This is why we can’t have nice things

През последните дни в публичното пространство се размятат умопомрачителни суми в стотици милиони за нещо, което не знаем дали съществува и дали изобщо някога ще съществува. Всъщност, дори не знаем за какво става въпрос, освен, че някой, някога е поел ангажимент (едва ли безвъзмездно) за нещо, което трябва да платим от собствените си джобове, без да видим каквато и да е изгода от това.

Още по-интересно е, че подобни огромни суми като за малката ни и не особоно богата държава преминават шеметно все така през джобовете ни на съвестни данъкоплатци, през годините ни съзнателен живот и през възможността ни за един по-качествен живот, без реално да си даваме сметка за огромните загуби, които търпим като здраве, образование, сигурност и благосъстояние.

Тези дни Народното Събрание гласува пореден заем, с който да се покрие почти 1 милиард и половина в лева за въпросните реактори за АЕЦ Белене, които никой не е виждал. Общо загубите за България от нещото „Белене“ се оценяват на почти 3 милиарда лева. Преди две години фалира КТБ, а загубите от този предизвикан крах се оценяват на почти 5 милиарда лева. През 1989 България влезе в прекрасния нов свят с 10 милиарда щатски долара външен дълг, около 25 милиарда лева вътрешен дълг и официален фалит, единствения сред страните от Източния Блок, като външния дълг изплатихме окончателно едва през 2015 година. До тук грубо минусите за българските граждани се измарват в десетки милиарди. Абсолютно зашеметяваща сума.

Изобщо няма и да споменавам банковите фалити от средата на 90те, всичките малки и големи корупционни схеми, престъпната в голямата си част приватизация и откровено кокошкарски кражби като плащането на охраната на лица като Пеевски и Доган, които могат да си позволят това (но явно продължават да живеят според принципа „авантата си е жива печалба“).

За всичко споменато по-горе осъдени няма. Виновен е „някой там“, особено когато трябва да се гласуват заеми под натиск или да се хвърля предизборен прах, но като цяло вината и нейният носител са някаква абстракция, удобно използвана отново за нечисти цели. Всички много добре знаят кои са архитектите на прибирането на голяма част от външния дълг, натрупан преди 1989 година, кои са архитектите на големите банковите фалити и кредитните милионери, на фалита на КТБ и на „Големия шлем“, който ни оставя обречени да плащаме отново, поколение след поколение милиарди, докато се чудим защо някъде им се получава по-добре. Но понеже вината е толкова размита и прехвърлена на всякакви митични и полу-митични същества като Ран, Ът, Сорос и демокрацията, малцина търсят истината и справедливо правосъдие.

И в същото време, в държавата на кредитните милионери и милиардери имаме „Фонд за лечение на деца в чужбина“. Фонд, какъвто няма в никоя друга цивилизована държава, и то защото не можем да лекуваме тези деца сами. За десетки години така и не се намериха достатъчно средства, за да могат да се лекуват даже не толкова редки заболявания. И ако за децата има „фонд“, то за възрастните положението е страшно – последният пристан са кампании за набиране на средства, на които помагаме когато и с каквото можем. А ректорът на водещия медицински университет в България прехвърля средства отново към същите алчни обръчи, вместо те да отиват за нова наука.

Същото важи за инфраструктурата, където една магистрала се строи по 40-50 години, половината пътища отдавна вече са на дупки, за образованието с разпадащите се училища без никакви модерни технологии, и дори за отбраната, където трябва да се молим за помощ, защото милиардите за самолети са отишли в нечий джоб. Надяваме се някой да ни подари двигател трета употреба, модерно онко оборудване за болниците или таблети за училищата. Неща, които можем да си купим сами, но сме безкрайно, безнадеждно изостанали. Не спрямо другите, а спрямо себе си в един друг възможен живот.

Мнозина ще кажат, че не е работа на държавата да дава за всичко това. Факт, на държавата не само не ѝ е работа, но тя и не дава. Даваме ние, с очакването, че държавата ще управлява тези средства с грижата на добър стопанин, а ако не успее – ще има отговорни за това. Даваме, защото като общество сме приели, че някои неща като тежки и редки заболявания няма как да се лекуват без общо съдействие и че други неща, като изстребители например, са ни нужни и няма как всеки да си държи по един в задния двор. Даваме и с мисълта, че при добро управление данъците могат да намалеят и че частното здравеопазване или образование също ще помогнат да има по-малко хора, които умират от лечими заболявания през 21 век. Само дето няма как частните начинания да процъфтяват в бедна държава, освен ако това не се случва пак по онзи начин – със субсидии за лимузини, далавери и милиарди за ядрени чайници.

