2015

2014 2013 2012 2011 2010 2009

Тази година писах рядко и малко, може би защото повечето неща, които се случваха трудно се поддават на опаковане в думи. Всичко останало е просто повторение на пиеси и роли, които вече сме виждали, описани са многократно и всеки нов анализ е просто влизане в сценария на нищослучването, зад който едни хора продължават да източват обществения ресурс – финансов, морален и психически. Българската политико-икономическа действителност е спирала, която води надолу.

Повече страшна и тъжна, 2015 е от годините, за които се радвам, че свършват. Следващата вероятно ще е още по-интензивна, но добрата новина е, че общественият ресурс не е неизчерпаем източник, а всяко оливане води до преобръщане на колелото на историята.

Дума на годината: стабилност. Мантрата за стабилността е оправдание за всякакви компромиси, но не всеки застой е стабилност и не всяка стабилност е оправдание за компромиси с основния морал.

Epic FAIL: масовата липса на емпатия и човечност.

Epic WIN: човечността у немалко други хора.

Книгите: Краткият чуден живот на Оскар Уао, Джуно Диас; Мидълсекс, Джeфри Юджeнидис; открих Орсън Скот Кард с Играта на Ендър, Говорителят на мъртвите и Ксеноцид; Пещерата на идеите, Хосе Карлос Сомоса; Дора Брюдер, Модиано и Калуня Каля на Георги Божинов.

От публицистиката препоръчвам горещо Nothing Is True and Everything Is Possible: The Surreal Heart of the New Russia на Peter Pomerantsev, която дава повече видимост върху действителността в Русия и трипа, в който пропагандната ѝ машина вкарва всеки, който се докосне до нея. Интересни са и The Big Short (Големият залог) и Flash Boys на Майкъл Луис, които описват механизмите на финансовата криза и възникването на high-frequency trading-а. Тома Пикети не си заслужава времето, Световен Ред на Кисинджър обаче се заслужава, особено като канава за разбиране на днешните геополитически процеси.

Пътуването: с кола през Бургундия и Шампан, с микробус между манастирите на връх  Палуки (снимката е от там).

Аз: работих, пътувах, взимах изпити, говорих на TEDxMladost Women за омразата и опитвах да стоя повече оф-лайн (оказа се, че си заслужава).

2015-1

2014

2013 2012 2011 2010 2009

Дойде време за традиционния обзор на една година, през която се разпаднаха илюзиите, че промяната ще дойде рязко, а критичната обществена маса ще доведе до разчистване на съдебната система, държавното и общинско управление, икономиката и медиите от зависимости и взаимосвързаност.

През тази година писах много по-малко, от една страна заради повече лични неща, но от друга, по-важната – заради усещането, че вече всичко е казано, изписано и анализирано многократно. Трудно е в блато, в което всичко едва-едва помръдва, непрекъснато да се раждат обществено-значими и новаторски тези и решения. Едва ли има нещо, което вече да не съм написала за старите нови управляващи ГЕРБ, за поддържаните от Кремъл националистически формации, за ДПС, БСП и кризата при основните човешки права.

По света: все по-задълбочаващи се регионални кризи, които заплашват глобалния ред. Годината може да се синтезира в Ислямска република, тероризъм, разпад на държавността в Близкия Изток, Путин, Крим, диктатура, радикализация, миграция, бедност, протести, ебола. Краят на историята така и не се случи, за сметка на това наблюдаваме началото на нов свят, в който Фукуяма всеки ден за назидание ще яде по едно копие от  „Краят на историята и последният човек“. Все пак има и позитивни сигнали като възстановяването на икономиката в някои части от света, връщането на интереса и финансирането към космическите изследвания и пътешествия, падането на цената на петрола и някакви надежди, че имперските амбиции на Путин ще бъдат смачкани както отвън, така и отвътре.

В България: случи се дългоочакваната оставка на правителството на Орешарски, която въпреки, че се приписва на невидимата ръка на ДПС и Доган, нямаше да се случи без безпрецедентните по своята продължителност протести. Взирането във всеки ход и противопоставянето на нередностите наруши комфорта на олигархо-мафията, които се опитват всячески да задържат и укрепят позициите си, което стана видно и в действията на служебното правителство и второто правителство на Бойко Борисов.

