София Серпико Live

Снощи внезапно се пренесох в Серпико, съвсем наживо.

Към 22 вечерта спрях да си купя за вечеря суджу от една дюнерджийница на „Георги Софийски“, единственото работещо до късно място за сандвичи в района. Докато чаках да се изпече, на улицата спря бяла полицейска астричка и един не особено възрастен, не особено атлетичен и не особено възпитан униформен полицай се изтупа най-отпред.

За протокола следва да отбележа, че първо се минава през касиерката, след което се подава бележката на готвача, но нашият униформен просто застана на прозорчето откъм шишовете, загледа многозначително сириеца и каза „Какво прави шефа днес?“.

Отговор: „Деца прави. Днес ще ядем ли?“.

Кимване.

Чичкото направи един огромен бургер, полицайчето си го взе, намъкна се в астрата при колегата си и започна да дъвче. Без да плати стотинка или поне да каже едно „мерси“.

Тази не особено мила сценка така здраво ме хвърли в „Серпико“ на полицая Франк Серпико и Питър Маас и във филма с Ал Пачино, че изобщо не можах да повярвам, че не съм в САЩ през 60те, когато дребният и едрият рекет и корупцията по всички нива на полицията са били една обществено известна, но старателно прикривана от така нарачения „син код“ тайна.

И се замислих колко много от дребния бизнес у нас, който със сигурност си има малки кусури, особено ако е притежание на чужденци е подложен на ежедневен рекет от полицията - тук един сандвич, там чорапогащи за жената, на трето място – банани.

И всичко това след данъците, осигуровките, таксите и разрешителните за издъхващия микро бизнес, след 1-диния милиард бюджет на МВР, след огромните дарения за това ведомство. Полицайчето, което всички храним, обличаме, осигуряваме и пенсионираме, за да ни пази просто отива и си взима това, което смята че му се полага – дребен рекет.

А книгата и филма си заслужават нов препрочит, защото ние все още вървим натам, откъде с голям обществен натиск и личен кураж на няколко доблестни човека, други държави са започнали да се връщат.

Незабавна оставка

Тъй като е невъзможно да се коментира поведението на Борисов в последната една година, което ескалира до вчерашното му изказване, единственото, което мога да кажа е:

НЕЗАБАВНА ОСТАВКА

защото не може скот да управлява хора. Нередно е, опасно е, страшно е.

Ако не иска, ще му се наложи.

Скритите измерения на скандала Рашидов – Биограф

Няколко дни след избухването на скандала (буквално) по повод думи на Вежди Рашидов, публикувани в списание „Биограф“ ми се иска да напиша нещо не по темата за хомофобията, а върху другия аспект на случилото се, който е за много по-огромен скандал - как всъщност и защо се случи това?

Като оставим настрана факта, че медиите за пореден се опитаха да противопоставят конкретно лице срещу гей организации и ЛГБТ общността като цяло в търсене на евтин рейтинг, вместо, както би се случило в една по-зряла държава, да започнат дебат защо се допуска в публичното пространство слово на омраза, защо липсват съответните текстове в НК и тн.т., и списания, и вестници, и радиа, и телевизии удобно забравиха (с малки изключения), че обществото беше изманипулирано от техни колеги, които според неофициална информация са собственост, в буквален и преносен смисъл на тандема Пеевски / Кръстева.

Нито редакционният директор Георги Неделчев, нито Валерия Велева отричат, че са добавили в интервю от м. декември 2011 година думи на интервюирания от 1999 година, за което не е уведомен нито той, нито читателите. Изобщо не искам да защитавам Рашидов, който извън тези си думи има да отговаря на съвсем други въпроси, като неправомерно използване на държавни средства, побой над длъжностно лице и тн.т., все тежки престъпления по смисъла на българското законодателство, но в случая съвсем набързо ще нахвърлям какво точно са извършили отговорните лица в „Биограф“ с пускането на тези няколко реда (някои от тях за мен лично са откровени престъпления, за другите – липсва поне малко морал):

1. Проповядване към дискриминация, насилие или омраза към група хора чрез печатна медия, както и опит за всяване на страх в нея чрез използване на думи на член на българското правителство и представител на управляващото мнозинство.

2. Злепоставяне на институция, а именно на българското правителство. Това е нещо много страшно, тъй като по този начин се подкопават устоите на самата държавност. Нищо чудно, че сме се докарали до това положение в България.

3. Злепоставяне на отделна личност.

4. Умишлена манипулация на общественото мнение с определена цел – изгода, облага или по-лошо.

Какво казва Неделчев относно забележка на Уебкафе, че не е редно да се рециклират стари журналистически материали, без да е обозначено?

„Кой каза, че не е редно, къде го пише това…“

Не искам да си представям коментарите на Велева, Пеевски, Тошевци, Пъпките и прочие.

