2014

2013 2012 2011 2010 2009

Дойде време за традиционния обзор на една година, през която се разпаднаха илюзиите, че промяната ще дойде рязко, а критичната обществена маса ще доведе до разчистване на съдебната система, държавното и общинско управление, икономиката и медиите от зависимости и взаимосвързаност.

През тази година писах много по-малко, от една страна заради повече лични неща, но от друга, по-важната – заради усещането, че вече всичко е казано, изписано и анализирано многократно. Трудно е в блато, в което всичко едва-едва помръдва, непрекъснато да се раждат обществено-значими и новаторски тези и решения. Едва ли има нещо, което вече да не съм написала за старите нови управляващи ГЕРБ, за поддържаните от Кремъл националистически формации, за ДПС, БСП и кризата при основните човешки права.

По света: все по-задълбочаващи се регионални кризи, които заплашват глобалния ред. Годината може да се синтезира в Ислямска република, тероризъм, разпад на държавността в Близкия Изток, Путин, Крим, диктатура, радикализация, миграция, бедност, протести, ебола. Краят на историята така и не се случи, за сметка на това наблюдаваме началото на нов свят, в който Фукуяма всеки ден за назидание ще яде по едно копие от  „Краят на историята и последният човек“. Все пак има и позитивни сигнали като възстановяването на икономиката в някои части от света, връщането на интереса и финансирането към космическите изследвания и пътешествия, падането на цената на петрола и някакви надежди, че имперските амбиции на Путин ще бъдат смачкани както отвън, така и отвътре.

В България: случи се дългоочакваната оставка на правителството на Орешарски, която въпреки, че се приписва на невидимата ръка на ДПС и Доган, нямаше да се случи без безпрецедентните по своята продължителност протести. Взирането във всеки ход и противопоставянето на нередностите наруши комфорта на олигархо-мафията, които се опитват всячески да задържат и укрепят позициите си, което стана видно и в действията на служебното правителство и второто правителство на Бойко Борисов.

През 2014 фалира не неочаквано КТБ, което доведе до трусове във финасовата стабилност на държавата, която и без това беше на командно дишане. Съчетанието на тези и други фактори донесоха на българия „джънк“ рейтинг, а зейналата многомилиардна дупка ще изплащаме десетки години.

Други важни събития и явления през годината са спирането на Южен Поток, връщането на десните (условно) партии в парламента и управлението, продължаващите скандали в съдебната система, които отдавна излязоха от границите на балканската ни държава и задълбочаващото се междуетническо напрежение, удобно подклаждано от медии, обществени фигури и най-вече партии, които често работят в синхрон. За съжаление, ако духът излезе от бутилката, последиците ще са огромни, жестоки и неуправляеми.

Блогове: 2013 година върна блоговете в информационната среда заедно с избухването на обществено недоволство, катализирано от избора на Пеевски за шеф на ДАНС. 2014 обаче не беше толкова силна, което се случва някак естествено заедно с апатията и разочарованието, които постепенно заемат мястото на бунта и желанието за промяна.

Медии: за съжаление малкото нормални медии не успяха да са на висотата на също толкова неголямата група хора, които имат желание България да е една нормална, развита и западна държава. Общото ниско ниво създава ниски очаквания, и вместо добрите да дърпат качеството нагоре, се случва точно обратното. Не бива да пропускаме и скритата кремълска пропаганда, която като бавна отрова прониква в цялото общество и подменя базисното разбиране за добро, зло, фашизъм, либерализъм, дясно, ляво, наука и човечност.

Разочарование на годината: все по-голямата обществена толерантност към тежките престъпления, липсата на морал, насилието и омразата. Разбрахме отново, че има човеци и човеци и че прословутата българска толерантност е мит, умрял в Розово. За това можем да благодарим на медиите на Пеевски, партиите и също така на прословутата българска липса на критично мислене, за която пък можем да благодарим на останалата ни от соца неадекватна образовоталена система.

