Истината и пост-истината

„Пост-истина“ (post-truth) е думата на 2016 година според екипа учени, които работят върху Оксфордския речник. Понятието предизвика доста повече коментари от обичайното, защото по някакъв начин се опитва да обхване случващото се в целия свят – конструирането на нови парадигми, стъпили върху полу-истини и неистини, върху които цъфти нов световен ред. Казано просто – парадигми, изградени върху лъжи и фалшифицирани факти.

За мен обаче пост-истина е изключително неточно и подвеждащо именуване на феномена с изграждането на цяла нова, изкривена реалност, в която хората взимат решение на базата на грешна информация. В най-добрия случай би трябвало да ползваме пара-истина* – такава фактология, която съществува заедно с другата, истинска истина и най-вече като нейна противоположност. Все пак нито светът такъв, какъвто го познаваме е свършил, нито хората със здрав разум, които виждат много добре какво се случва, са изчезнали (или изтребени, ако екстраполирам най-лошите си очаквания за нов исторически цикъл).

Колкото повече повтаряме, че живеем в ерата на пост-истината, толкова повече валидираме един от основните стълбове от канона на Министерството на Истината – че историята, такава каквато я познаваме е свършила, че отношенията между хората на всички нива – и лични, и между-класови, и между-расови, и междурелигиозни, и междудържавни не могат да се регулират по мирен начин, а само чрез нови войни, до налагане на единствено правилната позиция. А Министерството на Истината може да е по избор руската хибридна логорея, американските консервативни канали, пропагандата на ИДИЛ, свинските медии и всички останали, които имат интерес от глобална и локална несигурност. И самата идея, че случващото се днес е резултат от всенародни брожения срещу някакви елити издиша, когато си отговорим на въпроса cui bono са резултатите от налагането на паралелни истини.

И всъщност изобщо няма нужда от евфемизми, които да маскират истината (забележете колко често се повтаря думата „истина“ – до пълна загуба на смисъл) – пост-истина, пара-истина, съседна истина, истината на този и онзи. За това, което не е истина си има дума – лъжа. Редно е да наричаме нещата с истинските им имена – лъжа, измама, фалшификация, подмяна. Няма никакъв паралелен свят с паралелна истина, нито пост-свят, нито край на историята. Има тук и сега с факти, които всъщност са си все така доказуеми и валидни. Ако непрекъснато повтаряме, че някакви невалидни гледни точки са верни, бягащите от войни няма да станат по-малко хора, че да ни е спокойна съвеста. Ако непрекъснато повтаряме, че намаляването на свободите ще доведе до повече стабилност и сигурност, няма да станем нито по-стабилни, нито ни очаква сигурно бъдеще. Ако повтаряме, че рецидивистът е герой, той няма да стане по-малко рецидивист. Ако повтаряме, че популистите са тук, за да оправят света, те няма да станат по-малко лакоми глупаци без елементарен морал.

Един от най-сериозните аспекти на фалшивата реалност е, че предлага лесни решения. Разбира се, напълно нереални, но хората искат бързи отговори сега, защото са забравили, че нещата обичайно се постигат с много труд, усилия и време. В комплект с това предлага и разбирането, че моралът е относителен, че някои животи са по-ценни от други, а насилието е оправдано при повечето обстоятелства. Фалшивата реалност е чудесна рецепта за глобална катастрофа.

Така наречените елити  – политически, икономически, медийни, интелектуални и прочие – трябва спешно да спрат да се пързалят по плоскостта на популизма и да влизат в паралелната реалност, защото някой ден и този балон ще се пръсне, болезнено и след катастрофа. Вместо това трябва да търсят работещи решения на всички наболели проблеми – социални, икономически и военни кризи, които от своя страна водят до бедност, несигурност, миграция, страх и омраза.

А ние трябва да повтаряме истината непрекъснато и да наричаме нещата с истинските им имена. Пост-истината е просто лъжа.

* Пара, от представката от гръцки παρά, която се използва да означи нещо, което е грешно, противоположно, различно, наподобяващо или ненормално, например параноя, пародия, пареза и тн.

Несъществуващият дебат за медийния плурализъм

Свалянето от ефир на предаването „Деконструкция“, макар и безкрайно закъсняло доведе до дискусии по темата за медийния плурализъм, свободата на словото, публицистиката като такава и нейното присъствие в обществените електронни медии. Всичко това би било едно добро начало след дъното, достигнато от българските медии през 2015, но за съжаление дебат няма. Подобен няма как и да съществува поради многобройни причини. Ще нахвърлям накратко някои от тях:

1/ Можем да говорим за медиен плурализъм, свобода на словото и право на мнение и изразяване там, където има валидна гледна точка. Валидната гледна точка (много държа да натъртя на това понятие) е това, което прави едно мнение, независимо дали в диалог или монолог състоятелно. Без валидна гледна точка то няма място в публичното пространство, а още по-малко в обществена медия, издържана с пари от данъкоплатците. И ако спорът какво е валидна гледна точка можа да е също толкова обширен, колкото този за тънката линия между свободно слово и реч на омраза, то много лесно можем да дефинираме какво не е валидна позиция: лъжи, клевети, обиди, конспирации, недоказани и най-вече недоказуеми факти, псевдонаучни теории, подстрекателство към агресия, изказвания в нарушение на закона и Конституцията и всякакви други откровени фантасмагории.

