Носете си новите дрехи

Преди две години написах този текст за Light като послание за тези, които завършват училище. Днес стават 23 години от смъртта на Кърт Кобейн, а точно преди 23 години аз завършвах училище и си мислех, че смъртта на идолите е най-лошото нещо, което ще ни се случи. Оказа се, че има по-лоши. Освен слънцезащита, си носете новите дрехи и здравия разум.

=========================================================

В редките моменти, в които правя равносметка на годините, изминали от края на гимназията, успявам да преброя нещата, които съм научила за живота, на пръстите на едната си ръка (и малко отгоре). И не съм сигурна, че искам някой да ми ги беше казал тогава.

Моралът. През 90-те ни се налагаше да се сблъскваме с обтекаемостта на морала и фалшиви оправдания за никога неслучващия се преход, хиперинфлацията, мутрите, бедността и страха, който цареше навсякъде. Оправданията преминаха в твърдения, а през 2015 г. сме на същото място, от което започнахме. Няма различни видове морал. Няма контраморал, свръхморал, постморал, а всяко жонглиране с категориите „добро“ и „зло“ е просто опит да се фалшифицира истината.

Истината. Както разбрахме, освен много видове морал може да има и много видове истина. За нещастие на генераторите на истина по поръчка на клиента светът днес е много по-отворен, свързан и видим.

Идолите. Кърт Кобейн, Виктор Цой и Митко Воев бяха идолите на моето поколение. И тримата си отидоха твърде рано. До този момент за всяко поколение се раждаше човек като Морисън, Ленън, Стръмър или Кобейн, но с края на историята (по Фукуяма) явно дойде и изчерпването на плодородната почва за бунт. Трябваше сами да се превърнем в корективи за себе си и не всеки успя.

Приятелите. Почти всичките ми приятели от гимназията заминаха на няколко вълни в чужбина, а новите, които се появиха, също започнаха да изчезват на вълни. След това се появиха нови. Поука няма, навсякъде и във всяко време се намират хора, с които да започнеш отначало.

Работата. Понякога работим не това, което наистина обичаме, което може би е един от проблемите на моето поколение. Учихме неща, за които вярвахме, че ще ни измъкнат от кризата, започнахме работа на места, за които вярвахме, че са трамплин за по-добър живот, а другото оставаше на заден план. Понякога завоят от този път е задължителен.

Животът. Когато поставиш нещата в перспектива, разбираш, че моментните кризи нямат никакво значение.

2016

2015 2014 2013 2012 2011 2010 2009

Все по-рядко пиша в този блог, което поставя под съмнение и необходимостта от годишен обзор, но нека засега запазя тази традиция заедно с чернобилската, която беше и най-четената през годината (от общо 4 поста). Извън това пространство, най-четеният ми текст се оказа Оставам, ама ми се заминава в Капитал, а любимият ми е (Р)еволюция на храненето, писан за Бакхус.

Каквото и да кажа за годината, която мина, ще е недостатъчно, а може би и рано. Глобалните процеси лавинообразно увличат все повече хора и групи хора в непридвидимо поведение с непридвидими резултати, които могат да ескалират до реални военни конфликти навсякъде, не само в съсипания Близък Изток. В България усещането е за пълна безизходица и безсилие, след като поредните надежди за промяна бяха проиграни, твърде евтино, заради лични интереси и нежелание за промяна на статуквото. А за капак към обичайните престъпници от спортно-милиционерски произход ни очаква и възхода на още такива, но с ясно изразен фашистки и нацистки профил.

Дума на годината: хибриден. Хибридната война е вече неоспорван от никого факт, който трови обществата в целия свят от няколко години. Т.нар. пост-истина и популизмът са само резултат от новата световна война, която се води с всякакви средства и тепърва ще берем отровните и плодове.

Epic FAIL: Алепо и факта, че 2016 година отново се случват такива неща.

Epic WIN: всеки, който успява да запази здравия си разсъдък в безумието, което живеем.