Epic FAIL: приемането на поправката в пенсионния модел, касаеща избора на фонд или по-точно липсата на такъв. Но не закрепостяването към НОИ и предвидения еднократен избор, нито скритата национализация на лични спестявания са толкова скандални (а те са изключително ретроградни по своя характер), колкото откритата коалиция ГЕРБ-ДПС, явното обслужване на интересите на малка група хора, погазването на коалицинното споразумение и министрите – частна собственост. Всичко, срещу което протестирахме от 14ти юни 2013 година насам.

Бонус Epic FAIL: казусът Белведере. За съжаление нито е първия, нито е последния случай по отработената схема, но пък е удивителна наглостта и арогантността, която те кара да си мислиш, че можеш да отнемеш дъщерна компания на голяма международна корпорация.

Бонус Epic FAIL 2: изчезналите уж случайно тефтерчета на Филип Златанов и подправените явно в прокуратурата инициали Д.П. 10 трябваше да стане символ на нова вълна протести, но за съжаление това не се случи.

Дума на годината: компромис. Компромисът е това, заради което мнозина се съгласихме на абсурдната коалиция, в която влизат ГЕРБ, РБ, АБВ и ПФ. Това, което очакваме в замяна е съдебна реформа като минимум, изваждане на мафията от държавата и икономиката, подобряване на бизнес климата, икономически растеж, реформа в здравеопазването, пенсионната система и образованието, адекватна политика към малцинствата и цялостна нормализация. Цената е много висока и се надяваме да си заслужава.

Книги, филми и музика: тази година четох повече научни издания и нехудожествена литература, но пък преоткрих Тери Пратчет и Роджър Зелазни. Филми и сериали – много малко, за сметка на четенето, но не мога да пропусна Orange is The New Black, Penny Dreadful и True Detective при сериалите и The Grand Budapest Hotel и Fed Up при пълнометражните. Музиката – италианският мини албум на Róisín Murphy, автентична италианска естрада, стар соул и джаз.

Аз: започнах да спортувам за първи път от много години насам. Всичко останало е в рамките на нормалното, с мечти за средиземноморски острови.

skopelos-1

Защо бойкотирам олимпиадата в Сочи

Sochi

В деня на официалното откриване на 22рите зимни олимпийски игри в Сочи ми се струва важно да напиша защо намирам за правилно да ги бойкотирам, като позицията ми е споделена от хора и организации по целия свят. Освен, че подобен акт е отказ от легитимация и банализация на злото, е и повод да се даде гласност на проблеми, нарушения и престъпления, за които по принцип рядко изтича информация извън границите на държавата – организатор, както и да се упражни международен натиск.

Този бойкот не е прецедент, случва се от 1956 година насам, като най-сериозните като отзвук и последствия са палестинския бойкот чрез терористичен акт срещу израелския отбор в Мюнхен и бойкотите на олимпиадите в Москва (Джими Картър взима това решение заради съветската инвазия в Афганистан) и Лос Анджелис от съответните държави от двете страни на Желязната завеса.

Като оставим настрана факта, че олимпиадите и олимпийското движение отдавна са скъсали с корена и изначалната си идея и са един триумф на химията и комерса, бойкотът на едно спортно събитие е оправдан и тогава, когато то се превърне в пропагандно оръдие, налагащо по агресивен начин тоталитаризъм, недемократичност, потъпкване на основни човешки права, националсоциализъм, фашизъм, апартейд и подобни (а колко може да е мощно доказва филмът на Лени Рифенщал „Олимпия“ за Берлин’36).

А ето какво може да се каже за Русия на Путин:

Пълзящ фашизъм – управлението на Владимир Путин даже вече не е и псевдо-демократично, като мнозина анализатори го определят като „пълзящ фашизъм“ с очаквано тежки последствия като нова студена война и разделение на света, политически гонения, разправа с неудобни политически противници, чистки, забрана на протестите и всичко останало, което върви с етикета „тоталитаризъм“.

Свободата на словотонещо, което понастоящем не съществува в Русия. Властта е овладяла всички канали за информация, а неудобните са преследвани, репресирани и убивани. Самите медии създават страх, омраза и внушават конспиративни теории,  а към Путин има култ към личността, колко познато.

