This is why we can’t have nice things

През последните дни в публичното пространство се размятат умопомрачителни суми в стотици милиони за нещо, което не знаем дали съществува и дали изобщо някога ще съществува. Всъщност, дори не знаем за какво става въпрос, освен, че някой, някога е поел ангажимент (едва ли безвъзмездно) за нещо, което трябва да платим от собствените си джобове, без да видим каквато и да е изгода от това.

Още по-интересно е, че подобни огромни суми като за малката ни и не особоно богата държава преминават шеметно все така през джобовете ни на съвестни данъкоплатци, през годините ни съзнателен живот и през възможността ни за един по-качествен живот, без реално да си даваме сметка за огромните загуби, които търпим като здраве, образование, сигурност и благосъстояние.

Тези дни Народното Събрание гласува пореден заем, с който да се покрие почти 1 милиард и половина в лева за въпросните реактори за АЕЦ Белене, които никой не е виждал. Общо загубите за България от нещото „Белене“ се оценяват на почти 3 милиарда лева. Преди две години фалира КТБ, а загубите от този предизвикан крах се оценяват на почти 5 милиарда лева. През 1989 България влезе в прекрасния нов свят с 10 милиарда щатски долара външен дълг, около 25 милиарда лева вътрешен дълг и официален фалит, единствения сред страните от Източния Блок, като външния дълг изплатихме окончателно едва през 2015 година. До тук грубо минусите за българските граждани се измарват в десетки милиарди. Абсолютно зашеметяваща сума.

Изобщо няма и да споменавам банковите фалити от средата на 90те, всичките малки и големи корупционни схеми, престъпната в голямата си част приватизация и откровено кокошкарски кражби като плащането на охраната на лица като Пеевски и Доган, които могат да си позволят това (но явно продължават да живеят според принципа „авантата си е жива печалба“).

За всичко споменато по-горе осъдени няма. Виновен е „някой там“, особено когато трябва да се гласуват заеми под натиск или да се хвърля предизборен прах, но като цяло вината и нейният носител са някаква абстракция, удобно използвана отново за нечисти цели. Всички много добре знаят кои са архитектите на прибирането на голяма част от външния дълг, натрупан преди 1989 година, кои са архитектите на големите банковите фалити и кредитните милионери, на фалита на КТБ и на „Големия шлем“, който ни оставя обречени да плащаме отново, поколение след поколение милиарди, докато се чудим защо някъде им се получава по-добре. Но понеже вината е толкова размита и прехвърлена на всякакви митични и полу-митични същества като Ран, Ът, Сорос и демокрацията, малцина търсят истината и справедливо правосъдие.

И в същото време, в държавата на кредитните милионери и милиардери имаме „Фонд за лечение на деца в чужбина“. Фонд, какъвто няма в никоя друга цивилизована държава, и то защото не можем да лекуваме тези деца сами. За десетки години така и не се намериха достатъчно средства, за да могат да се лекуват даже не толкова редки заболявания. И ако за децата има „фонд“, то за възрастните положението е страшно – последният пристан са кампании за набиране на средства, на които помагаме когато и с каквото можем. А ректорът на водещия медицински университет в България прехвърля средства отново към същите алчни обръчи, вместо те да отиват за нова наука.

Същото важи за инфраструктурата, където една магистрала се строи по 40-50 години, половината пътища отдавна вече са на дупки, за образованието с разпадащите се училища без никакви модерни технологии, и дори за отбраната, където трябва да се молим за помощ, защото милиардите за самолети са отишли в нечий джоб. Надяваме се някой да ни подари двигател трета употреба, модерно онко оборудване за болниците или таблети за училищата. Неща, които можем да си купим сами, но сме безкрайно, безнадеждно изостанали. Не спрямо другите, а спрямо себе си в един друг възможен живот.

