2013

2012 2011 2010 2009

Обичайният обзор на годината се оказа и единствения личен пост за цялата 2013та, което ме връща към дискусията, започната от Еленко и продължила с Велян и Свилен, по темата дали блоговете са мъртви или не. Може би, като лични дневници поне, но дългите текстове трудно ще изчезнат дори в бърз свят с бърза информация.

По света: продължаващата гражданска война в Сирия, абсурдният социализъм на Венецуела, полу-прикрити и явни диктатури по целия свят и много протести. Русия съвсем открито заяви завръщането си като световна сила и това е много плашещо, особено за страните от пост-съветското пространство, които се борят за демокрация – пред очите ти винаги се клати готова примка с клуп.

У нас: референдум, Доган, протести, оставка, служебно правителство, надежда, избори, резултати без доверие, Пеевски, протести, протести, контрапротести, омраза, протести. Изключително интересна година, с много върхове и спадове, с много надежда и обезверение, каквото и да произтече оттук насетне, ще запазя много ярки спомени, които ще са позитивни и топлещи по някакъв начин. Действието изпълва, дори когато противникът е силен, безценностен и безмилостен, а и 6 месеца на площада не е нещо, което се забравя лесно.

Блогове: въпреки, че блоговете като че ли наистина са преминали своя пик, заради политическата криза и медийния монопол, както и липсата на достатъчно обективност, анализи и информация, в България те все още са компенсаторен механизъм при доминираща липса на свободата на словото. Доста хора започнаха да пишат през годината или възобновиха блогването си.

Медии: всички медии, и най-вече журналисти които запазиха своя интегритет и независимост и продължиха да изпълняват своите функции като четвърта власт и носител на истината. Поздравления, защото е трудно, много трудно.

Разочарование на годината: много хора предпочетоха да застанат на грешната страна, защото така е по-лесно, по-сигурно или просто защото ценностната им система е била само напукана фасада. Самите те не са разочарование, а леснотата, с която се случи контракатарзиса.

Epic FAIL: опитът за назначение на Делян Пеевски като шеф на ДАНС и отказът на правителството да подаде оставка, двете са с еднаква тежест. И така наречените нео-леви, които цяла година се стараха да се държат като анти-леви в съвременния европейски смисъл на понятието.

Музиката: любов от пръв поглед беше Days are Gone на Haim, освен това Darkside – Psychic, Daft Punk – Random Access Memories, Blood Orange – Cupid Deluxе, Death Grips – Government Plates, Mutual Benefit – Love’s Crushing Diamond, The Knife – Shaking the Habitual, VA – After Dark 2 на Italians Do It Better.

Концертите: The Knife в Мюнхен. След него Патрисия Каас, Depeche Mode и Roger Waters в София.

Книгите: Задължително четиво е „Every Parent’s Nightmare“ на Белинда Хокинс, която прави жестока дисекция на правораздавателната ни система в търсене на истината за делото срещу Джок Полфрийман. Също „НРБ. От началото до края„, сборник и „Социалното инженерство“ на Пепка Бояджиева. Изданията на Института за изследване на близкото минало са задължителни за всеки, който иска да разбере какво в близкото минало моделира настоящето. Дочитам в момента „Le juste et le vrai : Etudes sur l’objectivité des valeurs et de la connaissance“ (Правилното и вярното) на Реймон Будон и „Клара и сянката“ на Сомоса, а в номер 3 на прочетените за годината влизат „Обслужвал съм английския крал“ на Бохумил Храбал, „Клоунът“ на Хайнрих Бьол и „Спутник, моя любов“ на Мураками. Една от мечтите ми е да издават повече Храбал и да преиздадат новелите, издадени в началото на 80те в сборника „Строго охранявани влакове“, защото някой ми го задигна преди време.

Сериалите: нямаше много време за сериали и кино, така че няма и нови открития.

Приятелите: най-хубавото нещо, което се случи през годината са новите приятели. Обществените катаклизми освен чудесен лакмус, са и мощна сила, която събира хора, които гледат в една посока.