Анна ПолитковскаяАнна е брутално убита заради работата си като журналист и активист за човешки права, вероятно заради поръчка на руските власти. След името ѝ могат да бъдат изброени още над десетина на журналисти, неудобни на властта, загинали при неизяснени обстоятелства.

Законът, забраняващ гей пропагандата – освен знаковия закон, в Русия хората с нехетеросексуална ориентация са подложени на тежки репресии, преследвания и агресия, която е напълно угодна на властите. Към това може да се добави и закона, който забранява НПОта, финансирани от чужди държави, което допълнително ограничава нъзможностите за търсене на защита и закрила.

Корупция и непотизъм – корупцията при подготовката на игрите надминава въображението и мащабите на познатото досега в абсолютни суми, като се предполага че от предполагаемо инвестираните 51 милиарда долара по предназначение са използвани едва около 10%. Останалото е потънало в джобовете на близки до властта и най-вече до Путин „предприемачи“ като братя Ротенберг.

Екологични проблеми – необмисленото и хаотично строителство е довело до тежки екологична катастрофа в региона, като вече пета година живеещите там нямат достъп до годна питейна вода, което се вижда в момента и на снимките от Сочи.

Експлоатация и робски труд – голяма част от строителните дейности са извършвани при минимално заплащане от работници от бившите съветски републики, нелегално пребиваващи в Русия. Освен минималното заплащане и тежките условия, работниците са били подлагани на изнудване, неплащане на последните заплати, незаконно задържане, депортация и преследвания при опит да потърсят парите си.

Експоприация и изселване – при подготовката и строежите на олимпийските съоръжения и хотели мнозина са изселени насилствено, а имотите и къщите им са експроприирани без никаква компенсация.

Сирия и подкрепата за режима на Башар Асад – подкрепата на Путин за Асад и неговия режим удължава неимоверно агонията на гражданската война и на милиони хора. Продажбата на оръжие пък на участник в този конфликт е тежко престъпление и от законова, и от морална гледна точка.

Вмешателство в интересите на чужди държави – освен в конфликта в Сирия, Русия активно се намесва във вътрешните работи на много други държави от пост-съветското пространство като Украйна, Беларус и дори България, а енергийните лостове ѝ позволяват да изнудва и извива ръце в момента дори извън обичайния и обсег на действие.

Бойкотът на олимпийски игри е въпрос на личен избор за обикновените граждани, които решават за себе си дали ще гледат или не, дали ще спрат да купуват продуктите на основните спонсори или ще иронизират грандоманските напъни на организаторите. 

Лидерите на мнение, компании, организации и подобни също решават дали и по какъв начин да изразят своята позиция и да упражнят натиск.

Участието на официални представители на държавата обаче би трябва да изразява една много по-отговорна позиция по отношение на случващото се в Русия, тъй като тяхното присъствие го легитимира не само в очите на света, но и на руските граждани,  а гоненията и чистките срещу различни етноси, сексуалност, религия и политически разбирания ще изглеждат като нещо нормално и приемливо. Отношението към липсата на демокрация, продажбата на оръжие на държава в граждански конфликт, дискриминацията и убийствата на журналисти е въпрос на цивилизационен избор, а решението на коя страна да застанеш е действие, което позиционира и държавата, на която си представител там.

За държава като България, която е с разрушен фундамент от базисни ценности, с объркани представи за добро и зло и в пълна мъгла по отношение на тоталитарното си минало и оценката за него, един акт на бойкот би бил изключително важен. Но само би.

Симптомът „Атака“, антигей риториката и евроскептичната болест

През последната седмица партия „Атака“ и нейни представители изключително агресивно вкараха в общественото пространство темата за „хомосексуалистите“, като успяха да внесат за гласуване поправка в новия Наказателен кодекс, криминализираща по руски модел „манифестирането на хомосексуална ориентация“. След вота „против“ в Народното Събрание наводниха общественото пространство, и то през националната телевизия бТВ със заплахи, че нещата съвсем не са приключили. „Атака“ обеща да спира „гей изродщините“ чрез промени в поправка в Закона за събранията, митингите и манифестациите.