В този смисъл дебатът дали със свалянето на подобен вид предаване като „Деконструкция“ е нарушен някой демократичен принцип просто не съществува. Подобно предаване също няма как да съществува. Не е редно и всяко бълнуване да бъде представяно за публицистика, като все пак се предполага, че ръководствата на СЕМ, БНР и БНТ имат необходимите компетенции да различават едното от другото.

2/ Изключителните низини, които бяха достигнати в българското медийно пространство през последните няколко години по никакъв начин не подминаха БНР, като вместо националното радио да изпълнява заложените му обществени функции, част от които възпитателни, то стана част от общия хор от лаицизация, агресия, нормализация на изключително лоши маниери и оскотяване. Не е възможно водещи да употребяват определения като „лумпени“ за когото и да е било, и то в часови пояс, в който ефирът стига и до деца, и това да бъде приемано за „журналистика“, плурализъм, свобода на словото и изобщо – за адекватно поведение от клинично здрав човек.

Ще спомена и крайните форми на комуникация, основана на пълна подмяна, лъжи, клевети, обиди, неверни факти, които изригват от всички останали медии с много малки изключения и които ще доведат тепърва до огромен социален разпад. Най-тъжното е, че фигури на висока позиция или с голямо влияние като вицепремиер, министри и всякакви други легитимират както тези т.нар. медии, така и използването на неистини за подмяна на дневния ред на обществото. Лъжата е истина, стига да върши работа, а пълната липса на хигиена е най-тъжната гледка и при сегашното управление на ГЕРБ и коалиция.

3/ Очевидната пропаганда в полза на чужда държава и външни интереси, независимо коя е тя няма място в българските медии, а проповядването на недемократични идеологии е тежко престъпление, което трябва да се преследва с цялата сила на закона. За нещастие у нас върховенство на закона няма, дневният ред на мнозина също не съвпада с интересите на България, но това не означава, че можем да приемам чуждата пропаганда за свобода на словото. Няма съвременно общество, независимо либерално или консервативно, което да търпи това.

4/ Откровената омраза, която струи от споменатото свалено предаване и не само, и то към всеки, който по някакъв начин е различен, несъгласен, неудобен също не е валидна гледна точка. Дори не е и мнение. Тя е израз на най-дълбоки комплекси, струящи не само от хора, но и от образувания, които живеят върху страх и терор.

Всичко споменато по-горе, а то дори не изчерпва цялата картина, води до основния ни проблем като граждани и общество – пълната подмяна на ценностите, истината, валидните гледни точки, морала, та дори и патриотизма води до грешните дебати, грешните битки и грешните войни. Няма как да спечелиш, когато се биеш със сянката си, докато едни други хора изграждат фалшива държава с фалшиви институции, фалшиви медии, фалшиви управляващи и фалшив морал по уродливия си образ и подобие. Но за да счупиш кривите огледала на лъжата е необходима огромна доза здрав разум, както и разбирането, че не всяко действие е свобода, не всяка дума е мнение и не всяка битка е истинска.

От тук насетне дебатът може да е само в посока нужни ли са в този вид обществените медии и регулаторните органи и как да противостоим на отровата, която се просмуква в общественото пространство. Друга дискусия няма.

Да си гей в България

Текст, писан за Дневник, 26.06.2015г.

Какво е да си гей в България е нещо, за което много хора не си дават сметка. Разбира се, мнозина имат близки, които са някъде в спектъра на ЛГБТ (лесбийки, гей мъже, бисексуални и транссексуални), но повечето се сещат за нас веднъж в годината, покрай шума около прайда или когато им пуснат Азис.

Естествено, понеже в голямата си част българските медии поднасят изкривена, манипулативна и невярна информация, гарнирана със снимки „от Интернет“, кремълско влияние и солидна доза задъхана истерия, представата за ЛГБТ хората е силно стереотипизирана – ние сме някакви извънземни с артистични заложби, промискуитетно поведение и облекло като за бурлеска. Всичко това звучи твърде хубаво, но за съжаление единственото място, пълно с подобни индивиди, за което в момента се сещам е телевизия „Планета“. Реалността е доста по-прозаична.