Книгите: „Американски психар“, Брет Ийстън Елис, едва тази година я прочетох; „Поправките“, Джонатан Франзен; също части от „Тъмната кула“ на Стивън Кинг и цялата „Землемория“ на Урсула Ле Гуин. Кулинарните книги, които ми харесаха са тук, а от чуждите – The Fermented Man на Дерек Дилинджър.

От нехудожествената литература най-сериозен повод за размисъл беше The Nordic Theory of Everything: In Search of a Better Life на Ану Партанен, която сравнява живота в САЩ и Финландия в различни аспекти – семейство и семейни отношения, образование, здравеопазване, социална мобилност, сигурност и икономика. Авторката разбива митовете за данъците и „социализма“ в Скандинавските държави, като същевременно опитва да обясни защо гражданите им като цяло са по-щастливи и по-спокойни. Частта за образованието е особено интересна, с допълнителни източници за желаещите да се информират, тъй като извършените реформи във Финландия неминуемо навяват паралели с неизвършените в България.

Сериалите: Stranger things, без колебание. Освен него, Sense8 на сестри Уашковски, Westworld, The Man in the High Castle, Preacher, Master of None, The Night Manager, Mind of a Chef, Chef’s Table.

Филми: дотук The Nice Guys, Hail, Caesar!, останалите ще се гледат тепърва.

Музиката: изненадващо повечe нова музика тази година, но и задълбаване в Fleetwood Mac, Elliott Smith, Kate Bush и 70те години.

music-2016

Пътуването: преход в Стара Планина, от Беклемето до хижа Ехо и обратно.

Аз: започнах да тичам. Run, Forrest, run.

2013

2012 2011 2010 2009

Обичайният обзор на годината се оказа и единствения личен пост за цялата 2013та, което ме връща към дискусията, започната от Еленко и продължила с Велян и Свилен, по темата дали блоговете са мъртви или не. Може би, като лични дневници поне, но дългите текстове трудно ще изчезнат дори в бърз свят с бърза информация.

По света: продължаващата гражданска война в Сирия, абсурдният социализъм на Венецуела, полу-прикрити и явни диктатури по целия свят и много протести. Русия съвсем открито заяви завръщането си като световна сила и това е много плашещо, особено за страните от пост-съветското пространство, които се борят за демокрация – пред очите ти винаги се клати готова примка с клуп.

У нас: референдум, Доган, протести, оставка, служебно правителство, надежда, избори, резултати без доверие, Пеевски, протести, протести, контрапротести, омраза, протести. Изключително интересна година, с много върхове и спадове, с много надежда и обезверение, каквото и да произтече оттук насетне, ще запазя много ярки спомени, които ще са позитивни и топлещи по някакъв начин. Действието изпълва, дори когато противникът е силен, безценностен и безмилостен, а и 6 месеца на площада не е нещо, което се забравя лесно.

Блогове: въпреки, че блоговете като че ли наистина са преминали своя пик, заради политическата криза и медийния монопол, както и липсата на достатъчно обективност, анализи и информация, в България те все още са компенсаторен механизъм при доминираща липса на свободата на словото. Доста хора започнаха да пишат през годината или възобновиха блогването си.

Медии: всички медии, и най-вече журналисти които запазиха своя интегритет и независимост и продължиха да изпълняват своите функции като четвърта власт и носител на истината. Поздравления, защото е трудно, много трудно.

Разочарование на годината: много хора предпочетоха да застанат на грешната страна, защото така е по-лесно, по-сигурно или просто защото ценностната им система е била само напукана фасада. Самите те не са разочарование, а леснотата, с която се случи контракатарзиса.

Epic FAIL: опитът за назначение на Делян Пеевски като шеф на ДАНС и отказът на правителството да подаде оставка, двете са с еднаква тежест. И така наречените нео-леви, които цяла година се стараха да се държат като анти-леви в съвременния европейски смисъл на понятието.

Музиката: любов от пръв поглед беше Days are Gone на Haim, освен това Darkside – Psychic, Daft Punk – Random Access Memories, Blood Orange – Cupid Deluxе, Death Grips – Government Plates, Mutual Benefit – Love’s Crushing Diamond, The Knife – Shaking the Habitual, VA – After Dark 2 на Italians Do It Better.