За юридически грамотните граждани е пределно ясно, че дори подобни промени да бъдат гласувани със „за“ в парламента, впоследствие те ще бъдат отхвърлени от ВАС и КС. Това би трябвало да действа успокояващо, но за съжаление случващото се и атаките конкретно срещу ЛГБТ гражданите на Република България не са нито случайни, нито без последствия, краткосрочни и дългосрочни.

Защо точно „гей въпроса“?

Първа причина: точно тази тема е актуална покрай олимпиадата в Сочи и бойкота срещу нея от страна на държавни лидери, известни лица, активисти и обикновени граждани заради постоянното и грубо нарушаване на основни човешки права, пълзящата нацистка диктатура и конкретно заради закона, забраняващ „гей пропагандата„. Шумът по темата и обсъждането ѝ в масови медии я правят удобна за експлоатация от партии и групировки като „Атака“, виреещи върху анти-европейска, про-руска идеология, които допълнително се опитват да позиционират „нашето, традиционно“ срещу „чуждото, европейското“, докато прокарват чужди икономически и геополитически интереси.

Втора причина, при това не по-маловажна: след последните изстъпления на Волен Сидеров, лидер на“Атака“ и други народни представители, както и късното, но все пак случило се събуждане на прокуратурата, стратегията за шум в пространството и скандали трябва да намери по-безопасни води – без атаки срещу чужди дипломати, нападения над религиозни храмове, изтъпления над хора от други етноси, религии или националност и други уж необтекаеми престъпления.

Добре известно е, че в настоящия Наказателен кодекс, в член 162, който криминализира речта и престъпленията от омраза признак „сексуалност“ няма и всякакви волнодумства и изстъпления по темата няма да доведат до ново събуждане на Сотир Цацаров. КЗД няма как да е заплаха, а негодуванието от всякакви „соросоиди“ и „либерасти“ е добре дошло, за да се запълни списъка с врагове на народа.

Защо точно сега?

„Атака“ изгуби голяма част от традиционния си електорат след подкрепата за коалиция, в която е и архиврага ДПС, което е добре дошло за вече съществуващи конкуренти като НФСБ и ВМРО. По-тежка загуба обаче партията на Сидеров търпи от новата кукла на статуквото – „България без цензура“, която също се заявява като про-националистическа и популистка, което не е трудно при риториката на Бареков, заиграването с Пловдивския митрополит Николай, миграцията към партията на познати лица като Калина Крумова и подобни и символиката с розетката. Огромният риск „Атака“ да остане без евродепутати и да не влезе в следващото НС кара Волен Сидеров да отделя огромни средства за рекламни кампании, както и да търси шумни скандали отвъд ръба на закона.

Извън това и началото на олимпиадата обаче, съвсем не изглежда случайно грубото завземане на общественото пространство – скандалната законова поправка и заплахите на депутатите от партията удобно заглушават важните теми от седмицата и  месеца – референдума, предложен от президента, евродоклада, Странджа, ръста в битовата престъпност, скандала с европроекта на Моника Йосифова, люспенето в БСП, почитането на жертвите на комунистическия терор, все по-тихото искане за оставка и всичко останало. Дали Сидеров още веднъж обслужва статуквото е въпрос, който няма твърде много възможни отговори.

Последствията ще са тежки

Като оставим настрана краткосрочния шум, стреса и загубата на време с поредните идиотщини на поредния изкуствено създаден и поддържан за нечисти цели политически субект, действията на „Атака“ и подобните ѝ създават съвсем реални предпоставки за тежки последствия.

1. Евроскептицизъм – с непрекъснато повтаряни лъжи, които слагат знак на равенство между европейски и евроатлантически ценности и инцест, педофилия, разврат, гей прайдове, което е бонус към въртящите се мантри, че сме живеели по-добре преди да влезем в ЕС, че Брюксел ни налага безсмислени ограничения и пречи на икономическия ни растеж, и всичко това насред продължаваща стагнация и увеличаваща се бедност, е съвсем нормално евроскептицизмът да расте експоненциално. Това естествено ще се отрази на изборните резултати на всяка една нормална проевропейска партия, опитите за реформи в съдебната система, изисквани и от Брюксел (което няма как да стане без широка обществена подкрепа) и ще дава козове в ръцете на всяка една популистка формация.

Worst case scenario – някой прави референдум с въпрос „за“ и „против“ оставането на България в ЕС. Ако нещата продължават по същия начин, резултатът е предвидим. При това „Атака“ е само един от симптомите, а не болестта и същата риторика и действия се наблюдават и в почти всички останали партии, които дори уж да принадлежат към някое „европейско политическо семейство“, всъщност са антиевропейски по своята същност.

2. Благоприятна почва за прокарване на чужди интереси – всеки един евроскептик е вода в мелницата на руските интереси, не случайно е и вечното противопоставяне на европейските и руско-православните ценности и вярата на много хора, че ние естествено не принадлежим в западноевропейското семейство. А след като руснакът е наш брат, то и един АЕЦ, и газовият монопол, и путинските закони са нещо добро и полезно, братушките няма да ни мислят злото, я.

3. Дискриминация и престъпления от омраза  дискриминацията срещу различните в България е факт, като нещата се влошават от 2007 година насам, напоследък особено главоломно. Все повече се засилва усещането за безнаказаност, като всяко изстъпление избутва все по-далече границите на приемливо и нормално. Банализацията на речта на омразата, която вече съвсем естествено се лее през уикенда, сутрин в националната телевизия бТВ, когато гледат и деца, преповтарянето на думите и идеите в почти всички други медии, липсата на реакция от СЕМ, КЗД, прокуратура и други институции ще доведат до ескалация на насилието и омразата. Това, което някои си го позволяват в ефир, други си позволяват на улицата.

Много показателен е и факта, че основната опорна точка срещу втората окупация на СУ беше предполагаемата нехетеросексуалност на един или повече от участниците, с цел да се делегитимира протестния акт заради това, че участниците в него са негодни/недъгави/втора ръка (унтерменш) и още по-страшното е, че атаката, подхваната от всички пеевски медии като че ли постигна търсения ефект. И това е само началото.

Всяка диктатура, националсоциалистическа или фашистка има нужда от вътрешен враг, а Путин е избрал ЛГБТ хората за основен такъв (едно обяснение защо на руски). Да се пренесе това към бившите и настоящите сателити не само е напълно възможно, но всъщност вече се случва, като съдим по атаката срещу окупаторите на СУ.

Липсата на партия с позиция и активност по темата (БСП, уж член на ПЕС е про-путински настроена по темата за човешите права и вотът за поправката на НК още веднъж доказа, че тази партия не е и няма да еволюира), върховенство на закона и организирани действия за ЛГБТ права допълнително помрачава картинката.

Случващото се напоследък е сякаш от съвсем друго време и на съвсем друго географско място – усещането е за дежа вю от преди 89та, за обществен регрес и безизходица. След бърза сметка след вота по поправката гласувалите „за“, „против“, „въздържали се“ и отсъстващи в четвъртък се оказва, че против са 35%. 65% от депутатите пасивно или активно искат криминализация и затвор за „хомосексуално манифестиране“, а какво друго точно искат само мога да си представя.

Все още си отдъхваме с мисълта: „Добре че сме в ЕС“, но докога?

Най-четеното за 2013

trend

По-долу следва списък с най-четеното през 2013 година в блога. Защо 20? Защото така правя и защото не съм пускала подобен списък от 2010 година. А защо изобщо го правя? Защото ми се стори важно да пакетирам историите и темите от тези така особени 12 месеца, които сякаш събраха в себе си няколко отделни епохи.

Освен всичко останало – протести, работа и много малко лично време, написах 45 текста, повечето по над 5000 знака. И не, никой не ми плаща да пиша, мразя ви безплатно, даже си плащам за това с време и пропуснати ползи.

1. България страшна приказка – страшната картина на хора, използвани като крепостни от една провалена власт.

2. Никога повече продукти на „Белла България“ – много стар пост, от януари 2007 година. Трафикът не изглежда случаен, като най-вероятно зад него стоят конкурентите на „Белла“ – „Камарко“, които възвърнаха позиции при това правителство. Героите от „Белла“ пък бяха близки с Мирослав Найденов и спретнаха акция „Дупетата“ срещу „Камарко“. Сред тези мафиотски войни е най-добре изцяло да избягваме продуктите и на двете компании, както и да си припомним какво друго лежи на съвестта на Венцислав Георгиев.

3. Писмо от една донякъде успяла жена на 37 – нещо като писмо до себе си по темата за успеха и неуспеха в двете паралелни държави, които живеем. И за обидата на моето поколение, което трябва да мери успеха си спрямо мафиоти и непотисти, при всичко, което ни костваше да постигнем все пак нещо.

4. Нещо много лошо се случва в България – тежката тема за расизма, хомофобията, ксенофобията, престъпленията от омраза, липсата на върховенство на закона и политическото инженерство на гърба на дискриминрани групи хора. Няма да пропусна да напомня, че в член 162 от НК признак „сексуалност“ няма.

5. 10 мита за протестите – първият от 3 текста, с които оборвам опорните точки на про-правителствената и про-олигархичната пропаганда, още преди да се досетим, че ни стрелят с „опорни точки“, а не просто така, от любов към дискусията. Разбира се, аргументите, разумът и възпитанието са слаби оръжия пред радио точки, програмирани с опорни точки.

6. Писмо до г-н Миков и олигархо-номенклатурата – с писма и без писма провокациите, довели до използване на полицейска сила продължиха, както и грозните лъжи. Междувременно заместникът на Миков изчезна.

7. Дъното? – текст от 14 юни, малко след новината за номинацията на Делян Пеевски. Оказа се, че това съвсем не е дъното, и че такова даже още не се вижда.

8. Още 10 мита за протестите – втори текст по темата за митовете, пардон, опорните точки срещу протестите. Към този момент, началото на юли, колективният разум зад опорните точки започва да се окопитва и да стреля не толкова напосоки.

9. Защо БСП не може да е алтернатива на ГЕРБ – един от малкото текстове отпреди протестите. Стана ясно защо БСП не може да е алтернатива на нищо, освен на Ал Кайда.

10. Най-бързият път към диктатурата е пътят на най-малкото съпротивление – текст по темата ГЕРБ, писан преди парламентарните избори през май. Не съм променила мнението си.

11. Знаеш, че с една власт е приключено, когато ѝ липсва основа от доверие и ценности, заради нередни избори и фундаментални грешки. Знаеш също, че е трудно да я бутнеш, колкото и да се клати, когато е обградена от стотици метри ограждения от хора и желязо. И когато вече няма разделение на властите.

12. По изхода на студентската стачка ще познаем кои сме и къде живеем – познахме, а и не беше трудно – живеем на едно доста лошо място. Горчилката от нападението над Софийския Университет и омразата, която се изсипа над децата остава. Очаквам скоро мразещите да заридаят за напускащата kleta majka balgariq млада кръв. Да, вероятно ще изтече и кръв, и мозък, и това ще е заради вас и тези, които ви притежават.

13. Не съм съгласна с избора на Сотир Цацаров за главен прокурор. Все така не съм, а използването на прокуратурата за роене на парламентарни групи и създаване на партии-клонинги само затвърждава мнението ми, че не съм избързала с оценка.

14. Протестите, подмяната и края на страха – за методите за подмяна на протестите – провокации, опорочаване, подмяна на протестиращи, както и за края на страха. Тук може би избързах, защото страхът така и не си тръгна, а наскоро появилите се снимки на лица от контрапротеста, участвали в началото на протеста са нагледно доказателство, че управляващи и задкулисие не се свенят да използват всякакви инструменти и методи. Въпросната госпожа си позволи да говори за „подмяна“, въпреки че сама тя е лице и еманация на подмяната.

15. Защото сме сводници и трафиканти на хора – за връзките на управляващите с организираната престъпност, и то най-тежката – трафикът на хора.

16. Какво следва от протестите? – много неща, като все още предстои да си върнем политиката и партийната система.

17. Протестите – митове и легенди, част 3 – част трета от спора с радио-опорните точки, към момента, в който бяха включени кемтрейли и други психотронни елементи. Би трябвало да е смешно, но всъщност не е.

18. Няма да забравим Пеевски – ами не, няма. Никога.

