Защо бойкотирам олимпиадата в Сочи

Sochi

В деня на официалното откриване на 22рите зимни олимпийски игри в Сочи ми се струва важно да напиша защо намирам за правилно да ги бойкотирам, като позицията ми е споделена от хора и организации по целия свят. Освен, че подобен акт е отказ от легитимация и банализация на злото, е и повод да се даде гласност на проблеми, нарушения и престъпления, за които по принцип рядко изтича информация извън границите на държавата – организатор, както и да се упражни международен натиск.

Този бойкот не е прецедент, случва се от 1956 година насам, като най-сериозните като отзвук и последствия са палестинския бойкот чрез терористичен акт срещу израелския отбор в Мюнхен и бойкотите на олимпиадите в Москва (Джими Картър взима това решение заради съветската инвазия в Афганистан) и Лос Анджелис от съответните държави от двете страни на Желязната завеса.

Като оставим настрана факта, че олимпиадите и олимпийското движение отдавна са скъсали с корена и изначалната си идея и са един триумф на химията и комерса, бойкотът на едно спортно събитие е оправдан и тогава, когато то се превърне в пропагандно оръдие, налагащо по агресивен начин тоталитаризъм, недемократичност, потъпкване на основни човешки права, националсоциализъм, фашизъм, апартейд и подобни (а колко може да е мощно доказва филмът на Лени Рифенщал „Олимпия“ за Берлин’36).

А ето какво може да се каже за Русия на Путин:

Пълзящ фашизъм – управлението на Владимир Путин даже вече не е и псевдо-демократично, като мнозина анализатори го определят като „пълзящ фашизъм“ с очаквано тежки последствия като нова студена война и разделение на света, политически гонения, разправа с неудобни политически противници, чистки, забрана на протестите и всичко останало, което върви с етикета „тоталитаризъм“.

Свободата на словотонещо, което понастоящем не съществува в Русия. Властта е овладяла всички канали за информация, а неудобните са преследвани, репресирани и убивани. Самите медии създават страх, омраза и внушават конспиративни теории,  а към Путин има култ към личността, колко познато.

Анна ПолитковскаяАнна е брутално убита заради работата си като журналист и активист за човешки права, вероятно заради поръчка на руските власти. След името ѝ могат да бъдат изброени още над десетина на журналисти, неудобни на властта, загинали при неизяснени обстоятелства.

Законът, забраняващ гей пропагандата – освен знаковия закон, в Русия хората с нехетеросексуална ориентация са подложени на тежки репресии, преследвания и агресия, която е напълно угодна на властите. Към това може да се добави и закона, който забранява НПОта, финансирани от чужди държави, което допълнително ограничава нъзможностите за търсене на защита и закрила.

Корупция и непотизъм – корупцията при подготовката на игрите надминава въображението и мащабите на познатото досега в абсолютни суми, като се предполага че от предполагаемо инвестираните 51 милиарда долара по предназначение са използвани едва около 10%. Останалото е потънало в джобовете на близки до властта и най-вече до Путин „предприемачи“ като братя Ротенберг.

Екологични проблеми – необмисленото и хаотично строителство е довело до тежки екологична катастрофа в региона, като вече пета година живеещите там нямат достъп до годна питейна вода, което се вижда в момента и на снимките от Сочи.

Експлоатация и робски труд – голяма част от строителните дейности са извършвани при минимално заплащане от работници от бившите съветски републики, нелегално пребиваващи в Русия. Освен минималното заплащане и тежките условия, работниците са били подлагани на изнудване, неплащане на последните заплати, незаконно задържане, депортация и преследвания при опит да потърсят парите си.

Експоприация и изселване – при подготовката и строежите на олимпийските съоръжения и хотели мнозина са изселени насилствено, а имотите и къщите им са експроприирани без никаква компенсация.

Сирия и подкрепата за режима на Башар Асад – подкрепата на Путин за Асад и неговия режим удължава неимоверно агонията на гражданската война и на милиони хора. Продажбата на оръжие пък на участник в този конфликт е тежко престъпление и от законова, и от морална гледна точка.