Но понеже като всичко останало правосъдната система също не работи, а тези, които дирижират десетилетното източване дирижират не само нея, но и общественото мнение през мрежата си от информационни канали и канални хора, няма да има наказани и няма да има край. Обречени сме завинаги да плащаме за нечий въздух под налягане, а не за собственото си благосъстояние.

Затова не можем да имаме хубави неща*.

This is why we can’t have nice things е мем, много подходящ за ситуацията с нашите хвърчащи милиарди.

30 години

valery naydenov

Днес се навършват 30 години от началото на най-голямата ядрена катастрофа в историята на човечеството. Юбилеят е мрачен, и въпреки, че ужасно много е изписано по темата, три десетилетия по-късно отворените въпроси са повече, отколкото преди 10 и 20 години.

  • Все още липсва ясна оценка за дългосрочните поражения върху здравето на населението в засегнатите държави. Оценките за заболяванията (най-вече ракови) варират от няколко хиляди до стотици хиляди, като неоспорими са единствено данните за мъжете и жените, участвали в гасенето на пожара и почистването на района след аварията. Грийнпийс излезе с доклад преди месец, като още информация може да се намери и в доклад на СЗО от 2006 година, както и в тази презентация от конференция във Виена от 2014 година.
  • Липсва и оценка в България за ефектите от аварията, както и от престъпното поведение на управляващите по онова време, които не информираха достатъчно и навреме населението, за да могат да се вземат поне някакви предпазни мерки. Предполагам, че се правят изследвания, но през 80те България беше толкова замърсена от неефктивна и нечовешка индустрия, така че ще е трудно да се прецени кои проблеми са от Чернобилската авария и кой – резултат от други фактори. Факт е обаче, че безхаберието по отношение на здравето на населението продължава по същия начин, а замърсяването в София например достига на моменти такива нива, които със сигурност ще доведат до други тежки последици.
  • Тъжно е, когато излизат източници от май 1986 година, в които намираме изречения като „Но небивалиците и измислиците, които напоследък замърсяват информационната среда, очевидно имат вражеска подплата“. Едва ли населението би разчитало на слухове и шепот, ако му беше предоставена адекватна и полезна информация. Помня ясно онзи период, съседката-физик, която дойде и тайно каза на баба ми какво се случва, другия ми дядо, който ходеше да налива вода от извор извън града, заповедта от майка ми „не яж джанки“, ама вече беше късно. Болката, огорчението, унижението, че си предаден, Господ даже знае защо (какво ли са очаквали в замяна – политическо спокойствие? нещо от Москва? или просто са си били такива?) остават завинаги. Защо позволяваме същите хорда се връщат всеки път, все едно никога нищо не се е случило, и каква е тяхната индулгенция?
  • Остава и въпроса дали можем да разчитаме на днешните управляващи за реакция по време на криза, която ще е в полза на гражданите, а не на група избрани. Не знам, Москва не вярва на вражеска подплата, а аз – на лъжци.

Постовете от предните 8 години:

2015 – 29 години

2014 – 28 години

2013 – 27 години

2012 – 26 години

2011 – Миграцията на моруните

2011 – 25 години

2010 – 24 години

2009 – 26 април 10986

2008 – Гери: спомени от април-май 86та

2008 – 22 години

Още за погрома над културното наследство

barokovi kashti

Къщата на семейството ми в Ловеч, част от комплекса Барокови къщи, съборени след неголям пожар (на снимката) и възстановени на друго място. На тяхно място е издигнато това.

За системното унищожаване на културната памет на България и особено на архитектурните паметници от преди 1944 година съм писала неколкоратно, включително по времето на правителството на Тройната коалиция. Темата е много тъжна и трудна, защото реално не е останало почти нищо за спасяване, но е важно да си припомняме какво точно се е случилило и продължава да се случва, за да запазим поне малко от паметта си.

