orange – Cupid Deluxе, Death Grips – Government Plates, Mutual Benefit – Love’s Crushing Diamond, The Knife – Shaking the Habitual, VA – After Dark 2 на Italians Do It Better.

Концертите: The Knife в Мюнхен. След него Патрисия Каас, Depeche Mode и Roger Waters в София.

Книгите: Задължително четиво е „Every Parent’s Nightmare“ на Белинда Хокинс, която прави жестока дисекция на правораздавателната ни система в търсене на истината за делото срещу Джок Полфрийман. Също „НРБ. От началото до края„, сборник и „Социалното инженерство“ на Пепка Бояджиева. Изданията на Института за изследване на близкото минало са задължителни за всеки, който иска да разбере какво в близкото минало моделира настоящето. Дочитам в момента „Le juste et le vrai : Etudes sur l’objectivité des valeurs et de la connaissance“ (Правилното и вярното) на Реймон Будон и „Клара и сянката“ на Сомоса, а в номер 3 на прочетените за годината влизат „Обслужвал съм английския крал“ на Бохумил Храбал, „Клоунът“ на Хайнрих Бьол и „Спутник, моя любов“ на Мураками. Една от мечтите ми е да издават повече Храбал и да преиздадат новелите, издадени в началото на 80те в сборника „Строго охранявани влакове“, защото някой ми го задигна преди време.

Сериалите: нямаше много време за сериали и кино, така че няма и нови открития.

Приятелите: най-хубавото нещо, което се случи през годината са новите приятели. Обществените катаклизми освен чудесен лакмус, са и мощна сила, която събира хора, които гледат в една посока.

Аз: и така, и така. Щастието е в това да не си пасивен. И да не си сам в това.

ostavka 1

Авторът на едната снимка е Стоян Павлов, на другата така и не успях да го открия.

13те думи на 2013 година

В седмиците на списъците има нужда от още няколко, с цел по-добро преосмисляне на тази странна, бурна и може би все пак основополагаща за радикални промени година. Един от тях е списък с думите, които използвахме най-често или в най-важните разговори и малко или много описваха събитията, като е необходимо да се отбележи, че често същите думи почти незабавно бяха грабвани и изстрелвани обратно, с обратен знак от тежката артилерия на про-статукво пропагандата.

Моят избор от 10 думи:

Оставка – тази често повтаряна дума доведе до една правителствена оставка в началото на годината след спорни по своя генезис протести (макар и по своя характер този акт повече да приличаше на абдикация). Оставки подадоха и лидерите на основните партии в дясно, което доведе до нов тласък в консолидацията на извънпарламентарната опозиция. По лични или други причини оставки подадоха държавни и общински служители, които са и обичайните жертви при смяна на управляващата партия. За съжаление най-дълго исканата оставка, тази на правителството на Пламен Орешарски, заедно с логично следващите нови избори така и не се случи през 2013 година.

Което е добър повод да си припомним какво точно е оставката – морален акт на човек със свободна воля, който по този начин формализира своето признание за допусната грешка. В случая нямаме нито морал, нито свободна воля, нито признание, нито дори разбиране на същността на това кое е грешно и кое правилно. Но имаме правителство без фундамент от доверие и основни ценности, което виси на крехка нишка от зависимости.

Катарзис – Сергей Станишев за Делян Пеевски веднага след избора на последния за шеф на ДАНС: „Видях човек, който е преминал през силен личностен катарзис“. А ние видяхме хора, които по арогантен и нелеп начин се опитаха да легитимират престъпен акт чрез неадекватна употреба на сложни думички. Последваха производни като „катарзмирам“ (портманто от катарзис и оргазмирам), които описват добре мозъчните протуберанси на управляващи и антураж, както и нова вълна от маскирана на образованост логорея.