Вмешателство в интересите на чужди държави – освен в конфликта в Сирия, Русия активно се намесва във вътрешните работи на много други държави от пост-съветското пространство като Украйна, Беларус и дори България, а енергийните лостове ѝ позволяват да изнудва и извива ръце в момента дори извън обичайния и обсег на действие.

Бойкотът на олимпийски игри е въпрос на личен избор за обикновените граждани, които решават за себе си дали ще гледат или не, дали ще спрат да купуват продуктите на основните спонсори или ще иронизират грандоманските напъни на организаторите. 

Лидерите на мнение, компании, организации и подобни също решават дали и по какъв начин да изразят своята позиция и да упражнят натиск.

Участието на официални представители на държавата обаче би трябва да изразява една много по-отговорна позиция по отношение на случващото се в Русия, тъй като тяхното присъствие го легитимира не само в очите на света, но и на руските граждани,  а гоненията и чистките срещу различни етноси, сексуалност, религия и политически разбирания ще изглеждат като нещо нормално и приемливо. Отношението към липсата на демокрация, продажбата на оръжие на държава в граждански конфликт, дискриминацията и убийствата на журналисти е въпрос на цивилизационен избор, а решението на коя страна да застанеш е действие, което позиционира и държавата, на която си представител там.

За държава като България, която е с разрушен фундамент от базисни ценности, с объркани представи за добро и зло и в пълна мъгла по отношение на тоталитарното си минало и оценката за него, един акт на бойкот би бил изключително важен. Но само би.

Референдумът и единствения възможен отговор – „Не“

В неделя, на 27ми януари ще се проведе първия референдум в най-новата история на България, която обичаме да наричаме „демократична“. Самият референдум е един от инструментите, които обичайно се асоциират с демокрацията и демоса, но са и силно обичани от диктаторите и тоталитарните режими, защото обличат в легитимност, дадена от народа недемократични решения и документи (например т.нар. Живковска конституция и член 1ви).

С цялата условност на това що е референдум и доколко той е нужен в парламентарна република бих се съгласила, че при определени обстятелства той е необходим, но така формулираният и поднесен референдум е

атентат срещу здравия разум.

Защо?

Защото референдумът е резултат не от реална нужда от санкция на българския народ по важен проблем, а от надлъгването между две групи хора (минаващи за партии) – БСП и ГЕРБ и най-вече на тези личности в тях, които са проводник на руски политически и икономически интереси у нас.

Защото същите партии използват референдума за трупане на електорални активи преди предстоящите избори. Хубаво де, но референдумът се финансира с обществени средства, а аз не съм съгласна да плащам с данъците си за този масраф на партии и личности, които не смятам, че имат място в управлението на държавата. Пък и на всички останали.

Защото въпросът беше формулиран по начин, който да откаже разумните и мислещи хора да отидат до урните.

Защото въпросът не е от компетенцията на голяма част от избирателите и извън фанатично вярващите, човек не иска да реши сам бъдещето на ядрената или каквато и да е друга енергетика. И затова е избрал да бъде представляван от такива, които имат инструментите и условията да вземат компетентно решение. Уж.

Защото Румен Овчаров още смята тези, които са против АЕЦ Белене за дисиденти, а „дисидент“ за мръсна дума.

Защото ако искаха да построят АЕЦ „Белене“, а не само да източват огромни суми и да прокарват руски интереси, щяха да го направят още преди 30 години.

Защото животът ми дотук мина в дебати за АЕЦ „Белене“, да плащаме за АЕЦ „Белене“, обещания за „България – енерегиен център“, физиономиите, изкривени от алчност на Румен Овчаров и Героги Първанов, енергийни барони, масони и прочие шлака, която вирее и вегетира вече 25 години върху този неслучващ се проект.

Защото веднъж вече скриха от нас истината за ядрена авария, защо пак да вярвам?

Защото аз все още мисля, че ядрената енергия е алтернатива на ТЕЦ и ВЕЦ, но не вярвам, че това може тепърва у нас да стане бързо, евтино, безопасно и ефективно. Може би греша за първото, но за второто – със сигурност не.