Вие обаче си представете какво точно се случва у нас през последните 10-15 години в медиите, с общественото мнение, с истината изобщо… Много е страшно, дами и господа, и ще става все по-страшно.

Up The Khyber

Ръдиърд Киплинг, Riley Rossmo

Когато слушам Pickled! на Flying Lotus, се сещам за Up The Khyber на Pink Floyd и обратното.

Khyber Pass или Хайберския проход е рубикона в Голямата игра от времето на Александър Македонски, през Британската империя, та чак до афганските войни от новия век. Естествено, Александър дъ Грейт изобщо не е подозирал, че се е забъркал в Дъ Грейт Гейм, това са прозрели британците с присъщото им чувство за имперско величие.

Най-хубавата книга за Голямата игра е „Ким“ на Киплинг, а up the khyber на кокни арго е „задник“. Абе направо си е arse. Ник Мейсън е проявил чувство за хумор, когато е решил как да кръсти композицията.

Както вероятно и FlyLo, мислейки имената на парчетата от извънземния Cosmogramma.

А към Хайбер първо е тръгвал авангарда на всяка армия, напети мустакати смелчаци с различни мундири, под различни знамена, само за да се окаже в последствие, че прохода ще остане онзи камък, на който всяка империя троши зъбите си.

Авангард е и думата, която би описала най-добре 2те композиции, ако не беше отдавна изпразнена от съдържание.

две хиляди и единадесета

Вече традиционният мини-обзор на изминалата 2011:

2009

2010

Годината: безкрайно интересна по света – архи-злодеите Ким Чен Ир, Бин Ладен и Кадафи умряха по един или друг начин, арабският свят се тресе от революции с неясно бъдеще, геополитиката и геоикономиката написаха едни от най-дебелите си глави, а социо-икономическите и политическите процеси предвещават интересни времена;

У нас, за разлика от случващото се по света, положението е: нашето село е най-китно и дивно, затова ще си покажем най-китната селяния, пък кого го интересува какво става в съседното село?

Книгите: „Измерването на света“, Даниел Келман; „Събирането“, Ан Енрайт; „The History of Taste“, Пол Фрийдман; няма много време за художествени книги, повечето се записва по сметката на научно-техническата литература.

Филмите: The Ides of March, X-Men: First Class, Page Eight, The King’s Speech, предстои новия Шерлок, Лео като Хувър, Шон Пен като Робърт Смит и Drive.

Филмов герой: Нъки Томпсън, Тирион Ланистър.

Порното: на изчерпване. Какво ще правим, когато всичко от 70те и началото на 80те свърши?

Сериалите: вече съвсем не са това, което бяха. Блестящи Boardwalk Empire, Game of Thrones и Homeland, силни последни 2 сезона на Dexter, eye candy с Pan Am и True Blood.

Блогът: 12 Bottle Bar.

Музиката: годината на големите женски гласове – PJ Harvey, Kate Bush, Feist, St. Vincent, Lykke Li, Stivie Nicks и още, новобранците Anna Calvi, EMA и Austra; отново много Африка, с повече фокус върху Гана и Мириам Макеба; афро-бразилския Jorge Ben Jor.

Концертите: Handsome Furs и No Age в читалището в Хаджи Димитър, иначе не особено интересна година по сцените в България.

Пътуването: към себе си.

Хората: между множеството таксономични класификации можем да сложим и тази (по Тайм): протестиращият, буден, работещ не само за себе си, но и за обществото човек и

мрънкащ тип, характерен за тукашните географски ширини, за когото протести и събития не са се случили, ако той самия не е бил там. Ако пък някой все пак протестира, то това не е точния човек, за точната кауза, на точното място, в точното време и с точните средства.

Epic FAIL: изборите – президентски и местни; неадекватните действия на кмета на София и цялата му администрация – джамията, прайда, Паметника на Съветската Армия, рекламата и крадените снимки върху орлите на Орлов мост; съдебната система на калинки - Янeва и ко; Путин; словесната дизентерия на премиера.

Медиите: Пари и Дневник се сляха в Капитал Дейли, извън това, медиите у нас се оказаха собственост на 3 групи играчи, известни повече с прякорите си Дебелите, Пъпките и Сервитьора. Мисля, че няма нужда от по-нататъшен коментар. Четем чужди медии и се правим, че не сме от тук.

България: вулгарността, долнопробието и чувството за безнаказаност достигнаха нови пикове по всички етажи на властта – видими и невидими, в публичното пространство и в ежедневните междучовешки отношения.

Престъпленията: много, страшни и в голямата си част – неразкрити.

Светът (извън политиката): голям, вълнуващ и необятен. И ужасно привлекателен, а има толкова малко време.

Аз: кого ли го интересува? Но да, в личен план – много по-добре, отколкото миналата година по това време.

1983та, когато порното изглеждаше така: