Защо София не трябваше да спечели за културна столица?

sofia xenophobic (3)

Вчера „Дневник“ публикува текста на Манол Пейков „Защо спечели Пловдив“ (за европейска столица на културата 2019).

Днес е празника на София, една от другите кандидатури, при това със самочувствието на истинска културна столица на България, основателно или не. Но аз няма да говоря за културния календар на София, традициите и организацията. Нито за другите участници в конкурса. Нито за инфраструктурата, асфалта, баняджийските плочки по Витошка и странния отказ да се запази културното многообразие на Женския пазар.

Родена съм, израснала съм и до ден днешен живея без прекъсване в този град, който обичам безкрайно. Град, от който първите ми спомени са трамваите по „Иван-Асен“, Младежкия театър, естрадата в тогава казващия се Парк на свободата, чичовците, записващи данните на гимназистите в сини униформи, които пушеха по пейките в същия този парк, а после Френската гимназия, кестените по Патриарха, кината, театрите и концертите в зала „България“, първия концерт на Милчо Левиев след 10ти ноември, изложбата на „Армънд Хамър“ и „Шипка“ 6. Места и неща, на които първо ме водеше майка ми, а впоследствие ходех сама. Помня и как ходех на Алианс на „Мария Луиза“ (тогава Георги Димитров). Помня Халите, Банята, църквата, синагогата и джамията, леко опасните субекти и чичовците, които говореха за футбол в градинката. Помня и мачовете на Славия, на които ме водеше дядо ми.

Но помня също как едни хора взеха Славия и направиха игрището ѝ в Кривата река ресторант със стриптийз клуб, помня как ОФ чичовците, биещи шамари в парка бяха заменени от момчета с бръснати глави, които убиха Михаил и помня погрома над джамията.

София не трябваше да спечели да е европейска културна столица. И това го казвам с цялата си любов към нея. Градът, който безкритично живее със свастики, грозни ксенофобски надписи, нападения над различни и цялата тази омраза, която клокочи и от време на време избухва не може и не трябва нито да е европейска, нито културна, нито столица.

Културата е нещо повече от пиеса, уличен фестивал или организационен комитет. Култура е начина по който живеем – с другите, с подобните, с различните, в градската ни среда, с толерантността която имаме към грозното, лошото и пошлото и липсата на разбиране, че свастиката е символ на едно недопустимо отново минало, че надписът „Не ходете с чужденки“ е срещу прозореца на твоя приятелка, която не е родена в България. И срещу магазина на отдавна живеещ в България сириец, от когото целия квартал си купува бира и хляб.

Култура е съвкупността от драскащи безнаказано и безмозъчно, бездействието на съответните органи, безхаберието на хората, които живеят или работят в надрасканите сгради и всеобщата слепота за добро, красиво и чисто.

Няма столица в Европейския съюз, която да е толкова грозно омазана с ксенофобски, фашистки и комунистически нацистки надписи и символи и най-обикновени мацаници. И няма положение, при което да не ти се скъса сърцето, когато видиш прясна свастика върху току-що боядисаното, ново малко магазинче. И няма ситуация, в която да бъде подминат побоят над различен. Градът обича своя малък бизнес, своето разнообразие и своя чар, дали?

Затова София не може да е културна столица. Въпреки театрите, традициите, концертите и спомените ни. А ако иска – всички трябва да поработим за това. Дотогава – успех на Пловдив.

Проблемът с проблемите

Този текст може спокойно да се казва „Проблемът с КТБ“, „Проблемът с банките“, „Проблемът със здравеопазването“, „Проблемът с бедствията“, „Проблемът с националната сигурност“, „Проблемът с управлението“ и всякакъв друг проблем, но истината е, че всички тези проблеми са част от общата картина, в която проблемите раждат нови проблеми, а те от своя страна задълбочават кризата и няма кой да ги реши.

Преди 2 години написах пост със заглавието „Национална несигурност“ по темата за неадекватността на управляващите, породената от нея несигурност в гражданите покрай заплахите от радикален ислям, атентата в Бургас и липсата на прозрачност в действията и бездействията на отговорните органи и институции. Тогава не посмях да го пусна, тъй като темата е болезнена и коментарите не са нещо, което човек трябва да си позволява на всяка цена, но ще го сложа като приложение под този текст, тъй като тогавашните управляващи се готвят да управляват отново.

Две години по-късно държавата е в състояние на свободно падане след фиаското с назначението на Пеевски за шеф на ДАНС, правителството – грандиозен провал на БСП-ДПС, крахът на модела КТБ, бежанска криза, политическа криза без видим изход, криза в здравеопазването, многобройни природни бедствия, довели до жертви често поради безхаберие и неадекватност и разбира се – влошаваща се с всеки изминал ден външнополитическа обстановка – две войни съвсем наблизо, заплахата ИДИЛ, агресията и имперските амбиции на Русия, ескалиращото напрежение между между нея и останалия свят, нестабилен Европейски Съюз, нова Студена война, лоши икономически перспективи и какво ли още не.