Защото от десетки години общественият дебат по темата за енергетиката, за икономиката и стратегическото и развитие, екологията е присвоен и изместен от същите вечно зависими и вечно ненаяли се хора и няма шанс скоро да се случи.

Защото няма нужда от сложни сметки, цифри с много десетични запетаи, теравати, научни термини и докторат по физика, за да можеш да си отговориш простичко и човешки на въпроса от референдума.

И ЗАЩОТО личности, чието място отдавна е в затворна не само заради корупция, но и заради противодържавна дейност ни казаха многократно и снизходително „нали, така, начи не разбирайте въпроса буквално, ами метафорично и се сещайте, че става въпрос за Белене, и че баба ви ще остане без ток, а когато го има, ще е много скъп и няма да има пари за лекарства и ние ще сме енергиен и икономически център на нещо си и ще продаваме ток от уран за много пари и никой няма да има нужда да работи вече“,

аз ще отговоря с едно голямо „Не“ на каквото метафорично и съвсем буквално съм разбрала и видяла в референдума – лъжа, измама, разтакаване, корупция и некадърност.

Въпроси в крак с времето

Снощи, в ранните часове на нощта, в типично диктатурен стил общината изпрати почистваща фирма, която за много кратко време изличи това, което много хора определят като най-голямото събитие в съвременното ни изкуство (не, Рашидов, не е твоят музей за съвременно изкуство, в който, както се оказа има основно твои скулптури).

Сега, след случилото се съответните държавни и общински власти трябва да разяснят на гражданите си в крак с времето и епохата:

– с какви пари е платено почистването на паметника. Ако са от общинския бюджет, защо на „Шалом“ е било отказано почистването на свастики, с мотива, че общината няма средства и човешки ресурс? Ако не са от общинския бюджет, откъде идват?

– ако почистването е платено от Светлана Шаренкова, ще плати ли тя и почистването на свастиките, които са „обида за паметта на загиналите съветски войници“. Или не са?

– ще почисти ли общината незабавно София от свастики, слово на омраза и всичко друго, което я е превърнало в кошмарен за живеене град?

– ако Русия и „руският народ“ са обидени от този „акт“, дали Израел не е обиден от непрекъснато поругаваната синагога и еврейски гробища? Кой решава кое за кого е обидно и кое не?

– след като е заведено незабавно дело срещу неизвестен извършител, ще бъде ли заведено също толкова бързо такова срещу тези, които са надраскали пречупени кръстове, „Умрете в мъки гнусни педали“, „Циганите на сапун“ в цяла България, и то върху религиозни паметници и надгробни плочи?

– защо национално-отговорният президент и останалите национално-отговорни политици са оставили паметника „1300 години България“ да се разруши, докато пазят Паметника на Съветската Армия? Къде е паметника на българските участници във Втората Световна Война, сред които и дядо ми – танкист и участник в боеве?

– ако според Вежди Рашидов тази поп-арт инсталация е „углавно престъпление“, то защо побоят над хора от различен етнос, сексуалност и религия не е?

– на какво основание полицията си позволява да разпръсква граждани, които седят в парка? Кое точно определя какво е „струпване“ и защо пиенето на по бира от 20 човека парка да е, а сборищата от десетки неонацисти, които нападат разхождащи се в съседния парк да не е? (ако ви интересува, аз пуснах събитието за „на по бира“).

– защо общината отговори на искане за разрешение за провеждане на мероприятие след 2 седмици, след като законово-установения срок е 72 часа? За сметка на това избра фирма-изпълнител за няколко часа, което е прецедент в съвременната ни бюрокрация.

– получил ли е Вежди Рашидов хонорар или някакъв вид заплащане за статуите си в Музея за съвременно изкуство?

– има ли в държавата двойни стандарти и лицемерие във всички нива на управление?

– има ли руски натиск над правителството и общината?

– има ли полицейщина в държавата?

– от кого се страхува властта, че реагира така изненадващо бързо и в потайни доби? От Путин, от Медведев, от Валентин Златев? От гражданите?

