Дали сме човеци?

Че сме изгубили всичко човешко напоследък и обществото ни е в пълен разпад, болно и загнояло, е факт. Както са факт ужасяващи от морална гледна точка неща, които се случват ежедневно и освен да ни накарат да повдигнем вежда, някак си вече не могат да запалят искра. И като че ли вече няма задръжки и всичко, което се случва се търкаля като лавина, а по нея се полепват гадост след гадост. И тя заплашва да ни смачка, като убие и у нас всичко човешко. Да ни откаже да мислим, да искаме, да гласуваме и който оцелее – просто да се маха, за да остане само аморфната маса от болните сънища на политинженерите. А ние нямаме сили.

Само последните месец и нещо ни обляха:

– Пребита от скинари чужденка, вероятно заради различна раса, прокуратурата предлага споразумение на извършителите, и то за хулиганство. Поредният отказ, при това със сигурност мотивиран и съзнателен, да се противопоставят на омразата. И ако за този случай разбрахме, защото една гражданка на ЕС знае, че трябва да си търси правата, ежедневното насилие над различни не се и регистрира, защото няма смисъл. Вече знаем, че няма смисъл.

– Гледаме неколкократно репортажи от Бобов дол, от които отново ни става безпределно ясно, но този път в HD, че в тази държава има много зависими, безпомощни, третирани като крепостни хора. В 21 век, когато уж робският труд е останал само някъде в Африка и ние се борим с него, като си купуваме fair trade шоколад и киноа. Защото не знаем, че трябва да поискаме и fair trade енергетика. Тъжно и срамно.

– Употребата на изчезнали в планината момчета за атаки и предизборна пушилка, с въпроси „кой ще плаща“, все едно ние, другите данъкоплатци питахме кой плаща лечението на пияния, намушкан Бага, кой плаща надупчената Барета, кой плаща вертолета на пребития борец, кой плаща търсенето на изчезналото момиче в Бургас. Но не, ние сме хора и не питаме такива неща. Но само до време. Ще питаме и ние, защото това е новата норма.

– Опитите за деградация на същите изчезнали момчета, които били „наркоманчета“ и „богаташчета“, и съответно не трябвало да бъдат спасени. Както преди години едно друго правителство се опита да си измие ръцете за липсата на действия при убийството на Яна, като я нарекоха наркоманка, клошарка и развратница. Мигар всички не сме равни пред смъртта и всички не заслужаваме спасяване. И обстотятелствата нямат никакво значение, нито дали момчетата са сгрешили или не, защото истерията започна още преди да се знае дали тези хора са живи или не. Човешко? Едва ли.

Още по-страшно е истерията около младежка грешка, когато имаме непрекъснати опити за суспендиране на Конституцията, държавна измяна, купуване на гласове, източване на държавата, насилие, агресия, лъжи, изнудване и какво ли още не. Всичко това, което днес подменя бъдещето на децата ни и го прави по-бедно, по-тъжно и по-несвободно. Тези деца, които едва ли са по-различни от тримата изчезнали герои. Деца като деца. Страшно е, че обикновени хора се включват във воя, хора с деца, хора с работа и дом и не може да не си направиш в главата пралалел с нацистка Германия и общата лудост, която поразява и най-обикновения човек.

А най-страшно е поставянето на цена на човешкия живот и скоро ще има етикети с цени за подаване на ръка, когато падаш дори.

– Ужасно страшното прогонване на хората от Розово, сред които болни и деца, с участието на появил се около Бареков съден за иманярство, експлоатацията на темата за политически цели, опитите да се изкриви дебата дори от политици към тъй наречената „народопсихология“, която оправдава защо хората са извършили престъпление. Сякаш нечий тъжен живот е оправдание за престъпление и нисък морал и санкция не следва. Свикнахме и не се шокирахме, че юристи и дори вицепрезидент не говорят за отговорност, превенция, прилагане на закони, а за битова драма, рози и сълзи и колко е тъжно, но момчета са, ще пораснат, нали България е спасила евреите, по генетика сме толерантни. Спете спокойно, деца. Тъжно е, да, но най-тъжни са псевдо-управляващите и техните клакьори. Защото хората от Розово са просто хора и ще разберат кое е добро и кое не, но медийно-публичната шлака и тези зад тях – едва ли някога.

