България страшна приказка

protest 20130816

Не, не искаме да живеем така. И сталинизъм не искаме. Автори на снимките Найо Тицин и Тихомира Методиева.

Докато вървях заедно с част от контрапротестиращите по „Аксаков“ (поради странно полицейско решение), бях обзета от огромен гняв, заради арогантното отношение на полицаите, женичките, които нямаха идея защо трамбоват из София, онзи висящ милиард, позорът народните представители да бъдат охранявани от ударни бригади на Атака, възрастните хора – бабата на някой, когото със сигурност познавам, турчетата, израстнали в страх, лъжи и зависимост и млади девойки, облекли най-официалните си дрешки, питащи за или срещу правителството протестират, срещу едната разходка до мола.

Час и нещо по-късно ми е тежко, тъжно и унизено, че продължаваме да живеем в тази страшна пиеса. Страшно е много, и не знам дали спасение има. Днес избиха отново с огромна сила симптомите на болното ни общество и се чудя, дали това не е предсмъртна агония, или все пак можем, с много упорство и труд да обърнем нещата.

Днес видяхме:

– Хора, докарани под строй от райони, обхванати от обръчите на ДПС и местните феодали на БСП. Хора, които полицията допуска през кордона, само ако са в списъка на организатора. „Извикайте си организатора“, казва полицая, а ти се чудиш кой инструктира полицая и го запозна със спонтанните организатори. На импровизираната манифестация, по думите на Миков. Срам ме е.

– Хора, които трябва да са на работа в петък, но не са. Няколко хиляди. Дали са в отпуска, или това им е още един ден трудов стаж в полза на работодателя – някоя фирма от обръч, мутра, феодал. А ако са от администрацията? Кой ще попита къде работят и кой ги пуска, колко струва за бюджета тази разходка и кой ще я плаща?

– Хора, които не разбират, че не биха живели в такава бедност, ако милиардите не се източваха от тези, които ги возят, ако полицията не пазеше шепа делигитимирани политици за много пари, а работа ще има, когато има свобода. Защото и медиите са в ръцете на тези, които ги държат в зависимост, бедност и страх.

– Тъжната истина, пристигнала в София от забравени от нас места – изборите се решават от купени гласове, от зависими гласове, от уплашени гласове, от излъгани гласове. Не решаваме ние, гражданите, а тези, които държат гласовете.

– Бригади на Атака, които охраняват входовете на Народното Събрание. Ударни бригади, заедно с частни охранители вътре в символа на републиката и демокрацията. Мутри пазят по-големи мутри от мирния протест. Позор. Дори не знам дали това не е най-голямото дъно след всичко, което се случи през последните два месеца.

– Полицейщина, грубост, обиди и противозаконно задържане на лични карти на протестиращи от страна на полицейски служители. И когато ги попиташ това полицейска държава ли е – те ти казват, че да. Да? А защо никой не ни е казал, или пак сме изпуснали момента, в който някой официално е прерязал лентичката на диктатурата?

– Лъжи и манипулации от трибуната на парламента, с абсурдни твърдения, които не са предназначени за протестиращите, управляващите и опозицията, а за онази огромна маса хора, държани в тъмнина. Хората, които вярват, че този милиард ще отиде за тях, а едни лоши хора начело с президента на републиката искат да им вземат и последния залък. Които вярват, че токът наистина е намален, а просперитетът идва с помощи, а не инвестиции.

– Грозно противопоставяне на институциите, използване на полиция и жандармерия за частни цели, с фактура на името на данъкоплатците. Срамно, отново.

– Най-страшното – противоконституционно поведение от страна на управляващите партии, заплаха за гражданския и етническия мир, поредно противопоставяне на бедни срещу богати, провинция срещу столица, турци срещу българи, полиция срещу граждани. Защо? Заслужава ли си? Или просто нямате никакъв срам, страх и спирачки?

