This is why we can’t have nice things

През последните дни в публичното пространство се размятат умопомрачителни суми в стотици милиони за нещо, което не знаем дали съществува и дали изобщо някога ще съществува. Всъщност, дори не знаем за какво става въпрос, освен, че някой, някога е поел ангажимент (едва ли безвъзмездно) за нещо, което трябва да платим от собствените си джобове, без да видим каквато и да е изгода от това.

Още по-интересно е, че подобни огромни суми като за малката ни и не особоно богата държава преминават шеметно все така през джобовете ни на съвестни данъкоплатци, през годините ни съзнателен живот и през възможността ни за един по-качествен живот, без реално да си даваме сметка за огромните загуби, които търпим като здраве, образование, сигурност и благосъстояние.

Тези дни Народното Събрание гласува пореден заем, с който да се покрие почти 1 милиард и половина в лева за въпросните реактори за АЕЦ Белене, които никой не е виждал. Общо загубите за България от нещото „Белене“ се оценяват на почти 3 милиарда лева. Преди две години фалира КТБ, а загубите от този предизвикан крах се оценяват на почти 5 милиарда лева. През 1989 България влезе в прекрасния нов свят с 10 милиарда щатски долара външен дълг, около 25 милиарда лева вътрешен дълг и официален фалит, единствения сред страните от Източния Блок, като външния дълг изплатихме окончателно едва през 2015 година. До тук грубо минусите за българските граждани се измарват в десетки милиарди. Абсолютно зашеметяваща сума.

Изобщо няма и да споменавам банковите фалити от средата на 90те, всичките малки и големи корупционни схеми, престъпната в голямата си част приватизация и откровено кокошкарски кражби като плащането на охраната на лица като Пеевски и Доган, които могат да си позволят това (но явно продължават да живеят според принципа „авантата си е жива печалба“).

За всичко споменато по-горе осъдени няма. Виновен е „някой там“, особено когато трябва да се гласуват заеми под натиск или да се хвърля предизборен прах, но като цяло вината и нейният носител са някаква абстракция, удобно използвана отново за нечисти цели. Всички много добре знаят кои са архитектите на прибирането на голяма част от външния дълг, натрупан преди 1989 година, кои са архитектите на големите банковите фалити и кредитните милионери, на фалита на КТБ и на „Големия шлем“, който ни оставя обречени да плащаме отново, поколение след поколение милиарди, докато се чудим защо някъде им се получава по-добре. Но понеже вината е толкова размита и прехвърлена на всякакви митични и полу-митични същества като Ран, Ът, Сорос и демокрацията, малцина търсят истината и справедливо правосъдие.

И в същото време, в държавата на кредитните милионери и милиардери имаме „Фонд за лечение на деца в чужбина“. Фонд, какъвто няма в никоя друга цивилизована държава, и то защото не можем да лекуваме тези деца сами. За десетки години така и не се намериха достатъчно средства, за да могат да се лекуват даже не толкова редки заболявания. И ако за децата има „фонд“, то за възрастните положението е страшно – последният пристан са кампании за набиране на средства, на които помагаме когато и с каквото можем. А ректорът на водещия медицински университет в България прехвърля средства отново към същите алчни обръчи, вместо те да отиват за нова наука.

Същото важи за инфраструктурата, където една магистрала се строи по 40-50 години, половината пътища отдавна вече са на дупки, за образованието с разпадащите се училища без никакви модерни технологии, и дори за отбраната, където трябва да се молим за помощ, защото милиардите за самолети са отишли в нечий джоб. Надяваме се някой да ни подари двигател трета употреба, модерно онко оборудване за болниците или таблети за училищата. Неща, които можем да си купим сами, но сме безкрайно, безнадеждно изостанали. Не спрямо другите, а спрямо себе си в един друг възможен живот.

Мнозина ще кажат, че не е работа на държавата да дава за всичко това. Факт, на държавата не само не ѝ е работа, но тя и не дава. Даваме ние, с очакването, че държавата ще управлява тези средства с грижата на добър стопанин, а ако не успее – ще има отговорни за това. Даваме, защото като общество сме приели, че някои неща като тежки и редки заболявания няма как да се лекуват без общо съдействие и че други неща, като изстребители например, са ни нужни и няма как всеки да си държи по един в задния двор. Даваме и с мисълта, че при добро управление данъците могат да намалеят и че частното здравеопазване или образование също ще помогнат да има по-малко хора, които умират от лечими заболявания през 21 век. Само дето няма как частните начинания да процъфтяват в бедна държава, освен ако това не се случва пак по онзи начин – със субсидии за лимузини, далавери и милиарди за ядрени чайници.

Но понеже като всичко останало правосъдната система също не работи, а тези, които дирижират десетилетното източване дирижират не само нея, но и общественото мнение през мрежата си от информационни канали и канални хора, няма да има наказани и няма да има край. Обречени сме завинаги да плащаме за нечий въздух под налягане, а не за собственото си благосъстояние.