Аз: и така, и така. Щастието е в това да не си пасивен. И да не си сам в това.

ostavka 1

Авторът на едната снимка е Стоян Павлов, на другата така и не успях да го открия.

две хиляди и единадесета

Вече традиционният мини-обзор на изминалата 2011:

2009

2010

Годината: безкрайно интересна по света – архи-злодеите Ким Чен Ир, Бин Ладен и Кадафи умряха по един или друг начин, арабският свят се тресе от революции с неясно бъдеще, геополитиката и геоикономиката написаха едни от най-дебелите си глави, а социо-икономическите и политическите процеси предвещават интересни времена;

У нас, за разлика от случващото се по света, положението е: нашето село е най-китно и дивно, затова ще си покажем най-китната селяния, пък кого го интересува какво става в съседното село?

Книгите: „Измерването на света“, Даниел Келман; „Събирането“, Ан Енрайт; „The History of Taste“, Пол Фрийдман; няма много време за художествени книги, повечето се записва по сметката на научно-техническата литература.

Филмите: The Ides of March, X-Men: First Class, Page Eight, The King’s Speech, предстои новия Шерлок, Лео като Хувър, Шон Пен като Робърт Смит и Drive.

Филмов герой: Нъки Томпсън, Тирион Ланистър.

Порното: на изчерпване. Какво ще правим, когато всичко от 70те и началото на 80те свърши?

Сериалите: вече съвсем не са това, което бяха. Блестящи Boardwalk Empire, Game of Thrones и Homeland, силни последни 2 сезона на Dexter, eye candy с Pan Am и True Blood.

Блогът: 12 Bottle Bar.

Музиката: годината на големите женски гласове – PJ Harvey, Kate Bush, Feist, St. Vincent, Lykke Li, Stivie Nicks и още, новобранците Anna Calvi, EMA и Austra; отново много Африка, с повече фокус върху Гана и Мириам Макеба; афро-бразилския Jorge Ben Jor.

Концертите: Handsome Furs и No Age в читалището в Хаджи Димитър, иначе не особено интересна година по сцените в България.

Пътуването: към себе си.

Хората: между множеството таксономични класификации можем да сложим и тази (по Тайм): протестиращият, буден, работещ не само за себе си, но и за обществото човек и

мрънкащ тип, характерен за тукашните географски ширини, за когото протести и събития не са се случили, ако той самия не е бил там. Ако пък някой все пак протестира, то това не е точния човек, за точната кауза, на точното място, в точното време и с точните средства.

Epic FAIL: изборите – президентски и местни; неадекватните действия на кмета на София и цялата му администрация – джамията, прайда, Паметника на Съветската Армия, рекламата и крадените снимки върху орлите на Орлов мост; съдебната система на калинки – Янeва и ко; Путин; словесната дизентерия на премиера.

Медиите: Пари и Дневник се сляха в Капитал Дейли, извън това, медиите у нас се оказаха собственост на 3 групи играчи, известни повече с прякорите си Дебелите, Пъпките и Сервитьора. Мисля, че няма нужда от по-нататъшен коментар. Четем чужди медии и се правим, че не сме от тук.

България: вулгарността, долнопробието и чувството за безнаказаност достигнаха нови пикове по всички етажи на властта – видими и невидими, в публичното пространство и в ежедневните междучовешки отношения.

Престъпленията: много, страшни и в голямата си част – неразкрити.

Светът (извън политиката): голям, вълнуващ и необятен. И ужасно привлекателен, а има толкова малко време.

Аз: кого ли го интересува? Но да, в личен план – много по-добре, отколкото миналата година по това време.

1983та, когато порното изглеждаше така:

За кино „Одеон“ от Първан (и мен)

Хубав и тъжен пост от блога на Жоро и Първан. „Унищожават кино Одеон“ с автор Първан много точно изразява това, което напоследък си мисля, когато минавам оттам и се спирам по навик, за да погледна какво дават тази седмица и вместо черно-бели снимки откривам нелепа гледка.

