Защо бойкотирам олимпиадата в Сочи

Sochi

В деня на официалното откриване на 22рите зимни олимпийски игри в Сочи ми се струва важно да напиша защо намирам за правилно да ги бойкотирам, като позицията ми е споделена от хора и организации по целия свят. Освен, че подобен акт е отказ от легитимация и банализация на злото, е и повод да се даде гласност на проблеми, нарушения и престъпления, за които по принцип рядко изтича информация извън границите на държавата – организатор, както и да се упражни международен натиск.

Този бойкот не е прецедент, случва се от 1956 година насам, като най-сериозните като отзвук и последствия са палестинския бойкот чрез терористичен акт срещу израелския отбор в Мюнхен и бойкотите на олимпиадите в Москва (Джими Картър взима това решение заради съветската инвазия в Афганистан) и Лос Анджелис от съответните държави от двете страни на Желязната завеса.

Като оставим настрана факта, че олимпиадите и олимпийското движение отдавна са скъсали с корена и изначалната си идея и са един триумф на химията и комерса, бойкотът на едно спортно събитие е оправдан и тогава, когато то се превърне в пропагандно оръдие, налагащо по агресивен начин тоталитаризъм, недемократичност, потъпкване на основни човешки права, националсоциализъм, фашизъм, апартейд и подобни (а колко може да е мощно доказва филмът на Лени Рифенщал „Олимпия“ за Берлин’36).

А ето какво може да се каже за Русия на Путин:

Пълзящ фашизъм – управлението на Владимир Путин даже вече не е и псевдо-демократично, като мнозина анализатори го определят като „пълзящ фашизъм“ с очаквано тежки последствия като нова студена война и разделение на света, политически гонения, разправа с неудобни политически противници, чистки, забрана на протестите и всичко останало, което върви с етикета „тоталитаризъм“.

Свободата на словотонещо, което понастоящем не съществува в Русия. Властта е овладяла всички канали за информация, а неудобните са преследвани, репресирани и убивани. Самите медии създават страх, омраза и внушават конспиративни теории,  а към Путин има култ към личността, колко познато.

Анна ПолитковскаяАнна е брутално убита заради работата си като журналист и активист за човешки права, вероятно заради поръчка на руските власти. След името ѝ могат да бъдат изброени още над десетина на журналисти, неудобни на властта, загинали при неизяснени обстоятелства.

Законът, забраняващ гей пропагандата – освен знаковия закон, в Русия хората с нехетеросексуална ориентация са подложени на тежки репресии, преследвания и агресия, която е напълно угодна на властите. Към това може да се добави и закона, който забранява НПОта, финансирани от чужди държави, което допълнително ограничава нъзможностите за търсене на защита и закрила.

Корупция и непотизъм – корупцията при подготовката на игрите надминава въображението и мащабите на познатото досега в абсолютни суми, като се предполага че от предполагаемо инвестираните 51 милиарда долара по предназначение са използвани едва около 10%. Останалото е потънало в джобовете на близки до властта и най-вече до Путин „предприемачи“ като братя Ротенберг.

Екологични проблеми – необмисленото и хаотично строителство е довело до тежки екологична катастрофа в региона, като вече пета година живеещите там нямат достъп до годна питейна вода, което се вижда в момента и на снимките от Сочи.

Експлоатация и робски труд – голяма част от строителните дейности са извършвани при минимално заплащане от работници от бившите съветски републики, нелегално пребиваващи в Русия. Освен минималното заплащане и тежките условия, работниците са били подлагани на изнудване, неплащане на последните заплати, незаконно задържане, депортация и преследвания при опит да потърсят парите си.

Експоприация и изселване – при подготовката и строежите на олимпийските съоръжения и хотели мнозина са изселени насилствено, а имотите и къщите им са експроприирани без никаква компенсация.

Сирия и подкрепата за режима на Башар Асад – подкрепата на Путин за Асад и неговия режим удължава неимоверно агонията на гражданската война и на милиони хора. Продажбата на оръжие пък на участник в този конфликт е тежко престъпление и от законова, и от морална гледна точка.

Вмешателство в интересите на чужди държави – освен в конфликта в Сирия, Русия активно се намесва във вътрешните работи на много други държави от пост-съветското пространство като Украйна, Беларус и дори България, а енергийните лостове ѝ позволяват да изнудва и извива ръце в момента дори извън обичайния и обсег на действие.

Бойкотът на олимпийски игри е въпрос на личен избор за обикновените граждани, които решават за себе си дали ще гледат или не, дали ще спрат да купуват продуктите на основните спонсори или ще иронизират грандоманските напъни на организаторите. 

Лидерите на мнение, компании, организации и подобни също решават дали и по какъв начин да изразят своята позиция и да упражнят натиск.

