Системата е Халифакс

В първата седмица от работата на 43тото Народно Събрание и почти месец след парламентарните избори изглежда, че политическата криза е все така в самото си начало, а воля за решаването ѝ не само, че няма, но като че ли почти цялата властова прослойка се е фокусирала върху хвърлянето на прах и замитането на следите от това, което според мен скоро ще бъде наричано „обира на века“ – казуса КТБ.

Привидно хаотичният фарс, който създава у гражданите усещането за пълна лудница, всъщност е една добре режисирана пиеса, в която всеки има своята роля, а малкото нормални изглеждат не на място и не навреме, а репликите им изобщо не пасват на сценария. Представления като купона на ПИК, който събра на едно място Пеевски, главния прокурор, представители на всички партии, голяма част от медиите и други представители на институциите (няма да слагам линк, но информация може да се намери) само доказват, че това, което виждаме, не е това, което реално се случва, а зад гърба ни продължават да се извършват тежки престъпления.

Какво имаме на сцената?

ГЕРБ – привидните усилия на ГЕРБ да успеят да създадат реформистки кабинет издишат, особено в последните дни, след като заложения капан с „правителството на мнозинството“ в началото не успя да мине. Ни в клин, ни в ръкав в България кацна Жозеф Дол, след което Борисов и подопечните му внезапно преоткриха евроатлантическата си ориентация, която липсваше по казуси като Южен Поток, позицията на министър Шаламанов за Русия и други тежки теми. Целта? Замазване на ситуацията с КТБ, а след това ако ще и нови избори да има, Борисов така или иначе се изпусна, че мисли в посока кандидатиране за президент.

Интересното е, че единственият разумен вариант за програмно правителство изобщо липсва от картинката.

ДПС – освен, че стои зад идеята за правителство на малцинството, ДПС умело дърпа етническата карта, което е добра подготовка за едни скорошни избори. Освен всичко останало, това придава повече тежест на 2те националистически партии в парламента, отколкото имат. За съжаление, съвсем откритото предкулисие не е припознавано като такова от голяма част от електората, вероятно заради монопола му върху информацията и усилената пропаганда, която като криво огледало прави лошите добри, а добрите – лоши.

Атака – народните представители от партията успяха за първите няколко дни от работата на НС да залеят деловодството и общественото пространство с десетки законови поправки, коя от коя по-безумна. Ходът им обаче е добър, тъй като, освен че се отнема ресурс и се отклонява вниманието от важните проблеми, ги връща отново на терена като любимци на носталгично настроената към соца и СССР прослойка от населението.

ПФ – сбирщината от ченгета и откровени нацисти за съжаление изглежда най-разумния вариант за партньор на ГЕРБ и РБ в едно правителство, дори като негласен съдружник, което е колкото жалко, толкова и страшно. По всичко личи, че подобно споразумение ще има, което ще легитимира отново 1. присъствието на ДС агенти във властта и 2. ксенофобията, расизма и престъпленията от омраза.

БСП – партията ще е толкова добра опозиция, колкото ГЕРБ беше по времето на Орешарски, т.е. некадърна, с неумело прикрито участие в театъра и модела #КОЙ. Ако успеят да запазят вътрешните си проблеми извън публичното пространство, да си кротуват в парламента, така че отново да започнат да изглеждат като приемлива алтернатива и най-вече – да се правят, че нямат нищо общо със Сергей Станишев и половинката му Моника, като нищо могат да си повъзвърнат позициите на следващите избори.

АБВ и ББЦ – миманс, който добре обслужва различни интереси – олигархични, руски и вътрешно-парламентарни.

Реформаторският блок – най-вероятно Реформаторският блок ще влезе в капана „кабинет на малцинството“. Ще е необходима политическа виртуозност, за да могат да се направят реформи, да се върви към решение на проблема с КТБ, който не изисква загробване на пари на данъкоплатци, както и да не станат кабинетът и политиките му заложници на ДПС. Подкрепата от страна на ПФ е имиджова катастрофа, което добавено към неадекватното или нелоялно поведение на част от представителите на Блока е реален риск за загуба на електорат.

Народните представители – за по-малко от седмица народните представители успяха да сътворят в Бюджетната комисия с поправките в Закона за кредитните институции, които да задължат Българската народна банка да предприеме действия за оздравяване на банките, когато собствения им капитал стане отрицателна величина. Подобно начало с неформални коалиции ГЕРБ-ДПС и подобни е залог за липса на доверие, а това ще доведе до липса на подкрепа за важните решения. да не говорим, че ако подобни поправки минат, в дългосрочен план банковата система се подлага на нов риск от недобросъвестно управление.

Гражданите –  част от гражданите нехаят за случващото се, или не успяват да осъзнаят колко са тежки проблемите за решаване. На останалите ни се налага да коригираме и контролираме от самото начало всичко, което се случва.

 * „Системата е Халифакс“ е израз от българския разговорен език, който означава „всичко е в хаос“, „положението е извън контрол“ и „пълен ужас“.

Причини да гласувам

Никога не съм имала нужда от специална причина, за да гласувам. Имала съм нужда от много специална причина да не гласувам, каквато беше балотажът между Волен Сидеров и Георги Първанов на президентските избори през 2006 година, като това изключение опасно заплашва да се превърне в правило, а аз не искам да го позволя.

И не само, че нямам нужда от специална мотивация, за да дам гласа си, а напротив – смятам, че това е мое гражданско задължение, което мотивирано извършвам, по същия начин, както мотивирано се боря за гражданските си права. Гласуването в България не е задължително по закон, но това по никакъв начин не променя факта, че всеки един гражданин трябва да участва в управлението на държавата с всички позволени му от закона средства (Конституция на РБ, член 1.2 Цялата държавна власт произтича от народа. Тя се осъществява от него непосредствено и чрез органите, предвидени в тази Конституция). И никой не е казал, че това трябва да е лесно – били са необходими хилядолетия, за да стигнем до концепцията, че управлението идва от нас, а не от поставени от висши сили хора. Демокрацията е плуване срещу течението, трудното срещу привидно лесното, работа срещу отказ. Но аз не искам да я губя.

Извън написаното в основния ни закон, тежките тълкувания и сложните думи, всъщност най-важната причина да участваме е, защото трябва сами да се грижим за живота си. Както и за живота на тези, които обичаме и за общия си живот с тези, които ни заобикалят и с които трябва да делим един двор. Винаги идва ден, в който ние или някой, когото много обичаме се пенсионира, има сблъсък с правосъдието, влиза в болница, бива обран, чака за място в детска градина или просто иска да живее по-добре. И никой няма да дойде и да ни го даде наготово.

Истината е, че политиката не е това, което се случва по телевизора с участието на 300-400 човека и няколко зад тях, политиката е нашето ежедневие. Няма как ние да се разграничим от нея, нито от процесите, които я съставляват, защото те са начина по който работи или не работи системата – здравеопазване, образование, сигурност – нашите участие, натиск, контрол или пасивност са политиката, която определя как се случват нещата.

Политиката е начина, по който управляваме собствения си живот, доколкото може и това е много важно. Поне за мен е – искам да се чувствам сигурна за дома си, за семейството си, здравето си, старините си, да имам добра градска среда, нормална храна, запазена природа, нормален икономически климат, фундаментални човешки права и всичко останало. И искам да знам, че това не е изцяло извън моите ръце и в същото време е в някакъв баланс с желанията на още няколко милиона като мен.

Накарали са ни да вярваме, че „политиката“ са те – шайка бандюги, които се пощипват в парламента, докато решението мистично се взима някъде си и от нас нищо не зависи. Усещането за безнадежност и липса на сила се задълбочи с упоритото нежелание да се признаят грешка, неспособност за адекватно управление и държавна измяна, с пълното игнорирането на дълги и многолюдни протести и най-вече с тоталното изкривяване на истината, което стигна дотам упражняването на конституционни права да се нарича фашизъм, а фашизмът да се нарича национално-отговорно поведение.

Отговорно поведение, национално, квартално, семейно или каквото друго щете е да продължим да опитваме да накараме нещата да работят – с вот, с натиск, с протести. Другото води към ада.

И още няколко причини под линия (2 от точките са от мой стар пост, защото всеки път водим този дебат):

1. Макар и изборите да са за европейски, а не национален парламент, е важно какви партии и хора ще влязат от България в него. Тези наши представители ще участват във взимане на решения, касаещи бъдещето на съюза по принцип, общата търговска политика, управлението на бюджета, политиката към Русия и други неща, които ни касаят съвсем пряко. Тези хора ще са мое, наше лице в Европа и аз лично бих искала да направя всичко възможно да не се повтарят грандиозните гафове на Димитър Стоянов, нито хора като Делян Пеевски и лобистът Емил Радев да пренесат уж от мое име вредния си начин за правене на политика.

2. При по-висока избирателна активност се намалява тежестта на купения вот, а оттам и относителната тежест на престъпни групи в управлението, както и всичко останало, което произтича от това. Важно е също да изходим от презумпцията, че част от вота се купува от държава, чужда на съюза, която не прави това от най-добри намерения.

3. Участието в изборите е основно право и задължение на всеки един български гражданин. Чрез овластяването на народни представители ние управляваме, и понеже това не е цикличен процес веднъж на 4 години, трябва да избираме внимателно и непрекъснато да упражняваме полагащите ни се контролни функции и задължения. Ако не управляваме правилно, се чувстваме недоволни, прецакани и маловажни, съответно губим интерес към процеса, а самата система се изражда и вече не обслужва нас, а само група облагодетелствани лица.

4. Няма универсално и готово решение и това не трябва да ни фрустрира. Моят избор отговаря на моите семейство, образование, живот, доходи, сексуална ориентация и разбирания. Този мой избор се доближава максимално до пресечната точка на упоменатите фактори, и често ми се налага да правя нелеки компромиси с едно или друго. Когато претеглям опциите, обичам да мисля не само за мен и моя живот, но за това, което би било по-полезно и добро за държавата като цяло, колкото и да е трудно да се намери втора пресечна точка между толкова много интереси и нужди. Водещ фактор за мен си остават честността и доверието.

А на другия въпрос – „За кого?“ – мога само да перифразирам Теди Москов -българският избирател може сам избере, достатъчно е умен.

За държавника ли ме питате?

Точно преди година пуснах един текст, посветен на борбата за спасяване на българските евреи. Там цитирам Димитър Пешев, който въоръжен единствено с авторитета на институцията, която представлява (Народното събрание) заема твърда позиция и предприема бързи действия, защото „Моята човешка съвест и разбирането ми за тежките последици както за засегнатите лица, така и за политиката на страната сега и в бъдеще, не ми позволяваха да остана в бездействие. И аз за себе си реших да направя всичко, което е по силите ми, за да не се извърши това, което се възнамерява и което ще злепостави България пред света и ще лепне върху нея петно, което тя не заслужава“.

Това се случва на 10.03.1943 година.

На 10.03.2014 година Лютфи Местан, дългогодишен парламентарист, задава риторичния въпрос: „За държавника Пеевски ли ме питате?“.

Не, питаме за държавника Пешев. За парламентариста Пешев. За човека Пешев. За всеки един от останалите достойни мъже и жени, които са живели, а понякога и загивали със съзнанието, че да управляваш е да служиш, че да си политик е призвание, че да си държавник е дълг.

За Пеевски питаме риторично, точно както Местан. Защото Пеевски се превърна в една риторична фигура на последните 10 и още малко години. Риторичен успял мъж на 33, риторичен депутат, риторичен медиен могул, риторичен бизнесмен, риторичен държавник, риторичен човек – един епитом на погрома върху всичко нормално.

Мислех си, че дъното беше стигнато на 14 юни 2013 година, и оттам всичко ще тръгне нагоре, защото просто няма как, ние не сме такива хора и не можем да живеем така.

Днес отново съм с дълбокото усещане, че целият ансамбъл от предкулисие и поддържащи роли е достигнал точката на пречупване с отказа да изпълнява общоприетите ритуали, да използва инструментариум, символи, думи, жестове и всичко останало, което му придава легитимност. И мен ме е срам, въпреки че не трябва.