Концертите: The Knife в Мюнхен. След него Патрисия Каас, Depeche Mode и Roger Waters в София.

Книгите: Задължително четиво е „Every Parent’s Nightmare“ на Белинда Хокинс, която прави жестока дисекция на правораздавателната ни система в търсене на истината за делото срещу Джок Полфрийман. Също „НРБ. От началото до края„, сборник и „Социалното инженерство“ на Пепка Бояджиева. Изданията на Института за изследване на близкото минало са задължителни за всеки, който иска да разбере какво в близкото минало моделира настоящето. Дочитам в момента „Le juste et le vrai : Etudes sur l’objectivité des valeurs et de la connaissance“ (Правилното и вярното) на Реймон Будон и „Клара и сянката“ на Сомоса, а в номер 3 на прочетените за годината влизат „Обслужвал съм английския крал“ на Бохумил Храбал, „Клоунът“ на Хайнрих Бьол и „Спутник, моя любов“ на Мураками. Една от мечтите ми е да издават повече Храбал и да преиздадат новелите, издадени в началото на 80те в сборника „Строго охранявани влакове“, защото някой ми го задигна преди време.

Сериалите: нямаше много време за сериали и кино, така че няма и нови открития.

Приятелите: най-хубавото нещо, което се случи през годината са новите приятели. Обществените катаклизми освен чудесен лакмус, са и мощна сила, която събира хора, които гледат в една посока.

Аз: и така, и така. Щастието е в това да не си пасивен. И да не си сам в това.

ostavka 1

Авторът на едната снимка е Стоян Павлов, на другата така и не успях да го открия.

No Age и Handsome Furs в София

По-добре късно, отколкото никога, или няколко думи за концерта на No Age и Handsome Furs на 22 април в София:

Това е най-доброто нещо в музикален аспект, което ми се е случвало от години в България. Имах удоволствието да чуя Handsome Furs и през декември, но този път забиха още по-добре, като подгряха качествено за големите на вечерта, а техният гиг наистина беше много голям.

Момчетата от No Age просто взривиха RBF, като свириха по начин, по който само групите в своя изгрев могат, без умората и отегчението на пенсионерите и ветераните, които ни навестяват мине не мине месец. Усеща се кога някой лети нагоре и знае, че има да дава още много на света. Публиката пък усеща това, като аз за първи път поне от 10 години виждам тълпата от хора на около 20-25 да откачи така спонтанно и да се хвърли в погото, в което се включиха и Дан и Алексей от Handsome Furs.

Този път имаше малко повече хора, отколкото в SLC на HF, а случайната среща с 16-години по-малкия ми брат влиза директно в графата #безценно.

Великолепни снимки от концерта на Илиян Ружин във Фалшименто.

Fuck yeah, bg pop

Днешните деца си мислят, че са открили хипстър културата и смелите модни решения, но не е лошо да си припомним българските икони от 80те години -Трамвай №5.

На тази снимка, която мисля, че е от цяла фотосесия Петко, Оля и сие изглеждат изненадващо съвременни и куул по точно онзи начин, по който единствено трудният достъп до дрехи и аксесоари позволяваше по време на шарените, диско и уейв дори за България 80 години (което е присъщо и на хипстър културата с преклонението към всичко винтидж, изравянето на невъзможни вещи от всевъзможни места и стиловата еклектика).

От блога за българска музика Bulgarian Originals, където могат да се намерят огромни количества албуми в дигитален формат  изрових доста обложки, които са пример за написаното по-горе. Пускам 4: 1 на ФСБ, 2 на LZ и 1 на ВИГ Турбо.

ВИГ LZ – Аз живея с музика, диско-хипстърия, бради, ленти за глава.

LZ – 5, пост-пънк и уейв.

Виг Турбо – За последен път не се сърди – цайси, мустаци и райета.

ФСБ – ФСБ VI, за мен неописуеми в модно отношение. Мисля, че младото поколение трябва да преоткрие панталоните с басти и талия до гърдите.

