Мързеливото око

Желева, Борисов, Алексиева, снимка Dariknews

Покрай скорошния случай с Геновева Алексиева какви ли не поляризирани мнения излязоха в медиите – че видиш ли, най-сетне наистина имаме нов морал в политиката, Бойко веднага вади секирата и кълца, като надуши нещо нередно, че ГЕРБ е същата клиентелистка партия като триото от предходната коалиция, че най-сетне медиите могат играят ролята на коректив (Филип Димитров, апострофиран пък от Иво Инджев) и някои други и трети.

Вероятно във всичките твърдения има малка доза истина, особено в това с Бойко и секирата, който явно не си поплюва да заменя пешки в парламента, за сметка на дебелоокото толериране на международните гафове на фрау Желева и Божидар Димитров, но едно нещо не ми дава мира последните дни.

Нито Геновева Алексиева, нито Лъчезар Иванов, нито който и да е било друг от сританите набързо гербери не е извършил деяние в рамките на седмицата отпреди да избухне скандала. Голяма част от процесите започват с първия работен ден на този парламент, където успяват да се промъкнат промените в закона за наркотичните вещества, изваждането на светло на медийния и рекламния бизнес на Красимир Гергов, което внезапно го превърна в невиждан могул, мързеливото око на семейната клиника на Алексиева и какво ли още, за което ние едва ли някога ще разберем, тъй като закони и промени се приемат на килограм, без мисъл, с командно гласуване и ако някоя бдителна заинтересована страна не си направи труда да се зарови, нещата така и оттичат покрай медийния боклук от мощи, импотентни лъвове, формули 1 и премиерска физзарядка.

В такъв случай въпросите, които логично възникват са: следи ли някой изобщо какво става? Или пък вижда, но си затваря и двете очи и си завира главата в пясъка? И в двата случая нещата са лоши. Ако никой не гледа какво става у нас на микро и макро ниво, за което има доста признаци вече, то значи нещата вървят към пълна провала. Ако ли пък клиентелистките закони, игрите със Здравната каса и всичко останало стават под нечий благосклонен поклед, който прави рокади само когато нещата излязат прекалено наяве, то отново нещата са зле.

Трети вариант няма. Или никой не гледа, или всички се правят, че не виждат. Или по-лошо, в общия хаос всеки си прави каквото му падне, а на нас накрая ще остане да издухаме и изсърбаме солидна доза вкисната супа.

Bullitt

Bullitt със Стив Маккуийн освен, че  е култова класика, е и филм за истинските неща.

Мъжете носят по лицата си следите на времето, за разлика от изпънатите и ботокснати днешни екшън герои. Кафето се прави с бързоварче, на летищата се пуши, в трансатлантическия самолет се влиза без проверка за огнестрелно оръжие, обувките са с налчета, пижамата на лейтенант Булит е признак на възможно най-лошия вкус, господата носят ръкавици, дамите носят кожени палта от застрашени видове, колите са мощни, но грозни, сандвичите вървят с чаша прясно мляко, лошите са от Чикагската мафия, а не от Тюменска област, телефоните са с шайби, когато някой се затрие, няма как да го откриеш на мобилния, ченгето носи плетена жилетка, капитанът е дебел, а Жаклин Бисе е ужасно млада и ужасно красива с мъжките ризи на любовника си на голо.

Действието върви плавно и бавно освен когато няма гоненица между мустанг и чарджър, поуката не е сдъвкана, смляна и върната обратно. Мъжете са мъже, а не хипофизни сини гиганти и когато гледаш залеза, си мечтаеш за брега на Тихия океан привечер.

от петък до петък

Седмицата започна ударно с The Rolling Stones – The Early Sessions (The Chess Sessions, The Olympic Studios & RCA Sessions), (1963-64), сбирка от буутлегове от най-ранните им записи. Стоунс са си Стоунс, а 60те са били едно чудесно време за правене на рок и блус.

След месеци, през които нищо ново нищо ново не успя да ме грабне най-сетне попаднах не на един, а на цели четири албума, които ме плениха мигновено. Дали защото вече инди-ветераните Of Montreal, Klaxons, Interpol и Arcade Fire знаят какво правят и го правят добре, или пък вкусовете ми се прочистиха като след сорбе от стар джаз, фънк и афро, но не мога да спра да слушам (подредени по лични предпочитания към момента) Surfing The Void (Klaxons), False Priest (Of Montreal), The Suburbs (Arcade Fire) и едноименния на Interpol.