– Страшната злоба на мнозина противници на протестите и омразата, която те изпитват към тези, които работят, протестират, доброволстват и гледат деца. Най-страшно е, че в никой от тях няма дори зачатък на вяра в доброто, в това, че човек може след работа, вечер късно да ходи да протестира, да помага, да дарява. И след това да се върне да доработва. Защото в техния свят тези неща не съществуват. Светът на местаните и доганите, на обръчите, на Станишев и Моника, на радио-троловете и кибиците, в който всичко си има цена. В пари, в много пари и в още по-много пари. А безплатният труд е само срещу досие, заплаха или запис на флашка.

Грозно и тъжно, и страшно е точно в момента, в който безработицата расте дори в туристическия и земеделския сезон, икономиката е в колапс и сме на път да влезем отново в рецесия, а НОИ всеки момент ще издъхне, ние да сме навън, баби срещу внуци, възрастни без надежда срещу по-млади с идеи, момчетата от Джебел срещу момичетата от Надежда. Губим време и сили в безсмислен, измислен конфликт, който бетонира фундамента на злото. А можехме вече да поправяме България.

Какво следва от протестите?

Основната теза против протестите и изтъкваните причини да няма чуваемост от страна на официалните лица на управлението – министри, депутати и партийни лидери е, че протестите нямат искания, нямат представители и не предлагат алтернатива. Ерго, няма с кого да преговаряме и нямаме върху какви искания да размислим, пък след това и евентуално да ги изпълним, а за капак след нас ще стане още по-зле (тезите в неофициалните канали са ясни – едни лоши хора искат да съсипят България, а това с Пеевски никога не се е случвало).

Тези твърдения са напълно неоснователни и това е ясно за голяма част от участниците в протеста – искането е едно-единствено – оставка на правителството и бързи нови избори, за което няма нужда от официални представители, организация и структура. Също така не е необходимо протеста да предлага алтернатива, нов политически субект или готови решения за бъдещето на държавата. Самото устройство на държавата предполага гражданите да имат контролни функции, затова им е гарантирано правото на мирен протест в Конституцията, след което те да излъчат и упълномощят представители, които да направят промени в съществуващото статукво. Просто и ясно.

Тези твърдения обаче, повтаряни като мантра и мултиплицирани уродливо през каналите за комуникация и информация, които са близки до властта постепенно за 2 месеца изместиха фокуса на протестите и започнаха незабележимо, но успешно да подменят общественото мнение, най-вече сред групите хора, които се информират основно от телевизията и вестниците, и по-малко от интернет, БНР и Дарик. Това обаче ще е тема на друг пост.

И най-опасното, повтарянето на твърденията, че без представители и организация няма да има оставка е капан, за последиците от който управляващите много добре си дават сметка. Евентуално представителство и персонификация на протеста могат лесно да бъдат делегитимирани чрез фалшиви компромати, вкарани във вече готовата схема от кръгове, сороси и конспирации или просто притиснати до стената с добре познатите репресивни средства.

Последиците от непремерени действия, преговори, дискусии, срещи и прибързаност са основната причина протестът да е толкова внимателен, а извънпарламентарните партии, които имат разбирания и цели, близки до тези на протестиращите да действат по безкрайно премерен и ненатрапчив начин.

Кое обаче е доброто и полезното, което може да последва от продължаващите вече 2 месеца протести, извън оставката и новите избори, при условие, че от сега е ясно, че парламентът и статуквото ще се възпроизведат ако не дословно, то до голяма степен по същия начин на следващите избори?

1. Гражданите да яхнат партиите. Парламентът и партийната система са основния инструмент за управление, налагане на решения, промяна на закони, промяна на посока и политики, реформи и всичко останало, което включва управлението на една държава. Неправителствените организации, кръглите маси и срещите по интереси не са политически субекти и като такива могат да имат консултативна или корективна роля и да допълват държавата там, където тя не може или не успява да изпълнява своята роля.

За мен лично най-доброто, което може да се случи, е партийната система да бъде почти изцяло подменена от нови хора – тези, които са по площадите днес, а до вчера седяха в офиси, университетски зали или нещо трето. Партия за 16 години стана мръсна дума, неслучайно и отливът на млади и нетолкова млади, но нормални хора позволи цялостната подмяна на системата – псевдо-ляво, псевдо-дясно и куп фашизирани или бизнес партии, които в крайна сметка обслужват едни и същи интереси, които са частни, а не на всички граждани (да не забравяме, че един депутат представлява всички, а не само гласувалите за него).

