2013

2012 2011 2010 2009

Обичайният обзор на годината се оказа и единствения личен пост за цялата 2013та, което ме връща към дискусията, започната от Еленко и продължила с Велян и Свилен, по темата дали блоговете са мъртви или не. Може би, като лични дневници поне, но дългите текстове трудно ще изчезнат дори в бърз свят с бърза информация.

По света: продължаващата гражданска война в Сирия, абсурдният социализъм на Венецуела, полу-прикрити и явни диктатури по целия свят и много протести. Русия съвсем открито заяви завръщането си като световна сила и това е много плашещо, особено за страните от пост-съветското пространство, които се борят за демокрация – пред очите ти винаги се клати готова примка с клуп.

У нас: референдум, Доган, протести, оставка, служебно правителство, надежда, избори, резултати без доверие, Пеевски, протести, протести, контрапротести, омраза, протести. Изключително интересна година, с много върхове и спадове, с много надежда и обезверение, каквото и да произтече оттук насетне, ще запазя много ярки спомени, които ще са позитивни и топлещи по някакъв начин. Действието изпълва, дори когато противникът е силен, безценностен и безмилостен, а и 6 месеца на площада не е нещо, което се забравя лесно.

Блогове: въпреки, че блоговете като че ли наистина са преминали своя пик, заради политическата криза и медийния монопол, както и липсата на достатъчно обективност, анализи и информация, в България те все още са компенсаторен механизъм при доминираща липса на свободата на словото. Доста хора започнаха да пишат през годината или възобновиха блогването си.

Медии: всички медии, и най-вече журналисти които запазиха своя интегритет и независимост и продължиха да изпълняват своите функции като четвърта власт и носител на истината. Поздравления, защото е трудно, много трудно.

Разочарование на годината: много хора предпочетоха да застанат на грешната страна, защото така е по-лесно, по-сигурно или просто защото ценностната им система е била само напукана фасада. Самите те не са разочарование, а леснотата, с която се случи контракатарзиса.

Epic FAIL: опитът за назначение на Делян Пеевски като шеф на ДАНС и отказът на правителството да подаде оставка, двете са с еднаква тежест. И така наречените нео-леви, които цяла година се стараха да се държат като анти-леви в съвременния европейски смисъл на понятието.

Музиката: любов от пръв поглед беше Days are Gone на Haim, освен това Darkside – Psychic, Daft Punk – Random Access Memories, Blood Orange – Cupid Deluxе, Death Grips – Government Plates, Mutual Benefit – Love’s Crushing Diamond, The Knife – Shaking the Habitual, VA – After Dark 2 на Italians Do It Better.

Концертите: The Knife в Мюнхен. След него Патрисия Каас, Depeche Mode и Roger Waters в София.

Книгите: Задължително четиво е „Every Parent’s Nightmare“ на Белинда Хокинс, която прави жестока дисекция на правораздавателната ни система в търсене на истината за делото срещу Джок Полфрийман. Също „НРБ. От началото до края„, сборник и „Социалното инженерство“ на Пепка Бояджиева. Изданията на Института за изследване на близкото минало са задължителни за всеки, който иска да разбере какво в близкото минало моделира настоящето. Дочитам в момента „Le juste et le vrai : Etudes sur l’objectivité des valeurs et de la connaissance“ (Правилното и вярното) на Реймон Будон и „Клара и сянката“ на Сомоса, а в номер 3 на прочетените за годината влизат „Обслужвал съм английския крал“ на Бохумил Храбал, „Клоунът“ на Хайнрих Бьол и „Спутник, моя любов“ на Мураками. Една от мечтите ми е да издават повече Храбал и да преиздадат новелите, издадени в началото на 80те в сборника „Строго охранявани влакове“, защото някой ми го задигна преди време.

Сериалите: нямаше много време за сериали и кино, така че няма и нови открития.

Приятелите: най-хубавото нещо, което се случи през годината са новите приятели. Обществените катаклизми освен чудесен лакмус, са и мощна сила, която събира хора, които гледат в една посока.

Аз: и така, и така. Щастието е в това да не си пасивен. И да не си сам в това.

ostavka 1

Авторът на едната снимка е Стоян Павлов, на другата така и не успях да го открия.

Северна Корея – вече не е смешно

Една новина от вчера мина почти незабелязано покрай даренията за МВР и други помощи и пари в пликчета, случващи се към властта и властимащите в България.

Европейската Комисия пусна официално съобщение, че ще изпрати спешна хуманитарна, и по-точно хранителна помощ в Северна Корея, след като разследващ екип на ЕК е установил през изтеклия месец юни, че ситуацията в страната е по-лоша от предни години.

