За държавника ли ме питате?

Точно преди година пуснах един текст, посветен на борбата за спасяване на българските евреи. Там цитирам Димитър Пешев, който въоръжен единствено с авторитета на институцията, която представлява (Народното събрание) заема твърда позиция и предприема бързи действия, защото „Моята човешка съвест и разбирането ми за тежките последици както за засегнатите лица, така и за политиката на страната сега и в бъдеще, не ми позволяваха да остана в бездействие. И аз за себе си реших да направя всичко, което е по силите ми, за да не се извърши това, което се възнамерява и което ще злепостави България пред света и ще лепне върху нея петно, което тя не заслужава“.

Това се случва на 10.03.1943 година.

На 10.03.2014 година Лютфи Местан, дългогодишен парламентарист, задава риторичния въпрос: „За държавника Пеевски ли ме питате?“.

Не, питаме за държавника Пешев. За парламентариста Пешев. За човека Пешев. За всеки един от останалите достойни мъже и жени, които са живели, а понякога и загивали със съзнанието, че да управляваш е да служиш, че да си политик е призвание, че да си държавник е дълг.

За Пеевски питаме риторично, точно както Местан. Защото Пеевски се превърна в една риторична фигура на последните 10 и още малко години. Риторичен успял мъж на 33, риторичен депутат, риторичен медиен могул, риторичен бизнесмен, риторичен държавник, риторичен човек – един епитом на погрома върху всичко нормално.

Мислех си, че дъното беше стигнато на 14 юни 2013 година, и оттам всичко ще тръгне нагоре, защото просто няма как, ние не сме такива хора и не можем да живеем така.

Днес отново съм с дълбокото усещане, че целият ансамбъл от предкулисие и поддържащи роли е достигнал точката на пречупване с отказа да изпълнява общоприетите ритуали, да използва инструментариум, символи, думи, жестове и всичко останало, което му придава легитимност. И мен ме е срам, въпреки че не трябва.

Сцената с пеперудите, пуснати като реклама на долнопробно реалити в Народното събрание с разрешението на председателя и депутати е най-откровеното и крещящо лице на този отказ. Сцена, в която търговците са в храма, а собственикът на телевизията притежава парламентаристите, правителството, институциите, бюджета и самата държава. Сцена, в която парламентът е принизен ритуално до лавка. Ритуален отказ от ритуалите и символите на демократичния и правов ред.

Дори БКП 45 години поддържаше фасадата на храма на демокрацията с всичките му прилежащи инструменти и сакрални практики, които придаваха легитимност на тази диктатура – избори, депутати, гласуване, пленарни сесии, костюми, вратовръзки и закони.

Точката е критична заради готовата да гръмне смес от управление, лишено от легитимност, огромната наглост на коалиционните партньори ДПС и БСП, партньорът в сянка Атака и липсващата опозиция, кражбите, корупцията, зависимата прокуратура, липсата на върховенство на закона, липсата на държавници, липсата на държавност, социалният разпад, бедността, риторичните фигури и най-вече заради прииждащата следваща вълна добре познати и полу-познати актьори, които са по-арогантни, по-прости, по-неуки и готови на всичко, за да минат на първа линия, да играят в А отбора и да грабят с пълни шепи години от живота ни.

Хора, за които демокрация, свобода, пазар, Европейски Съюз са някакви маркетингови похвати, които лесно могат да бъдат сменени с всичко друго, което продава – силна ръка, Евразия, различни, свои, наши, свещена война.

И който и демиург да си мисли, че марионетката не може да скъса конците, в момент, в който символът на държавността е обърнат на цирк, а развяването на знаме на чужда държава се е превърнало в норма и хиляди наплашени от Европата са готови да се втурнат към следващия спасител, Тато и брато и към следващата носталгично-популистка идея, в момент на смачкани и обругани символи държавата лесно може да тръгне по другия път. Ако изобщо на демиургът му дреме.

И тогава ще липсват и държавника, и институцията, и целия ѝ авторитет, които да пазят станалите ненужни български граждани.

По изхода на студентската стачка ще познаем кои сме и къде живеем

И може би десет хиляди години по-късно археолозите на бъдещото човечество ще напишат в своите доклади:
„Тези човешки същества, които са налагали комунизма, очевидно са страдали от илюзията, че могат да спрат времето. В действителност те са спрели само собствените си часовници.“

Това е края на есето „Когато часовниците са спрели“ на Георги Марков, писано някъде през 70те, а може би и през 60те. От тогава са изминали поне 40 години, горе-долу смислената част на един човешки живот. А може би и 50, това няма чак такова значение.