Погнусата от политиката, пасивността и силната незаинтересованост точно в слоя, който има капацитет, образование и икономическа независимост е една от причините да се стигне до политическо дъно, равно на това по времето на управлението на Беров и Виденов.

Сега отново има хора, които искат да участват в правенето на политики, вземането на решения и налагането на нови морални норми и върховенство на закона, такива, които виждат нуждата от икономически растеж, основан не на бързи заеми за еднократно социално подпомагане, а на цялостна стратегия, реформи и сериозна работа с десетилетна рамка. Най-важното е – има хора, свободни от зависимости, обременености и мисълта, че успехът и резултатите падат отгоре, а не след много упорит труд и учене.

Инструментът е един – партия, избори, парламент. Оттук насетне трябва да се преодолее естественото отвращение и да се създаде ново дясно, ново модерно ляво, независимо дали чрез нови субекти или масирано навлизане в съществуващите вече. Останалото е работа, отново. Неблагодарен, черен, денонощен труд, гарниран с критики, медийна помия и единствената награда – че си направил света една идея по-добър.

2. По време на протестите се формират лидери и неформални мрежи, трупа се опит и научаваме какво точно е да изпълняваш гражданските си задължения. Тези процеси имах възможността да наблюдавам отблизо в началото на 90те, както и през 97ма, вече като пълнолетен участник в протестите срещу виденовото правителство. Създаването на групи, мрежи и кръгове от хора, дискусиите, раждането на лидери, идеи, действия и дори конфликтите са най-древния социален процес, който впоследствие изкристализира за добро, или за лошо. И това ще се случва тепърва, независимо дали на някого му харесва или не, и дали статуквото се чувства заплашено до смърт, поради което ражда безумия като срещата на вътрешния министър и премиера с рецидивист, маскиран като „легитимен протестиращ“.

Съжалявам, и че на доста хора не им харесва, че някой ще се превърне в лидер, в политик или обществена фигура, но така стоят нещата и време да се научим да правим компромиси с егото си, личните си чувства и разбирането, че „щото всички сме равни, затова никой не трябва да управлява“ в името на една обща цел.

Знанието как да си гражданин също е нещо, което не се учи от учебник, а от опит. И колкото повече усещаш, че имаш властта да спреш вредните решения, да предотвратиш големи несправедливости и че не си сам в това, толкова повече тепърва ще излизаш, за да изпълняваш полагаемите ти се функции на гражданин. За капак вече си осъзнал, че фейсбук активизма и пасивността „защото от нас нищо не зависи“ не работят, а злото ще те застигне, колкото и да си заравяш главата в пясъка.

Всяко едно измамно очакване, внушение или опит да се вкарат протестиращите в роли от сегашната пиеса е само пречка пред постигането на непосредствените цели и разсейване на всяка една бъдеща сила, която би променила тъй удобния баланс в работещата система.

Порочният медиен модел – 5 минути срам и после нищо

Обръщам се и към медиите, към журналистите за отговорно поведение. Съзнателно или не, избраният от много телевизии начин за отразяване на това, което се случва около Народното събрание, допринася за ескалиране на напрежението.“ Михаил Миков, 26.06.2013

Това според някои са мирни протести. Моля, предавайте нещата така както се случва. Вие едва ли не каните.“ Антон Кутев, 22.07.2013

Ние оставихме всички мангизи да минават през банката на тоя лайнар, на Доган парите да текат, спокойно да се управлява заради един медиен комфорт и сега разбрахме, че това са едни гадове, които ни изпързаляха. (…) Няма медии.“ Вежди Рашидов, 01.08.2013

„България се превръща в журналистическо блато. Срива се пазарът, срива се държавата. Медиите са принудени да слугуват на държават заради парите, които тя дава за реклама и тази зависимост ще става още по-голяма. Това поставя на огромно изпитание медиите. Не виждам благоприятна перспектива.“ Сашо Диков, 02.08.2013

Последното изказване излезе преди минути, и само допълва микса от пряка цензура от управляващите, зависимост от държавни и евро средства в условията на икономическа криза, монопол при медиите и разпространителите в ръцете на групировката Пеевски-Василев, натиск с различни средства – икономически и криминални, зависимости и най-обикновени слугинаж, арогантност, неграмотност и простотия, от което пък следва масово информационно затъмнение, подмяна на истината и фактите, манипулация на общественото мнение и контрол върху гражданите.