Подалото оставка правителство откровено работеше за чужди интереси, като поставяше под риск ключови сектори като отбрана, енергетика, национална сигурност, икономика и прочие. Предполагаше се, че служебното правителство ще заработи за предотвратяване на тези рискове, но много бързо възникнаха съмнения за независимостта на голяма част от кабинета, а случилото се с „Визия 2020: България в НАТО и в Европейската отбрана“ – преработване на частта за рисковете, идващи от Русия и твърденията, че този документ ще бъде засекретен допълнително засилиха опасенията, че този кабинет няма може да укрепи временно проблемите в държавата. В допълнение реакцията на готвещите се да управляват ГЕРБ в лицето на Бойко Борисов и Цветан Цветанов даде заявка, че не можем да очакваме политика на прозрачност, отстояване на националните интереси и защита на суверенитета спрямо Русия.

Междувременно неадекватността с КТБ продължава – тотален, умишлен отказ на всички възможни институции, органи, партии и личности, които по някакъв начин имат задължение да пазят финансовата стабилност на държавата и собствеността на гражданите да работят за разкриване на истината, за санкции за виновните, както и за решение на проблема, което няма да е в ущърб на останалите данъкоплатци. Вместо това чуваме искания за външни заеми от 10 милиарда, и то от хора, по време на чието управление моделът КТБ-Василев-Пеевски достигна най-големия си разцвет и завзе ключови сектори от икономиката. При това, отново, не без участието на руски капитали през ВТБ. Трудно е да имаш очаквания, че хора, които са работили за усилване на риска и възникване на кризата, ще се справят с нея.

Запушването на дупка, изкопана със съучастието на няколко поредни правителства с многомилиарден заем ще отложи отново в бъдеще неизвестно повишаването на пенсиите, подобряването на здравеопазването и какво ли още не. И това е урок, който не беше научен, въпреки че плащаме вече 25 години заемите на Тодор Живковата клика, на Жан Виденовия крах и сега на поредния погром, акуширан доброволно от БСП, ГЕРБ, ДПС, Атака и знайни и незнайни облагодетелствани лица.

Също междувременно вносът на тероризъм и „Ислямска република“ са немалка заплаха, за която малко се говори, но нито има експертна оценка, нито официална стратегия, която да успокои гражданите. Пак междувременно хората питат „какво се случи в Мизия?“, „какво ще правим със здравеопазването?“, „какво се случва в Украйна“, и то докато ни бомбардира про-руска пропаганда, про-ГЕРБ пропаганда и популизъм на парцали, от който става ясно, че всичко ще цъфне и върже, ще си лекуваме тежките заболявания със спортни зали и врачки, но пък иначе няма страшно, защото с нас Москва е в мир и бой. И НАТО, в зависимост от случая, защото шизофренният шум ни е специалност.

В този контекст случващото се в момента в държавата е повод за много страхове, които консолидират от една страна електората, който смята, че е нужна „силна ръка“ и са готови да залитат след нереалистични обещания, от друга страна бута носталгиците към про-руското, което обещава връщане на статуквото от 70те, когато „имаше сигурност“, макар и на цената на свободата. И макар не „национална“. Въпреки, че носталгията е изкуствено раздута, заплахата е обърната на 180 градуса, а страхът – любимия инструмент на диктатурата.

Изход привидно като че ли няма, особено с активното делегитимиране на гражданския протест като носител на промяна, което прави отново по-трудно ползването му като инструмент, както и с постоянната информационна война срещу „западното“ и неговите носители. Все пак, падането на правителството на Орешарски само след година (умишлено представяно като провал, въпреки че в настоящата политическа обстановка е сериозен успех), провалът на модела КТБ в този му вид (без да пренебрегваме мутацията и мимикрията му в момента) и опита, придобит от цели поколения за първи път дават надежда, че в края на тунела има светлина.

По-важно е обаче сами за себе си да разберем, че промяна, общ интерес, национална сигурност, суверенитет, общо бъдеще означават да се научим да работим заедно, да преодоляваме заедно грешките, да съзнаваме, че общият интерес е преплитане на безрой лични интереси и почти всичко е компромис. Иначе страхът няма да си тръгне, а проблемът, който създава проблемите ще продължи да моделира битието.

============

Национална несигурност, октомври 2012 г.

Днес в Пазарджишкия Окръжен Съд ще се гледа делото за „радикален ислям“, като се очакват проблеми и сблъсъци между представители на ВМРО и български мюсюлмани, които подкрепят подсъдимите.