През 2014 фалира не неочаквано КТБ, което доведе до трусове във финасовата стабилност на държавата, която и без това беше на командно дишане. Съчетанието на тези и други фактори донесоха на българия „джънк“ рейтинг, а зейналата многомилиардна дупка ще изплащаме десетки години.

Други важни събития и явления през годината са спирането на Южен Поток, връщането на десните (условно) партии в парламента и управлението, продължаващите скандали в съдебната система, които отдавна излязоха от границите на балканската ни държава и задълбочаващото се междуетническо напрежение, удобно подклаждано от медии, обществени фигури и най-вече партии, които често работят в синхрон. За съжаление, ако духът излезе от бутилката, последиците ще са огромни, жестоки и неуправляеми.

Блогове: 2013 година върна блоговете в информационната среда заедно с избухването на обществено недоволство, катализирано от избора на Пеевски за шеф на ДАНС. 2014 обаче не беше толкова силна, което се случва някак естествено заедно с апатията и разочарованието, които постепенно заемат мястото на бунта и желанието за промяна.

Медии: за съжаление малкото нормални медии не успяха да са на висотата на също толкова неголямата група хора, които имат желание България да е една нормална, развита и западна държава. Общото ниско ниво създава ниски очаквания, и вместо добрите да дърпат качеството нагоре, се случва точно обратното. Не бива да пропускаме и скритата кремълска пропаганда, която като бавна отрова прониква в цялото общество и подменя базисното разбиране за добро, зло, фашизъм, либерализъм, дясно, ляво, наука и човечност.

Разочарование на годината: все по-голямата обществена толерантност към тежките престъпления, липсата на морал, насилието и омразата. Разбрахме отново, че има човеци и човеци и че прословутата българска толерантност е мит, умрял в Розово. За това можем да благодарим на медиите на Пеевски, партиите и също така на прословутата българска липса на критично мислене, за която пък можем да благодарим на останалата ни от соца неадекватна образовоталена система.

Epic FAIL: приемането на поправката в пенсионния модел, касаеща избора на фонд или по-точно липсата на такъв. Но не закрепостяването към НОИ и предвидения еднократен избор, нито скритата национализация на лични спестявания са толкова скандални (а те са изключително ретроградни по своя характер), колкото откритата коалиция ГЕРБ-ДПС, явното обслужване на интересите на малка група хора, погазването на коалицинното споразумение и министрите – частна собственост. Всичко, срещу което протестирахме от 14ти юни 2013 година насам.

Бонус Epic FAIL: казусът Белведере. За съжаление нито е първия, нито е последния случай по отработената схема, но пък е удивителна наглостта и арогантността, която те кара да си мислиш, че можеш да отнемеш дъщерна компания на голяма международна корпорация.

Бонус Epic FAIL 2: изчезналите уж случайно тефтерчета на Филип Златанов и подправените явно в прокуратурата инициали Д.П. 10 трябваше да стане символ на нова вълна протести, но за съжаление това не се случи.

Дума на годината: компромис. Компромисът е това, заради което мнозина се съгласихме на абсурдната коалиция, в която влизат ГЕРБ, РБ, АБВ и ПФ. Това, което очакваме в замяна е съдебна реформа като минимум, изваждане на мафията от държавата и икономиката, подобряване на бизнес климата, икономически растеж, реформа в здравеопазването, пенсионната система и образованието, адекватна политика към малцинствата и цялостна нормализация. Цената е много висока и се надяваме да си заслужава.

Книги, филми и музика: тази година четох повече научни издания и нехудожествена литература, но пък преоткрих Тери Пратчет и Роджър Зелазни. Филми и сериали – много малко, за сметка на четенето, но не мога да пропусна Orange is The New Black, Penny Dreadful и True Detective при сериалите и The Grand Budapest Hotel и Fed Up при пълнометражните. Музиката – италианският мини албум на Róisín Murphy, автентична италианска естрада, стар соул и джаз.

Аз: започнах да спортувам за първи път от много години насам. Всичко останало е в рамките на нормалното, с мечти за средиземноморски острови.

skopelos-1

2013

2012 2011 2010 2009

Обичайният обзор на годината се оказа и единствения личен пост за цялата 2013та, което ме връща към дискусията, започната от Еленко и продължила с Велян и Свилен, по темата дали блоговете са мъртви или не. Може би, като лични дневници поне, но дългите текстове трудно ще изчезнат дори в бърз свят с бърза информация.