– Ремоделирането на градове като Ловеч, Благоевград и много други през 70те и 80те години уж заради „дипломатическия корпус“ е всъщност умишлено заличаване на буржоазното минало на тези градове. Целта е изтриване на физическите маркери, които биха напомняли, че преди 9ти е имало архитектура, култура, икономика, телефони и неща, различни от кал, каруци, Белчо и Сивушка (не, че и тях ги е нямало, но цялата доктрина на социализма и пост-социализма, включително на ГЕРБ се крепи на идеята, че БКП ни е дала всичко, от колелото и обувките до тока и НДК).

– Това, което беше останало от градската архитектура след погрома на БКП, донякъде консервирано от НИНКН (тогава НИПК), чийто приоритети бяха възрожденски къщи и селски архитектурни резервати стана обект на нова съсипваща вълна, защото парцелите в центъра са скъпи, а офис сграда има повече за продаване от къщица на 2 етажа, макар и красива. Социализмът поне тук постигна своето – новите предприемачи, част от тях с корени в предишната номенклатура нямат никакво усещане за историческа памет и за важността на миналото, нали градим живота нов, а институциите през 90те години бяха де факто безсилни пред мутренско-номенклатурния грабеж.

– Сградата в Пловдив е само частица от всичко разрушено, без да има насочени обществени прожектори, през последните 25 години. И в случая шумът е по-скоро въпрос на късмет, отколкото на някаква повишена обществена бдителност. През седмица-две си отива по част от миналото ни, да не говорим за варварския погром над крепости, църкви и други с цел усвояване на еврофондове. Ходим с възхищение в Прага, Будапеща и Белград, а Прошековата фабрика вече я няма, нито къщата на Стамболов на Раковска, нито къщите в центъра на Варна. Захарна фабрика и банята в Овча Купел са на път да си заминат, като вероятно някой инвеститор изчаква точно това. Паралелите с ИДИЛ за съжаление са напълно естествени.

– Нищо от това, което се е случвало и се случва не е ставало без санкции на най-високо равнище. Не случайно директорът на НИНКН от кабинета на Станишев Угринов беше разследван и съден, без особен резултат, въпреки че периода на неговото управление под благослонния поглед на Стефан Данаилов беше съпроводен от куп скандали, неправомерни разрушения и одобрения. При управлението на ГЕРБ правомощията постепенно бяха иззети от министерство на културата, където очевидно съсипията продължава втори мандат с активното участие на най-високото равнище на министерството. За съжаление ни остава да протестираме пост-фактум, но е редно поне да се потърси отговорност по всички нива на общинско и държавно управление.

За тези проблеми се пише нерядко, но писането е само част от нещата, които могат да се направят, за да се спре с пълнато заличаване и подмяна на миналото.

Функциите на главния архитект и моделът на градоустройство на София и всички останали големи градове трябва да бъдат напълно променени. Институции като НИНКН и регионалните му поделения, които имат все още експертиза и опит следва да бъдат модернизирани и възстановени заедно със законодателството, за да могат да изпълняват пълноценно функциите си по начина, по който това се случва в цивилизования свят. Важно е, което впрочем важи и за цялата останала администрация, тези институции да спрат да бъдат подчинени и зависими от политическата власт.

Важно е да спре станахановското усвояване на евросредства за възстановяване на паметници, защото бързането, алчността и некадърността скоро ще превърнат България в тематичен, парк, който Банкси не е виждал дори в най-лошите си сънища.

Важно е да има осъдени за корупционните и фалшификационните схеми, които позволиха всичко това да се случи.

Важно е жителите на градове като Несебър и Созопол да разберат, че хората идват не заради тях, а заради това, което техните предци са им оставили и за което трябва много да се грижат, защото хлябаът им идва от там.

Важно е да се изготви и приеме законодателство, което да мотивира собствениците да поддържат и пазят сградите – паметници на културата. Например данъчни облекчения, разрешителни за заведения, които функционират на открито след 22.00 часа, обособяване на туристически квартали с ресторантчета и барчета. Всяко от тези неща вече е измислено и прилагано по работещ начин в европейските държави.

Важно е да протестираме, дори за всяка къща поотделно. На някои това може да им изглежда като отклоняване на обществена енергия, но всъщност всички проблеми с кражбите, корупцията и беззаконието са свързани, а гражданският контрол е системен процес, не стихийно явление.