– кой управлява и въобще управлява ли някой тази държава? Защото ако огромна част от времето на премиера отива в игра на различни спортове с топка „на вързано“, а ние, на далеч по-скромни позиции даваме дневно по 10-12 часа, то нещо е много, много сбъркано.

Съжалявам, но всичко това е deja vu, и мисля, че след селяндурщината (Стоичков да ме поучава от парламента, докато премиера отказва да дава обяснения там за мен е ОГРОМНА обида), обедняването, корупцията, безхаберието, кадруването, калинките, вучките, СГС, некадърността, смесването на властите, заплахите над националната сигурност (което е УГЛАВНО престъпление) и откровената диващина, наложена като стандарт на всички нива и във всички плоскости на живота и обществото ни

възвръщането на откровения тоталитаризъм от откровено полицейско-селско-популистки стил под руска команда прелива чашата окончателно.

Въпросите са риторични.

Хайде да си хващате бохчите и да ви няма!

Смъртта на един терорист

Аслан Масхадов, президент на Чеченска Република Ичкерия е убит от руски военни части на 8ми март 2005 година. След като анти-терористичните части на Руската Федерация откриват местонахождението му в Толстой – Юрт в покрайнините на Грозни, е проведена операция (подробности) и след престрелка Масхадов е убит.

По първоначална официална информация от страна на руските власти, Масхадов е загинал от „изстреляни по погрешка куршуми от собствената му охрана“, но други източници отричат това твърдение, като според тях той е загинал от граната, хвърлена от руските спец-части в мазето, където са се укривали Масхадов и други чеченски бойци. Това се потвърждава и от жители на Толстой – Юрт.

След края на операцията е направено официално изявление по повод „смъртта на враг № 1 на Русия“ от директора на Федералната Служба за Безопасност Николай Пушкарев. За действията е бил уведомен и тогавашния президент Владимир Путин, който е дал звелена светлина, а след края е поискал допълнителна идентификация на тялото на Аслан Масхадов.

Аслан Масхадов е лидер на чеченските сепаратисти, трети президент на Чеченска Република Ичкерия, герой от Първата чеченска война и ръководител на партизанското движение по време на Втората чеченска война. Няма преки доказателства, че той е организирал терористични актове.

Руските власти отказват да върнат останките на роднините му, които са пожелали да ги получат, като е нарушен и ислямския закон за погребенията. Гробът му е неизвестен.

Владимир Путин и Русия не бяха осъдени за този акт от прогресивната общественост, както и за убийството без съд и присъда на Аслан Масхадов. Той не получи почестите, които има Ернесто Гевара. Дали е бил терорист или не, не е било потвърдено от съответните органи по съдебен ред.

Това е само една история от много такива, случили ли се в различни краища на света и особено в Чечня. Руските власти нямаха достойнството да признаят убийството и го приписаха на приятелски огън.

С какво е по-различен Путин от Обама и Буш, така че получава априори индулгенция всеки път? Това е въпрос, който от много време не ми дава мира, а демонизирането на САЩ не допринася за разпространението на демокрацията по света. Би-полярното отношение, което оправдава Иран и Русия само защото Америка и Великобритания са „лоши“ води до толериране на престъпления и практики, които са опасни не само за армията, но и за цивилното население.

Притеснително за мен е и шизофренното отношение на много български медии и коментатори, които плачеха за Георги Лозев и Ивайло Кепов, а сега страдат по Бен Ладен.

Не оправдавам убийството като мярка, но честно казано, не мога да се трогна от смъртта на човек, който е живял с дълбокото убеждение, че някаква кауза си заслужава смъртта дори на 1 човек, мирен гражданин, дете (а жертвите са стотици хиляди, ако броим ежедневните атентати в Ирак, Пакистан и Афганистан). Нито страдам от мисълта, че не е бил съден от международен съд, защото знам, че не съд е издавал заповедите за атентатите в Мадрид и Лондон.

Би било обаче хубаво тези, които не са на моето мнение и чиято позиция уважавам да проявят същия плам при осъждането на стотиците други убити без съд и присъда терористи, бунтовници или просто защитници на човешки права в Кавказ, Азия, Африка и къде ли още не.