Блогът на нервната акула

Сдобихме се с билети за Прага. Доста рано, но като се има предвид че са low-cost, си беше наложително. Харесва ми колко по-малък става света с всяка изминала година и особено Европа. Една раница, лична карта и справочник са напълно достатъчни.

Тези оптимистични мисли ме обзеха в деня на Европа. Не знам дали с подписването на мирния договор, а после и с декларацията на Роберт Шуман някой е имал предвид точно това, но на мен ми харесва. 53 години след края на войната и 19 години след началото на промените в Източна Европа човек просто си хваща багажа и тръгва. Купуването на билети за бившите Reichsprotektorat Böhmen und Mähren и ЧССР, сега свободна и красива Чехия ми се струва по-добър начин да се отбележи 9ти май, отколкото гръмък военен парад послучай День Победы , какъвто ще се проведе отново тази година в Москва, за първи път от разпада на СССР. Подрънкване на оръжия по случай мирен договор. Колко познато.

Но и това трудно ще помрачи доброто ми настроение, породено от предстоящото пътешествие.

Новият албум на Мадона е скапан, ужасно скапан. Изкушението да се остави на изтърканите до болка Timbaland, Pharrell и Джъстин е произвело един скучен, банален и вече слушан продукт, който нямам нерви да си пусна n-найсе пъти, докато ми хареса. Hard Candy, който залепва по зъбите.

Предпочитам Мадоната от Papa don’t preach, но нито тя е на 29, нито аз съм на 11. Sic transit gloria mundi.

{На снимката е моята Мадона}

Хубав и тъжен пост от блога на Жоро и Първан. “Унищожават кино Одеон” с автор Първан много точно изразява това, което напоследък си мисля, когато минавам оттам и се спирам по навик, за да погледна какво дават тази седмица и вместо черно-бели снимки откривам нелепа гледка.

“…Едва ли е нужно да обяснявам какво значи за София кино “Одеон”. Откакто съм тук, имам навика да пресичам до ъгъла на киното и да зяпам какво дават. Понякога като запълване на време, понякога – с ясната идея да вляза и да гледам нещо от отлежалото кино. Претръпнал съм и към превода в залата, и към прекъсванията на филмите, и към ръкоплясканията, с които публиката подканя киномеханика горе в кабината да понагласи картинката. Хилил съм се на сочния коментар, който един от преводачите има навика да пъха между репликите на филмите. Чакал съм преводачка да дойде в задръстването, за да има прожекция. Пил съм от виното, с което черпеше директорът. Събирали сме хора по тротоара отвън, за да не се провали прожекцията. Или сме стояли на пода в претъпканата зала. Няма да забравя как се радвах, когато преди години директорът на “Одеон” взе един киномеханик и се катериха из килерите на университета, за да оглеждат едни забравени киномашини…”

Едва ли е нужно и аз да обяснявам какво е това кино за мен - първите филми, на които ме водеше майка ми и които не даваха никъде другаде, ами че те си бяха почти забранени по онова време, ходенето в “Одеон” беше едновременно бягство и от реалността, и от системата, после бягства от даскало, за да откриваме света на Бунюел и Фелини, опашката за Параграф 22, надраните ленти и лелката-преводачка, която насред филм с надписи казва “и ето тук има сега едни оргии”.

Мдам, променят се нещата - къде за добро, къде за лошо, отиват си късчета от едни мои двадесетина години, в които се научих да виждам киното с други очи и да го обичам въпреки лошите копия, скъсаните седалки, звука.

Много мрънкане се насъбра напоследък, въпреки почивните дни. Сигурно е от дъждовното време. Може пък грациите, които пият кафе в Одеон да изгледат “Пътят”.

Не мога да разбера за какво у нас се провеждат кампании за образование и познаване (education and awareness в оригинал) на рака на гърдата, разни манекенки и какви ли не псевдо звезди се разхождат по билбордове с тениски с розова лентичка, а когато една жена с бучка отиде да вземе направление за мамограф, отговорът е: “ами свършиха, елате другия месец, ама в началото, че пак ще свършат”.

За каква профилактика изобщо можем за говорим, когато достъп до диагностика и преглед нямат даже хора със симптоми?

П.С. Да, някой ще ми каже - можеш да отидеш и да си платиш. Мога, но не искам. Не виждам смисъл всеки месец да внасям огромни суми, а после да плащам пак.

П.П.С. Идеята на поста е колко са безсмислени всякакви кампании, когато няма база. Смисъл би имало, ако се подхванат нещата от другия край.

По едно време се зачудих дали изобщо има смисъл да драсна 2-3 реда за “Кучешки времена - раволюцията менте 1989″, но не мога да се сдържа да нахвърлям това, което ми направи впечатление.

Като замисъл “Кучешки времена” е нещо чудесно, особено във времена, когато колективната памет е подменена, а хората масово вярват в неща, които никога не са се случвали. Друг е въпроса доколко подобна книга би достигнала до тези, които имат нужда от отваряне на очите. Това е първия проблем.