Протест – България се тресе от протести от години, въпреки че защитниците на сегашното управление така и не признаха за анти-системни тези отпреди феврурари 2013та, на които многократно беше искана оставка и на правителството на ГЕРБ. През юни обаче се роди Протеста, с главно „П“, който се вплете в тъканта на ежедневието на десетки хиляди хора и доведе поне засега най-малкото до промяна на мисленето и отношението на тези възрастови и професионални групи, които биха могли да направят качествена политическа и обществена промяна. Дали Протестът ще се превърне в процес, а революцията – в еволюция предстои да видим, защото освен акумулираната умора се акумулираха и нови нагласи, но пък и бързо беше конструирано ново разделение, гарнирано обилно с песимизъм, което може вместо до позитивна промяна да доведе до нова вълна от вътрешна и външна емиграция.

Подмяна – когато започнах да употребявам тази дума през 2008 година и така цели 5 години, не съм очаквала до каква степен действителността ще бъде подменена от симулакрум, нито в какво мощно оръжие самата подмяна ще се превърне. За съжаление, през повечето време борбата за здравия разум, реалността, истината и това нещата да бъдат наричани с истинските им имена изглежда невъзможна, защото средствата и инструментите са в ръцете на архитектите на другата реалност.

Контра – след първоначалния шок от протестите гурутата на пропагандата и дезинформацията се окопитиха и започнаха да създават имитации и фалшификати на всяко едно действие срещу властта – контрапротестиращи срещу протестиращи, контрастуденти срещу студенти, контрааргументи ad hominem срещу аргументи. С помощта на мощната медийна машина това се оказа работеща стратегия в краткосрочен план, доколкото успя да разфокусира енергията на протеста, а в дългосрочен може да доведе до обществена шизофрения и разруха на институтите на държавността.

Лумпен – депутатът от БСП Христо Монов нарече гражданите, упражняващи основното си човешко право на мирен протест „лумпени“, което синтезира в една-единствена дума отношението на властта към хората, които не са част от нея или прилежащите ѝ обръчи, структури и господари. Гордата употреба от страна на протестиращите на лепенки и баджове „интернет лумпен“ обаче показа потенциала да се иронизира и неутрализира омразата, а страхът да се трансформира в позитивна енергия. И това е едно от най-хубавите неща, които се случиха през 2013та.

Статукво – статуквото се превърна в събирателен образ на корумпираната власт, псевдо-многопартийната система, олигархичните зависимости, монополизацията на икономическите лостове, полицейщината, подслушването, липсата на върховенство на закона, зависимостта на съдебната власт, отказът от реформи, медийната пропагандна машина, зависимостите от Русия, купуването на гласове, изборните манипулации, постепенното отнемане на демократичните инструменти от гражданите, съвременния феодализъм, квази-диктатурата и бедността, резултат от всичко изброено. Статуквото е това, което трябва да се разруши, за да се игради чисто нова държава.

Задкулисие -винаги сме знаели, че има едни хора, които източват ресурсите на държавата и гражданите, поддържат статуквото и налагат своите решения чрез лостове като парламент, правителство, партии, институции, централна и местна власт. През тази година разбрахме, че тази група не просто краде от държавата, а че е откраднала цялата държава. Тя притежава не само икономическите инструменти, но и съда, репресивните органи, парламента и разбира се – правителството „на Орешарски“. Осъзнахме, че това не е безименна, митична маса и че тези хора имат имена и лица, когато беше направен опит едно от тях да бъде сложено начело на националната сигурност с цел тотален контрол и власт.

Бежанци – трагедията на хора, напуснали домовете си и бягащи от смърт, разруха и поддържана от Русия гражданска война се превърна в опорна точка на една люлееща се власт. Само заради това дори трябва да има оставка. Останалото е неадекватност, корупция, тесногръдие, използвачество, недоверие, омраза и политически инженеринг от страна на управляващи, МВР, институции, медии и мнозина граждани. Като контрапункт са хората, съвсем обикновени, и в същото време абсолютно необикновени, които помагат на тези, изпаднали в беда, независимо откъде са и какви са.