Да си гей в България от една страна означава тези неща:

– Работя в офис от 9 до 6, пътувам с градски транспорт и често попадам в задръствания. Като всички хем псувам непрекъснатите ремонти, хем съм се примирила с надеждата, че някой ден нещата ще са по-добре. Или поне няма да има дупки.

– Плащам данъци и възможно най-големите осигуровки според закона, не укривам доходи и винаги се опитвам да съм максимално честна с държавата, дори когато тя не насърчава това. Като другите хора имам проблеми със здравеопазването, рушащата се квартална поликлиника, направленията, качеството и бързината на административните услуги, лошите ремонти в София и извън нея, изтичането на публични средства, корупцията, качеството на образованието и всичко останало, което вълнува средностатистическия гражданин X от град Y.

– Протестирам често. Веднъж в годината за основни човешки права за мен и тези като мен, през останалото време срещу назначения в ДАНС, за върховенство на закона, за зелени каузи, срещу рекомунизацията, срещу фалшификацията на веществени доказателства, срещу насилието, срещу опитите да се замаже убийството на Яна, за оставки и за какво ли още не.

– Имам родители, сестра, приятели, куче и баба съседка, която всяка вечер гледа до 2 екшънa и реалити форматa.

– Обичам да пия бира.

От друга страна да си гей означава и това:

– Ако двойка живее под наем, може да бъде изгонена, ако собственикът на жилището открие, че са гей. Случва се понякога на хора, които познавам. Разбира се, това няма никакви последствия, защото Законът за защита от дискриминацията се прилага трудно и има само пожелателен характер, а темата за фактическо съжителство и брак е табу. Ако гей двойка иска да вземе кредит, доходите им не се разглеждат заедно и естествено, резултатите от анализа не отразяват реално техните възможности. Право на наследяване и други имуществени права изобщо няма и да коментирам.

– Случва се да ставам обект на вербална агресия. Познавам хора, които са били нападани на улицата и въпреки физическите травми не отиват в полицията, защото ги е страх, че там ще станат обект на второ нападение и виктимизация. Често разказвам и за Михаил, когото убиха в парка, само защото „приличал на гей“. Ние, за разлика от другите малцинства, не сме защитени от Наказателния кoдекс, защото в член 162 липсват признаци „сексуална ориентация и полова идентичност“. А дори и да имаше – все тая, защото у нас престъпленията от омраза не се разследват и осъдени няма.

– Когато подам сигнал в прокуратурата за престъпление от омраза като добър гражданин, ме викат поне два пъти на разпит, за да ме питат защо. Защо съм добър гражданин ли? Честно, и аз не знам.

– Правото на медицинска и конфиденциална информация, която се дава само на роднини, не е често обсъждана тема в България, защото и тук, като за други неща, законът е врата в полето. Ние обаче искаме законите да се спазват и да имаме законово основание да получим информация за близкия ни човек.

– Всяка година, когато наближи време за прайда, ЛГБТ хората стават футболна топка за всеки един маргинал, който няма никаква друга възможност да се позиционира в публичното пространство. В години на избори като тази интерес проявяват и политтехнолозите, които използват принадлежащите на олигархията медии, за да всяват допълнително разделение, омраза и страх. През последните няколко години станахме и любимия враг на режима на Путин, а отровата от там се просмуква във всеки ъгъл на държавата и за хората е все по-трудно да различат истината от лъжата в една фантасмагория от еврогейове, танкове, хаарпове, Сорос, война, врачки, соц-носталгия и фалшиви светци.

– Всеки път, когато се опитаме да кажем, че не може да има дебат затова да ни има, или да ни няма и че агресията не е валидна гледна точка, срещу нас се изправят Расате, евангелски пастори, компрометирани ДС персони и всякакви други, които смятат, че „Окончателното решение“ е най-доброто нещо, измислено от Хитлер. И всички тези теории, базирани върху фалшива генетика и фалшива история, се посрещат безкритично от електронни и печатни медии, сякаш 2015 г. никога не е настъпвала по тези земи. Мълчанието е злато, а изкривяването на истината – кеш.

Ние сме като всички други и не съвсем.

На мнозина им е много по-трудно – на транссексуалните, на хората от малките градове и села, които никога не могат да кажат истината, на работещите в консервативна среда, на тези, които се страхуват от агресия, уволнение и остракиране. На по-младите и на по-възрастните.

Когато искам да разкажа защо ни е нужно да имаме шествие за равни права и защо изобщо са ни нужни права, ми се предлага да проведа дебат в студио с поредния самообявил се фюрер, защото няма политик или обществена личност, които да застанат на отсрещната позиция, за да проведем разговор за обхвата на необходимите законови промени. Не разбират и не искат да разберат. Защото човешките права никога не са тема на обществото, понеже 25 години говорим за цената на тока, АЕЦ „Белене“, новия черен дроб на поредния медиен магнат, рязането на лентички и изборите, тези нескончаеми избори, заради които никога, нищо не се случва.