Случващото се през последните седмици в Пазарджик, в Кърджали – казуса „генерал Делчев“ и обвиненията за вмешателство от страна на турската държава във вътрешните ни работи, както и атентата в Бургас при който загинаха хора очертават поне за мен една много тревожна картина, а именно: българската държава разполага с недостатъчна или почти никаква адекватна информация за заплахи за националната сигурност с топ приоритет през 2012 година, съответно цялото българско общество също.

Най-сериозните теми, и с който най-много се спекулира са:

1. Проникване на радикален ислям в България, съществуване на спящи клетки, терористични действия.

2. Международен тероризъм, какъвто акт за съжаление вече се случи.

3. Вмешателство от страна на чужди държави във вътрешните ни работи.

Разбира се, възможно е нещата да не стоят точно по този начин и 3те, а може и повече служби, които отговарят за националната ни сигурност – ДАНС, Национална разузнавателна служба и Служба „Военна информация“ да работят усилено по темата, но хаосът и пълната непрозрачност оставят впечатлението например, че никой не знае какво точно се случва вече 20 години в Родопите, че няма дефиниция що е то „радикален ислям“, има ли връзка между бургаския атентатор и лица, живеещи на територията на страната и тн.

За сметка на това периодично се вдига пушилка от различни медии, които правят собствени разследвания, както и се случват атаки от страна на одиозни герои като Яне Янев и Волен Сидеров. В крайна сметка се стигна и до делото в Пазарджик. Някой сега ще каже: най-сетне службите са си свършили работата, пък и нали са тайни, откъде ще знаеш какво точно правят? Ето какво ме притеснява:

1. Етническата карта вече повече от 22 години се използва за пренареждане на политическото пространство, като това в крайна сметка не е в полза на нито един етнос, като пропастта се задълбочава, бедността в големи групи – също. Сегрегацията, маргинализацията, лошото образование и нищетата са най-благоприятната почва за всякакъв фундаментализъм и екстремизъм. Много хора си играят с огъня, без да се интересуват какъв пожар може да пламне.

2. Различните служби, които през годините смениха имена, шефове, доминиращи партии и задкулисни подреждачи на карета белот се използват предимно за политически поръчки, обслужване на партийни и частни интереси и за непроветриво място за свои хора. Свършеното от тях като превенция на рисковете не отговаря по никакъв начин на огромните бюджети, с които разполагат.

Липсва и аналитично звено, което да работи стратегически и да използва пълноценно хората от университетите и други организации, които работят от години по темата. Ако има салафизъм в България, някой много добре е проспал целия процес по неговата поява и налагане.

3. Министерство на Вътрешните Работи – 1 милиард бюджет, десетки хиляди разрешителни за подслушване, в резултат на което няма нито един задържан заподозрян за радикални действия по религиозна причина или чужди граждани, които извършват противодържавни действия например (митичните саудитски уахабити, които проповядват и изпращат децата да учат в Саудитска Арабия), но пък министъра си позволи да подслушва лекари от Горна Оряховица и да използва записа за собствени цели. Пренасочването на държавни средства за лични политически игри вместо към превенция на престъпления от какъвто и да е характер също е престъпление.

4. Съществува един орган, наречен Национален съвет за сътрудничество по етническите и интеграционните въпроси, който от години пише стратегии за интеграция, програми за повишаване на образованието на деца от етническите малцинства, които са най-податливи на радикални учения, меморандуми и така нататък. Почти никой не е чувал за този орган, но за сметка на това всички са чували името на председателя му – Цветан Цветанов. Който обаче не знам дали е чувал, че сред ромите също се появяват ислямизирани обособени групи.

5. Непрекъснато се вее плашилото на Турция и нейното вмешателство във вътрешните ни работи. Ако това е така, е редно да има задържани и осъдени, иначе изглежда като част от поредния предизборен театър. Също така бих искала да има информация и анализ на процент руски капитали в българската икономика, руски лостове за влияние, руски агенти и възможните начини да бъде упражнен натиск върху цялата държава, например чрез газ и петрол. Това също е част от националната сигурност. Но за тези неща не се говори.

Има много други притеснителни факти и явления, които не само не изчезват, но като че ли набраха сила при текущото правителство, но едно нещо за мен е сигурно: на обществото не е казано ясно и обосновано какви точно в момента са заплахите за националната ни сигурност – вътрешни и външни.

И остава усещането, че освен че сме непредпазени, всички тези ситуации ще ескалират до изборите, като отново, този път още по-грубо и страшно ще се използват етнически карти, ислямска заплаха, търговия с гласове, пренареждане на политическото пространство, сделки, изнудване, страх и граждански сблъсъци, като пред джамията в София и около събитията в Катуница.

А за тези неща не трябва да се погрижат нито сидерастите, нито либерастите от центъра на София, на които не им е това работа, а съответните органи и институции. Както НПОта и либерлно настроената част от обществото не са виновни, ако вече има терористични клетки. А ако са виновни – още по-зле за тази държава.