Важно е, не на последно място, да си дадем сметка, че има някои неща, които са невъзстановими. Историческата ни памет до голяма степен определя кои сме ние самите и ако нея я няма, ние няма как да знаем кои сме.

Рецепта за неслучване на реформи

madam v paris

Ако силно искате да не се случи съдебната, пък и всякаква друга по желание на клиента реформа, предлагам рецепта в няколко прости стъпки:

1. Назначавате Вежди Рашидов за министър на културата.

2. Оставяте Вежди Рашидов да се занимава с каквото му душа иска (скоч, ирландско, водка, скоч, не непременно в този ред), докато #КОЙ, строителната олигархия и Божидар Димитров се опитват с максимум откраднати и минмимум вложени европейски средства да построят Третия Рим.

3. Уволнявате недоволните.

4. Междувременно използвате отдавна подготвяната изложба на тракийски съкровища в Париж (които по случайност не са завлечени от иманяри към частни колекции), за да направите пълна програма от съпътстващи събития, включваща антуража на Людмила Живкова, Мадам В. и техните духовни наследници, които потапят Париж и най-вече българското посолство в повехнал соц. Хорът „Йоан Кукузел“ пее, но на никого не му дреме, защото кой ги е чувал тези изобщо в България, а и за капак са все недоволни. За изложбата вече никой не си спомня.

5. Уволнявате недоволните.

6. Оставяте Вежди Рашидов, Божидар Димитров и плеяда културни дейци да обяснят какви свине са избирателите, какви са хейтъри и игноранти, но пък за сметка на това Европата най-сетне видя, че ние, българите не сме банда черни, мръсни цигани, защото жените ни ще си покажат циците като същински тракийки. Избирателят започва да се чуди защо министър, директор на национален музей и още няколко човека си екстраполират психотерапевтичните нужди върху него.

7. За всеки случай пускате и съдия Ченалова да обикаля телевизиите като цветарка с мантарата, че всичко е конспирация, в съдебната система всичко е наред и ако някой е виновен, то това е може би неразбиращия от култура, съдебна система и реформи избирател.

8. Пускате Вежди Рашидов по телевизора.

9. Пускате Вежди Рашидов по телевизора.

10. Пускате Вежди Рашидов по телевизора.

След това повтаряте всички изброени стъпки многократно, докато упоменатият електорат забрави за кого и защо е гласувал. Междувременно, докато тече тракийската изложба в Париж, в Синеморец строителната олигархия залива тракийска гробница с бетон, за да построи поредния хотел за милионите ахнали западняци, които ще дойдат да видят Земята на траките и Третия Рим.

А ако нещо изобщо се случва зад този параван, то е или бедствие от национален мащаб, или бедствена простота от подобен мащаб.

Морал контрабанда

btk (1)

От няколко дни София (а вероятно и не само) е залята от реклами от всякакъв вид, част от кампания против потреблението на контрабандни цигари, подкрепена от “Булгартабак Холдинг” АД в партньорство с Министерство на финансите, Агенция “Митници”, “Национална асоциация на тютюнопроизводителите 2010” и “Асоциация на производителите на ориенталски тютюни”.

Образите, внушенията и самата същност на тази кампания са грешни на всички възможни нива и абсолютен цинизъм спрямо гражданите на държавата, независимо дали купуват или не контрабандни стоки (което вероятно всички правим неволно я в „Плод и зеленчука“, я в магазина за дрехи предвид чадъра над крупни контрабандисти, което е повод за коментари само когато някоя партия се озове в опозиция). Проблемите са многоизмерни и засягат много и различни аспекти на функционирането на държавата и живота ни:

1. Сама по себе си рекламата на цигари изобщо не би трябвало да присъства в общественото пространство през 2015 година. Обществените средства и подкрепа, така щедро предоставени за кампанията от правителството в лицето на Министерство на финансите би трябвало да бъдат насочени към кампании за непушене, инициативи за здравословен начин на живот и така силно липсващите съоръжения за любителски спорт в града. Поради усиления лобизъм и близкитe до всяка власт производители и дистрибутори България така и не успява да еволюира до степен, в която рекламите са забранени напълно, а нарушаването на забраните се санкционира. Да не забравяме също, че една от причините УЕФА да не даде на България домакинство за Евро 2020 е точно „отношението към цигарите“, което е показателно пък къде се намираме ние цивилизационно.