Мнозина ще кажат, че не е работа на държавата да дава за всичко това. Факт, на държавата не само не ѝ е работа, но тя и не дава. Даваме ние, с очакването, че държавата ще управлява тези средства с грижата на добър стопанин, а ако не успее – ще има отговорни за това. Даваме, защото като общество сме приели, че някои неща като тежки и редки заболявания няма как да се лекуват без общо съдействие и че други неща, като изстребители например, са ни нужни и няма как всеки да си държи по един в задния двор. Даваме и с мисълта, че при добро управление данъците могат да намалеят и че частното здравеопазване или образование също ще помогнат да има по-малко хора, които умират от лечими заболявания през 21 век. Само дето няма как частните начинания да процъфтяват в бедна държава, освен ако това не се случва пак по онзи начин – със субсидии за лимузини, далавери и милиарди за ядрени чайници.

Но понеже като всичко останало правосъдната система също не работи, а тези, които дирижират десетилетното източване дирижират не само нея, но и общественото мнение през мрежата си от информационни канали и канални хора, няма да има наказани и няма да има край. Обречени сме завинаги да плащаме за нечий въздух под налягане, а не за собственото си благосъстояние.

Затова не можем да имаме хубави неща*.

This is why we can’t have nice things е мем, много подходящ за ситуацията с нашите хвърчащи милиарди.

Ефектът от оставката на Веселин Вучков

Оставката на Веселин Вучков е изключително лош сигнал, който ще срине и без това крехкото доверие в кабинета, пострадало от непрозрачното теглене на заем, действията на минстри като Горанов и Рашидов и засега неслучващите се реформи. Министърът, който беше свеж полъх на адекватност, модерност и липса на репресия след личности като Румен Петков, Михаил Миков, Цветан Цветанов и Цветлин Йовчев чрез достойната си постъпка показа, че пред опитите за промяна на системата е поставена стена, но този знак беше заглушен и смазан от истерия, лъжи и противоречия.

Няколко са проблемите, които избиха над повърхността през вчерашния ден, и нито един от тях не е за пренебрегване.

Потвърждават се съмненията, които мнозина граждани имаха още при формирането на коалиционното правителство, че ГЕРБ не са се отървали от зависимостите си от олигархичния октопод, който задушава държавата. След над година протести срещу модела #КОЙ и още над 100 дни компромиси с какво ли не стана пределно ясно, че няма нито политическа воля, нито дори желание за събаряне на модела от страна на най-големия коалиционен партньор, а някои представители на РБ по никакъв начин не отговарят на очакванията на избирателите си.

От много действия, включително в сферата на сигурността,  правосъдието и изграждането на големи инфраструктурни обекти като Северната тангента основните облагодетелствани са ДПС и фирми от техния кръг, близки до кръга Доган-Пеевски, а неформалната коалиция между ГЕРБ и ДПС е прикрита зад евфемизми като „плаващо мнозинство по целесъобразност“.

С приемането на оставката на ключов като ресор министър, само за да се запазят фигури, близки до престъпното и репресивно управление на кабинета „Орешарски“ Борисов дава заявка, че реформи няма да има или пък ще има „реформи“ както и когато той ги вижда. Сигналите за това се появиха преди месеци, като все пак имаше надежда, че заявеното желание за нов начин на работа, разумните хора в правителството и в парламента и крайната нужда от промяна все пак ще доведат до някакъв обрат.

Пълна неадекватност от страна на премиер и двама вицепремиери. За съжаление на върха на държавата има хора, които явно или не знаят за какво са там, или имат втори дневен ред, различен от този на избирателите и обществото като цяло. Нацупената реакция на Борисов, плод на огромно его, избила в „най-важния ми ден“ единствено идва да ни покаже, че нямаме Борисов 2.0 и досегашното му въздаржание от обидна реч, неадекватни постъпки и хюбрис е към своя край. Най-важният ден, в който идва директорът на ФБР би трябвало да е от значение за цялата държава, която все още е притискана икономически от организираната престъпност, а не само за един. Усещането, че отново имаме насреща си човек, който не осъзнава ролята си като премиер – да служи, а не да му служат се завръща с пълна сила, за съжаление.