Сред обложките има купища, особено на сборните тави/компилации/хит паради, които в момента биха минали за супер-яките-и-с-баси-жестокия-графичен-дизайн, като Interhotels 1983, Disco, Disco 7Радио София Хит Парад ’79.

3 песни от 80те, имащи отношение към близкоизточните конфликти

Топ 3 на песните от 80те, които имат някакво отношение към израело-арабските конфликти, тероризма от 70те, Студената война и международното положение, което по онова време се въртеше около 2 оси – НАТО/САЩ/Израел и СССР/СИВ/арабските държави (с всички условности що беше то „арабска държава“).

1. The Cure – Killing an Arab (вдъхновена от „Чужденецът“ на Камю, но пък вплитана в политически контекст по всякакви възможни поводи).

2. Siouxsie and the Banshees – Arabian Knights

3. The Clash – Rock the Casbah

Класацията е вдъхновена не толкова от вълната, която преминава през редица държави в Близкия Изток и северна Африка последния месец, а от откритието ми колко слабо популярни са у нас Siouxsie and the Banshees, които са фундамент за голяма част от съвременната музика през последните три десетилетия.

Същото важи и за Bauhaus и доста други. Нищо чудно, че съвременната поп музика у нас е на ниво „залиняла естрада от средата на 80те с елементи на съжаление“, а критиците, които през последните 30 години не са чули песен, правена извън границите на Балканския полуостров и близките съветски републики, награждават Графа всяка година за „най-добър певец“.

А 80те години бяха много силно време за политическата песен – 2 непълни списъка тук и тук.

I’m Not There – филмът

Преди време, след внезапното ми и безразсъдно влюбване в саундрака на I’m Not There се зарекох, че ще изчакам филма на голям екран, каквито и усилия на волята да ми струва това. Слава Богу, очакването се увенча с успех, филмът беше част от програмата на София Филм Фест, а аз се наканих едва сега да напиша две-три думи, подсетена от субтитирите, които се появиха в събота по тракерите.

I’m Not There е калейдоскоп от парченца с различен цвят и текстура, които при всяко завъртане показват един различен образ на Боб Дилън, за всяка една епоха, в която той се е измислял наново като поета от Вилидж, скитника, проповедника, иконата. Филмът е сниман красиво, като всяка отделна история е заснета на истинска лента от времето, в което се случва (без частта за Били Хлапето, но точно там е най-красивия момент за мен – жирафът, който изскача от нищото насред една сюрреалистична, пасторална Америка).

Кейт Бланшет прави поредната си невероятна роля, като младия андрогинен Куин/Дилън, потънал в психаделичния свят на собствената си звездност, посипана с амфетамини, Крисчън Бейл е нещо повече от Батман, Хийт Леджър е тъжен спомен, за това което можеше да бъде и дори Ричърд Гиър е готин като застаряващия уестърн герой Били Хлапето, далече от клишето на вечния плейбой, а Бен Уайшоу и Карл Маркъс Франклин също заслужават някоя добра дума. Шарлот Генсбур с годините става все по-красива, а това добавено към таланта и я изстрелва някъде много нависоко.

Препратките към първата среща с Beatles (без историята за тревата, която е легенда сама по себе си), Joan Baez, Алън Гинзбърг придават малката доза автентичност на този нереален паноптикум от образи и картини, в който заемките от 8 1/2 на Фелини често са повече от очевидни (без това да е прекалено).

Някои епизоди обаче идват отгоре и като че ли целостта се губи в протяжни, излишни моменти, а някои от парченцата не пасват изобщо като форма в картината, но Тод Хейнс все пак успява да сглоби един красив, леко подигравателен, провокиращ филм, в който образът на Боб Дилън си остава все така неясен, ако трябва да се разглежда в неговата цялост, но пък и той никога не се е опитвал да бъде само един и макар понякога да го определят като позьор и предател, Дилън е велик и уникален, което Хейнс успява да покаже.

Добър филм (не най-добрия), страхотна музика (някои неща от саундрака ги няма във филма и обратно), любим момент – Джак Ролинс пее в петдесятната църква.