Трол – с тролове политизираният интернет се пълни от доста време насам, макар и доскоро неотчитано като сериозна заплаха. Освен партийните партизански отряди, фирмите за „имидж в интернет“ и инкубаторите около олигархичните кръгове за форумни тролове, тази година установихме, че има радио тролове, вестникарски тролове, телевизионни тролове, политици тролове, партии тролове, психиатри тролове, социолози тролове и медийни групировки – тролове. Единствено Русия е по-напред от България в тролизацията на публичното си пространство, а добрата стара оруелова пропаганда започва да изглежда носталгично в шизофренната какакфония.

Политизиране – ако може да се синтезира една от опорните точки на антипротестната пропаганда в едно изречение, тя би звучала така: „Ужас, политиката ще се политизира!“. Разбира се, съвсем в реда на нещата е протестите на големи групи граждани да са спортни, кулинарни, архитектурни, електроразпределителни, нонсенс-по-избор, за да могат избирателите 1. да продължат да се отвращават от политиката, защото всички са маскари, което ще задълбочи апатията, отказа от гласуване и търсене на решение на настоящата политическа криза с предвидените в Конституцията инструменти като мирен протест; 2. да отделят в съзнанието си общественозначимо, социално, благоденствие, цената на тока и така нататък от политика и прилежащите ѝ инструменти като избори, парламент, правителство, граждански натиск, гражданско участие и тн., и на тяхно място да се възстанови наследеният от соца аморфен образ на една държава без лице и механизми, която ражда пари  и ги раздава с повод и без повод. И бие при нужда „от ред“.

Алтернатива – любим въпрос към протестиращи, политолози и политици: „Но все пак, кажете каква е алтернативата, иначе какъв смисъл има от оставка, ако след новите избори статуквото се запази?“. Дзън, подвеждащ въпрос, генериращ масовата констатация: „Защо да протестираме, след като няма алтернатива“. И вариант „Ама какво изобщо ще последва от една оставка?“. Последният въпрос ни отпраща към Конституцията на Република България. А алтернатива на статуквото ще има когато, и каквато си я направим сами.

Бонус като номер 13: словосъчетанието „опорни точки“. Потвърди се, че гражданите се превръщат в маса от поданици чрез упорито промиване на мозъци според всички правила на пропагандната теория и практика. Само че, живот върху опорни точки не е това, което искаме.

Пияните професори, липсата на стандарти и българската кал

Този текст би трябвало да е двойните стандарти, но се получи такъв за липсата изобщо на стандарти.

Нещата тръгнаха от дискусиите за пияните професори от Софийския Университет, в които не ми се искаше да се включвам, защото темата е изключително пошла и в нея няма герои и няма печеливши, но когато си мислиш, че не може да стане по-пошло след арогантното поведение на Драганов, осъзнаваш, че в България дъно няма.

Вчера във вестник „Сега“ излезе нов, изключително гаден текст от Николай Василев, професор (когото последно чух по БНР да възхвалява Башар Асад и да нарича бежанците „паплач“), като опит да оправдае пиянството на днешните преподаватели в Alma Mater с професор Николай Генчев, който бил блестящ ум, но се киндилкал по коридорите на университета, и виждаш ли, затова не трябвало да съдим за човека по пороците, като заключение.

Първо, професор Генчев отдавна не е между нас, но едва ли би му било приятно името му да се използва по този начин – като оправдание за днешните свинщини. Добър или лош, него го няма, за да се защити. Второ, едва ли би искал да бъде запомнен с това, а не с трудовете и книгите му, които бяха основополагащи за всеки, учил история на България в началото на 90те. Трето, и той, и Мусоргски, и Висоцки, и Хемингуей са имали проблеми с алхокола, но нито един не се е гордял с това, и не би искал да бъде запомнен по този начин.

Това по темата за професор Генчев, професор Василев, пияните професори и желанието на некадърните, неадекватни люде да оправдаят нищожеството си, като свалят колкото може повече хора при тях в калта. Щото няма как сами те да се издигнат нависоко.