В добавка към Борисов отново стана ясно, че вицепремиерът Меглена Кунева освен, че не в състояние да има мнение, откровено лъже, като нарича „лични причини“ обоснованата мотивация на Веселин Вучков, без дори да си даде сметка, че обществото ще види стенограмата от заседанието на МС няколко часа по-късно.

И разбира се, черешката на тортата бе появата на другия вицепремиер Румяна Бъчварова, която в национален ефир си позволи да прави внушения за някакво влияние, волно ли, неволно ли над Веселин Вучков, с което остави усещането, че крадецът вика „дръжте крадеца“. Поведение, което видяхме от Валерия Велева, Бриго Аспарухов и други, познати с обслужването си на престъпни кръгове, но неподходящо за вицепремиер на държава от ЕС. Подобни внушения в момент, в който излизат сигнали за зависимости между тайни служби, бившата ДС, кръгове около Мултигруп, Пеевски и Доган са добре дошли за споменатите, но пък оставят много лошо усещане в хората, които искат незабавни реформи и промени на модела.

Шумът в ефира пък допълнително обърква голяма част от гражданите, които поради едни или други причини не са навътре в случващото се, не разбират нуждата от реформи, не получават адекватна информация от масово зависимите медии и поради тази причина трудно ги подкрепят.

От тук насетне, при ясно заявено желание на Веселин Вучков, че няма да се върне на поста правителството и управляващото мнозинство нямат много полезни ходове, за да възстановят загубеното доверие, което би им дало въздух за провеждане на заявените политики и реформи. Незабавната смяна на Писанчев и Лазаров са първата стъпка, но това, което обществото трябва да види веднага след това е задействана съдебна реформа, ефективна борба с корупцията във всички сфери, особено в МВР и прокуратурата, прозрачност, включително за теглените заеми, прекратяване на източването на държавни и общински средства през различни схеми, прекратяване на репресиите над граждани, истината за „Червеи“ и следенето на протестите през 2013 и разбиване на монополите на мафията.

Естествено, добре е управляващите също така да си дадат сметка, че живеят през 2015 година в Европа и че управляват хора, често доста по-учени, по-пътували и повече работили от тях. Уважително отношение към избирателите е нещо, на което трябва да се научат, за да продължат да заемат постове и да получават заплата като служители на обществото.

Морал контрабанда

btk (1)

От няколко дни София (а вероятно и не само) е залята от реклами от всякакъв вид, част от кампания против потреблението на контрабандни цигари, подкрепена от “Булгартабак Холдинг” АД в партньорство с Министерство на финансите, Агенция “Митници”, “Национална асоциация на тютюнопроизводителите 2010” и “Асоциация на производителите на ориенталски тютюни”.

Образите, внушенията и самата същност на тази кампания са грешни на всички възможни нива и абсолютен цинизъм спрямо гражданите на държавата, независимо дали купуват или не контрабандни стоки (което вероятно всички правим неволно я в „Плод и зеленчука“, я в магазина за дрехи предвид чадъра над крупни контрабандисти, което е повод за коментари само когато някоя партия се озове в опозиция). Проблемите са многоизмерни и засягат много и различни аспекти на функционирането на държавата и живота ни:

1. Сама по себе си рекламата на цигари изобщо не би трябвало да присъства в общественото пространство през 2015 година. Обществените средства и подкрепа, така щедро предоставени за кампанията от правителството в лицето на Министерство на финансите би трябвало да бъдат насочени към кампании за непушене, инициативи за здравословен начин на живот и така силно липсващите съоръжения за любителски спорт в града. Поради усиления лобизъм и близкитe до всяка власт производители и дистрибутори България така и не успява да еволюира до степен, в която рекламите са забранени напълно, а нарушаването на забраните се санкционира. Да не забравяме също, че една от причините УЕФА да не даде на България домакинство за Евро 2020 е точно „отношението към цигарите“, което е показателно пък къде се намираме ние цивилизационно.

btk (4)