По света: продължаващата гражданска война в Сирия, абсурдният социализъм на Венецуела, полу-прикрити и явни диктатури по целия свят и много протести. Русия съвсем открито заяви завръщането си като световна сила и това е много плашещо, особено за страните от пост-съветското пространство, които се борят за демокрация – пред очите ти винаги се клати готова примка с клуп.

У нас: референдум, Доган, протести, оставка, служебно правителство, надежда, избори, резултати без доверие, Пеевски, протести, протести, контрапротести, омраза, протести. Изключително интересна година, с много върхове и спадове, с много надежда и обезверение, каквото и да произтече оттук насетне, ще запазя много ярки спомени, които ще са позитивни и топлещи по някакъв начин. Действието изпълва, дори когато противникът е силен, безценностен и безмилостен, а и 6 месеца на площада не е нещо, което се забравя лесно.

Блогове: въпреки, че блоговете като че ли наистина са преминали своя пик, заради политическата криза и медийния монопол, както и липсата на достатъчно обективност, анализи и информация, в България те все още са компенсаторен механизъм при доминираща липса на свободата на словото. Доста хора започнаха да пишат през годината или възобновиха блогването си.

Медии: всички медии, и най-вече журналисти които запазиха своя интегритет и независимост и продължиха да изпълняват своите функции като четвърта власт и носител на истината. Поздравления, защото е трудно, много трудно.

Разочарование на годината: много хора предпочетоха да застанат на грешната страна, защото така е по-лесно, по-сигурно или просто защото ценностната им система е била само напукана фасада. Самите те не са разочарование, а леснотата, с която се случи контракатарзиса.

Epic FAIL: опитът за назначение на Делян Пеевски като шеф на ДАНС и отказът на правителството да подаде оставка, двете са с еднаква тежест. И така наречените нео-леви, които цяла година се стараха да се държат като анти-леви в съвременния европейски смисъл на понятието.

Музиката: любов от пръв поглед беше Days are Gone на Haim, освен това Darkside – Psychic, Daft Punk – Random Access Memories, Blood Orange – Cupid Deluxе, Death Grips – Government Plates, Mutual Benefit – Love’s Crushing Diamond, The Knife – Shaking the Habitual, VA – After Dark 2 на Italians Do It Better.

Концертите: The Knife в Мюнхен. След него Патрисия Каас, Depeche Mode и Roger Waters в София.

Книгите: Задължително четиво е „Every Parent’s Nightmare“ на Белинда Хокинс, която прави жестока дисекция на правораздавателната ни система в търсене на истината за делото срещу Джок Полфрийман. Също „НРБ. От началото до края„, сборник и „Социалното инженерство“ на Пепка Бояджиева. Изданията на Института за изследване на близкото минало са задължителни за всеки, който иска да разбере какво в близкото минало моделира настоящето. Дочитам в момента „Le juste et le vrai : Etudes sur l’objectivité des valeurs et de la connaissance“ (Правилното и вярното) на Реймон Будон и „Клара и сянката“ на Сомоса, а в номер 3 на прочетените за годината влизат „Обслужвал съм английския крал“ на Бохумил Храбал, „Клоунът“ на Хайнрих Бьол и „Спутник, моя любов“ на Мураками. Една от мечтите ми е да издават повече Храбал и да преиздадат новелите, издадени в началото на 80те в сборника „Строго охранявани влакове“, защото някой ми го задигна преди време.

Сериалите: нямаше много време за сериали и кино, така че няма и нови открития.

Приятелите: най-хубавото нещо, което се случи през годината са новите приятели. Обществените катаклизми освен чудесен лакмус, са и мощна сила, която събира хора, които гледат в една посока.

Аз: и така, и така. Щастието е в това да не си пасивен. И да не си сам в това.

ostavka 1

Авторът на едната снимка е Стоян Павлов, на другата така и не успях да го открия.

Неделя е ден за почивка

kvadrat

През седмицата живея в ескалиращата предизборна лудост, която става все по-тъжна, по-жалка и страшна. Мисля си, че ако някой от субектите носеше поне малко позитивен заряд, щеше да има лъч светлина в края на тунела от икономическа безпомощност, корупция, престъпност и уродливото, многоглаво чудовище на съдебната ни система.