От стегнатия пресрилийз и подобния обяснителен текст в блога на Кристалина Георгиева ми хрумват следните няколко мисли:

– Явно положението в изключително затворената държава е повече от зле, за да допуснат властите разследващ екип от ЕС и впоследствие да разрешат раздаването на помощи. Те със сигурност са си дали сметка, че информация за ситуацията ще излезе в световните медии. Това се случва на фона на официозни съобщения от Северна Корея, че всички студенти прекъсват обучението си за една година, за да се включат в строителството и приготовлението на тържествата послучай 100-годишнината на Бащата на революцията и династията Ким Ир Сен.

– Естествено, хранителната криза и проблемите с изхранването в комунистическата държава не са тайна от години, но явно поскъпващите храни, които доведоха до революциите в Близкия Изток, природните бедствия и разбира се, разточителния живот на управляващата номенклатура, лисващата социалистическа икономика и гигантските бюджети за въоръжаване и строителство на безсмислени паметници на властта на фона на финансов и всякакъв колапс са довели населението до положение, в което за да се изхранват, милиони хора пасат трева. За да позволи подобно нещо, една власт е отвъд крайната фаза на перверзия, а думата, приета от целия свят за подобно нещо е една: геноцид.

– Крайно нуждаещите се са поне 650 000 хиляди, което е огромна цифра, и това са само деца под 5, майки-кърмачки и тежко болни. Общо-взето хора, които не успяват да оцелеят на троскот, люцерна и 150 грама зърнени храни. Тази цифра е огромна дори на фона на предишни бедствия в Етиопия, Сомалия и тн.

– На този фон нуждата от разрешаване на проблема „Северна Корея“ става все по-належащ, тъй като тези около милион деца не са виновни, че са се родили в условия на най-жестоката и извратена диктатура в момента (в редица други страни също страдат от подобни проблеми, но от тях бягството поне е възможно). И тук идва въпроса – защо международната общност се намесва в Либия, праща каски тук и там под формата на НАТО, ООН и пр., но не повдига дори въпроса за Северна Корея?

Международната общност е в цайт-нот и и липсват полезни ходове, защото накрая се случи това, което притеснява голяма част от цивилизования свят от средата на 40те на миналия век – ядрено оръжие попадна в ръцете на напълно непридвидими, непознати, неадекватни и агресивни хора. Всяка една намеса може да доведе до ядрен конфликт в региона, което представлява риск, който в момента никой не би поел.

Затова и няма шумни международни конференции, каквито се правеха за бивша Югославия, хвърчащи пратеници и заплашителни ноти, а думата „геноцид“ липсва на официално ниво. Над 1, но под 10 ядрени оръжия, насочени към Япония и Южна Корея са напълно достатъчни коментарите, действията и дипломацията да се случват под сурдинка и с предпазливостта на дете, което краде череши под носа на въоръжен с пушка пъдар.

– От друга страна всички в момента си задаваме въпроса – какво кара тези милиони озверели от глад хора да продължават безропотно да понасят диктатура, която е направила живота им невъзможен и под всякакъв праг на оцеляване. Какво е това промиване на мозъци от 70 години насам, което кара хората да забравят двата си основни инстикта – да се хранят, за да оцелеят и да пазят поколението си на всяка цена? Обясненията за азиатската колективистична култура и традициите на източния деспотизъм са лесно, удобно, но не и достатъчно обяснение. И водят до въпроси дали Източна Европа би могла да се докара до подобно положение.

– Отварянето на държавата за хуманитарни работници едва ли ще доведе до размразяване или поне малко осветляване на населението. Носят се легенди за добре смазаната севернокорейска машина, която не позволява отклонение нито за секунда на местни и гости.

– На фона на неразрешимата криза в Хаити, постепенното възвръщане на позициите на талибаните в Афганистан, хаотичен Ирак, гладна и воюваща Африка и либийската офанзива нямам усещането, че някой би се ангажирал сериозно със ситуацията в Северна Корея. Нещата ще останат още дълго време на ниво хранителни помощи, докато поредния Ким строи небостъргачи, купува оръжие за милиарди от „приятелски държави“ и поддържа прослойка от верни партийни другари и военни.

– В тази ситуация призивите за „съпричастност с братския гръцки народ“ изглеждат меко-казано нелепи. Световната прогресивна общественост по чудодеен начин избирателно насочва фокуса на вниманието си, като по това не се различава от взимащите решения международни институции. Нямам никакво желание да състрадавам на братска Гърция, но хуманитарните ИСТИНСКИ кризи в други части на света откровено ме притесняват.