2. Изображения на бебешки колички, майки и загатнати бебета – това по всякакви критерии е най-скандалното в цялата кампания. Всяка асоциация на бременност, деца и родителство с цигари и пушене е абсолютно недупостима, независимо дали на плаката пише нещо за приходи в бюджета за детски градини или за ползите от разходките на чист въздух. Позитивният образ на майчинството в кампания за купуване на цигари, за каквото всъщност става въпрос е повод за съдебни дела и анти-награда за креативния екип зад идеята (вероятно „Сода Комюникейшънс“).

btk (2)

3. Внушенията, че родителите ни са бедни, защото някой (ние) купува контрабандни цигари е грозна и цинична манипулация точно от хора, които пряко или косвено са свързани с поредния огромен финансов фалит и бъдещите задължения на всеки един данъкоплатец към дупката, останала от колапса на КТБ. Родителите ни, а вероятно и ние няма да получим нито заслужени пенсии, нито адекватно здравеопазване, нито сигурност заради заемите на управлението на Тодор Живков, кризата при Виденов, последиците от Тройната коалиция и всякакво друго умишлено източване, некадърно управление и отказ от реформи. Цинично е, защото ние освен, че работим, за да плащаме пенсиите на тези преди нас, помагаме на родителите си и се опитваме да запушим дупките в пенсионната система без особен успех, саботирани от всички страни.

4. Контрабанда и организирана престъпност – внушението, че който пуши контрабандни цигари подпомага трафика на хора, оръжия и наркотици е несъстоятелно, при условие, че тези бизнеси се ползват с политически чадър още от времето на социализма и всяка власт се възползва от тях по възможно най-добрия за нея начин. Нежеланието и неспособността на съответните органи и институции да се справят с организираната престъпност, липсата на върховенство на закона и симбиозата власт-мафия не може и няма как да са отговорност само на купуващия контрабандни цигари. Разбира се, няма как потребяващият контрабандни стоки да бъде извинен (но пък го разбирам), но измиването на ръцете за пореден път от страна на тези, на които плащаме, за да си вършат работата просто няма как да мине.

5. Събираемостта на всякакви дължими към бюджета суми е огромен проблем в България, но тук отново се връщаме към неспособността на органите да си свършат работата. Изтичането от всякакви дупки и схеми на бюджетни средства също е друг проблем, който остава нерешен от много години. Ако нещо не работи, то се променя, реформира или закрива, а соченето на виновни е тактика, която работи в краткосрочен план, но нито печели избори, нито води до просперитет.

6. „Булгартабак“, който сигурно не е на Пеевски, съвсем случайно организира кампания задно с Министерство на финансите и Агенция „Митници“. Правителствената подкрепа за бизнеса на модела #КОЙ е абсолютна подигравка с всички, които вече почти две години се борят за премахването на корпоративно-политическото чудовище, което задушава държавата. Рекламите са демонстрация на арогантно чувство за безнаказаност, недосегаемост и всевластие, което заедно с всички горе-описани послания оставят много лош вкус в устата. Като от кофти цигара, ама по-зле.

След масирано промиване на мозъци и удавени в информация несъмнено накрая трябва да си помислим, че ние сме виновни за това да има организирана престъпност, да няма детски градини, пенсиите да са ниски и изобщо – за всичко, което не е наред в България, а потреблението на стоки и услуги от лафките на мафията са единствения начин нещата да вървят.

Пушете каквото искате, хора, а най-добре не пушете. А останалото трябва да върви с лепенка „Не потребявайте морал контрабанда, вреден е за всички“.

–––––––

Снимките са събрани в социалните мрежи, моля ако някой е автор да ми пише, за да го отбележа.

2014

2013 2012 2011 2010 2009

Дойде време за традиционния обзор на една година, през която се разпаднаха илюзиите, че промяната ще дойде рязко, а критичната обществена маса ще доведе до разчистване на съдебната система, държавното и общинско управление, икономиката и медиите от зависимости и взаимосвързаност.

