Симптомът „Атака“, антигей риториката и евроскептичната болест

През последната седмица партия „Атака“ и нейни представители изключително агресивно вкараха в общественото пространство темата за „хомосексуалистите“, като успяха да внесат за гласуване поправка в новия Наказателен кодекс, криминализираща по руски модел „манифестирането на хомосексуална ориентация“. След вота „против“ в Народното Събрание наводниха общественото пространство, и то през националната телевизия бТВ със заплахи, че нещата съвсем не са приключили. „Атака“ обеща да спира „гей изродщините“ чрез промени в поправка в Закона за събранията, митингите и манифестациите.

За юридически грамотните граждани е пределно ясно, че дори подобни промени да бъдат гласувани със „за“ в парламента, впоследствие те ще бъдат отхвърлени от ВАС и КС. Това би трябвало да действа успокояващо, но за съжаление случващото се и атаките конкретно срещу ЛГБТ гражданите на Република България не са нито случайни, нито без последствия, краткосрочни и дългосрочни.

Защо точно „гей въпроса“?

Първа причина: точно тази тема е актуална покрай олимпиадата в Сочи и бойкота срещу нея от страна на държавни лидери, известни лица, активисти и обикновени граждани заради постоянното и грубо нарушаване на основни човешки права, пълзящата нацистка диктатура и конкретно заради закона, забраняващ „гей пропагандата„. Шумът по темата и обсъждането ѝ в масови медии я правят удобна за експлоатация от партии и групировки като „Атака“, виреещи върху анти-европейска, про-руска идеология, които допълнително се опитват да позиционират „нашето, традиционно“ срещу „чуждото, европейското“, докато прокарват чужди икономически и геополитически интереси.

Втора причина, при това не по-маловажна: след последните изстъпления на Волен Сидеров, лидер на“Атака“ и други народни представители, както и късното, но все пак случило се събуждане на прокуратурата, стратегията за шум в пространството и скандали трябва да намери по-безопасни води – без атаки срещу чужди дипломати, нападения над религиозни храмове, изтъпления над хора от други етноси, религии или националност и други уж необтекаеми престъпления.

Добре известно е, че в настоящия Наказателен кодекс, в член 162, който криминализира речта и престъпленията от омраза признак „сексуалност“ няма и всякакви волнодумства и изстъпления по темата няма да доведат до ново събуждане на Сотир Цацаров. КЗД няма как да е заплаха, а негодуванието от всякакви „соросоиди“ и „либерасти“ е добре дошло, за да се запълни списъка с врагове на народа.

Защо точно сега?

„Атака“ изгуби голяма част от традиционния си електорат след подкрепата за коалиция, в която е и архиврага ДПС, което е добре дошло за вече съществуващи конкуренти като НФСБ и ВМРО. По-тежка загуба обаче партията на Сидеров търпи от новата кукла на статуквото – „България без цензура“, която също се заявява като про-националистическа и популистка, което не е трудно при риториката на Бареков, заиграването с Пловдивския митрополит Николай, миграцията към партията на познати лица като Калина Крумова и подобни и символиката с розетката. Огромният риск „Атака“ да остане без евродепутати и да не влезе в следващото НС кара Волен Сидеров да отделя огромни средства за рекламни кампании, както и да търси шумни скандали отвъд ръба на закона.

Извън това и началото на олимпиадата обаче, съвсем не изглежда случайно грубото завземане на общественото пространство – скандалната законова поправка и заплахите на депутатите от партията удобно заглушават важните теми от седмицата и  месеца – референдума, предложен от президента, евродоклада, Странджа, ръста в битовата престъпност, скандала с европроекта на Моника Йосифова, люспенето в БСП, почитането на жертвите на комунистическия терор, все по-тихото искане за оставка и всичко останало. Дали Сидеров още веднъж обслужва статуквото е въпрос, който няма твърде много възможни отговори.

Последствията ще са тежки

Като оставим настрана краткосрочния шум, стреса и загубата на време с поредните идиотщини на поредния изкуствено създаден и поддържан за нечисти цели политически субект, действията на „Атака“ и подобните ѝ създават съвсем реални предпоставки за тежки последствия.