Затова протестираме. За да живеем нормално

Или поне по-спокойно и сигурно. Доводите, че правата са привилегии, а прайдът – демонстрация на сексуалност са просто поредната манипулация, на която сме жертва, защото някой, някъде в държавата има свой дневен ред. Или просто е за няколкото клика в повече. А личният дневен ред рядко е в полза на обществото.

Доказано е, че обществата с по-малко дискриминация и насилие са по-проспериращи, по-щастливи и по-напреднали, защо трябва да бягаме от това?

2014

2013 2012 2011 2010 2009

Дойде време за традиционния обзор на една година, през която се разпаднаха илюзиите, че промяната ще дойде рязко, а критичната обществена маса ще доведе до разчистване на съдебната система, държавното и общинско управление, икономиката и медиите от зависимости и взаимосвързаност.

През тази година писах много по-малко, от една страна заради повече лични неща, но от друга, по-важната – заради усещането, че вече всичко е казано, изписано и анализирано многократно. Трудно е в блато, в което всичко едва-едва помръдва, непрекъснато да се раждат обществено-значими и новаторски тези и решения. Едва ли има нещо, което вече да не съм написала за старите нови управляващи ГЕРБ, за поддържаните от Кремъл националистически формации, за ДПС, БСП и кризата при основните човешки права.

По света: все по-задълбочаващи се регионални кризи, които заплашват глобалния ред. Годината може да се синтезира в Ислямска република, тероризъм, разпад на държавността в Близкия Изток, Путин, Крим, диктатура, радикализация, миграция, бедност, протести, ебола. Краят на историята така и не се случи, за сметка на това наблюдаваме началото на нов свят, в който Фукуяма всеки ден за назидание ще яде по едно копие от  „Краят на историята и последният човек“. Все пак има и позитивни сигнали като възстановяването на икономиката в някои части от света, връщането на интереса и финансирането към космическите изследвания и пътешествия, падането на цената на петрола и някакви надежди, че имперските амбиции на Путин ще бъдат смачкани както отвън, така и отвътре.

В България: случи се дългоочакваната оставка на правителството на Орешарски, която въпреки, че се приписва на невидимата ръка на ДПС и Доган, нямаше да се случи без безпрецедентните по своята продължителност протести. Взирането във всеки ход и противопоставянето на нередностите наруши комфорта на олигархо-мафията, които се опитват всячески да задържат и укрепят позициите си, което стана видно и в действията на служебното правителство и второто правителство на Бойко Борисов.

През 2014 фалира не неочаквано КТБ, което доведе до трусове във финасовата стабилност на държавата, която и без това беше на командно дишане. Съчетанието на тези и други фактори донесоха на българия „джънк“ рейтинг, а зейналата многомилиардна дупка ще изплащаме десетки години.

Други важни събития и явления през годината са спирането на Южен Поток, връщането на десните (условно) партии в парламента и управлението, продължаващите скандали в съдебната система, които отдавна излязоха от границите на балканската ни държава и задълбочаващото се междуетническо напрежение, удобно подклаждано от медии, обществени фигури и най-вече партии, които често работят в синхрон. За съжаление, ако духът излезе от бутилката, последиците ще са огромни, жестоки и неуправляеми.

Блогове: 2013 година върна блоговете в информационната среда заедно с избухването на обществено недоволство, катализирано от избора на Пеевски за шеф на ДАНС. 2014 обаче не беше толкова силна, което се случва някак естествено заедно с апатията и разочарованието, които постепенно заемат мястото на бунта и желанието за промяна.

Медии: за съжаление малкото нормални медии не успяха да са на висотата на също толкова неголямата група хора, които имат желание България да е една нормална, развита и западна държава. Общото ниско ниво създава ниски очаквания, и вместо добрите да дърпат качеството нагоре, се случва точно обратното. Не бива да пропускаме и скритата кремълска пропаганда, която като бавна отрова прониква в цялото общество и подменя базисното разбиране за добро, зло, фашизъм, либерализъм, дясно, ляво, наука и човечност.

Разочарование на годината: все по-голямата обществена толерантност към тежките престъпления, липсата на морал, насилието и омразата. Разбрахме отново, че има човеци и човеци и че прословутата българска толерантност е мит, умрял в Розово. За това можем да благодарим на медиите на Пеевски, партиите и също така на прословутата българска липса на критично мислене, за която пък можем да благодарим на останалата ни от соца неадекватна образовоталена система.