Сцената с пеперудите, пуснати като реклама на долнопробно реалити в Народното събрание с разрешението на председателя и депутати е най-откровеното и крещящо лице на този отказ. Сцена, в която търговците са в храма, а собственикът на телевизията притежава парламентаристите, правителството, институциите, бюджета и самата държава. Сцена, в която парламентът е принизен ритуално до лавка. Ритуален отказ от ритуалите и символите на демократичния и правов ред.

Дори БКП 45 години поддържаше фасадата на храма на демокрацията с всичките му прилежащи инструменти и сакрални практики, които придаваха легитимност на тази диктатура – избори, депутати, гласуване, пленарни сесии, костюми, вратовръзки и закони.

Точката е критична заради готовата да гръмне смес от управление, лишено от легитимност, огромната наглост на коалиционните партньори ДПС и БСП, партньорът в сянка Атака и липсващата опозиция, кражбите, корупцията, зависимата прокуратура, липсата на върховенство на закона, липсата на държавници, липсата на държавност, социалният разпад, бедността, риторичните фигури и най-вече заради прииждащата следваща вълна добре познати и полу-познати актьори, които са по-арогантни, по-прости, по-неуки и готови на всичко, за да минат на първа линия, да играят в А отбора и да грабят с пълни шепи години от живота ни.

Хора, за които демокрация, свобода, пазар, Европейски Съюз са някакви маркетингови похвати, които лесно могат да бъдат сменени с всичко друго, което продава – силна ръка, Евразия, различни, свои, наши, свещена война.

И който и демиург да си мисли, че марионетката не може да скъса конците, в момент, в който символът на държавността е обърнат на цирк, а развяването на знаме на чужда държава се е превърнало в норма и хиляди наплашени от Европата са готови да се втурнат към следващия спасител, Тато и брато и към следващата носталгично-популистка идея, в момент на смачкани и обругани символи държавата лесно може да тръгне по другия път. Ако изобщо на демиургът му дреме.

И тогава ще липсват и държавника, и институцията, и целия ѝ авторитет, които да пазят станалите ненужни български граждани.

Най-четеното за 2013

trend

По-долу следва списък с най-четеното през 2013 година в блога. Защо 20? Защото така правя и защото не съм пускала подобен списък от 2010 година. А защо изобщо го правя? Защото ми се стори важно да пакетирам историите и темите от тези така особени 12 месеца, които сякаш събраха в себе си няколко отделни епохи.

Освен всичко останало – протести, работа и много малко лично време, написах 45 текста, повечето по над 5000 знака. И не, никой не ми плаща да пиша, мразя ви безплатно, даже си плащам за това с време и пропуснати ползи.

1. България страшна приказка – страшната картина на хора, използвани като крепостни от една провалена власт.

2. Никога повече продукти на „Белла България“ – много стар пост, от януари 2007 година. Трафикът не изглежда случаен, като най-вероятно зад него стоят конкурентите на „Белла“ – „Камарко“, които възвърнаха позиции при това правителство. Героите от „Белла“ пък бяха близки с Мирослав Найденов и спретнаха акция „Дупетата“ срещу „Камарко“. Сред тези мафиотски войни е най-добре изцяло да избягваме продуктите и на двете компании, както и да си припомним какво друго лежи на съвестта на Венцислав Георгиев.

3. Писмо от една донякъде успяла жена на 37 – нещо като писмо до себе си по темата за успеха и неуспеха в двете паралелни държави, които живеем. И за обидата на моето поколение, което трябва да мери успеха си спрямо мафиоти и непотисти, при всичко, което ни костваше да постигнем все пак нещо.

4. Нещо много лошо се случва в България – тежката тема за расизма, хомофобията, ксенофобията, престъпленията от омраза, липсата на върховенство на закона и политическото инженерство на гърба на дискриминрани групи хора. Няма да пропусна да напомня, че в член 162 от НК признак „сексуалност“ няма.

5. 10 мита за протестите – първият от 3 текста, с които оборвам опорните точки на про-правителствената и про-олигархичната пропаганда, още преди да се досетим, че ни стрелят с „опорни точки“, а не просто така, от любов към дискусията. Разбира се, аргументите, разумът и възпитанието са слаби оръжия пред радио точки, програмирани с опорни точки.

6. Писмо до г-н Миков и олигархо-номенклатурата – с писма и без писма провокациите, довели до използване на полицейска сила продължиха, както и грозните лъжи. Междувременно заместникът на Миков изчезна.

7. Дъното? – текст от 14 юни, малко след новината за номинацията на Делян Пеевски. Оказа се, че това съвсем не е дъното, и че такова даже още не се вижда.

8. Още 10 мита за протестите – втори текст по темата за митовете, пардон, опорните точки срещу протестите. Към този момент, началото на юли, колективният разум зад опорните точки започва да се окопитва и да стреля не толкова напосоки.

9. Защо БСП не може да е алтернатива на ГЕРБ – един от малкото текстове отпреди протестите. Стана ясно защо БСП не може да е алтернатива на нищо, освен на Ал Кайда.

10. Най-бързият път към диктатурата е пътят на най-малкото съпротивление – текст по темата ГЕРБ, писан преди парламентарните избори през май. Не съм променила мнението си.

11. Знаеш, че с една власт е приключено, когато ѝ липсва основа от доверие и ценности, заради нередни избори и фундаментални грешки. Знаеш също, че е трудно да я бутнеш, колкото и да се клати, когато е обградена от стотици метри ограждения от хора и желязо. И когато вече няма разделение на властите.

12. По изхода на студентската стачка ще познаем кои сме и къде живеем – познахме, а и не беше трудно – живеем на едно доста лошо място. Горчилката от нападението над Софийския Университет и омразата, която се изсипа над децата остава. Очаквам скоро мразещите да заридаят за напускащата kleta majka balgariq млада кръв. Да, вероятно ще изтече и кръв, и мозък, и това ще е заради вас и тези, които ви притежават.

13. Не съм съгласна с избора на Сотир Цацаров за главен прокурор. Все така не съм, а използването на прокуратурата за роене на парламентарни групи и създаване на партии-клонинги само затвърждава мнението ми, че не съм избързала с оценка.

14. Протестите, подмяната и края на страха – за методите за подмяна на протестите – провокации, опорочаване, подмяна на протестиращи, както и за края на страха. Тук може би избързах, защото страхът така и не си тръгна, а наскоро появилите се снимки на лица от контрапротеста, участвали в началото на протеста са нагледно доказателство, че управляващи и задкулисие не се свенят да използват всякакви инструменти и методи. Въпросната госпожа си позволи да говори за „подмяна“, въпреки че сама тя е лице и еманация на подмяната.

15. Защото сме сводници и трафиканти на хора – за връзките на управляващите с организираната престъпност, и то най-тежката – трафикът на хора.

16. Какво следва от протестите? – много неща, като все още предстои да си върнем политиката и партийната система.

17. Протестите – митове и легенди, част 3 – част трета от спора с радио-опорните точки, към момента, в който бяха включени кемтрейли и други психотронни елементи. Би трябвало да е смешно, но всъщност не е.

18. Няма да забравим Пеевски – ами не, няма. Никога.

19. Порочният медиен модел – 5 минути срам и после нищо – още по темата за лъжите на ПР екипа на КТБ, медиите, ролята им за моделирането на общественото мнение в полза на малка група хора и защо някои хора избират доброволно петте минути срам.

20. Важно е да не мълчим – някои от най-използваните методи за подмяна и манипулация, които започнаха да обръщат играта през август. И нещата изобщо не са спрели, като към настоящия момент агресията и натискът са доста силни, което е нормално – страхливецът е нагъл, когато се усеща силен.

Това беше последното обобщение, време е за следващата година. Важно е да не мълчим и да не бездействаме, това не е битка, а война.

България страшна приказка

protest 20130816

Не, не искаме да живеем така. И сталинизъм не искаме. Автори на снимките Найо Тицин и Тихомира Методиева.

Докато вървях заедно с част от контрапротестиращите по „Аксаков“ (поради странно полицейско решение), бях обзета от огромен гняв, заради арогантното отношение на полицаите, женичките, които нямаха идея защо трамбоват из София, онзи висящ милиард, позорът народните представители да бъдат охранявани от ударни бригади на Атака, възрастните хора – бабата на някой, когото със сигурност познавам, турчетата, израстнали в страх, лъжи и зависимост и млади девойки, облекли най-официалните си дрешки, питащи за или срещу правителството протестират, срещу едната разходка до мола.

Час и нещо по-късно ми е тежко, тъжно и унизено, че продължаваме да живеем в тази страшна пиеса. Страшно е много, и не знам дали спасение има. Днес избиха отново с огромна сила симптомите на болното ни общество и се чудя, дали това не е предсмъртна агония, или все пак можем, с много упорство и труд да обърнем нещата.

Днес видяхме:

– Хора, докарани под строй от райони, обхванати от обръчите на ДПС и местните феодали на БСП. Хора, които полицията допуска през кордона, само ако са в списъка на организатора. „Извикайте си организатора“, казва полицая, а ти се чудиш кой инструктира полицая и го запозна със спонтанните организатори. На импровизираната манифестация, по думите на Миков. Срам ме е.

– Хора, които трябва да са на работа в петък, но не са. Няколко хиляди. Дали са в отпуска, или това им е още един ден трудов стаж в полза на работодателя – някоя фирма от обръч, мутра, феодал. А ако са от администрацията? Кой ще попита къде работят и кой ги пуска, колко струва за бюджета тази разходка и кой ще я плаща?

– Хора, които не разбират, че не биха живели в такава бедност, ако милиардите не се източваха от тези, които ги возят, ако полицията не пазеше шепа делигитимирани политици за много пари, а работа ще има, когато има свобода. Защото и медиите са в ръцете на тези, които ги държат в зависимост, бедност и страх.

– Тъжната истина, пристигнала в София от забравени от нас места – изборите се решават от купени гласове, от зависими гласове, от уплашени гласове, от излъгани гласове. Не решаваме ние, гражданите, а тези, които държат гласовете.

– Бригади на Атака, които охраняват входовете на Народното Събрание. Ударни бригади, заедно с частни охранители вътре в символа на републиката и демокрацията. Мутри пазят по-големи мутри от мирния протест. Позор. Дори не знам дали това не е най-голямото дъно след всичко, което се случи през последните два месеца.

– Полицейщина, грубост, обиди и противозаконно задържане на лични карти на протестиращи от страна на полицейски служители. И когато ги попиташ това полицейска държава ли е – те ти казват, че да. Да? А защо никой не ни е казал, или пак сме изпуснали момента, в който някой официално е прерязал лентичката на диктатурата?

– Лъжи и манипулации от трибуната на парламента, с абсурдни твърдения, които не са предназначени за протестиращите, управляващите и опозицията, а за онази огромна маса хора, държани в тъмнина. Хората, които вярват, че този милиард ще отиде за тях, а едни лоши хора начело с президента на републиката искат да им вземат и последния залък. Които вярват, че токът наистина е намален, а просперитетът идва с помощи, а не инвестиции.

– Грозно противопоставяне на институциите, използване на полиция и жандармерия за частни цели, с фактура на името на данъкоплатците. Срамно, отново.

– Най-страшното – противоконституционно поведение от страна на управляващите партии, заплаха за гражданския и етническия мир, поредно противопоставяне на бедни срещу богати, провинция срещу столица, турци срещу българи, полиция срещу граждани. Защо? Заслужава ли си? Или просто нямате никакъв срам, страх и спирачки?

– Страшната злоба на мнозина противници на протестите и омразата, която те изпитват към тези, които работят, протестират, доброволстват и гледат деца. Най-страшно е, че в никой от тях няма дори зачатък на вяра в доброто, в това, че човек може след работа, вечер късно да ходи да протестира, да помага, да дарява. И след това да се върне да доработва. Защото в техния свят тези неща не съществуват. Светът на местаните и доганите, на обръчите, на Станишев и Моника, на радио-троловете и кибиците, в който всичко си има цена. В пари, в много пари и в още по-много пари. А безплатният труд е само срещу досие, заплаха или запис на флашка.