През тази година писах много по-малко, от една страна заради повече лични неща, но от друга, по-важната – заради усещането, че вече всичко е казано, изписано и анализирано многократно. Трудно е в блато, в което всичко едва-едва помръдва, непрекъснато да се раждат обществено-значими и новаторски тези и решения. Едва ли има нещо, което вече да не съм написала за старите нови управляващи ГЕРБ, за поддържаните от Кремъл националистически формации, за ДПС, БСП и кризата при основните човешки права.

По света: все по-задълбочаващи се регионални кризи, които заплашват глобалния ред. Годината може да се синтезира в Ислямска република, тероризъм, разпад на държавността в Близкия Изток, Путин, Крим, диктатура, радикализация, миграция, бедност, протести, ебола. Краят на историята така и не се случи, за сметка на това наблюдаваме началото на нов свят, в който Фукуяма всеки ден за назидание ще яде по едно копие от  „Краят на историята и последният човек“. Все пак има и позитивни сигнали като възстановяването на икономиката в някои части от света, връщането на интереса и финансирането към космическите изследвания и пътешествия, падането на цената на петрола и някакви надежди, че имперските амбиции на Путин ще бъдат смачкани както отвън, така и отвътре.

В България: случи се дългоочакваната оставка на правителството на Орешарски, която въпреки, че се приписва на невидимата ръка на ДПС и Доган, нямаше да се случи без безпрецедентните по своята продължителност протести. Взирането във всеки ход и противопоставянето на нередностите наруши комфорта на олигархо-мафията, които се опитват всячески да задържат и укрепят позициите си, което стана видно и в действията на служебното правителство и второто правителство на Бойко Борисов.

През 2014 фалира не неочаквано КТБ, което доведе до трусове във финасовата стабилност на държавата, която и без това беше на командно дишане. Съчетанието на тези и други фактори донесоха на българия „джънк“ рейтинг, а зейналата многомилиардна дупка ще изплащаме десетки години.

Други важни събития и явления през годината са спирането на Южен Поток, връщането на десните (условно) партии в парламента и управлението, продължаващите скандали в съдебната система, които отдавна излязоха от границите на балканската ни държава и задълбочаващото се междуетническо напрежение, удобно подклаждано от медии, обществени фигури и най-вече партии, които често работят в синхрон. За съжаление, ако духът излезе от бутилката, последиците ще са огромни, жестоки и неуправляеми.

Блогове: 2013 година върна блоговете в информационната среда заедно с избухването на обществено недоволство, катализирано от избора на Пеевски за шеф на ДАНС. 2014 обаче не беше толкова силна, което се случва някак естествено заедно с апатията и разочарованието, които постепенно заемат мястото на бунта и желанието за промяна.

Медии: за съжаление малкото нормални медии не успяха да са на висотата на също толкова неголямата група хора, които имат желание България да е една нормална, развита и западна държава. Общото ниско ниво създава ниски очаквания, и вместо добрите да дърпат качеството нагоре, се случва точно обратното. Не бива да пропускаме и скритата кремълска пропаганда, която като бавна отрова прониква в цялото общество и подменя базисното разбиране за добро, зло, фашизъм, либерализъм, дясно, ляво, наука и човечност.

Разочарование на годината: все по-голямата обществена толерантност към тежките престъпления, липсата на морал, насилието и омразата. Разбрахме отново, че има човеци и човеци и че прословутата българска толерантност е мит, умрял в Розово. За това можем да благодарим на медиите на Пеевски, партиите и също така на прословутата българска липса на критично мислене, за която пък можем да благодарим на останалата ни от соца неадекватна образовоталена система.

Epic FAIL: приемането на поправката в пенсионния модел, касаеща избора на фонд или по-точно липсата на такъв. Но не закрепостяването към НОИ и предвидения еднократен избор, нито скритата национализация на лични спестявания са толкова скандални (а те са изключително ретроградни по своя характер), колкото откритата коалиция ГЕРБ-ДПС, явното обслужване на интересите на малка група хора, погазването на коалицинното споразумение и министрите – частна собственост. Всичко, срещу което протестирахме от 14ти юни 2013 година насам.

