Причини да гласувам

Никога не съм имала нужда от специална причина, за да гласувам. Имала съм нужда от много специална причина да не гласувам, каквато беше балотажът между Волен Сидеров и Георги Първанов на президентските избори през 2006 година, като това изключение опасно заплашва да се превърне в правило, а аз не искам да го позволя.

И не само, че нямам нужда от специална мотивация, за да дам гласа си, а напротив – смятам, че това е мое гражданско задължение, което мотивирано извършвам, по същия начин, както мотивирано се боря за гражданските си права. Гласуването в България не е задължително по закон, но това по никакъв начин не променя факта, че всеки един гражданин трябва да участва в управлението на държавата с всички позволени му от закона средства (Конституция на РБ, член 1.2 Цялата държавна власт произтича от народа. Тя се осъществява от него непосредствено и чрез органите, предвидени в тази Конституция). И никой не е казал, че това трябва да е лесно – били са необходими хилядолетия, за да стигнем до концепцията, че управлението идва от нас, а не от поставени от висши сили хора. Демокрацията е плуване срещу течението, трудното срещу привидно лесното, работа срещу отказ. Но аз не искам да я губя.

Извън написаното в основния ни закон, тежките тълкувания и сложните думи, всъщност най-важната причина да участваме е, защото трябва сами да се грижим за живота си. Както и за живота на тези, които обичаме и за общия си живот с тези, които ни заобикалят и с които трябва да делим един двор. Винаги идва ден, в който ние или някой, когото много обичаме се пенсионира, има сблъсък с правосъдието, влиза в болница, бива обран, чака за място в детска градина или просто иска да живее по-добре. И никой няма да дойде и да ни го даде наготово.

Истината е, че политиката не е това, което се случва по телевизора с участието на 300-400 човека и няколко зад тях, политиката е нашето ежедневие. Няма как ние да се разграничим от нея, нито от процесите, които я съставляват, защото те са начина по който работи или не работи системата – здравеопазване, образование, сигурност – нашите участие, натиск, контрол или пасивност са политиката, която определя как се случват нещата.

Политиката е начина, по който управляваме собствения си живот, доколкото може и това е много важно. Поне за мен е – искам да се чувствам сигурна за дома си, за семейството си, здравето си, старините си, да имам добра градска среда, нормална храна, запазена природа, нормален икономически климат, фундаментални човешки права и всичко останало. И искам да знам, че това не е изцяло извън моите ръце и в същото време е в някакъв баланс с желанията на още няколко милиона като мен.

Накарали са ни да вярваме, че „политиката“ са те – шайка бандюги, които се пощипват в парламента, докато решението мистично се взима някъде си и от нас нищо не зависи. Усещането за безнадежност и липса на сила се задълбочи с упоритото нежелание да се признаят грешка, неспособност за адекватно управление и държавна измяна, с пълното игнорирането на дълги и многолюдни протести и най-вече с тоталното изкривяване на истината, което стигна дотам упражняването на конституционни права да се нарича фашизъм, а фашизмът да се нарича национално-отговорно поведение.

Отговорно поведение, национално, квартално, семейно или каквото друго щете е да продължим да опитваме да накараме нещата да работят – с вот, с натиск, с протести. Другото води към ада.

И още няколко причини под линия (2 от точките са от мой стар пост, защото всеки път водим този дебат):

1. Макар и изборите да са за европейски, а не национален парламент, е важно какви партии и хора ще влязат от България в него. Тези наши представители ще участват във взимане на решения, касаещи бъдещето на съюза по принцип, общата търговска политика, управлението на бюджета, политиката към Русия и други неща, които ни касаят съвсем пряко. Тези хора ще са мое, наше лице в Европа и аз лично бих искала да направя всичко възможно да не се повтарят грандиозните гафове на Димитър Стоянов, нито хора като Делян Пеевски и лобистът Емил Радев да пренесат уж от мое име вредния си начин за правене на политика.

2. При по-висока избирателна активност се намалява тежестта на купения вот, а оттам и относителната тежест на престъпни групи в управлението, както и всичко останало, което произтича от това. Важно е също да изходим от презумпцията, че част от вота се купува от държава, чужда на съюза, която не прави това от най-добри намерения.

3. Участието в изборите е основно право и задължение на всеки един български гражданин. Чрез овластяването на народни представители ние управляваме, и понеже това не е цикличен процес веднъж на 4 години, трябва да избираме внимателно и непрекъснато да упражняваме полагащите ни се контролни функции и задължения. Ако не управляваме правилно, се чувстваме недоволни, прецакани и маловажни, съответно губим интерес към процеса, а самата система се изражда и вече не обслужва нас, а само група облагодетелствани лица.

4. Няма универсално и готово решение и това не трябва да ни фрустрира. Моят избор отговаря на моите семейство, образование, живот, доходи, сексуална ориентация и разбирания. Този мой избор се доближава максимално до пресечната точка на упоменатите фактори, и често ми се налага да правя нелеки компромиси с едно или друго. Когато претеглям опциите, обичам да мисля не само за мен и моя живот, но за това, което би било по-полезно и добро за държавата като цяло, колкото и да е трудно да се намери втора пресечна точка между толкова много интереси и нужди. Водещ фактор за мен си остават честността и доверието.

А на другия въпрос – „За кого?“ – мога само да перифразирам Теди Москов -българският избирател може сам избере, достатъчно е умен.