Epic FAIL: приемането на поправката в пенсионния модел, касаеща избора на фонд или по-точно липсата на такъв. Но не закрепостяването към НОИ и предвидения еднократен избор, нито скритата национализация на лични спестявания са толкова скандални (а те са изключително ретроградни по своя характер), колкото откритата коалиция ГЕРБ-ДПС, явното обслужване на интересите на малка група хора, погазването на коалицинното споразумение и министрите – частна собственост. Всичко, срещу което протестирахме от 14ти юни 2013 година насам.

Бонус Epic FAIL: казусът Белведере. За съжаление нито е първия, нито е последния случай по отработената схема, но пък е удивителна наглостта и арогантността, която те кара да си мислиш, че можеш да отнемеш дъщерна компания на голяма международна корпорация.

Бонус Epic FAIL 2: изчезналите уж случайно тефтерчета на Филип Златанов и подправените явно в прокуратурата инициали Д.П. 10 трябваше да стане символ на нова вълна протести, но за съжаление това не се случи.

Дума на годината: компромис. Компромисът е това, заради което мнозина се съгласихме на абсурдната коалиция, в която влизат ГЕРБ, РБ, АБВ и ПФ. Това, което очакваме в замяна е съдебна реформа като минимум, изваждане на мафията от държавата и икономиката, подобряване на бизнес климата, икономически растеж, реформа в здравеопазването, пенсионната система и образованието, адекватна политика към малцинствата и цялостна нормализация. Цената е много висока и се надяваме да си заслужава.

Книги, филми и музика: тази година четох повече научни издания и нехудожествена литература, но пък преоткрих Тери Пратчет и Роджър Зелазни. Филми и сериали – много малко, за сметка на четенето, но не мога да пропусна Orange is The New Black, Penny Dreadful и True Detective при сериалите и The Grand Budapest Hotel и Fed Up при пълнометражните. Музиката – италианският мини албум на Róisín Murphy, автентична италианска естрада, стар соул и джаз.

Аз: започнах да спортувам за първи път от много години насам. Всичко останало е в рамките на нормалното, с мечти за средиземноморски острови.

skopelos-1

Проблемът „Патриотичен фронт“

Около месец след избора на правителство става ясно, че слонът в стаята*, който всички виждат, но малцина споменават е започнал да троши порцелана, мебелите, полиелея и вече танцува върху хората, но засега като че ли никой от участниците в управляващата коалиция няма реално намерение да сложи край на всичко това. Разбира се, скандалните и крайно неуместни действия от страна на ПФ и компромисите с тях потъват на фона на казуса с „Белведере“, Южен Поток, КТБ и подправеното тефтерче на Филип Златанов, но неадекватността по отношение на Фронта само благоприятства понататъшното буксуване в блатото на беззаконието, икономическата стагнация и липсата на реформи. Защо?

„Патриотичният фронт“ като сбор от НФСБ и ВМРО е огромен проблем както за правителството, потенциала за реформи и стабилността му (която е поставена под съмнение от чужди инвеститори, рейтингови агенции и прочие), така и за имиджа на Реформаторския Блок, който би излязъл като най-големия губещ от решението си да разчита на Фронта. Посоките, от които идват проблемите са много, като част от тях са в разрез с декларираната от настоящото правителство про-европейска ориентация, с желанието България да се отърве веднъж за винаги от зависимостите си от бившите служби за сигурност и с ценностите и очакванията на повечето избиратели на РБ.

Агенти на Държавна Сигурност – Красимир Каракачанов е бивш агент на Държавна Сигурност, което от много време не е тайна, а листите на коалицията имаха най-много разкрити от Комисията по досиетата сътрудници. Компромисът с това е компромис с ценностите на твърдите избиратели на тъй наречените десни партии, в това число дори ГЕРБ, а затварянето на очите за тези факти са тежка обида за пострадалите от бившия репресивен апарат.

Финансиране и купен вот – тезата, че Слави Бинев е избран от народа и поради тази причина няма защо да се протестира срещу неговия пост в Комисията по културата и медиите издиша поради факта, че точно той например от години вероятно разчита на купени гласове или купени избираеми места като част от различни формирования. Освен за Бинев, остават съмнения, че НФСБ са получили в последния момент помощ от приятел, което обяснява и разминаването от процентите, които им даваха социолозите преди изборите и крайния резултат. А за добрия приятел се спрягат различни хора, включително банкер, намерил убежище в Белград и правешки петролен олигарх.

Връзки с Путин и Кремъл – след посещението на Каракачанов на събитие на френската крайна десница, на която присъстват и представители на „Единна Русия“ на Путин се появиха основателни съмнения, че Кремъл си има не една, а две партии в 43тото Народно Събрание. Както вече съм споменавала, отношението към Путин и неговия интернационал е въпрос на цивилизационен избор, а безкритичното приемане на подобни случки от страна на другите политически сили в управляващата коалиция и не само е много лош сигнал за избирателя.