Грозно и тъжно, и страшно е точно в момента, в който безработицата расте дори в туристическия и земеделския сезон, икономиката е в колапс и сме на път да влезем отново в рецесия, а НОИ всеки момент ще издъхне, ние да сме навън, баби срещу внуци, възрастни без надежда срещу по-млади с идеи, момчетата от Джебел срещу момичетата от Надежда. Губим време и сили в безсмислен, измислен конфликт, който бетонира фундамента на злото. А можехме вече да поправяме България.

Писмо до г-н Миков и олигархо-номенклатурата

Неуважаеми г-н Миков,

Пиша това писмо, въпреки че нито сте ми на достойнството, нито имам твърде много време, тъй като, когато не протестирам срещу вредното ви присъствие във властта, работя, за да плащам данъци и да оцелявам както мога в заченатата от Тройната коалиция и задълбочена от ГЕРБ криза. Пиша го, за да защитя една голяма група хора от лъжите и манипулациите, които си позволихте да изречете в национален ефир и да помоля, понеже съм възпитана, за извинение.

Г-н Миков,

В качеството ви (с малка буква) на министър на вътрешните работи си позволихте да нарушите основните ни човешки права, като допуснахте провокатори безпрепятствено да се врежат в протеста на 14ти януари 2009та, след което оставихте полицията да бие безразборно мирните протестиращи, пуснахте ултрасите безнаказано да избягат от терена и разтурихте за по-малко от половин час позволеното ни от закона събрание. Тогава, г-н Миков, аз и мои приятели сигнализирахме стоящите наблизо полицаи, че сред гражданите има хора със закрити лица, което е забранено от закона, а те ни отпратиха грубо, след което смазаха протеста. Нито вие, нито тогавшните кмет и премиер Борисов и Станишев поехте политическа отговорност. Въпреки официално излязлата информация, че управляващите са наели хора на „София – Запад“, добре познати на МВР заради мокри поръчки и разпространение на наркотици.

Вчера, г-н Миков, аз, в качеството ми на модератор на събитието във Фейсбук, реших да изпълня гражданските си задължения и сигнализирах в 8.15ч. най-близко стоящия полицай, на входа откъм БАН, че се очакват провокации и посочих група, която скандираше обидни към другите етноси лозунги. Служителят на МВР ми каза да не се притеснявам, те си знаели работата.

И този път полицията си свърши работата, както прави вече 14 дни подред. Въпреки провокаторите, лъжите, раздухваните в социалните мрежи твърдения, че тези хора не са същите от вечерните протести, а “софийският лумпен”, нямаше нито един наранен депутат. Видяхме на записите, че всъщност масата граждани около парламента са същите от всеки един друг протестен ден, а полицията прави всичко възможно, за да осигури максимална защита на народните представители срещу изпратените от вашата мутро-олигархична клика провокатори.

Какви заключения мога да си направя от всичко случило се, от изказването на председателя на парламента (“За разлика от мирно протестиращите граждани през изминалите дни, днес сравнително малобройна група демонстрира насилие и сблъсъци около сградата на Народното събрание”) и шестващите по медиите народни представители, изпълзели от бунището бивши политици, щатни шамани и други паразити?

– Председателят на Народното събрание лъже откровено и си позволява да манипулира от платения от нашия джоб ефир, като всява страх, разделение и терор, което е противозаконно и неморално. Да, знам, че не знаете какво е морал, но за закон вероятно сте чували, след като партийната ви кариера ви отведе на това топло място.

– Партиите на статуквото – ГЕРБ, БСП, ДПС и Атака са виновни за погрома на 14ти януари 2009та и за непрекъснато продължаващите провокации, подмяна, компромати, лъжи и обиди. Всеки един участник в тези деяния трябва да понесе персонално първо политическа отговорност, а след това да бъде преследван с цялата строгост на закона. Аз лично ще съдействам с всички позволени ми от закона средства.

– Вие сте абсолютно неспособни да учите и непрекъснатото използване на едни и същи похвати и родени в някоя репресивна служба матрици е поредното доказателство за това.