Вторият е, че “Кучешки времена” идва малко късно у нас, за 9 години успяха да се случат още куп неща като логично продължение на описаното в книгата, много маски паднаха, а управлението на НДСВ легитимира завръщането на кадри от ДС и на незаконно изнесени капитали. От пресата разбрах, че никой не е имал желание да издаде тази книга у нас, но не знам доколко това може да служи като оправдание предвид месианското желание на автора да разкрие “цялата истина” около това, което си мислехме че е революция, макар и безкръвна.

Третият проблем - за мен основен, е че книгата изобилства от фактологически грешки, незадълбочено изследване на фактите (направо си е повърхностна), използване на източници, които по никакъв начин не бих определила като благонадеждни.

Разбира се, по-голямата част от описаното е истина и е добре да се прочете от тези, които все още не го знаят, но с едно наум. Да, желаещите промяна бяха изтласквани от първите зародили се партии от подставени лица и агенти на ДС, помня много добре как майка ми, един от първите хора в СДС от центъра на събитията се озова в периферията, помня разочарованието, Градът на истината, митингите и прехода от надеждата, че променяш нещо към зашеметението от факта, че някой измъква всичко под носа ти и го заменя с нещо фалшиво и грозно.

За съжаление опитът на Илия Троянов е беззъб, а героите на нашето време, които той споменава или са вече отдавна покойници, или са се изгубили някъде безследно - Огнян Донов, Луканов, Максуел, Блага Димитрова, Жельо Желев, Петко Симеонов и прочие кукловоди и марионетки. Живите и активни днес ги няма (което е проблем на почти всичката литература по въпроса). И не, Петър Дертлиев не е тази светла личност, за която го мислехме всички. Едно от големите ми разочарования, като плесница беше откритието ми (една случка, която някой ден може би ще разправя), че той е част от тях, от Системата и нищо не е помръднало (беше края на 90те). Като кошмар, в който добрите всъщност се оказват лошите.

Все пак, за да не звуча крайно критично, тук-таме в “Кучешки времена” има интересни прозрения и факти, които предполагам биха били интересни за хора, които не са живели в онова време, не са влизали в партийни канцеларийки, в които брадати активисти разпределят дарения, не са стояли пред СДС на Раковски в деня след изборите 90та с недоверие към това, което току-що се беше случило.

Думата “менте” е грозна, но може би най-добре пасва на това, което се случи, а основният проблем е, че разрушиха цялата ни вяра. За мен това е най-голямото престъпление. След това всеки можеше да си прави каквото си поиска. Затова на моменти, като се връщах назад четейки, изпитвах истинска болка.

Обобщено - по-скоро минус за книгата, но който има желание да научи нещо за началото на прехода може да открие и нещо ново. А и още един поглед обикновено не е излишен.

Книжката на Рин Ямамура е красив буквар с невероятни илюстрации, от който може да се научи колко още причини има, за да обичаш някой.

“Азбуката” е страхотна придобивка, а самата Рин-чан, освен че е чудесен художник и сценограф, прави още по-чудесен чай с мляко.

“О” - Очите му са друг свят.

Сградата в двора на гимназията вече я няма. Даже не знам за какво служеше, някакви хора май имаха там трудово, но аз лично единствено съм тичала около нея по физическо. Викахме и Паметника.

Доколкото разбрах, той липсва не съвсем от скоро, поне от 3-4 месеца, но аз се сепнах оня ден, като надникнах в двора, иначе не се бях замисляла какво не е съвсем наред.

Интересно какво ли ще има на нейно място? Нормален салон или футболно игрище е добър вариант, но ще видим. Все пак едно от нещата, с които Френската беше известна, е салон за физическо на петия етаж.

Ще публикувам спомените на kassitra, оставени като коментар към моя пост за годишнината от избухването на реактора в Чернобил като отделна тема, тъй като ме впечатлиха силно:

“Понеже майка ми е физик и /все още/ работи в лаборатория, занимаваща се с радиоактивно измерване, спомените ми от тогава са малко по-различни, по простата причина, че тя знаеше - поне малко /едва ли е било достатъчно…/ преди да разберат останалите.

Всички бяхме в провинцията, когато шефът й се обади и й каза “Ела да видиш нещо, което не си виждала никога.”

После в София си спомням бясното въртене на телефони и откъси от дочути разговори между нашите, които не разбирах особено, но много ме плашеха. Знаех, че е станало нещо страшно и че на майка ми й е забранено да говори за това - с когото и да било.

Бях с нея в детската градина , когато убеждаваше лелките да не пускат децата да играят в пясъчниците; после в супера - когато обясняваше на всеослушание нещо за киселото мляко, когато си помислих две неща: че или майка ми е луда, или ще я вкарат в затвора…

Не знам доколко са й повярвали тогава, но в затвора не я вкараха - повечето ни съседи знаеха къде работи и с какво се занимава.