Участието на официални представители на държавата обаче би трябва да изразява една много по-отговорна позиция по отношение на случващото се в Русия, тъй като тяхното присъствие го легитимира не само в очите на света, но и на руските граждани,  а гоненията и чистките срещу различни етноси, сексуалност, религия и политически разбирания ще изглеждат като нещо нормално и приемливо. Отношението към липсата на демокрация, продажбата на оръжие на държава в граждански конфликт, дискриминацията и убийствата на журналисти е въпрос на цивилизационен избор, а решението на коя страна да застанеш е действие, което позиционира и държавата, на която си представител там.

За държава като България, която е с разрушен фундамент от базисни ценности, с объркани представи за добро и зло и в пълна мъгла по отношение на тоталитарното си минало и оценката за него, един акт на бойкот би бил изключително важен. Но само би.

Референдумът и единствения възможен отговор – „Не“

В неделя, на 27ми януари ще се проведе първия референдум в най-новата история на България, която обичаме да наричаме „демократична“. Самият референдум е един от инструментите, които обичайно се асоциират с демокрацията и демоса, но са и силно обичани от диктаторите и тоталитарните режими, защото обличат в легитимност, дадена от народа недемократични решения и документи (например т.нар. Живковска конституция и член 1ви).

С цялата условност на това що е референдум и доколко той е нужен в парламентарна република бих се съгласила, че при определени обстятелства той е необходим, но така формулираният и поднесен референдум е

атентат срещу здравия разум.

Защо?

Защото референдумът е резултат не от реална нужда от санкция на българския народ по важен проблем, а от надлъгването между две групи хора (минаващи за партии) – БСП и ГЕРБ и най-вече на тези личности в тях, които са проводник на руски политически и икономически интереси у нас.

Защото същите партии използват референдума за трупане на електорални активи преди предстоящите избори. Хубаво де, но референдумът се финансира с обществени средства, а аз не съм съгласна да плащам с данъците си за този масраф на партии и личности, които не смятам, че имат място в управлението на държавата. Пък и на всички останали.

Защото въпросът беше формулиран по начин, който да откаже разумните и мислещи хора да отидат до урните.

Защото въпросът не е от компетенцията на голяма част от избирателите и извън фанатично вярващите, човек не иска да реши сам бъдещето на ядрената или каквато и да е друга енергетика. И затова е избрал да бъде представляван от такива, които имат инструментите и условията да вземат компетентно решение. Уж.

Защото Румен Овчаров още смята тези, които са против АЕЦ Белене за дисиденти, а „дисидент“ за мръсна дума.

Защото ако искаха да построят АЕЦ „Белене“, а не само да източват огромни суми и да прокарват руски интереси, щяха да го направят още преди 30 години.

Защото животът ми дотук мина в дебати за АЕЦ „Белене“, да плащаме за АЕЦ „Белене“, обещания за „България – енерегиен център“, физиономиите, изкривени от алчност на Румен Овчаров и Героги Първанов, енергийни барони, масони и прочие шлака, която вирее и вегетира вече 25 години върху този неслучващ се проект.

Защото веднъж вече скриха от нас истината за ядрена авария, защо пак да вярвам?

Защото аз все още мисля, че ядрената енергия е алтернатива на ТЕЦ и ВЕЦ, но не вярвам, че това може тепърва у нас да стане бързо, евтино, безопасно и ефективно. Може би греша за първото, но за второто – със сигурност не.

Защото от десетки години общественият дебат по темата за енергетиката, за икономиката и стратегическото и развитие, екологията е присвоен и изместен от същите вечно зависими и вечно ненаяли се хора и няма шанс скоро да се случи.

Защото няма нужда от сложни сметки, цифри с много десетични запетаи, теравати, научни термини и докторат по физика, за да можеш да си отговориш простичко и човешки на въпроса от референдума.

И ЗАЩОТО личности, чието място отдавна е в затворна не само заради корупция, но и заради противодържавна дейност ни казаха многократно и снизходително „нали, така, начи не разбирайте въпроса буквално, ами метафорично и се сещайте, че става въпрос за Белене, и че баба ви ще остане без ток, а когато го има, ще е много скъп и няма да има пари за лекарства и ние ще сме енергиен и икономически център на нещо си и ще продаваме ток от уран за много пари и никой няма да има нужда да работи вече“,

аз ще отговоря с едно голямо „Не“ на каквото метафорично и съвсем буквално съм разбрала и видяла в референдума – лъжа, измама, разтакаване, корупция и некадърност.