Ксенофобия, хомофобия, религиозна нетолерантност – това са отличителните характеристики на двете партии в ПФ от самото им създаване. Освен безнаказаната пропаганда по телевизия СКАТ, ВМРО може да се похвали с нападението над молитвен дом в Бургас и участие в атаките над София Прайд в лицето на Ангел Джамбазки (ВМРО), а НФСБ – с предизборното си предложение за създаване на цигански резервати с цел привличане на туристи. Ситуацията стигна до логичния момент, в който български гражданин с небългарско име (каквото и да означава това) беше посочен като неприемлив за заместник-министър въпреки изключително добрата си подготовка, а двете партии предложиха да се декриминализира употребата на огнестрелно оръжие срещу „циганската престъпност“.

Всяко едно от посочените неща би следвало да направят Патриотичния Фронт неприемлив коалиционен партньор за една нормална партия, да не говорим, че би трябвало да има и осъдени, ако прокуратурата не си затваряше очите.

Безпринципност, клиентелизъм и търгашество – и случая с Орхан Исмаилов, и различните договорки, които явно не са в рамките на първоначалното коалиционно споразумение – пост на заместник-министър и заместник-областен управител за ПФ са само доказателство за това, което отдавна се знае и от многогодишното участие на ВМРО в политическия живот, и от престоя на Валери Симеонов в Бургаския Общински Съвет – това са хора, които са готови на всичко, за да постигат целите си, нямат никакво разбиране за обществен интерес и са готови да обслужват клиенти, които имат нужда от лобизъм и специални услуги. Не мисля, че гласувалите за РБ са гласували за такъв партньор, а сделката „Исмаилов срещу два поста“ изглежда грозно.

Коз в ръцете на ГЕРБ – от тук насетне всяка една издънка на Патриотичния Фронт ще дава предимство на ГЕРБ и Бойко Борисов да прехвърля отговорността върху Реформаторския Блок с думите „Ние не ги искахме, те настояваха за това“, а цената за това настояване може да се окаже изключително висока.

Последно, но не по важност – всичко, което излиза от Патриотичния Фронт налива непрекъснато вода в мелницата на ДПС, за които на този фон не е трудно да излязат отново „пазител на етническия мир“. Прехвърлянето на новините на турски в БНТ2, протестите срещу Орхан Исмаилов, непрекъснатите ксенофобски изказвания дават инструменти на ДПС да запазят своето непропорционално голямо влияние, което от своя страна е основа за влиянието на Делян Пеевски, случващото се в икономиката, съдебната система и медиите. И ако играта на скачени съдове е нещо, което можем да очакваме от формация от ченгета, плод на политически инженеринг, не можем да очакваме от Реформаторския Блок да бъде само пасивен партньор в този танц.

Тезата, че ако Патриотичният Фронт не е партньор, във властта директно влиза ДПС е добро оправдание за всички компромиси и за съжаление едва ли някой в момента има работещо решение на този проблем. И все пак, давайки своя кредит на доверие, сме имали очакването, че нормалността и реформизма ще бъдат това, което ще оформя облика и поведението на това управление и ще постави в някакви рамки дори неприемливите патртньори. За да продължим да подкрепяме, е необходимо да видим декларираното преди изборите, че политиката е за ценности, а не за личности и договорки.

Това, на което ставаме свидетели в момента – нормализация и легитимация на ксенофобията, пасивност пред ченгесарщината и клиентелизма, „патриотизиране“ на всички нива в държавата и компромиси с ценности е цена, която не знам дали сме в състояние да платим. А и не знаем дали си заслужава.

* Всъщност слоновете са два – освен Патриотичния фронт, АБВ също е формация, в която са крайно неприемливите за десния и изобщо нормалния избирател фигури на Румен Петков и Георги Първанов, но засега успяват дори покрай Южен Поток да летят ниско и да не привличат внимание към себе си.

Преходът

Датата 10ти ноември обикновено е повод за противопоставяне на различните гледни точки за наследството ни от режима на БКП. През последните години става все по-трудно да провеждаме смислени дебати, дали поради масово промиване на мозъците, обществената амнезия, умишленото замазване на истината и вината на хора, които и тогава, и сега заемат важни за обществото позиции или просто заради натрупаната от трудните години горчилка.

Трудно е и защото срещу разумните позиции се поставя моралния релативизъм, а той е най-силния враг на критичността (ще цитирам Никола Пенев: „Предлагам 10 ноември да се обяви за празник на моралния релативизъм. И по телевизията да се пускат изключително и само спомени на хора, които едновременно жалят по „големия митинг на 7.6.90“ и казват неща като „но все пак при комунизма имаше усещане за справедливост“. Интелектуалецът на прехода е невъзпят герой. Той хем искаше вносни цигари и бонбонки тиктак, хем е недоволен от крайния резултат, хем се брои лидер на общественото мнение, хем не чувства никаква лична отговорност за недослучилата се промяна.“).