Колкото до темата за стандартите – любима теза на страните по дискусията е, че „който не е пил като студент или на работното място, той да се изказва, ама няма такива, нали“, тоест ако смяташ, че не е редно възрастни мъже да се напиват на работа и да се клатят пред студентите си, това е двоен стандарт, защото всички някога, някъде сме пили, без това да е прието или позволено. Защото това е България, където е национална гордост да се пие, нали.

Да, пила съм като студент. Бяха виденови години и всичко беше извън контрол, само водката беше евтина, а контролът и изискванията – почти никакви. И в момента много, ама много съжалявам за това. Защото можех да го правя по-рядко и да уча повече. Защото можех да получа повече знания и да не ми е лесно, и да не ми преподава математика човек на име Киро Водката, когото да съжалявам, докато залита на дъската.

Случвало ми се е като на всеки да си сипя едно-две на работното място, за нечий рожден ден. С това също не се гордея, защото няма с какво, нито се хваля. Даже предпочитам да не го споменавам, въпреки че у нас това е прието, защото знам, че не е редно, защото може би работодателят ми чете този блог и защото след години работа съм се научила какво да правя и какво не. Адекватният човек знае, че това са неща, които не са редни, не са приети, не са разрешени, и дори не са законни – Трудовия Кодекс изрично забранява да си на работното си място пиян.

Няма и култура, общество, компания, дори строй, които да позволяват това, поне официално. На работното си място учиш деца и младежи, срещаш се с хора, работиш с машини и във всеки един момент застрашаваш нечий живот или нечия репутация. Освен в псевдо-обществата на соца, където се толерира да си пиян, неотварял книга през 30те години от завършването на вуз-а и с ниска производителност. Защото в нормалните компании, български или чужди не е прието да пиеш, да си пиян, да си изостанал с 30 години и да не си вършиш работата. Само дето осъзнавам, че все още има адски много хора, останали в соца. И това трови и нас, останалите, които искаме да живеем в нормална държава, а не в гнусна, воняща на джибри съветска колония.

Вярно е и това, че всички сме хора и се случва човек да е пил, или да има проблеми, и тогава като хора си помагаме с надеждата това да не премине в тежко заболяване или нещо да не се издъни с работата. Точно затова не е редно да се биеш по гърдите за това, като Драганов, понеже няма нужда от още такива примери, а след това и да те хванат да шофираш пиян. Защото пред колата му можем да се окажем ти, аз или нечие дете.

Не е двоен стандарт да не ти пука, че нарушаваш закон, че караш пиян, че те гледат на работа хора, от които трябва да изградиш следващото поколение учени и преподаватели, и за капак да ги обиждаш, а пълна липса на стандарти.

Както е липса на стандарти да се налага да прибягваш до скрита камера, защото никой не обръща внимание на оплакванията, подадени по канален ред (единственият път, в който го направих в УНСС, защото асистент обясняваше, че студентките са тъпи, защото са жени, се озовах на поправителен и от кашата ме измъкна лично шефката на катедрата). Не оправдавам, но и не съдя. Защото е също толкова прието да се оправяш сам в университета, като да застреляш наркоман или банекерка, да укриваш данъци и да плащаш на форумни тролове с евро пари. Защото да си доносник отново е гордост, само стига доносът да отива при правилните хора, а не при всички, ето на това могат да ви научат много от любимите професори – Статев,  Митев, Драганов и сие.

Липса на стандарт е и пълното отсъствие на върховенство на закона, пасмината в Народното Събрание, корупцията, ниската производителност в бюджетната сфера, арогантните полицаи, нахалството на ДС ченгетата, пияните професори, фалшивите новини и лъжливите колумнисти, които смятат, че имат правото да хвърлят кал по живи и умрели, деца и възрастни, познати и непознати. Защото си мислят, че като накалят с тор и гнилост останалите, няма да си личи колко самите те са зле.

И точно тази кал е нещото, за което не ми се искаше да пиша, но няма как. Живеем в нея, а дъно няма и скоро няма и да има. И всички пием където трябва и не трябва, даваме даведесетолевки на полицаите и доста по толкова в болниците и чакаме отнякъде нещо да ни оправи. И това също не е двоен, а липсващ стандарт.