По-тъжното е, че 24 години след края на Мъртвото време гласовете на хората със спрели часовници са все така многобройни, силни и добре сихронизирани. Даже си мисля, че тези гласове нямат нужда от стимула на страха или парите, те просто са програмирани така, да виждат света в черно и бяло и да реагират като бесни кучета на всичко, което би разбутало застоелите води на тяхното блато.

С думи, които от десетки години се движат по параболата „води ни Партийо, води ни“, „да се снишим, докато отмине“, „демокрацията/демократите/неолибералите/друга-страхотия-по-избор е виновна за отчайващото положение и липсата на пари за ендеката на културата“, „длъжни сте да ни давате“, „всеки, който е против статуквото, е враг на народа, курва, спекулант и изедник“ и „не е времето, мястото и начина за промяна, не се прави така и не се прави от точните хора“.

Да, факт е. Едва ли има друг, който да знае по-добре от рупорите на застоя „как не се прави“, защото те не го правят от години, и не го правят най-добре. Тъжно е да си радиоточка, но още по-тъжно е да си маларийна ларва, доволно застинала в блатото на нищовремието.

Страхът им е една от причините продължаващите вече почти 140 дни, без прецедент, протести да предизвикат буря от омраза, грозни думи и фалшификати. Фалшификати на протести, на протестиращи, на Изборен кодекс, на свободно слово и на загриженост за бъдещето. И омразата идва не само благодарение на парите на заплашения монопол от мутри, олигарси, посредствени политици и Държавна Сигурност. Тя идва благодарение на нашите пари, раздадени, източени или платени като заплата в обществени медии, Народното събрание и Министерски съвет. И най-страшното – тя често идва напълно безплатно.

Страхът и ужасът, че блатото ще се изплиска. Все пак, много въпроси не ми дават мира – какъв точно трябва да си, за да насаждаш омраза срещу бъдещето – децата, студентите, знаещите, можещите, искащите да учат? Може би същият, който е предавал брат си по време на Сталинските репресии, съседа си на Народния съд и е доносничил срещу колегите си по време на диктатурата в България.

Едно нещо знам със сигурност. Виж кой те мрази и се страхува от теб, и ще разбереш дали си на прав път.

От 14ти юни насам вървим по правилния път. Протестите се случиха в точното време, на точното място, студентите се присъединиха организирано също в точния момент. Всъщност няма неточен момент да започнеш своя бунт срещу блатото. Но има неточен момент да сипеш омраза. И неточните хора, срещу които да го направиш. Децата.

Знам още нещо – по изхода на студентската стачка ще познаем кои сме и къде живеем. Дали ще успее или ще бъде смазана. Дали управляващите ще пуснат престъпници да направят погром или ще си подадат оставката. Дали сме мислещи хора в демократична държава, или човечета със спрели часовници в безвремието на диктатурата. Дали България има бъдеще или то ще отлети безвъзвратно през Терминал 1 и Терминал 2.

И също знам, че продължаваме. Ние, от площад „Независимост“, студентите, преподавателите, мислещите, можещите, искащите.

П.С. Докато пишех този текст, в двора на СУ нахлуха скинари, предвождани от депутата от БСП Борис Цветков, близките до правитеството Нина Гергова и Бисер Миланов -Петното и Андрей Вълчев от младежкото БСП. По ирония на историята следовниците на Сталин и Хитлер и организираната пресъпност бяха обединени от обща кауза – погром над демократично протестиращото бъдеще на България.

Протестът днес

Толкова народ парламентът не е виждал отдавна. И ми се струва, че тези хора са много бесни, и то не само заради пенсионната реформа (която правителствата на НДСВ и Тройната коалиция удобно пропуснаха, и която, сега притиснат от разпада, Борисов без обяснения и особена концепция им сервира), а защото им е дошло до гуша, защото ги направиха на луди и защото не виждат нито смисъл, нито истина в приказките за „реформи, реформи, реформи“.

Ще е жалко, ако за пореден път синдикатите изтъргуват този гняв за 30 сребърника. Ще е жалко, ако и правителството пропусне старта на реформите за още 2 години, предизборно. И ще е жалко, ако тези хиляди хора не набият един здрав шут на малоумния безделник, който иска да им спасява здравната система с курбан, пенсионната – с баене при ходжа, а доходите на Стоичков – с пари от бюджета. Аферим, Бойко, машшалах и дано следващата година единственото ти работно място е център-нападател на Чардафон Долно Нанагорнище.

За протеста днес

В официалните он-лайн медии не мога да намеря никаква информация за мълчаливия протест пред Св. Седмочисленици днес. Чудно защо. Все пак протестът беше за защита на свободата на словото и неприкосновеността на журналистите.

Добре, че има блогъри – Мишел и Дзвер с поглед върху протеста.