1. Евроскептицизъм – с непрекъснато повтаряни лъжи, които слагат знак на равенство между европейски и евроатлантически ценности и инцест, педофилия, разврат, гей прайдове, което е бонус към въртящите се мантри, че сме живеели по-добре преди да влезем в ЕС, че Брюксел ни налага безсмислени ограничения и пречи на икономическия ни растеж, и всичко това насред продължаваща стагнация и увеличаваща се бедност, е съвсем нормално евроскептицизмът да расте експоненциално. Това естествено ще се отрази на изборните резултати на всяка една нормална проевропейска партия, опитите за реформи в съдебната система, изисквани и от Брюксел (което няма как да стане без широка обществена подкрепа) и ще дава козове в ръцете на всяка една популистка формация.

Worst case scenario – някой прави референдум с въпрос „за“ и „против“ оставането на България в ЕС. Ако нещата продължават по същия начин, резултатът е предвидим. При това „Атака“ е само един от симптомите, а не болестта и същата риторика и действия се наблюдават и в почти всички останали партии, които дори уж да принадлежат към някое „европейско политическо семейство“, всъщност са антиевропейски по своята същност.

2. Благоприятна почва за прокарване на чужди интереси – всеки един евроскептик е вода в мелницата на руските интереси, не случайно е и вечното противопоставяне на европейските и руско-православните ценности и вярата на много хора, че ние естествено не принадлежим в западноевропейското семейство. А след като руснакът е наш брат, то и един АЕЦ, и газовият монопол, и путинските закони са нещо добро и полезно, братушките няма да ни мислят злото, я.

3. Дискриминация и престъпления от омраза  дискриминацията срещу различните в България е факт, като нещата се влошават от 2007 година насам, напоследък особено главоломно. Все повече се засилва усещането за безнаказаност, като всяко изстъпление избутва все по-далече границите на приемливо и нормално. Банализацията на речта на омразата, която вече съвсем естествено се лее през уикенда, сутрин в националната телевизия бТВ, когато гледат и деца, преповтарянето на думите и идеите в почти всички други медии, липсата на реакция от СЕМ, КЗД, прокуратура и други институции ще доведат до ескалация на насилието и омразата. Това, което някои си го позволяват в ефир, други си позволяват на улицата.

Много показателен е и факта, че основната опорна точка срещу втората окупация на СУ беше предполагаемата нехетеросексуалност на един или повече от участниците, с цел да се делегитимира протестния акт заради това, че участниците в него са негодни/недъгави/втора ръка (унтерменш) и още по-страшното е, че атаката, подхваната от всички пеевски медии като че ли постигна търсения ефект. И това е само началото.

Всяка диктатура, националсоциалистическа или фашистка има нужда от вътрешен враг, а Путин е избрал ЛГБТ хората за основен такъв (едно обяснение защо на руски). Да се пренесе това към бившите и настоящите сателити не само е напълно възможно, но всъщност вече се случва, като съдим по атаката срещу окупаторите на СУ.

Липсата на партия с позиция и активност по темата (БСП, уж член на ПЕС е про-путински настроена по темата за човешите права и вотът за поправката на НК още веднъж доказа, че тази партия не е и няма да еволюира), върховенство на закона и организирани действия за ЛГБТ права допълнително помрачава картинката.

Случващото се напоследък е сякаш от съвсем друго време и на съвсем друго географско място – усещането е за дежа вю от преди 89та, за обществен регрес и безизходица. След бърза сметка след вота по поправката гласувалите „за“, „против“, „въздържали се“ и отсъстващи в четвъртък се оказва, че против са 35%. 65% от депутатите пасивно или активно искат криминализация и затвор за „хомосексуално манифестиране“, а какво друго точно искат само мога да си представя.

Все още си отдъхваме с мисълта: „Добре че сме в ЕС“, но докога?

Нови медии, стари медии и други чудеса

В понеделник си поговорихме с Владимир Иванов от АЕЖ в ефира на радио Землянка, в предаването „Медиатор“ (и записа) за новите медии, форума на SEEMO и свободата на словото, но също така разговорът се завъртя и към словото на омраза, стигащо напоследък все по-чутовни висини, сигналите по член 162 до прокуратурата и какво се случва след тях – привиквания в полицията и прекратяване с абсурдни мотиви.