btk (4)

2. Изображения на бебешки колички, майки и загатнати бебета – това по всякакви критерии е най-скандалното в цялата кампания. Всяка асоциация на бременност, деца и родителство с цигари и пушене е абсолютно недупостима, независимо дали на плаката пише нещо за приходи в бюджета за детски градини или за ползите от разходките на чист въздух. Позитивният образ на майчинството в кампания за купуване на цигари, за каквото всъщност става въпрос е повод за съдебни дела и анти-награда за креативния екип зад идеята (вероятно „Сода Комюникейшънс“).

btk (2)

3. Внушенията, че родителите ни са бедни, защото някой (ние) купува контрабандни цигари е грозна и цинична манипулация точно от хора, които пряко или косвено са свързани с поредния огромен финансов фалит и бъдещите задължения на всеки един данъкоплатец към дупката, останала от колапса на КТБ. Родителите ни, а вероятно и ние няма да получим нито заслужени пенсии, нито адекватно здравеопазване, нито сигурност заради заемите на управлението на Тодор Живков, кризата при Виденов, последиците от Тройната коалиция и всякакво друго умишлено източване, некадърно управление и отказ от реформи. Цинично е, защото ние освен, че работим, за да плащаме пенсиите на тези преди нас, помагаме на родителите си и се опитваме да запушим дупките в пенсионната система без особен успех, саботирани от всички страни.

4. Контрабанда и организирана престъпност – внушението, че който пуши контрабандни цигари подпомага трафика на хора, оръжия и наркотици е несъстоятелно, при условие, че тези бизнеси се ползват с политически чадър още от времето на социализма и всяка власт се възползва от тях по възможно най-добрия за нея начин. Нежеланието и неспособността на съответните органи и институции да се справят с организираната престъпност, липсата на върховенство на закона и симбиозата власт-мафия не може и няма как да са отговорност само на купуващия контрабандни цигари. Разбира се, няма как потребяващият контрабандни стоки да бъде извинен (но пък го разбирам), но измиването на ръцете за пореден път от страна на тези, на които плащаме, за да си вършат работата просто няма как да мине.

5. Събираемостта на всякакви дължими към бюджета суми е огромен проблем в България, но тук отново се връщаме към неспособността на органите да си свършат работата. Изтичането от всякакви дупки и схеми на бюджетни средства също е друг проблем, който остава нерешен от много години. Ако нещо не работи, то се променя, реформира или закрива, а соченето на виновни е тактика, която работи в краткосрочен план, но нито печели избори, нито води до просперитет.

6. „Булгартабак“, който сигурно не е на Пеевски, съвсем случайно организира кампания задно с Министерство на финансите и Агенция „Митници“. Правителствената подкрепа за бизнеса на модела #КОЙ е абсолютна подигравка с всички, които вече почти две години се борят за премахването на корпоративно-политическото чудовище, което задушава държавата. Рекламите са демонстрация на арогантно чувство за безнаказаност, недосегаемост и всевластие, което заедно с всички горе-описани послания оставят много лош вкус в устата. Като от кофти цигара, ама по-зле.

След масирано промиване на мозъци и удавени в информация несъмнено накрая трябва да си помислим, че ние сме виновни за това да има организирана престъпност, да няма детски градини, пенсиите да са ниски и изобщо – за всичко, което не е наред в България, а потреблението на стоки и услуги от лафките на мафията са единствения начин нещата да вървят.

Пушете каквото искате, хора, а най-добре не пушете. А останалото трябва да върви с лепенка „Не потребявайте морал контрабанда, вреден е за всички“.

–––––––

Снимките са събрани в социалните мрежи, моля ако някой е автор да ми пише, за да го отбележа.

Преходът

Датата 10ти ноември обикновено е повод за противопоставяне на различните гледни точки за наследството ни от режима на БКП. През последните години става все по-трудно да провеждаме смислени дебати, дали поради масово промиване на мозъците, обществената амнезия, умишленото замазване на истината и вината на хора, които и тогава, и сега заемат важни за обществото позиции или просто заради натрупаната от трудните години горчилка.