После изхвърлихме всички килими от нас, заедно с това и съседите ни - също..

Факт е, че е имало елементарни мерки, които са могли да бъдат взети, за да ограничат до известна степен последиците, както напримвер във Финландия, която е била много по - замърсена..

Преди няколко години майка ми защитаваше дисертация за последствията от аварията в Чернобил, на която присъствах и тогава разбрах, че сега много хора могат да се забавляват с Big Brother /и - да прочетат книгата с единстената цел да разберат идеята на някъв reality формат/, но античовешката пропаганда тогава, лишила хората от правото им на живот, е много далеч от забавлението, но пък е била страховито reality.”

Преди 22 години по това време ядох джанки, катерих се по дърветата и ме валя приятен пролетен дъжд.

Не бях единствена.

Напоследък паразитна тема (не без основание) в изданията, които се занимават с икономика е повишаващата сe цена на хранителните продукти, като основен повод за притеснение е тази на зърнените храни, които са основна, ако не и единствена част в менюто на над един милиард човека.

По повода имаше и няколко статии в Economist от последната седмица, в които на мен ми направи впечатление следното:

1. Зърнени храни не липсват, миналата година е отбелязала рекорди в производството, просто запасите отиват на грешното място, а повишеното търсене прави цените невъзможни за най-бедната част от човечеството, тези които живеят с 50 цента на ден. Тези цени обаче засягат тежко и тези, които живеят съответно с 1 и 2 долара на ден.

В истинско бедствие гладът се е превънал в райони, засегнати от политическа криза (и отчасти екологична, но политическите причини са водещи),  като Северна Корея и Дарфур, а светът през последните години е станал по-малко гъвкав в способността си да реагира на подобни кризисни ситуации.

Все по-рядко причини за масов глад са природни бедствия.

2. Практиката да се предоставят храни в бедстващите райони се оценява от Световната програма по храните (WFP) като недобра, поради факта, че по този начин страдат местните дребни и средни производители, чиято стока не се купува. Реалният проблем е липсата на достатъчно доходи, а не липсата на храна, съответно има предложения на засегнатите маси хора да се предоставят парични средства, с които да могат да закупуват необходимото им. 

Ако вярваме на Маслоу, парите ще отидат по предназначение, дребните производители и търговци ще поемат глътка въздух, което няма как да не се отрази на икономиката като цяло.

3.  Сериозен проблем в световен мащаб е не толкова глада, а лошото хранене, от което са засегнати огромни региони в Азия и Африка. Според Meera Shekar от Световната Банка този проблем е по-належащ за разрешаване, но е далеч по-скъпо да се работи по здравните системи, образователните програми, хигиената, доставянето на полезни вещества в храната, отколкото да се хвърлят торби със зърно на нуждаещите се. Тези задачи са непопулярни, трудни и масово не се прегръщат от “the political cheerleaders”.

4. САЩ в частност, но не единствени, монетизират хранителните помощи по много екзотичен начин. С парите от данъци се закупуват храни в Америка, които след това се продават от благотворителни организации на пазарите в бедните страни, за да се финансира развитието. Според Кристофър Барет, икономист в Cornell University, това е “умен начин да превърнеш един долар от данъци в 50 ценета, които неправителствена организация да похарчи”. Хитро. Освен това изискванията са храните да се транспортират само с американски кораби, което ги оскъпява допълнително.

Общо-взето, не се бях замисляла над тези страни на проблема - още от детството ми съм свикнала да приемам, че гладът обикновено е резултат на суша и други бедствия, а не на лошо политическо управление, може би защото по онова време бяхме в братски и другарски отношения с управляващите режими на тези страни. Освен това идеята да се хвърлят над скупчени кльощави жени чували с брашно ми се е виждала приемлива, и едва ли не единствена като вариант за помощ.

А проблемите са много и тяхното разрешаване може да бъде постигнато чрез кардинална промяна в различните политики - правителствени и надправителствени. Основните рамки трябва да включват по-строги мерки към корумпирани и диктаторски режими (Судан-Китай, мерките трябва да се насочат и към вторите), промяна в начина на предоставяне на спешни помощи, сътрудничество за подобряване на здравеопазването и образованието в бедните страни, преструктуриране на субсиидите за замеделие и не на последно място, преосмисляне на размера на зелените субсидии за био-горива (които май не са толкова био, колкото ни се иска) и пренасочване на средства за научни изследвания в областите, свързани с храненето, горивата и др.

Повишението на цените, идващо от пренасочване на капитали от ценните книжа, обезпечени с ипотеки към стоките няма как да бъде избегнато, но последиците могат да бъдат смекчени.

Това ми хрумна на първо четене, но прочетеното ме впечатли много, защото на всеки май е по-лесно да даде лев-два или да пусне смс и да си мисли, че чувалите ще променят нещата из основи. А положението като че ли е назряло за преосмисляне, особено в светлината на задаващите се хуманитарни кризи.