Стана ясно, че сигналът на АЕЖ срещу вестник „7 дни спорт“ за „чернилките“ е прекратен със следния мотив: „Снети са обяснения от Иво Кръстев и Юлий Москов, съответно дежурен и главен редактор на вестника, изяснено е, че редакторите са използвали уличен жаргон за написване на статията и на са имали предвид да насаждат етническа омраза чрез статията. Желанието им е било да покажат хаоса във футболния клуб ЦСКА (!?!) (…). Освен изложеното след анализ на материалите по преписката считам, че в случая се касае за използването на обидни думи към съответните лица и не са налице необходимите обективни признаци предвидени за съставомерност по смисъла на член 162″, след 55та минута Владо чете решението в ефир. Пълен абсурд…

Междувременно, докато напиша поста се случиха още 2 епистоларни събития, касаещи медийния пейзаж у нас: в публичното простанстство се появи писмо от 12ти октомври от комисар Нийли Крус до министър-председателя, в което го призовава да предприеме адекватни мерки за това да осигури медиен плурализъм в България, а ден преди това германският посланик Матиас Хьопфнер публикува на сайта на посолството отворено писмо до вестник „Монитор“, в което казва, че от интервюто му за вестника е била цензурирана и изрязана частта за медийната свобода в България.

Общо-взето, чудесата у нас нямат край.

В този контекст на 22ри и 23ти октомври участвах като панелист в годишната среща на SEEMO (Организация на медиите от Южна Европа), като темата на целия форум беше „Журнализъм, нови медии и социални мрежи”. В същия панел участва и Иван Бедров, който е и журналист, и блогър и така да се каже от двете страни на барикадата. Какво се случи на форума описах накратко в този текст за сайта на Асоциацията на Европейските Журналисти – България, а ето и презентацията ми по темата „Блогърите – журналисти или не?“.

На фона на всичко гореописано мнението ми по темата с блоговете и новите медии продължава да е, че в подобна среда те играят ролята на компенсаторен механизъм. От друга страна, все повече се използват смесени модели дори извън държавите с проблемна демокрация  –  Huffington Post и Politico като нови, New York Times от старите, но основните положения остават винаги едни и същи – бързи новини, качествено съдържание, спазване на етични норми, спазване на закона и най-вече прозрачно финасиране. От там нататък който както иска да се нарича.

Скритите измерения на скандала Рашидов – Биограф

Няколко дни след избухването на скандала (буквално) по повод думи на Вежди Рашидов, публикувани в списание „Биограф“ ми се иска да напиша нещо не по темата за хомофобията, а върху другия аспект на случилото се, който е за много по-огромен скандал – как всъщност и защо се случи това?

Като оставим настрана факта, че медиите за пореден се опитаха да противопоставят конкретно лице срещу гей организации и ЛГБТ общността като цяло в търсене на евтин рейтинг, вместо, както би се случило в една по-зряла държава, да започнат дебат защо се допуска в публичното пространство слово на омраза, защо липсват съответните текстове в НК и тн.т., и списания, и вестници, и радиа, и телевизии удобно забравиха (с малки изключения), че обществото беше изманипулирано от техни колеги, които според неофициална информация са собственост, в буквален и преносен смисъл на тандема Пеевски / Кръстева.

Нито редакционният директор Георги Неделчев, нито Валерия Велева отричат, че са добавили в интервю от м. декември 2011 година думи на интервюирания от 1999 година, за което не е уведомен нито той, нито читателите. Изобщо не искам да защитавам Рашидов, който извън тези си думи има да отговаря на съвсем други въпроси, като неправомерно използване на държавни средства, побой над длъжностно лице и тн.т., все тежки престъпления по смисъла на българското законодателство, но в случая съвсем набързо ще нахвърлям какво точно са извършили отговорните лица в „Биограф“ с пускането на тези няколко реда (някои от тях за мен лично са откровени престъпления, за другите – липсва поне малко морал):

1. Проповядване към дискриминация, насилие или омраза към група хора чрез печатна медия, както и опит за всяване на страх в нея чрез използване на думи на член на българското правителство и представител на управляващото мнозинство.

2. Злепоставяне на институция, а именно на българското правителство. Това е нещо много страшно, тъй като по този начин се подкопават устоите на самата държавност. Нищо чудно, че сме се докарали до това положение в България.

3. Злепоставяне на отделна личност.

4. Умишлена манипулация на общественото мнение с определена цел – изгода, облага или по-лошо.

