Бунища за забравени хора или…

…  стотиците треблинки, които ни заобикалят и за които не си даваме сметка, защото са грижливо скрити и напълно забравени от Бога. И почти забравени от „държавата“, за която всъщност това е най-удобния начин тя да се отърве от неподходящия и труден човешки материал.

Горни Чифлик, снимка Яна Бюрер-Тавание

Разследването е на Яна Бюрер-Тавание и обхваща домовете за възрастни хора с увреждания в България, Румъния и Сърбия – европейски държави с претенции за древна история и мощен принос към културното наследство на света (като Милошевич, Чаушеску, Сребреница, Белене, Аркан, Цеца и най-младата вече не-девствена фолк-певица в региона). То е от мащаба на това на Кейт Блюит за Могилино, и ако медиите и институциите не си завираха главите там, където не трябва, би трябвало да предизвика много сериозни трусове, защото подобен геноцид не МОЖЕ да се случва в една цивилизована членка на ЕС, пък и където и да е било другаде по света. И да, май е първото подобно на български журналист от цяла вечност насам, защото у нас журналистиката е лайфстайлна, а медиите – нечии.

Фактите и гледките, с които се сблъсква Яна са ужасяващи, като в блога на проекта Dumping Grounds for People можете (всъщност трябва) да се запознаете с текста на разследването, а във Flickr ще видите снимките на местата и хората, които според повечето институции у нас не съществуват (няма да коментирам Румъния и Сърбия). Дневник и Индимедия вече препубликуваха текста, като това може да направи всеки, който има желание информацията да достигне до повече хора.

Всеки път, когато някой дръзне да извади на светло кошмарите на българската социално-подпомагаща (или каквато там) система, аз, пък и хилядите други що-годе нормални, почти свикнали на какви ли не други ужаси хора изпадаме в шок. А после в ступор от надвикванията на всякакви другари и господа, че това или онова било антибългарска кампания, че тези неща ги няма едва ли не, че социалната държава на социалната партия, която е почти неизменно отгоре ни от 45та насам се грижи за своите хора. И не само се грижи, ами го и прави въпреки, че няма нужда, само защото българското семейство е абдикирало от задълженията си  (по другарката Илияна Йотова, поохранената евро-лъвица на левицата).

И това ме подсеща отново за идеята на Емилия Масларова да се отказват помощи на жени, които откажат да аборитрат плод с доказани увреждания. Предполагам, че подобна идея щеше да реши отчасти проблема, т.е. хората в тези институции да намалеят с около 3%, а разходите за тях минимум с 20%. Самата мисъл за подобно нещо обаче е показателна за това, какво е отношението на държавата и хората, които се крият зад това понятие през последните 50-60 години. И ако в средата на 40те подобни идеи са били приемливи за почти цял свят, госпожите Йотова и Масларова и вся осталная би трябвало да знаят, че цивилизованият свят, към който ние кой знае защо се причисляваме е изминал доста дълъг и труден път. И че грижите за хората не опират само до раздаването на кифли и халоперидол, не непременно в тоя ред.

В същия ден, когато разследването видя бял свят Павел Шопов каза, че няма нужда от Комисия за защита от дискриминация (която се била самосезирала 4 пъти за една календарна година), защото това означавало, че у нас има дискриминация. А то няма. Естествено, че няма, Пък и да има, с едно окончателно решение ще решим и този въпрос. И пак в същия ден се оказа, че едни 350 милиона били изчезнали в българската правораздавателна система.

Шок и срам. Това е, което аз лично изпитвам в случая. Препратките към Германия на Хитлер и Източна Европа на Сталин са нещото, което ми идва наум, с леки залитания към Филипините на Маркос. Една България в 2009 година не е мръднала нито на сантиметър от дъното на блатото.

Какво може да се направи? Гласност, ангажираност на всеки един от нас, разчистване на оборите от хора, които пренасочват ресурсите към обръчи и ленти, реформи и куп други неща.

А какво може да се направи днес?