Дискусия за недискутируемото

Пропуснах да водя 2 дискусии очи в очи/статус и коментари, относително актуални през последния месец в публичното пространство. Или поне в това пространство, което на мен ми е познато, защото нямам идея дали в пространството на хората, които се информират почти изцяло от контролираните от Пеевски и Гергов медии изобщо се формират подобни дебати.

Казус първи: Pussy Riot. Няколко млади жени протестират срещу руския самодържец, след което се включва цялата пропагандна и административна машина на Русия, включително съда и РПЦ, за да дърпат струни като православие, патриотизъм и разврат, казусът се контекстуализира и реконтекстуализира. Естествено, тези струни дрънчат и у нас.

Ще дам паралелен, плашещ пример от родната ни действителност, случил се не толкова отдавна за хората с памет: през 1989та година вестник „Работническо дело“, а мисля и други средства за масова дез/информация използваха всичките си възможности, за да заклеймят поета Петър Манолов. В края на зимата на 89та официалният орган на БКП публикува няколко страници изключително тежки обвинения, включително цитати от еротичната поезия на Манолов, в която се срещаха думи като „путка“. Проведени са многобройни „клеймящи събрания и дискусии“ за разврата и липсата на морал у поета на открити партийни събрания в цялата страна, а обществото масово се настройва и ожесточава срещу него.

Защо се сещам ли? Защото майка ми и баща ми, вече разделени, се бяха видели по повода и тихо и с ужас обсъждаха случващото се. Аз прочетох вестника, а малко след това Манолов беше екстрадиран от България.

По-късно разбрах, че Петър Манолов в началото на същата година е станал учредител и секретар на Независимо дружество за защита правата на човека в България.

Казус втори: Опиц. Човек убива извън дома си невъоръжен човек със самоделно/преправено оръжие. Нито един съдебен състав няма съмнение за вината му, но подклажданото от търсещи сензации долнопробни медии, обществото иска помилване. Защо? Защото жертвата е боклук, ерго – убиецът е герой.

Обърнете внимание на причинно-следствената връзка. Както и на факта, че дебатът се дирижира от медиите, които подпомагат формирането на крайни мнения и то от силно аматьорска/необразована/немислеща позиция и едностранчива гледна точка.

Ще спомена и неслучилата се дискусия около реабилитацията на Иван Главчев – Ванко 1 в електронните медии и дори поканата му за „ВИП брадър“. Въпросният е осъден за склоняване към проституция и е участвал в канали за трафик на хора/жени (които като проститутки са трета ръка хора, т.е. престъплението му губи тежест и той спокойно може да раздава лайфстайл съвети и акъл от ефира на национална телевизия).

Връщам се към началото: защо не водих тези дискуси? Дали защото все по-внимателно филтрирам хората в социалните си кръгове в интернет и реалния свят? Не съвсем.

По-скоро заради силното ми вътрешно убеждение, че има неща, които не подлежат на обществен дебат, в каквато и да е парадигма – например ляво/дясно, либерално/консервативно, религиозност/атеизъм: едното от тях са основните човешки права, сред които са свободата на изразяване, правото на справедлив процес и правото на живот, а друго – че законите важат еднакво за всички и трябва да се спазват еднакво от всички.

Законите не важат с различна тежест за различните хора, както различните хора нямат части от права. 

А дебатът в публичното пространство, включително в медиите трябва да се изнесе в съвсем друга плоскост: не курви ли са девойките, развратник ли е Манолов и отрепка ли е жертвата на Опиц (жени, музикантки, богохулещи / поет, развратник / наркоман, крадец – изобщо трета ръка хора) и не герой ли е Опиц (мъж, полицай, иконописец – първа ръка човек) или обратното,

а какво е довело обществото ни до пълна правна и етична неграмотност, неразбиране на базови концепции като самозащита, право на свободно слово и разбира се – право на живот.

Кой решава кой трябва да живее и кой трябва да умре? Опиц, интернет група или вестник „24 часа“ (който поне ще ви помогне с безплатен съвет как да отървете пандиза, ако ви осъдят за убийство)? И защо изобщо зададох този въпрос?

Едната част от обществото е изгубено в море от долнопробни медии и готовите решения, предлагани там, а останалите – в дискурси, парадигми и стигми и между тези два свята се води дискусия за недискутируеми неща. А на поредния въпрос „защо“ бих отговорила: защото обществото е изгубило своя фундамент от междуличностни отношения, от лидери и авторитети (споменати от Комитата като повод и тук), от институционалност и държавност, от причино-следственост, от общи разбирания и знания за добро и зло, за делегиране на права и задължения и най-общо за правото да се живее и правото да се мре. А основите са подменени с ерзац такива, които е въпрос на време след поредната Катуница, Опиц, дело за радикален ислямизъм или побой пред джамия да подадат.

На това също искам да знам отговора на въпросите „защо“ и „от тук накъде“.