Бонус Epic FAIL: казусът Белведере. За съжаление нито е първия, нито е последния случай по отработената схема, но пък е удивителна наглостта и арогантността, която те кара да си мислиш, че можеш да отнемеш дъщерна компания на голяма международна корпорация.

Бонус Epic FAIL 2: изчезналите уж случайно тефтерчета на Филип Златанов и подправените явно в прокуратурата инициали Д.П. 10 трябваше да стане символ на нова вълна протести, но за съжаление това не се случи.

Дума на годината: компромис. Компромисът е това, заради което мнозина се съгласихме на абсурдната коалиция, в която влизат ГЕРБ, РБ, АБВ и ПФ. Това, което очакваме в замяна е съдебна реформа като минимум, изваждане на мафията от държавата и икономиката, подобряване на бизнес климата, икономически растеж, реформа в здравеопазването, пенсионната система и образованието, адекватна политика към малцинствата и цялостна нормализация. Цената е много висока и се надяваме да си заслужава.

Книги, филми и музика: тази година четох повече научни издания и нехудожествена литература, но пък преоткрих Тери Пратчет и Роджър Зелазни. Филми и сериали – много малко, за сметка на четенето, но не мога да пропусна Orange is The New Black, Penny Dreadful и True Detective при сериалите и The Grand Budapest Hotel и Fed Up при пълнометражните. Музиката – италианският мини албум на Róisín Murphy, автентична италианска естрада, стар соул и джаз.

Аз: започнах да спортувам за първи път от много години насам. Всичко останало е в рамките на нормалното, с мечти за средиземноморски острови.

skopelos-1

Преходът

Датата 10ти ноември обикновено е повод за противопоставяне на различните гледни точки за наследството ни от режима на БКП. През последните години става все по-трудно да провеждаме смислени дебати, дали поради масово промиване на мозъците, обществената амнезия, умишленото замазване на истината и вината на хора, които и тогава, и сега заемат важни за обществото позиции или просто заради натрупаната от трудните години горчилка.

Трудно е и защото срещу разумните позиции се поставя моралния релативизъм, а той е най-силния враг на критичността (ще цитирам Никола Пенев: „Предлагам 10 ноември да се обяви за празник на моралния релативизъм. И по телевизията да се пускат изключително и само спомени на хора, които едновременно жалят по „големия митинг на 7.6.90“ и казват неща като „но все пак при комунизма имаше усещане за справедливост“. Интелектуалецът на прехода е невъзпят герой. Той хем искаше вносни цигари и бонбонки тиктак, хем е недоволен от крайния резултат, хем се брои лидер на общественото мнение, хем не чувства никаква лична отговорност за недослучилата се промяна.“).

Все пак 25 години по-късно, когато наближавам 40те ми се иска да поговорим не за това, което получихме въпреки всичко на 10ти ноември и което поне за мен изобщо не може да бъде предмет на дискусия – свободата да говорим, да се сдружаваме, да пътуваме, да сме тези, които сме наистина, а за прехода. По-голямата част от животът ми е минал през това междувремие, което всъщност все повече придобива митичните измерения на соца. Истината за случилото се е трудна за намиране, а спомените – все по-замъглени. И механизмите за моделиране на обществената памет са абсолютно същите, които моделират спомените за диктатурата на БКП, защото много често тези, които искат да забравим престъпленията на соца са същите, които искат да забравим престъпленията на пост-соца.

25 години са много време. 25 години е повече от половината от социалистическата власт, 25 години е 2/3 от живота ми дотук, за 25 години имам 19 години трудов стаж, за 25 години учавствах в свалянето на 3 правителства, в протестите срещу още толкова, в ефективна стачка, в учредяването на партия и НПОта и в организацията на няколко парада. 25 години е време, в което се родиха, пораснаха и вече работят поколения съвсем различни хора, 25 години е период, в който технологиите завладяха целия ни живот, 25 години е време, в което цели държави са се вдигали от пепелищата на пълната разруха и са създавали чудеса.