Все пак 25 години по-късно, когато наближавам 40те ми се иска да поговорим не за това, което получихме въпреки всичко на 10ти ноември и което поне за мен изобщо не може да бъде предмет на дискусия – свободата да говорим, да се сдружаваме, да пътуваме, да сме тези, които сме наистина, а за прехода. По-голямата част от животът ми е минал през това междувремие, което всъщност все повече придобива митичните измерения на соца. Истината за случилото се е трудна за намиране, а спомените – все по-замъглени. И механизмите за моделиране на обществената памет са абсолютно същите, които моделират спомените за диктатурата на БКП, защото много често тези, които искат да забравим престъпленията на соца са същите, които искат да забравим престъпленията на пост-соца.

25 години са много време. 25 години е повече от половината от социалистическата власт, 25 години е 2/3 от живота ми дотук, за 25 години имам 19 години трудов стаж, за 25 години учавствах в свалянето на 3 правителства, в протестите срещу още толкова, в ефективна стачка, в учредяването на партия и НПОта и в организацията на няколко парада. 25 години е време, в което се родиха, пораснаха и вече работят поколения съвсем различни хора, 25 години е период, в който технологиите завладяха целия ни живот, 25 години е време, в което цели държави са се вдигали от пепелищата на пълната разруха и са създавали чудеса.

Какво са тези 25 години за нас? През последната година все повече хора разбраха, че пред нас има кръстопът и ние трябва да решим по кой път да поемем – изчистване, нормализация и европейско бъдеще срещу мафиотско-азиатска държавност и полу-средновековно бъдеще. Отговорът сякаш е естествен, но ние така и не успяваме да вземем решение. Има въпроси, разговори, теми, които е важно да разровим, изговорим и оценим, за да можем да продължим напред.

Може би е твърде много да искам преходът да влезе в учебните програми, след като дори периода 1944-1989 не е адекватно застъпен, но мога поне да искам да се потърси истината за тези 25 години. Да се отдели реалното от мита, за да можем да изградим отново моралния фундамент, така необходим за функционирането на държавата ни.

Искам да си отговорим на много въпроси: все пак, добър или лош е този преход? Какво ни донесе и какво ни отне? Дали спечелихме като общество от него или изгубихме? Дали е свършил и ако не, кога ще свърши? Кои са обществено значимите събития и фигури, какви са тяхната рола и наследство, кои са предпоставките и кои препятствията пред нормализацията на икономиката, обществените отношения, образованието и какво ли още не? Кое ни кара да повтаряме едни и същи грешки до болка и банковите източвания да са циклични, а едни и същи бандити да се завръщат всеки път в нова премяна? Защо за едно съвсем младо поколение Васил Илиев е герой и все по-малко хора помнят кражбите, убийствата, изнудването и страха? Защо Жан Виденов е същия добър и невиновен човечец като Тодор Живков, а влизането ни в ЕС вече е проблем? Защо не се случи лустрацията? Кой се обладетелства? Кой е виновен, за да ни е толкова трудно? Какво да направим, за да наваксаме?

Въпросите са много и повечето имат еднозначни отговори за мен. Трудно е да се упражняваш на релативизъм, когато си преболедувал, изстудувал, изгладувал, изработил и изстрадал правото си да бъдеш свободен, да не бъдеш грабен, лъган и мачкан. За тези 25 години многократно съжалявах, че не заминах през 1994, 1998 и дори 2013 като мнозина от моите връстници, съученици и приятели. Трудно е да погледнеш без гняв и болка към пътя на майка си, която се лишаваше от всичко, за да завършиш, работеше на 3 места, за да можеш да ходиш на уроци по езици, научи те да се бориш, протестираш и търсиш истината и която след толкова години все още вярва, че днес е много по-добре от 89та, въпреки всичко, през което премина. Аз обаче искам възмездие. Обиковено, прозаично, съдебно възмездие. Искам и бързо да променя нещата, за да може тя да има достойни години пред себе си.

Често се питам – заслужаваше ли си? Трябваше ли всеки път да тръгвам с нова надежда и всеки път на всяка стъпка напред, да правя една назад? Да, вярвам, че трябваше. За тези 25 години имам поне още толкова пред себе си, както и шансът да оправим недовършеното и знам, че няма да спра да опитвам. Но не трябва да забравяме да говорим за истината, защото демоните, които тровеха общественото пространство, спираха усилията ни и подменяха бъдещето ни още са тук и само чрез непрекъснатото повтаряне на истината ще успеем да се преборим.