Но лъч няма, може би защото всички осъзнават, че следващият парламент няма да донесе решение. И че пак, и пак ще повтаряме упражнението, докато станем на 40, 50, 60, бели, грохнали и отлетели.

Мисля си също, че по цял ден ни обясняват как ни управлява кръга на този, кръга на онзи, кръга на трети, а всъщност ни управлява кръга „Квадрат“, в каквото са се превърнали главите ни – добре оформени, полирани телевизори с две програми – първа и втора, едната за новини и съветски филми, а втората – за студио Хикс.

Мисля си, че днес е неделя – ден, в който дори Господ е седнал да си почине, и че не искам да чета за листи, за хора, за обещания, които чета вече десет години и от чиято наглост се задъхвам, за да не повърна.

Мисля си, че искам днес и аз да си почина, защото знам, че говоренето за пържоли и шортета ще се върне, а аз ще трябва да съм тук, за да го поглъщам на големи порции и да се опитвам да не полудея от ужас, защото шортетата ще тичат след топката, а никой няма да разбере кой уби Яна, Мирослава и дали Лора е жива.

Неделя е и ще чета Хайнрих Бьол и Гюнтер Грас, не непременно в този ред и ще си мисля, как някой трябва да преиздаде онези 4 новели на Храбал, обединени в „Строго охранявани влакове“, които някой ми гепи, защото неделя е ден за почивка.

Силата на позитивната индустрия

grumpy karma

През последните 2 седмици в българския печат се появиха статии за и против „позитивното мислене“, което включва всякакви наръчници, семинари, лекции, филми, блогове и терапевтични сесии за самопомощ, личностно усъвършенстване, решаване на проблеми от всякакъв характер – лични и професионални. Текстовете се плъзгат около същината на индустрията, но породиха известен дебат, поне в социалните мрежи.

В същото време в New York Magazine излезе една много добра статия на Борис Качка, озаглавена Силата на позитивното издаване – как самопомощта изяде Америка, чиято централна тема е огромната издателска индустрия в САЩ, в която нишовият жанр за самоусъвършенстване отдавна не е това, което е бил в началото на миналия век. Книги, които поучават какво да правим с живота си, за да сме по-здрави, по-добри, по-успешни и по-щастливи има във всяка секция – бизнес, човешки ресурси, биографии, кулинария и спорт, а имената са Коелю, Чопра, Опра, Елизабет Гилбърт.

Качка пише: „Повече като вирус, отколкото като жабите на Макдоналд (споменат в началото на текста като ранен критик от 1920те), самопомощта е проникнала и реквизирала други области в устрема си да се възпроизвежда. Чумата на полезността се е завряла във видове издания, които традиционно имат за цел да ни просветят, забавляват или да влияят върху избора, но не и точно за да изграждаме по-добър Аз. Това в общия случай води до по-добра самопомощ, повече основана на факти и наративи, които са характерни за други жанрове, но също до нехудожествен литературен пейзаж, където всяка цел е подчинена на императива на самоусъвършенстването.“

Влиянието на така наречените гурута в различни областти е огромно, като в текста има примери с ефекта на Опра, която споменава книга като „По пътя“ в шоуто си. Тя веднага става бестселър, въпреки че не е издадена наскоро, а съдържанието и е обект на анализ, който извлича ценните моменти, за да ти помогне да откриеш себе си.

Точно снощи Ланс Армстронг използва предаването на Опра, за да признае публично, че е спечелил всяка своя победа на Тур дьо Франс с помощта на допинг. С необходимата доза разкаяние, страдание, последвани от катарзис и намиране на светлината от това ще излезе добра история, книга и филм, а Армстронг ще получи индулгенция за нещо, за което би трябвало да носи отговорност. Success story. Престъпление и откровение, вместо престъпление и наказание.

Доста притеснителен е факта, че извън обичайните съвети, които се базират на личен опит, откровение след тежък проблеми и заиграване с религия, източни учения и езотерика самоусъвършенстването през последните 2-3 десетилетия усилено използва научна терминология и се опитва да внуши, че всяка една методика се основава на истинска наука, като например „квантовите“ неща на Дийпак Чопра. В статията Борис Чатка споменава нещо, което не бях чувала досега – университети откриват катедри, които се занимават точно с това – позитивна психология и мотивационна наука, което звучи като шарлатания и подмяна на прогреса с фалшиво задоволство.