А социализмът с нечовешко лице, гарниран с ядрено оръжие ме притесняват още повече.

Смъртта на един терорист

Аслан Масхадов, президент на Чеченска Република Ичкерия е убит от руски военни части на 8ми март 2005 година. След като анти-терористичните части на Руската Федерация откриват местонахождението му в Толстой – Юрт в покрайнините на Грозни, е проведена операция (подробности) и след престрелка Масхадов е убит.

По първоначална официална информация от страна на руските власти, Масхадов е загинал от „изстреляни по погрешка куршуми от собствената му охрана“, но други източници отричат това твърдение, като според тях той е загинал от граната, хвърлена от руските спец-части в мазето, където са се укривали Масхадов и други чеченски бойци. Това се потвърждава и от жители на Толстой – Юрт.

След края на операцията е направено официално изявление по повод „смъртта на враг № 1 на Русия“ от директора на Федералната Служба за Безопасност Николай Пушкарев. За действията е бил уведомен и тогавашния президент Владимир Путин, който е дал звелена светлина, а след края е поискал допълнителна идентификация на тялото на Аслан Масхадов.

Аслан Масхадов е лидер на чеченските сепаратисти, трети президент на Чеченска Република Ичкерия, герой от Първата чеченска война и ръководител на партизанското движение по време на Втората чеченска война. Няма преки доказателства, че той е организирал терористични актове.

Руските власти отказват да върнат останките на роднините му, които са пожелали да ги получат, като е нарушен и ислямския закон за погребенията. Гробът му е неизвестен.

Владимир Путин и Русия не бяха осъдени за този акт от прогресивната общественост, както и за убийството без съд и присъда на Аслан Масхадов. Той не получи почестите, които има Ернесто Гевара. Дали е бил терорист или не, не е било потвърдено от съответните органи по съдебен ред.

Това е само една история от много такива, случили ли се в различни краища на света и особено в Чечня. Руските власти нямаха достойнството да признаят убийството и го приписаха на приятелски огън.

С какво е по-различен Путин от Обама и Буш, така че получава априори индулгенция всеки път? Това е въпрос, който от много време не ми дава мира, а демонизирането на САЩ не допринася за разпространението на демокрацията по света. Би-полярното отношение, което оправдава Иран и Русия само защото Америка и Великобритания са „лоши“ води до толериране на престъпления и практики, които са опасни не само за армията, но и за цивилното население.

Притеснително за мен е и шизофренното отношение на много български медии и коментатори, които плачеха за Георги Лозев и Ивайло Кепов, а сега страдат по Бен Ладен.

Не оправдавам убийството като мярка, но честно казано, не мога да се трогна от смъртта на човек, който е живял с дълбокото убеждение, че някаква кауза си заслужава смъртта дори на 1 човек, мирен гражданин, дете (а жертвите са стотици хиляди, ако броим ежедневните атентати в Ирак, Пакистан и Афганистан). Нито страдам от мисълта, че не е бил съден от международен съд, защото знам, че не съд е издавал заповедите за атентатите в Мадрид и Лондон.

Би било обаче хубаво тези, които не са на моето мнение и чиято позиция уважавам да проявят същия плам при осъждането на стотиците други убити без съд и присъда терористи, бунтовници или просто защитници на човешки права в Кавказ, Азия, Африка и къде ли още не.

3 песни от 80те, имащи отношение към близкоизточните конфликти

Топ 3 на песните от 80те, които имат някакво отношение към израело-арабските конфликти, тероризма от 70те, Студената война и международното положение, което по онова време се въртеше около 2 оси – НАТО/САЩ/Израел и СССР/СИВ/арабските държави (с всички условности що беше то „арабска държава“).

1. The Cure – Killing an Arab (вдъхновена от „Чужденецът“ на Камю, но пък вплитана в политически контекст по всякакви възможни поводи).

2. Siouxsie and the Banshees – Arabian Knights

3. The Clash – Rock the Casbah

Класацията е вдъхновена не толкова от вълната, която преминава през редица държави в Близкия Изток и северна Африка последния месец, а от откритието ми колко слабо популярни са у нас Siouxsie and the Banshees, които са фундамент за голяма част от съвременната музика през последните три десетилетия.

Същото важи и за Bauhaus и доста други. Нищо чудно, че съвременната поп музика у нас е на ниво „залиняла естрада от средата на 80те с елементи на съжаление“, а критиците, които през последните 30 години не са чули песен, правена извън границите на Балканския полуостров и близките съветски републики, награждават Графа всяка година за „най-добър певец“.

А 80те години бяха много силно време за политическата песен – 2 непълни списъка тук и тук.