Дали сме човеци?

Че сме изгубили всичко човешко напоследък и обществото ни е в пълен разпад, болно и загнояло, е факт. Както са факт ужасяващи от морална гледна точка неща, които се случват ежедневно и освен да ни накарат да повдигнем вежда, някак си вече не могат да запалят искра. И като че ли вече няма задръжки и всичко, което се случва се търкаля като лавина, а по нея се полепват гадост след гадост. И тя заплашва да ни смачка, като убие и у нас всичко човешко. Да ни откаже да мислим, да искаме, да гласуваме и който оцелее – просто да се маха, за да остане само аморфната маса от болните сънища на политинженерите. А ние нямаме сили.

Само последните месец и нещо ни обляха:

– Пребита от скинари чужденка, вероятно заради различна раса, прокуратурата предлага споразумение на извършителите, и то за хулиганство. Поредният отказ, при това със сигурност мотивиран и съзнателен, да се противопоставят на омразата. И ако за този случай разбрахме, защото една гражданка на ЕС знае, че трябва да си търси правата, ежедневното насилие над различни не се и регистрира, защото няма смисъл. Вече знаем, че няма смисъл.

– Гледаме неколкократно репортажи от Бобов дол, от които отново ни става безпределно ясно, но този път в HD, че в тази държава има много зависими, безпомощни, третирани като крепостни хора. В 21 век, когато уж робският труд е останал само някъде в Африка и ние се борим с него, като си купуваме fair trade шоколад и киноа. Защото не знаем, че трябва да поискаме и fair trade енергетика. Тъжно и срамно.

– Употребата на изчезнали в планината момчета за атаки и предизборна пушилка, с въпроси „кой ще плаща“, все едно ние, другите данъкоплатци питахме кой плаща лечението на пияния, намушкан Бага, кой плаща надупчената Барета, кой плаща вертолета на пребития борец, кой плаща търсенето на изчезналото момиче в Бургас. Но не, ние сме хора и не питаме такива неща. Но само до време. Ще питаме и ние, защото това е новата норма.

– Опитите за деградация на същите изчезнали момчета, които били „наркоманчета“ и „богаташчета“, и съответно не трябвало да бъдат спасени. Както преди години едно друго правителство се опита да си измие ръцете за липсата на действия при убийството на Яна, като я нарекоха наркоманка, клошарка и развратница. Мигар всички не сме равни пред смъртта и всички не заслужаваме спасяване. И обстотятелствата нямат никакво значение, нито дали момчетата са сгрешили или не, защото истерията започна още преди да се знае дали тези хора са живи или не. Човешко? Едва ли.

Още по-страшно е истерията около младежка грешка, когато имаме непрекъснати опити за суспендиране на Конституцията, държавна измяна, купуване на гласове, източване на държавата, насилие, агресия, лъжи, изнудване и какво ли още не. Всичко това, което днес подменя бъдещето на децата ни и го прави по-бедно, по-тъжно и по-несвободно. Тези деца, които едва ли са по-различни от тримата изчезнали герои. Деца като деца. Страшно е, че обикновени хора се включват във воя, хора с деца, хора с работа и дом и не може да не си направиш в главата пралалел с нацистка Германия и общата лудост, която поразява и най-обикновения човек.

А най-страшно е поставянето на цена на човешкия живот и скоро ще има етикети с цени за подаване на ръка, когато падаш дори.

– Ужасно страшното прогонване на хората от Розово, сред които болни и деца, с участието на появил се около Бареков съден за иманярство, експлоатацията на темата за политически цели, опитите да се изкриви дебата дори от политици към тъй наречената „народопсихология“, която оправдава защо хората са извършили престъпление. Сякаш нечий тъжен живот е оправдание за престъпление и нисък морал и санкция не следва. Свикнахме и не се шокирахме, че юристи и дори вицепрезидент не говорят за отговорност, превенция, прилагане на закони, а за битова драма, рози и сълзи и колко е тъжно, но момчета са, ще пораснат, нали България е спасила евреите, по генетика сме толерантни. Спете спокойно, деца. Тъжно е, да, но най-тъжни са псевдо-управляващите и техните клакьори. Защото хората от Розово са просто хора и ще разберат кое е добро и кое не, но медийно-публичната шлака и тези зад тях – едва ли някога.

– Тоталната фалшификация на миналата година, на миналото и на сегашния ден, в който злото е добро, доброто е зло, а усилията ни се оказват просто вандализъм в ущърб точно на тези хора, които са феодално зависими, а ние кой знае защо сме си мислели, че викаме и за тях. Така умира надеждата. За да покълне отново, но някъде далече, на други брегове.

И още, и още. Дали ще оцелее човешкото в нас? Трудно е да бъдеш бог, но още по-трудно е да бъдеш човек.