– Тоталната фалшификация на миналата година, на миналото и на сегашния ден, в който злото е добро, доброто е зло, а усилията ни се оказват просто вандализъм в ущърб точно на тези хора, които са феодално зависими, а ние кой знае защо сме си мислели, че викаме и за тях. Така умира надеждата. За да покълне отново, но някъде далече, на други брегове.

И още, и още. Дали ще оцелее човешкото в нас? Трудно е да бъдеш бог, но още по-трудно е да бъдеш човек.

София Серпико Live

Снощи внезапно се пренесох в Серпико, съвсем наживо.

Към 22 вечерта спрях да си купя за вечеря суджу от една дюнерджийница на „Георги Софийски“, единственото работещо до късно място за сандвичи в района. Докато чаках да се изпече, на улицата спря бяла полицейска астричка и един не особено възрастен, не особено атлетичен и не особено възпитан униформен полицай се изтупа най-отпред.

За протокола следва да отбележа, че първо се минава през касиерката, след което се подава бележката на готвача, но нашият униформен просто застана на прозорчето откъм шишовете, загледа многозначително сириеца и каза „Какво прави шефа днес?“.

Отговор: „Деца прави. Днес ще ядем ли?“.

Кимване.

Чичкото направи един огромен бургер, полицайчето си го взе, намъкна се в астрата при колегата си и започна да дъвче. Без да плати стотинка или поне да каже едно „мерси“.

Тази не особено мила сценка така здраво ме хвърли в „Серпико“ на полицая Франк Серпико и Питър Маас и във филма с Ал Пачино, че изобщо не можах да повярвам, че не съм в САЩ през 60те, когато дребният и едрият рекет и корупцията по всички нива на полицията са били една обществено известна, но старателно прикривана от така нарачения „син код“ тайна.

И се замислих колко много от дребния бизнес у нас, който със сигурност си има малки кусури, особено ако е притежание на чужденци е подложен на ежедневен рекет от полицията – тук един сандвич, там чорапогащи за жената, на трето място – банани.

И всичко това след данъците, осигуровките, таксите и разрешителните за издъхващия микро бизнес, след единия милиард бюджет на МВР, след огромните дарения за това ведомство. Полицайчето, което всички храним, обличаме, осигуряваме и пенсионираме, за да ни пази просто отива и си взима това, което смята че му се полага – дребен рекет.

А книгата и филма си заслужават нов препрочит, защото ние все още вървим натам, откъде с голям обществен натиск и личен кураж на няколко доблестни човека, други държави са започнали да се връщат.

Въпрос за един милиард лева

Грубо за около месец в София са подпалени между 30 и 40, по-скоро към 40 автомобила на частни лица.

Полицията има няколко версии, като според министъра на вътрешните работи „може само да се разсъждава“ в една или друга посока, но в крайна сметка обществото остава с впечатлението, че никоe от отговорните лица няма идея какво всъщност се случва.

Данъкоплатците остават пък със следните впечатления, съвсем резонни между впрочем, като се вземат предвид последните много години безхаберие от страна на полицията и симбиоза между власт и организирана престъпност:

1. Полицията, от най-ниските до най-високите нива отново прикрива застрахователи и/или фирмите, държащи платените паркинги в София. Генезисът на първите е във всички престъпни групировки, а вторите са част от групата Софиянски/ВИС.

2. Правоохранителните органи са абсолютно неспособни да си вършат работата, дори когато става за битови престъпления, камо ли когато гражданите са жертва на организирана престъпност/тероризъм/пиромани.

3. Управляващите и полицията не успяват да гарантират основното конституционно право на всеки един български гражданин: неприкосновенност на собствеността и защитата на това право от закона (чл. 17).

Кое от горните е вярно е въпрос за ЕДИН МИЛИАРД лева.

Слабо, много слабо като за сума с 10 цифри. В такъв случай обикновено се подават оставки.