– Вие сте абсолютно неспособни да управлявате. Доказвате го вече десетки години, но когато обществените интереси като животоспасяващите лекарства и Здравната каса бъдат изместени от назначението на всичките ви състуденти от Москва, роднини, приятелки и от интересите на мафията, то значи е време да напуснете политическата сцена.

Какво искам от вас, членове на олигархично-номенклатурния картел, узурпирали институциите, медиите и жизненото ни пространство?

– Искам незабавно извинение, от всички и персонално от г-н Миков. Извинение към протестиращите, към полицаите, журналистите, майките и бащите ни за изгубените им години, болните на животоподдържащи лекарства, президента и всеки един, който е страдал заради вашата арогантност, липса на морал и кражби.

– След това, отново в най-кратки срокове, искам всички политици на мафията, медийни прислужници на мафията, шамани на мафията, чиновници на мафията, подлоги на мафията и всякакъв друг обслужващ персонал незабавно да напуснете общественото пространство. Завинаги и никога повече да не се връщате. За едни има правосъдие, а за останалите – огромно количество пустеещи земи, където можете да потърсите изкупление за всичко зло, което причинихте на милиони хора.

И ще си позволя една културна препратка, защото знам, че култура ви липсва, както широка, така и тясна. Да, обидно е да ви замерят с домати и краставици. Защото знаете ли кого от стотици години замерят с развалени зеленчуци? Лошите актьори от уличните театри и водевилите. Лошите политици ги замерят с обувки и павета, но вие дори политици не сте, а просто некадърни клоуни и марионетки.

Дъното?

parlament

Всеки път, когато си мислиш, че е достигнато моралното дъно в тази държава, се оказва, че винаги може още по-дълбоко и дълбоко в отходната яма, в която упорито рием ли рием противно на всякакъв здрав разум и логика.

Днес мисля, че ударихме истинското дъно според някакви макар и мъгливи стандарти за цивилизованост, прогрес, етика и законосъобразност. Днес правителството начело с лицето Пламен Орешарски предложи Делян Пеевски за председател на ДАНС, а парламентът безропотно го избра за по-малко от 15 минути. Оттук насетне има нови дъна, но то ще са на една треторазрядна, псевдо-демократична, бедна ракиена република без дори фасадни претенции за законност.

Така наречената опозиция ГЕРБ, които ужким са противовес на новата Тройна Коалиция измърмори полу-глухо, а лидерът им Борисов от вчера говори за „изнасилване на столетницата от ДПС“, но къде беше ти, Борисов, персонално, когато Пеевски и КТБ монополизираха държавата и пишеха елегии за теб? Протести днес не могат да оправдаят едно 4 годишно дундуркане на корупционен, непотистки модел, който ражда ненаситни чудовища.

Къде също е народния трибун Сидеров, който ще бори монополите, поразяващата уста Манолова, левите другари, онези с правата и свободите или останалите лица, които уж народът е овластил, за да пазят закона и демокрацията от посегателство. А, да, не бяха на трибуната.

Нека не забравяме също, че този човек, Пеевски, както и обкръжаващите го Цветан Василев, Ирена Кръстева и прочие бандити се чувстват комфортно от 2001ва година насам, при всяко едно правителство, независимо дали в него са били НДСВ, БСП, ДПС или ГЕРБ, а вече и Атака. Казусът „Пеевски/КТБ/медийния монопол“ не се роди днес или вчера, той е продукт на едно 12 годишно статукво, за което всички управляващи от тогава насам трябва да понесат своята отговорност.

Избирането на човек, който се притеснява за собствената си сигурност заради вършеното в тъмната страна на държавата, за отговарящ за националната сигурност на една държава е гавра с агонизиращата ни демокрация, но също така не и нищо повече от външната метастаза на дългогодишно тежко боледуване.

За мен няма по-добри в тази свинщина, както няма и невинни сред имащите право на глас и свободна воля граждани на тази държава. Време е обаче да опитаме да поправим поне нещо.

Днес протестът е от 18.30 пред Министерски съвет.