19. Порочният медиен модел – 5 минути срам и после нищо – още по темата за лъжите на ПР екипа на КТБ, медиите, ролята им за моделирането на общественото мнение в полза на малка група хора и защо някои хора избират доброволно петте минути срам.

20. Важно е да не мълчим – някои от най-използваните методи за подмяна и манипулация, които започнаха да обръщат играта през август. И нещата изобщо не са спрели, като към настоящия момент агресията и натискът са доста силни, което е нормално – страхливецът е нагъл, когато се усеща силен.

Това беше последното обобщение, време е за следващата година. Важно е да не мълчим и да не бездействаме, това не е битка, а война.

Протестите, подмяната и края на страха

our future

На снимката е нашето бъдеще, което протестира на Орлов мост.

Протестите от последните няколко дни изкараха мен и още няколко десетки хиляди хора на площадите по начин, който не ни се е случвал от 1997ма година насам. Донякъде е същия, донякъде не е – повечето от тогавашните участници сме понатежали и поостарeли, позамогнали сме се в сравнение със страшната зима на 96та-97ма, някои отдавна ги няма, живеят в чужбина, а останалите са по-млади, но също толкова обнадеждени момичета и момчета. Протестираме този път не защото сме на ръба на оцеляването, а защото искаме да вземем бъдещето в ръцете си.

Но има и още една разлика – нас ни е страх. Страх ни е много от 2 неща – да няма провокации, които да опорочат протеста и да не подменят исканията ни чрез подставени лица и фалшиви герои. Тази 2 неща липсваха през 90та година, когато гонехме Луканов с тенждери по Руски, липсваха и 97ма година, дори когато пред парламента полицията си позволи да упражни насилие.

Опорочаването на протестите по отигран сценарии като че ли за първи път в голям мащаб се случи на 14ти януари 2009та година, когато отново излязохме пред НС, за да искаме края на безобразното управление на Тройната Коалиция и спешна промяна. Сценката е следната: футболни хулигани и скинари се смесват с тълпата, започват да провокират охраняващите полицаи, след което последните започват да използват сила, разпръскват протеста, а придворните медии, които и 2009та, и сега са си същите изкарват всички излезли лумпени и престъпници, а исканията им – опит за дестабилизацията на държавата. Това от 2009та насам се случваше неизменно, по един и същ начин, като кулминацията беше тази зима, по време на големите протести.

Подмяната на протестиращи, както и на автентичните послания и реалните нужди на гражданите чрез измислени лица като Янев и Гамизов като че ли също кулминира по време на протестите преди падането на кабинета на Борисов – появиха се всякакви герои, които бързо превзеха телевизионните екрани, влязоха в кабинетите на управляващите да преговарят, а накрая се оказаха на хранилка при лица като Алексей Петров и Емил Димитров, съответно извършители на мръсни поръчки на Станишев и Борисов.

Същите Станишев и Борисов през януари 2009та година бяха премиер на България и кмет на София. Същите двама наеха бандитите и наредиха погрома на протеста на 14ти януари. Същите двама, със съучастието на хора като Петров, Димитров, нарко-мафията, МВР-министри и шефове са лично отговорни нас да ни е страх, всеки ден да се оглеждаме параноично за бръснати тикви и черни тениски, да пускаме туитове „до мен има 2ма, на Раковска има цяла група от онези, пазете се, приятели!“ и да очакваме всеки момент някой да метне димка по полицията, която да отвърне с порой от палки дори по децата.

Същите двама да виновни за това, че загубихме по един перфиден, жесток начин основното си човешко право на мирен протест.

Същите Станишев и Борисов и скритите зад тях мерзавци са виновни за страха ни, че исканията и посланията ни ще потънат във фалша на янковците и дудовците, които под диктата на спонсорите си дърпат най-болезнените струни в тези хора, които нямат пряк достъп до информация – ужасът от бедност, глад и високи сметки. Страха ни, че ехото на вестници и телевизии ще умножи като ехо вредния шум и ще заглуши истината и гласа на разума.