Какво са тези 25 години за нас? През последната година все повече хора разбраха, че пред нас има кръстопът и ние трябва да решим по кой път да поемем – изчистване, нормализация и европейско бъдеще срещу мафиотско-азиатска държавност и полу-средновековно бъдеще. Отговорът сякаш е естествен, но ние така и не успяваме да вземем решение. Има въпроси, разговори, теми, които е важно да разровим, изговорим и оценим, за да можем да продължим напред.

Може би е твърде много да искам преходът да влезе в учебните програми, след като дори периода 1944-1989 не е адекватно застъпен, но мога поне да искам да се потърси истината за тези 25 години. Да се отдели реалното от мита, за да можем да изградим отново моралния фундамент, така необходим за функционирането на държавата ни.

Искам да си отговорим на много въпроси: все пак, добър или лош е този преход? Какво ни донесе и какво ни отне? Дали спечелихме като общество от него или изгубихме? Дали е свършил и ако не, кога ще свърши? Кои са обществено значимите събития и фигури, какви са тяхната рола и наследство, кои са предпоставките и кои препятствията пред нормализацията на икономиката, обществените отношения, образованието и какво ли още не? Кое ни кара да повтаряме едни и същи грешки до болка и банковите източвания да са циклични, а едни и същи бандити да се завръщат всеки път в нова премяна? Защо за едно съвсем младо поколение Васил Илиев е герой и все по-малко хора помнят кражбите, убийствата, изнудването и страха? Защо Жан Виденов е същия добър и невиновен човечец като Тодор Живков, а влизането ни в ЕС вече е проблем? Защо не се случи лустрацията? Кой се обладетелства? Кой е виновен, за да ни е толкова трудно? Какво да направим, за да наваксаме?

Въпросите са много и повечето имат еднозначни отговори за мен. Трудно е да се упражняваш на релативизъм, когато си преболедувал, изстудувал, изгладувал, изработил и изстрадал правото си да бъдеш свободен, да не бъдеш грабен, лъган и мачкан. За тези 25 години многократно съжалявах, че не заминах през 1994, 1998 и дори 2013 като мнозина от моите връстници, съученици и приятели. Трудно е да погледнеш без гняв и болка към пътя на майка си, която се лишаваше от всичко, за да завършиш, работеше на 3 места, за да можеш да ходиш на уроци по езици, научи те да се бориш, протестираш и търсиш истината и която след толкова години все още вярва, че днес е много по-добре от 89та, въпреки всичко, през което премина. Аз обаче искам възмездие. Обиковено, прозаично, съдебно възмездие. Искам и бързо да променя нещата, за да може тя да има достойни години пред себе си.

Често се питам – заслужаваше ли си? Трябваше ли всеки път да тръгвам с нова надежда и всеки път на всяка стъпка напред, да правя една назад? Да, вярвам, че трябваше. За тези 25 години имам поне още толкова пред себе си, както и шансът да оправим недовършеното и знам, че няма да спра да опитвам. Но не трябва да забравяме да говорим за истината, защото демоните, които тровеха общественото пространство, спираха усилията ни и подменяха бъдещето ни още са тук и само чрез непрекъснатото повтаряне на истината ще успеем да се преборим.

Българският успех

През последните дни България е под знака на две суми – 263 милиона долара и 4.2 милиарда лева.

406 000 000 лева от продажбата на българската компания „Телерик“ на чуждестранна IT компания и 4 200 000 000 лева, липсващи от Корпоративна Търговска Банка.

„Телерик“ е на 12 години, горе-долу 12 години са изминали от времето, когато моделът КТБ – Пеевски започна своя възход при правителството на НДСВ, за да приключи печално през 2014 година. Същата, в която едни умни и предприемчиви българи продадоха успешната си компания, за да продължат най-вероятно с разработката и инвестициите в иновативни продукти.

Две български истории за успех. Или по-скоро за двете измерения на успеха в България.