Статията е задължителна, независимо дали човек е за, против или щастлив с консумацията на подобен тип литература и рецепти за начин на живот. По-добро от силата на позитивното мислене е силата на критичното мислене.

Книги 2013

knigi 2013

Така изглеждаха през януари 2010 и 2011 книгите, които чета, а на снимката е запечатана текущата ситуация – микс от книги от библиотека, взети назаем книги, няколко купени и електронен четец с още книги.

2012

muzikanti

2011 2010 2009

Тази година рекапитулацията ще е малко по-различна. Изпускам част от темите, защото за съжаление не мога да напиша нищо по-различно от казаното за 2011та. Това не е знак за положителна тенденция, напротив, сигнализира за сериозно зацикляне и затъване във всички сфери на държавата. Вероятно дълбоката обществена депресия, гарнирана с ежедневни протуберанси на простотия, арогнатност и ненаказано противообществено поведение е и причината да не пиша вече толкова често. Веднъж изречени, дълбокият гняв, негодувание, съпротива и често нецензурни думи просто трябва да бъдат повтаряни всеки ден. И то по няколко пъти.

Обнадеждаващото е, че след такъв един застой, Брежневия, се срутиха като плочки домино диктаторските режими в цяла Източна Европа. Необнадеждаващото е, че същата Източна Европа тръгна смело към диктатура – Унгария, Украйна, Беларус, Русия, Македония.

Годината: президентски избори в Русия, САЩ и Франция и разликите между тях, рецесия в Европа, ислямизация на току-що освободилия се Близък Изток и ужасът в Сирия, който може да продължи безкрайно, защото държавата се оказа сцена на Голямата игра;

У нас: няколко човека се опитват да концентрират в рецете си всички властови лостове – съдебна власт, полиция, частен бизнес, медии и тъмен бизнес.

Блогове и медии: вече не виждам никакъв смисъл да деля медиите на традиционни и блогове, на електронни, печатни, он-лайн и други такива, тъй като бъдещето вече е тук и работещите модели са смесените. Независимо какъв микс от комуникационни средства използва, няма да се уморя да повтарям, че истинската медия трябва предлага бързи новини, качествено и аналитично съдържание,  и най-вече прозрачно финасиране. В допълнение към това са нужни постоянство и консистентност в качеството и отстояваните морални ценности. И понеже тази година се изсипа дъжд от журналистически награди, включително от МВР, въпреки че журналистика у нас почти няма, аз връчвам моята на euinside.eu.

Разочарование на годината: Диана Ковачева, която от директор на „Прозрачност без граници“ без капка свян се гмурна в схеми и игри и Николай Младенов, комуто трябваха точно 3 години в компанията на простаци, за да му се напука варака.

Epic FAIL: комплектен – отвличането и убийството на Мирослава, съмнителното самоубийство на заподозрян, отказът от истинско разследване, очебийните машнации на най-високо равнище и изказването на премиера, че близките на мъртвото момиче трябва да се извинят на полицията, а Цветанов да прати пържолки на кучето. Ако трябва да се синтезира управлението на ГЕРБ за тези почти 4 години, случаят „Мирослава“ е достатъчен.

Музиката: без колебание Sun на Cat Power. Може би има по-интересни и по-добри албуми, но този ми говори. На език, който разбирам, за нещата, през които минавам и за странната тежест на втората половина на 30те, което може да направи само една жена от моето поколение – Chan Marshall, дами и господа.

Концертите: изненадващо този на Steve Vai в НДК и мюзикълът Tanz der Vampire на Theater des Westens в Берлин.

Книгите: може би „Елегантната вселена“ на Брайън Грийн, „Селцето“ на Кир Буличов и „Старата камера“ на Гюнтер Грас.

Сериалите: идва краят на Fringe, като край на една епоха.

Пътуването: повече по работа, но не се оплаквам. Добре съм, благодаря. Просто номерът е да се капсулираш през по-голямата част от времето. И това не означава непременно отказ от съпротива и работа за поправяне на счупените неща.