След тоновете  претенциозни хипстърски касетки, EP-та с по 24 песни и парчета с етикети като lo-fi психаделика, чилуейв нойз електроника, бийч пънк и прочие всъщност несъотносими към нищо понятия, добрият стар инди рок и поп е нещо, което може да върне желанието за слушане на нова музика.

Does It Look Like I’m Here? на Emeralds е определян като drone, ambient, experimental, noise и psychedelic, но нещо не успях да се заслушам. Явно в момента найстройките ми са на друга вълна, но пък албумът е добър.

Hawkwind е седемсетарска спейс-рок психаделична група от 70те (или поне тогава им е силния период, вероятно заради по-храбрата консумация на психаделични вещества), която открих покрай брат ми, и която като че ли ще заслушам по-сериозно.

И накрая: появи се дългоочаквания дебют на Hurts, Happiness. С всяко ново слушане парчетата като че ли се наместват, няколко думи повече – може би друга седмица.

Сайонара.

По Велека

Миналата седмица с urban traveler предприехме фото сафари/гребна регата по Велека, а по-надолу могат да се видят няколко снимки и да се прочетат бележки по случая.

Човек може да се вози и на викингски дракар в умален мащаб, но къде остава удоволствието от физическото усилие на 40 градуса жега и влага като в Южна Каролина? Човекът е човек, само когато с голите си ръце (и крака) завладява дивата природа с цената на топлинен удар.

Велека на моменти е като Цариградско шосе от лодки за разходки, канута и дракари, а в продължение на километри от двете страни са се наредили рибари, въпреки че риболовът там официално не е разрешен.

Креатури от антуража на Джаба от Татуин. Моя милост и…

… и Градския пътешественик, която надмина моето мърморене от деня, в който превземахме Драгалевци.

Въпреки, че бяхме предупредени за атаките на всякакви хвъркати зверове, поради което се намазахме с 3-милиметров слой Аутан още на сушата, тоновете кръжащи мухи ни свариха напълно неподготвени.

Хиляди насекоми в ушите, носа, очите и нищо не помага, частично решение беше да си омотаем главите с наличните връхни дрехи.

За сметка на това не видяхме нито папуняците, нито чакалите, нито костенурките, с които се слави резервата, разгонени вероятно от дракарите и рибарите, но нищо, ще направим второ сафари.

Поради тази причина надолу следват куп снимки на природа и растения, каквито например аз не обичам много да разглеждам, затова на който му е досадно, може да ги прескочи.

Прочутите жълти лилии.

Пейзаж, зелено, вода. Пълна романтика.

Дърво. Защо съм го снимала, нямам предства, вероятно ми е изглеждало внушително от нестабилния каяк.

Още вода и дървета.

Всъщност Велека е невероятно красива, от устието до там, докъдето ни стигнаха силите да гребем, което си беше адски уморително мероприятие за два градски плъха, а вероятно нагоре в дивотията е още по-красиво.

Вода, сухи дървета и живи дървета.

Това май вече го видяхме?

Естествено, успяхме да се набутаме в клонака и да си заплетем греблата в нещо като коренища, от което се измъкнахме с гребане на заден ход. Едвам се спасихме, когато ни връхлетя ново бедствие – единият дракар с веселите туристи се върна с огромна скорост, след което предизвиканото вълнение за малко щеше да обърне еднодръвката ни или поне да я напълни с вода. Аз разумно се сетих да тангираме вълните (така е, който се е учил да кара лодка в морето) и не ни сполетя съдбата на Титаник.

Вода, зелено, сухи дървета, живи дървета и жълти лилии.

Още малко пейзажи надолу, на снимките всичко изглежда еднакво, но красотата и спокойствието, което обзема в следствие от нея и голямата, гладка вода са невероятни.

Муджахидините са уморени.

Заключение: Велека е прекрасно място, както и цялата Странджа, надявам се още дълго да си останат такива. А следващия път – с пчеларски шлемове.

П.С. На снимките в по-голям формат се вижда по-добре колко красива е реката.

Търсения

Невероятните чудеса по земите на великите  (българи) – да, определено – петата на св. Иван Предтеча, лодката еднодръвка на Ной, соматите в Царичина, Кики, Божидар Димитров и безкрайното търпение и липса на мисъл у българския (велик) избирател.

jeni pianici – този блог е точното място.

зеленото убива * – със сигурност, особено ако прекалите с ябълките петровки и салатата към ракията.

балканче – търся да закупя, това сериозно.

еротика – отново сте на точното място.

как става записването в тетрадки за ваде(не на паспорти) – НИКАК.

* всъщност имаше такъв вокално-инструментален състав.