Няма да се спирам отново и отново върху тези факти (въпреки, че цикличността на събитията само доказва, че непрекъснато трябва да си повтаряме азбучни положения като на идиоти, барем накрая ги запомним и спрем да повтаряме едни и същи грешки), само ще допълня картината с няколко детайла, които избиха през последните месеци като мръсна пяна и които показват дълбочината на кризата и пълната подмяна на модела.

Мощният инструмент, в който са превърнати съвкупността от медии и канали за разпространение на информацията е в ръцете на група хора, които не просто обслужват властта, а я конструират, моделират и контролират по свое собствено усмотрение и в собствен интерес. Показателни за тази мощ са негодуванието и изказванията на останалите извън схемата – Станишев от 2011: „Налице е натиск върху българските медии от страна на политическата цензура“ и така нататък, и подобните изказвания на Борисов и Рашидов от последните месеци, които с изненадаха разбраха, че не те карат файтона. Показателни са мълчанието и пълният синхрон, когато се върнат обратно.

Същият модел се пренася върху личната свобода, свободата на словото извън медиите и опита за контрол пряко върху гражданите, които се опитват в лично качество да изразят мнение, неудобно на олигархично-номенклатурната клика – срещу Виолета Станчич е изпратен донос с молба за санкции до работодателя и – Европейският парламент, Камен Алипиев беше заплашван с уволнение, а огромна група фалшиви профили, собственост на Пеевски и Василев денонщно слухтят, четат, докладват профили, мнения и текстове в различните социални мрежи. Вероятно някъде има тефтер и за нeудобни, на който ще му дойде времето.

Написалите сигнала срещу Виолета Станчич – КТБ, си позволиха впоследствие да разпространят манипулативен пресрилийз с грешни факти, от който трябва да стане видно на всички, че санкции има, а Европейският парламент след бдителната намеса на отговорната българска банка налага контрол и цензура, както си е редно. По български модел. Защото всички много добре знаят какво се случва със служителите на фирми и медии, близки до властта или зависими от нея, които си позволяват различно мнение във фейсбук или наживо.

И тази „новина“ щеше да е просто още една неумела лъжа в публичното пространство, ако зад нея не стоеше поредното умишлено налагане на страх и мълчание, както и опит за нормализация на кочината, в която живеем, защото видиш ли, и в Европата така правят. И със сигурност този и предните опити са успешни, защото бавно и полека общественото мнение се моделира в подходящата посока, а съпротивата срещу порочния модел започва да изглежда на все повече хора като нещо грешно и лошо.

Преди 2 седмици, на задния вход на парламента, до „Св. Александър Невски“ попитахме телевизионен екип на ТВ7 как не ги е срам да правят това, което правят – манипулативна псевдо-журналистика в интерес на шайка престъпници. Повечето не смееха да гледат към нас, но едно момче се обърна, усмихна се и каза „5 минути срам, ама после…“. „После какво?“, попитахме. Отговор нямаше.

Още се чудя, после какво след срама? 1000 лева, 2000 лева стигат ли? Сигурно стигат, защото на днешно време съвестта е евтина, моралът пък – липсващ.

Междувременно изненадващо беше спрян за август сутрешния блок на бТВ, което изглежда най-малкото съмнително на фона на подобрената им през последните 2 месеца обективност, задочния спор с външния министър, лоши финансови резултати и липсата на каквато и да е предварително планирана почивка. Съжалявам, че се съмнявам, но няма друг начин – живеем в страх, параноя и недоверие. Във всяка една власт, включително в четвъртата.

Порочните модели се случват, репродуцират и просперират с активното или пасивно съучастие на граждани, обществени лидери и институции. Извинение няма.