Какво казва Неделчев относно забележка на Уебкафе, че не е редно да се рециклират стари журналистически материали, без да е обозначено?

„Кой каза, че не е редно, къде го пише това…“

Не искам да си представям коментарите на Велева, Пеевски, Тошевци, Пъпките и прочие.

Вие обаче си представете какво точно се случва у нас през последните 10-15 години в медиите, с общественото мнение, с истината изобщо… Много е страшно, дами и господа, и ще става все по-страшно.

Въпроси в крак с времето

Снощи, в ранните часове на нощта, в типично диктатурен стил общината изпрати почистваща фирма, която за много кратко време изличи това, което много хора определят като най-голямото събитие в съвременното ни изкуство (не, Рашидов, не е твоят музей за съвременно изкуство, в който, както се оказа има основно твои скулптури).

Сега, след случилото се съответните държавни и общински власти трябва да разяснят на гражданите си в крак с времето и епохата:

– с какви пари е платено почистването на паметника. Ако са от общинския бюджет, защо на „Шалом“ е било отказано почистването на свастики, с мотива, че общината няма средства и човешки ресурс? Ако не са от общинския бюджет, откъде идват?

– ако почистването е платено от Светлана Шаренкова, ще плати ли тя и почистването на свастиките, които са „обида за паметта на загиналите съветски войници“. Или не са?

– ще почисти ли общината незабавно София от свастики, слово на омраза и всичко друго, което я е превърнало в кошмарен за живеене град?

– ако Русия и „руският народ“ са обидени от този „акт“, дали Израел не е обиден от непрекъснато поругаваната синагога и еврейски гробища? Кой решава кое за кого е обидно и кое не?

– след като е заведено незабавно дело срещу неизвестен извършител, ще бъде ли заведено също толкова бързо такова срещу тези, които са надраскали пречупени кръстове, „Умрете в мъки гнусни педали“, „Циганите на сапун“ в цяла България, и то върху религиозни паметници и надгробни плочи?

– защо национално-отговорният президент и останалите национално-отговорни политици са оставили паметника „1300 години България“ да се разруши, докато пазят Паметника на Съветската Армия? Къде е паметника на българските участници във Втората Световна Война, сред които и дядо ми – танкист и участник в боеве?

– ако според Вежди Рашидов тази поп-арт инсталация е „углавно престъпление“, то защо побоят над хора от различен етнос, сексуалност и религия не е?

– на какво основание полицията си позволява да разпръсква граждани, които седят в парка? Кое точно определя какво е „струпване“ и защо пиенето на по бира от 20 човека парка да е, а сборищата от десетки неонацисти, които нападат разхождащи се в съседния парк да не е? (ако ви интересува, аз пуснах събитието за „на по бира“).

– защо общината отговори на искане за разрешение за провеждане на мероприятие след 2 седмици, след като законово-установения срок е 72 часа? За сметка на това избра фирма-изпълнител за няколко часа, което е прецедент в съвременната ни бюрокрация.

– получил ли е Вежди Рашидов хонорар или някакъв вид заплащане за статуите си в Музея за съвременно изкуство?

– има ли в държавата двойни стандарти и лицемерие във всички нива на управление?

– има ли руски натиск над правителството и общината?

– има ли полицейщина в държавата?

– от кого се страхува властта, че реагира така изненадващо бързо и в потайни доби? От Путин, от Медведев, от Валентин Златев? От гражданите?

– кой управлява и въобще управлява ли някой тази държава? Защото ако огромна част от времето на премиера отива в игра на различни спортове с топка „на вързано“, а ние, на далеч по-скромни позиции даваме дневно по 10-12 часа, то нещо е много, много сбъркано.

Съжалявам, но всичко това е deja vu, и мисля, че след селяндурщината (Стоичков да ме поучава от парламента, докато премиера отказва да дава обяснения там за мен е ОГРОМНА обида), обедняването, корупцията, безхаберието, кадруването, калинките, вучките, СГС, некадърността, смесването на властите, заплахите над националната сигурност (което е УГЛАВНО престъпление) и откровената диващина, наложена като стандарт на всички нива и във всички плоскости на живота и обществото ни

възвръщането на откровения тоталитаризъм от откровено полицейско-селско-популистки стил под руска команда прелива чашата окончателно.

Въпросите са риторични.

Хайде да си хващате бохчите и да ви няма!