Трудно е и защото срещу разумните позиции се поставя моралния релативизъм, а той е най-силния враг на критичността (ще цитирам Никола Пенев: „Предлагам 10 ноември да се обяви за празник на моралния релативизъм. И по телевизията да се пускат изключително и само спомени на хора, които едновременно жалят по „големия митинг на 7.6.90“ и казват неща като „но все пак при комунизма имаше усещане за справедливост“. Интелектуалецът на прехода е невъзпят герой. Той хем искаше вносни цигари и бонбонки тиктак, хем е недоволен от крайния резултат, хем се брои лидер на общественото мнение, хем не чувства никаква лична отговорност за недослучилата се промяна.“).

Все пак 25 години по-късно, когато наближавам 40те ми се иска да поговорим не за това, което получихме въпреки всичко на 10ти ноември и което поне за мен изобщо не може да бъде предмет на дискусия – свободата да говорим, да се сдружаваме, да пътуваме, да сме тези, които сме наистина, а за прехода. По-голямата част от животът ми е минал през това междувремие, което всъщност все повече придобива митичните измерения на соца. Истината за случилото се е трудна за намиране, а спомените – все по-замъглени. И механизмите за моделиране на обществената памет са абсолютно същите, които моделират спомените за диктатурата на БКП, защото много често тези, които искат да забравим престъпленията на соца са същите, които искат да забравим престъпленията на пост-соца.

25 години са много време. 25 години е повече от половината от социалистическата власт, 25 години е 2/3 от живота ми дотук, за 25 години имам 19 години трудов стаж, за 25 години учавствах в свалянето на 3 правителства, в протестите срещу още толкова, в ефективна стачка, в учредяването на партия и НПОта и в организацията на няколко парада. 25 години е време, в което се родиха, пораснаха и вече работят поколения съвсем различни хора, 25 години е период, в който технологиите завладяха целия ни живот, 25 години е време, в което цели държави са се вдигали от пепелищата на пълната разруха и са създавали чудеса.

Какво са тези 25 години за нас? През последната година все повече хора разбраха, че пред нас има кръстопът и ние трябва да решим по кой път да поемем – изчистване, нормализация и европейско бъдеще срещу мафиотско-азиатска държавност и полу-средновековно бъдеще. Отговорът сякаш е естествен, но ние така и не успяваме да вземем решение. Има въпроси, разговори, теми, които е важно да разровим, изговорим и оценим, за да можем да продължим напред.

Може би е твърде много да искам преходът да влезе в учебните програми, след като дори периода 1944-1989 не е адекватно застъпен, но мога поне да искам да се потърси истината за тези 25 години. Да се отдели реалното от мита, за да можем да изградим отново моралния фундамент, така необходим за функционирането на държавата ни.

Искам да си отговорим на много въпроси: все пак, добър или лош е този преход? Какво ни донесе и какво ни отне? Дали спечелихме като общество от него или изгубихме? Дали е свършил и ако не, кога ще свърши? Кои са обществено значимите събития и фигури, какви са тяхната рола и наследство, кои са предпоставките и кои препятствията пред нормализацията на икономиката, обществените отношения, образованието и какво ли още не? Кое ни кара да повтаряме едни и същи грешки до болка и банковите източвания да са циклични, а едни и същи бандити да се завръщат всеки път в нова премяна? Защо за едно съвсем младо поколение Васил Илиев е герой и все по-малко хора помнят кражбите, убийствата, изнудването и страха? Защо Жан Виденов е същия добър и невиновен човечец като Тодор Живков, а влизането ни в ЕС вече е проблем? Защо не се случи лустрацията? Кой се обладетелства? Кой е виновен, за да ни е толкова трудно? Какво да направим, за да наваксаме?

Въпросите са много и повечето имат еднозначни отговори за мен. Трудно е да се упражняваш на релативизъм, когато си преболедувал, изстудувал, изгладувал, изработил и изстрадал правото си да бъдеш свободен, да не бъдеш грабен, лъган и мачкан. За тези 25 години многократно съжалявах, че не заминах през 1994, 1998 и дори 2013 като мнозина от моите връстници, съученици и приятели. Трудно е да погледнеш без гняв и болка към пътя на майка си, която се лишаваше от всичко, за да завършиш, работеше на 3 места, за да можеш да ходиш на уроци по езици, научи те да се бориш, протестираш и търсиш истината и която след толкова години все още вярва, че днес е много по-добре от 89та, въпреки всичко, през което премина. Аз обаче искам възмездие. Обиковено, прозаично, съдебно възмездие. Искам и бързо да променя нещата, за да може тя да има достойни години пред себе си.