От една страна имаме дългогодишен труд, инвестиции, иновации, нови работни места, създаване на знания и умения, визия и продукти на световно ниво. Станахме свидетели на резултатите от всичко това – разрастването на „Телерик“, създаването на офиси в други държави, на академията и на млади хора с различно мислене.

От другата страна е корпоративно-олигархичния модел, който се е слял с държавата по всички нива с единствената цел да изсмуква всичко, което му се изпречи пред пътя – бюджетни средства, еврофондове, спестявания и работещи бизнеси. Модел, който вместо да създава икономика на знанието, създава безпросветна нищета. Модел, който вместо благоденствие, генерира самовъзпроизвеждаща се бедност посредством подмяна на темите и приоритетите в публичното пространство чрез своя монопол върху информацията, ограбването на образование, здравеопазване и всеки един друг важен сектор и непрекъснатите опити за контрол над тези, които са против.

Парадоксално, вторият модел – на липсата на морал и срам, на безмилостния грабеж, на липсата на честна конкуренция е донесъл на групата „инвеститори“ в него 10 пъти повече пари. Вероятно солидна част са заминали по различни направления – институции, партии, медии, защото няма власт от трите ни по Конституция, която да не е част от играта, но сумата е огромна по всички възможни стандарти.

Колко да е парадоксално обаче? България е подложена на циклично ограбване, затънала в собствените си амнезия и безхаберие, а ние все още плащаме дълговете на Живковия режим и на Виденовото правителство. Химнът на 90те години възпяваше пирамидите и фараоните, а спестяванията на хората и заемите на държавата се превърнаха в „куче влачи рейс“. Лесното е предпочитано, защото успехът идва бързо, наказания няма, а бандидитзмът е героизиран в лицето на добрия бай Тошо, невинния Виденов и добрите мутри и ченгета на прехода. Загубите са покрити, всичко е пито-платено и добре забравено, защото мнозина нямат интерес да се търси възмездие и да се припомня случилото се. А и нали парите ги печата държавата, какво значение има къде потъват?

Все още даже не знаем колко ще платим за грабежа през КТБ – дали по 2000 лева от работещ човек или повече, но е факт, че тези 4 милиарда бяха пари, които трябваше да помогнат за бързи реформи в здравеопазването, пенсионната система, армията, за да сме образовани, конкурентни и да ни помогнат да наваксаме откраднатите ни 45 + 25 години растеж. Години, въпреки които много хора успяваха честно и с труд.

Днес сме на кръстопът и сега големият въпрос е как ще продължим – дали ще има нова схема „КТБ“, дали ще имаме Техпарк, пълен с компании като „Телерик“ или техпаркът ни ще стане техпаркинг за корпулентни лафки. А обществото трябва да реши за себе си кое е българския успех и как ще работи за него.

14.06.2014 – време е да сложим точка

protesti

Точно преди 1 година се случи нещо, което смятахме за немислимо – престъпно-олигархичните кръгове се опитаха да излязат изцяло на светло, да станат официалното лице на властта, да заемат властови позиции, чрез които да вземат директно и без посредник управленски решения и да заменят бъдещето ни с тяхното разбиране за това кой и как трябва да живее.

Точно преди една година Делян Пеевски беше избран от 42-рото Народно събрание за председател на ДАНС, и тогава си мислехме, че това е дъното и няма накъде. Но колко много се лъжехме.

За тази една година протестирахме много – кога повече, кога по-малко, разделяха ни, биха ни, говорехме, викахме, присмиваха ни се, лъгаха, предаваха национални интереси, продаваха бъдещето, плакахме, приятели заминаваха, вярвахме, страдахме, търсихме изход, караха да ни мразят, мечтаехме и не се предавахме.

За тази една година управлението окончателно се сгромоляса, след като се опита отново да си купи избори, мафиотските кръгове влязоха в открита война, а шайка негодници се опитват и днес да запазят на всяка цена себе си и жалката си липса на топки.

Време е да сложим точка.