Преди да искам оставка, нов Избирателен Кодекс, разделяне на властта от мафията, честност, морал и нормалност искам да си върнем правото да протестираме без страх, да живеем без страх и да можем сами да взимаме решенията за бъдещето си.

Довечера пак сме отвън, пред Министерски Съвет, а не вътре, заедно с хората на Алексей Петров, защото в момента точно това правим – чупим страха, а без него тези, които ни карат да се страхуваме са едно голямо и голо нищо.

И да, „страхувам“ е неграмотно.

Досиетата на кредитните милионери и една смъртна заплаха срещу журналист

Георги Агафонов

Георги Агафонов, Андрей Луканов и Нора Ананиева, наричани Светата троица. Днес Луканов не е сред живите, Агафонов е някъде по островите, а дъщерята на Ананиева е кандидат за депутат от листите на БСП

Днес Комисията по досиетата публикува първия списък с имена на кредитни милионери с агентурно минало. Проверени са 288 човека – длъжници към „Балканбанк“ на суми над 1 милион неденоминирани лева (по критерий дължима главница) към момента на отпускане на кредитите.

В списъка са имената на Георги Агафонов, Красимир Стойчев и Младен Мутафчийски сред много други, а днес излезе и новината, че Стойчев е продал Макс Телеком на фонд, зад който се подозира, че стоят капитали на Майкъл Чорни.

И този списък е само началото. А неговата значимост произтича от факта, че хората от тези списъци са били в други списъци – на тези, които поради някакви заслуги или принадлежност към държавно-партийния апарат е трябвало да станат новия стопански и ръководен елит на държавата в условията на дирижиран от елитите на БКП капитализъм.

Също днес Христо Христов, разследващ журналист (автор e на многобройни статии и книги, както и създател на сайта desebg.com), който от години работи по темата за досиетата, репресивния апарат преди 89та година, тайните и не толкова тайните служби и зависимостите между всичко това съобщи, че снощи е получил смъртна заплаха. Както посочва Христов, това не е първата заплаха, но е първата, насочена директо към семейството му. 

Самият факт, че някой си позволява да използва подобни присъщи на престъпна организация методи и средства, за да заглуши свободното слово и да накара неприятни истини да излязат наяве говори за две неща: 1. България не е по-различно място от Русия или Беларус, държави с нескрита диктатура и 2. Има хора, които продължават да са на високи позиции или са част от т.нар. частен бизнеса, създадени от ДС, не желаещи да излизат наяве зависимостите им, които пък биха обяснили доста събития от пост-тоталитарната ни история (за това писах в Досиета с невидимо мастило).

Смятам, че не трябва да подминаваме заплахата към Христо Христов и семейството му с мълчание и примирение. Иначе пак ще се чудим защо в България липсва разследваща журналистика, свобода на словото и най-общо лична свобода, просперитет и нормалност, а истината е тази, която е създадена по желание на медийно-монополната олигархия.

В допълнение – списък с вече разсекретени политици, журналисти, предприемачи и други обеществено значими лица, както и пълният архив с решенията на Комисията по досиетата.

Наглост до безкрай

banditi

Дори за обръгналите ни на всичко възприятия, загрубели в резултат на доминиращите през последните години арогантост, простащина, несанкционирани престъпни действия, липса на всякакъв морал в политиката, управлението, съдебната власт и медиите е възможно новина да предизвика взрив от гняв, недоумение и чувство на всепоглъщащо безсилие:

Делян Пеевски поиска пак да бъде следовател

Пеевски, който е един от отговорните за трагичното състояние на медиите, за всепоглъщащия и мачкащ монопол, корупцията в съдебната система, за клиентелизъм, за злоупотреба с публични средства и монополно положение и какво ли не по целия Наказателен Кодекс отпред назад и отзад напред, Пеевски, който се криеше под депутатски имунитет, но не ходеше на работа (защо пък аз не пробвам да не ходя на работа?), Пеевски, който обича да нарушава обаче чуждите трудови права, Пеевски, чието място е минимум в затвора,

Пеевски, който прави живота ви мизерен, грозен и вонящ, но за сметка на това го прави с вашите пари.

Не мога да не си мисля, отново, че болно общество ражда изчадия като това и неговите демиурзи.