Преходът

Датата 10ти ноември обикновено е повод за противопоставяне на различните гледни точки за наследството ни от режима на БКП. През последните години става все по-трудно да провеждаме смислени дебати, дали поради масово промиване на мозъците, обществената амнезия, умишленото замазване на истината и вината на хора, които и тогава, и сега заемат важни за обществото позиции или просто заради натрупаната от трудните години горчилка.

Трудно е и защото срещу разумните позиции се поставя моралния релативизъм, а той е най-силния враг на критичността (ще цитирам Никола Пенев: „Предлагам 10 ноември да се обяви за празник на моралния релативизъм. И по телевизията да се пускат изключително и само спомени на хора, които едновременно жалят по „големия митинг на 7.6.90“ и казват неща като „но все пак при комунизма имаше усещане за справедливост“. Интелектуалецът на прехода е невъзпят герой. Той хем искаше вносни цигари и бонбонки тиктак, хем е недоволен от крайния резултат, хем се брои лидер на общественото мнение, хем не чувства никаква лична отговорност за недослучилата се промяна.“).

Все пак 25 години по-късно, когато наближавам 40те ми се иска да поговорим не за това, което получихме въпреки всичко на 10ти ноември и което поне за мен изобщо не може да бъде предмет на дискусия – свободата да говорим, да се сдружаваме, да пътуваме, да сме тези, които сме наистина, а за прехода. По-голямата част от животът ми е минал през това междувремие, което всъщност все повече придобива митичните измерения на соца. Истината за случилото се е трудна за намиране, а спомените – все по-замъглени. И механизмите за моделиране на обществената памет са абсолютно същите, които моделират спомените за диктатурата на БКП, защото много често тези, които искат да забравим престъпленията на соца са същите, които искат да забравим престъпленията на пост-соца.

25 години са много време. 25 години е повече от половината от социалистическата власт, 25 години е 2/3 от живота ми дотук, за 25 години имам 19 години трудов стаж, за 25 години учавствах в свалянето на 3 правителства, в протестите срещу още толкова, в ефективна стачка, в учредяването на партия и НПОта и в организацията на няколко парада. 25 години е време, в което се родиха, пораснаха и вече работят поколения съвсем различни хора, 25 години е период, в който технологиите завладяха целия ни живот, 25 години е време, в което цели държави са се вдигали от пепелищата на пълната разруха и са създавали чудеса.

Какво са тези 25 години за нас? През последната година все повече хора разбраха, че пред нас има кръстопът и ние трябва да решим по кой път да поемем – изчистване, нормализация и европейско бъдеще срещу мафиотско-азиатска държавност и полу-средновековно бъдеще. Отговорът сякаш е естествен, но ние така и не успяваме да вземем решение. Има въпроси, разговори, теми, които е важно да разровим, изговорим и оценим, за да можем да продължим напред.

Може би е твърде много да искам преходът да влезе в учебните програми, след като дори периода 1944-1989 не е адекватно застъпен, но мога поне да искам да се потърси истината за тези 25 години. Да се отдели реалното от мита, за да можем да изградим отново моралния фундамент, така необходим за функционирането на държавата ни.

Искам да си отговорим на много въпроси: все пак, добър или лош е този преход? Какво ни донесе и какво ни отне? Дали спечелихме като общество от него или изгубихме? Дали е свършил и ако не, кога ще свърши? Кои са обществено значимите събития и фигури, какви са тяхната рола и наследство, кои са предпоставките и кои препятствията пред нормализацията на икономиката, обществените отношения, образованието и какво ли още не? Кое ни кара да повтаряме едни и същи грешки до болка и банковите източвания да са циклични, а едни и същи бандити да се завръщат всеки път в нова премяна? Защо за едно съвсем младо поколение Васил Илиев е герой и все по-малко хора помнят кражбите, убийствата, изнудването и страха? Защо Жан Виденов е същия добър и невиновен човечец като Тодор Живков, а влизането ни в ЕС вече е проблем? Защо не се случи лустрацията? Кой се обладетелства? Кой е виновен, за да ни е толкова трудно? Какво да направим, за да наваксаме?

Въпросите са много и повечето имат еднозначни отговори за мен. Трудно е да се упражняваш на релативизъм, когато си преболедувал, изстудувал, изгладувал, изработил и изстрадал правото си да бъдеш свободен, да не бъдеш грабен, лъган и мачкан. За тези 25 години многократно съжалявах, че не заминах през 1994, 1998 и дори 2013 като мнозина от моите връстници, съученици и приятели. Трудно е да погледнеш без гняв и болка към пътя на майка си, която се лишаваше от всичко, за да завършиш, работеше на 3 места, за да можеш да ходиш на уроци по езици, научи те да се бориш, протестираш и търсиш истината и която след толкова години все още вярва, че днес е много по-добре от 89та, въпреки всичко, през което премина. Аз обаче искам възмездие. Обиковено, прозаично, съдебно възмездие. Искам и бързо да променя нещата, за да може тя да има достойни години пред себе си.

Често се питам – заслужаваше ли си? Трябваше ли всеки път да тръгвам с нова надежда и всеки път на всяка стъпка напред, да правя една назад? Да, вярвам, че трябваше. За тези 25 години имам поне още толкова пред себе си, както и шансът да оправим недовършеното и знам, че няма да спра да опитвам. Но не трябва да забравяме да говорим за истината, защото демоните, които тровеха общественото пространство, спираха усилията ни и подменяха бъдещето ни още са тук и само чрез непрекъснатото повтаряне на истината ще успеем да се преборим.

Автор: nervousshark

Блогър-гурман, с интереси в политиката, соцално-икономическите процеси и хубавите храна и напитки

4 thoughts on “Преходът”

  1. Честит ни 10 Ноември. Смесените чувства донякъде изпортват настроението, но както и да е… Мисля, че темата за ролята на интелектуалците в годините непосредствено преди и след 10 ноември заслужава наистина сериозно внимание. Не беше ли именно тяхна задачата, на духовния елит на нацията (ако въобще има такова нещо като „национален дух“) да създадат рамката в която да го осмисляме това светло бъдеще? Парадигми, дискурси…що така и не стигнахме по-далеч от читалищна самодейност при създаването на новите архетипи и ценности според които трябваше да се гради реалността на нова, свободна България? И само един пример за качеството на „прехода“:
    http://www.blitz.bg/news/article/301781
    Кой е виновен, че подобни влечуги все още обитават не само физическата релност, но дори си позволяват да изпълзяват на светло и да сеят миазмите си?

    1. Интелектуалците като прослойка при соц-а са продукт на фино и умишлено социално инженерство. Затова ролята им по време на прехода не беше на морален коректив и носител на промени, а на размиваща и заблатняваща допълнително ситуацията група.

      1. Впечатляващо лаконично и точно обобщение! На 100% съм съгласен с „умишлено“, не съвсем обаче с „фино“, партията-майка не си падаше много по такива гевезлъци. Представата им за елегантна манипулация обикновенно стигаше до системата с моркова и тоягата.
        Когато за първи път чух заглавието „Недялко яде лайна в НДК“ бях първоначално доста шокиран, после се замислих за тъжната истина в него. В тази светлина например чалга текстовете на Надежда Захариева изглеждат част от логична и обоснована културна ситуация.

        1. Фин може би като „фино калибриран“. От това, което изчетох по темата, инженерството е целенасочено, добре подготвено и с ясни цели. Препоръчвам на всеки горещо тази книга http://minaloto.org/index.php?option=com_content&view=article&catid=25%3Abooks-and-collections&id=394%3Asocial-engineering&Itemid=37&lang=bg

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s