Често се питам – заслужаваше ли си? Трябваше ли всеки път да тръгвам с нова надежда и всеки път на всяка стъпка напред, да правя една назад? Да, вярвам, че трябваше. За тези 25 години имам поне още толкова пред себе си, както и шансът да оправим недовършеното и знам, че няма да спра да опитвам. Но не трябва да забравяме да говорим за истината, защото демоните, които тровеха общественото пространство, спираха усилията ни и подменяха бъдещето ни още са тук и само чрез непрекъснатото повтаряне на истината ще успеем да се преборим.

Българският успех

През последните дни България е под знака на две суми – 263 милиона долара и 4.2 милиарда лева.

406 000 000 лева от продажбата на българската компания „Телерик“ на чуждестранна IT компания и 4 200 000 000 лева, липсващи от Корпоративна Търговска Банка.

„Телерик“ е на 12 години, горе-долу 12 години са изминали от времето, когато моделът КТБ – Пеевски започна своя възход при правителството на НДСВ, за да приключи печално през 2014 година. Същата, в която едни умни и предприемчиви българи продадоха успешната си компания, за да продължат най-вероятно с разработката и инвестициите в иновативни продукти.

Две български истории за успех. Или по-скоро за двете измерения на успеха в България.

От една страна имаме дългогодишен труд, инвестиции, иновации, нови работни места, създаване на знания и умения, визия и продукти на световно ниво. Станахме свидетели на резултатите от всичко това – разрастването на „Телерик“, създаването на офиси в други държави, на академията и на млади хора с различно мислене.

От другата страна е корпоративно-олигархичния модел, който се е слял с държавата по всички нива с единствената цел да изсмуква всичко, което му се изпречи пред пътя – бюджетни средства, еврофондове, спестявания и работещи бизнеси. Модел, който вместо да създава икономика на знанието, създава безпросветна нищета. Модел, който вместо благоденствие, генерира самовъзпроизвеждаща се бедност посредством подмяна на темите и приоритетите в публичното пространство чрез своя монопол върху информацията, ограбването на образование, здравеопазване и всеки един друг важен сектор и непрекъснатите опити за контрол над тези, които са против.

Парадоксално, вторият модел – на липсата на морал и срам, на безмилостния грабеж, на липсата на честна конкуренция е донесъл на групата „инвеститори“ в него 10 пъти повече пари. Вероятно солидна част са заминали по различни направления – институции, партии, медии, защото няма власт от трите ни по Конституция, която да не е част от играта, но сумата е огромна по всички възможни стандарти.

Колко да е парадоксално обаче? България е подложена на циклично ограбване, затънала в собствените си амнезия и безхаберие, а ние все още плащаме дълговете на Живковия режим и на Виденовото правителство. Химнът на 90те години възпяваше пирамидите и фараоните, а спестяванията на хората и заемите на държавата се превърнаха в „куче влачи рейс“. Лесното е предпочитано, защото успехът идва бързо, наказания няма, а бандидитзмът е героизиран в лицето на добрия бай Тошо, невинния Виденов и добрите мутри и ченгета на прехода. Загубите са покрити, всичко е пито-платено и добре забравено, защото мнозина нямат интерес да се търси възмездие и да се припомня случилото се. А и нали парите ги печата държавата, какво значение има къде потъват?

Все още даже не знаем колко ще платим за грабежа през КТБ – дали по 2000 лева от работещ човек или повече, но е факт, че тези 4 милиарда бяха пари, които трябваше да помогнат за бързи реформи в здравеопазването, пенсионната система, армията, за да сме образовани, конкурентни и да ни помогнат да наваксаме откраднатите ни 45 + 25 години растеж. Години, въпреки които много хора успяваха честно и с труд.

Днес сме на кръстопът и сега големият въпрос е как ще продължим – дали ще има нова схема „КТБ“, дали ще имаме Техпарк, пълен с компании като „Телерик“ или техпаркът ни ще стане техпаркинг за корпулентни лафки. А обществото трябва да реши за себе си кое е българския успех и как ще работи за него.