„…Едва ли е нужно да обяснявам какво значи за София кино “Одеон”. Откакто съм тук, имам навика да пресичам до ъгъла на киното и да зяпам какво дават. Понякога като запълване на време, понякога – с ясната идея да вляза и да гледам нещо от отлежалото кино. Претръпнал съм и към превода в залата, и към прекъсванията на филмите, и към ръкоплясканията, с които публиката подканя киномеханика горе в кабината да понагласи картинката. Хилил съм се на сочния коментар, който един от преводачите има навика да пъха между репликите на филмите. Чакал съм преводачка да дойде в задръстването, за да има прожекция. Пил съм от виното, с което черпеше директорът. Събирали сме хора по тротоара отвън, за да не се провали прожекцията. Или сме стояли на пода в претъпканата зала. Няма да забравя как се радвах, когато преди години директорът на “Одеон” взе един киномеханик и се катериха из килерите на университета, за да оглеждат едни забравени киномашини…“

Едва ли е нужно и аз да обяснявам какво е това кино за мен – първите филми, на които ме водеше майка ми и които не даваха никъде другаде, ами че те си бяха почти забранени по онова време, ходенето в „Одеон“ беше едновременно бягство и от реалността, и от системата, после бягства от даскало, за да откриваме света на Бунюел и Фелини, опашката за Параграф 22, надраните ленти и лелката-преводачка, която насред филм с надписи казва „и ето тук има сега едни оргии“.

Мдам, променят се нещата – къде за добро, къде за лошо, отиват си късчета от едни мои двадесетина години, в които се научих да виждам киното с други очи и да го обичам въпреки лошите копия, скъсаните седалки, звука.

Много мрънкане се насъбра напоследък, въпреки почивните дни. Сигурно е от дъждовното време. Може пък грациите, които пият кафе в Одеон да изгледат „Пътят“.

Заради леля Снеже

zaradi2.jpg

Снощи в Дома на Киното беше премиерата на „Заради леля Снеже“, като част от София Филм Фест. Филмът е документален, режисиран от Весела Казакова и Биляна Казакова – Угринска и е много приятна изненада, въпреки че и двете актриси са доказали таланта си в други неща (т.е. не би трябвало да е изненада, ама аз все пак се изненадах).

zaradi.jpg

На снимката е Войн, също бивш възпитаник на студиото.

„Заради леля Снеже“ е за актрисата и театрален педагог Снежина Казакова, дългогодишен ръководител на Арт Студио Камбана, което тази година навършва 25 години. Филмът е разказан по мил и нежен начин, в един момент се смееш, а в друг ти се доплаква на историите на всичките вече пораснали деца, чийто живот е променен от театъра и от срещата си с този всеотдаен човек – леля Снежа.

Заслужава си. И освен това е лицензиран под Creative Commons и може да се свали от тук.

XXY

xxy.jpg

XXY е аржентински филм от програмата на тазгодишния София Филм Фест (и за съжаление един от малкото, които ще видя, но все пак денем съм на работа, какво да се прави).

Много интересен филм на Lucia Puenzo, в който по много човешки начин се засягат въпросите за сексуалността, пола, избора и порастването, с невероятна операторска работа и музика. XXY е част от Новото аржентинско кино (Un mundo menos peor, Bonbon el perro, Tan de repente и куп други), което за мен в последните години е най-доброто, което кинематографията може да предложи и донякъде ми напомня Новата френска вълна, само че в по-нежен и човечен вид. Много добра игра за младите Ines Efron и Martin Piroyansky.

Един минус за феста – изборът да има прожекции в заличката на Френския център не ми се вижда много удачен – звукът беше ужасен, а вентилация никаква, усещането беше като за душегубка.

Филмови очаквания

Павел Павликовски (My Summer of Love, Last Resort) снима в момента филм по Vernon God Little на DBC Pierre, който се очаква да излезе до края на тази година.

Жан-Пиер Жюне (Амели, Деликатесен и Пришълецът 4) пък снима по Животът на Пи (Life of Pi) на Ян Мартел. Филмът е предвиден за 2009 година.

Очаквам нещо много интересно, предвид комбинацията режисьор/книга.