Затова не можем да имаме хубави неща*.

This is why we can’t have nice things е мем, много подходящ за ситуацията с нашите хвърчащи милиарди.

2015

2014 2013 2012 2011 2010 2009

Тази година писах рядко и малко, може би защото повечето неща, които се случваха трудно се поддават на опаковане в думи. Всичко останало е просто повторение на пиеси и роли, които вече сме виждали, описани са многократно и всеки нов анализ е просто влизане в сценария на нищослучването, зад който едни хора продължават да източват обществения ресурс – финансов, морален и психически. Българската политико-икономическа действителност е спирала, която води надолу.

Повече страшна и тъжна, 2015 е от годините, за които се радвам, че свършват. Следващата вероятно ще е още по-интензивна, но добрата новина е, че общественият ресурс не е неизчерпаем източник, а всяко оливане води до преобръщане на колелото на историята.

Дума на годината: стабилност. Мантрата за стабилността е оправдание за всякакви компромиси, но не всеки застой е стабилност и не всяка стабилност е оправдание за компромиси с основния морал.

Epic FAIL: масовата липса на емпатия и човечност.

Epic WIN: човечността у немалко други хора.

Книгите: Краткият чуден живот на Оскар Уао, Джуно Диас; Мидълсекс, Джeфри Юджeнидис; открих Орсън Скот Кард с Играта на Ендър, Говорителят на мъртвите и Ксеноцид; Пещерата на идеите, Хосе Карлос Сомоса; Дора Брюдер, Модиано и Калуня Каля на Георги Божинов.

От публицистиката препоръчвам горещо Nothing Is True and Everything Is Possible: The Surreal Heart of the New Russia на Peter Pomerantsev, която дава повече видимост върху действителността в Русия и трипа, в който пропагандната ѝ машина вкарва всеки, който се докосне до нея. Интересни са и The Big Short (Големият залог) и Flash Boys на Майкъл Луис, които описват механизмите на финансовата криза и възникването на high-frequency trading-а. Тома Пикети не си заслужава времето, Световен Ред на Кисинджър обаче се заслужава, особено като канава за разбиране на днешните геополитически процеси.

Пътуването: с кола през Бургундия и Шампан, с микробус между манастирите на връх  Палуки (снимката е от там).

Аз: работих, пътувах, взимах изпити, говорих на TEDxMladost Women за омразата и опитвах да стоя повече оф-лайн (оказа се, че си заслужава).

2015-1

2014

2013 2012 2011 2010 2009

Дойде време за традиционния обзор на една година, през която се разпаднаха илюзиите, че промяната ще дойде рязко, а критичната обществена маса ще доведе до разчистване на съдебната система, държавното и общинско управление, икономиката и медиите от зависимости и взаимосвързаност.

През тази година писах много по-малко, от една страна заради повече лични неща, но от друга, по-важната – заради усещането, че вече всичко е казано, изписано и анализирано многократно. Трудно е в блато, в което всичко едва-едва помръдва, непрекъснато да се раждат обществено-значими и новаторски тези и решения. Едва ли има нещо, което вече да не съм написала за старите нови управляващи ГЕРБ, за поддържаните от Кремъл националистически формации, за ДПС, БСП и кризата при основните човешки права.

По света: все по-задълбочаващи се регионални кризи, които заплашват глобалния ред. Годината може да се синтезира в Ислямска република, тероризъм, разпад на държавността в Близкия Изток, Путин, Крим, диктатура, радикализация, миграция, бедност, протести, ебола. Краят на историята така и не се случи, за сметка на това наблюдаваме началото на нов свят, в който Фукуяма всеки ден за назидание ще яде по едно копие от  „Краят на историята и последният човек“. Все пак има и позитивни сигнали като възстановяването на икономиката в някои части от света, връщането на интереса и финансирането към космическите изследвания и пътешествия, падането на цената на петрола и някакви надежди, че имперските амбиции на Путин ще бъдат смачкани както отвън, така и отвътре.

В България: случи се дългоочакваната оставка на правителството на Орешарски, която въпреки, че се приписва на невидимата ръка на ДПС и Доган, нямаше да се случи без безпрецедентните по своята продължителност протести. Взирането във всеки ход и противопоставянето на нередностите наруши комфорта на олигархо-мафията, които се опитват всячески да задържат и укрепят позициите си, което стана видно и в действията на служебното правителство и второто правителство на Бойко Борисов.

През 2014 фалира не неочаквано КТБ, което доведе до трусове във финасовата стабилност на държавата, която и без това беше на командно дишане. Съчетанието на тези и други фактори донесоха на българия „джънк“ рейтинг, а зейналата многомилиардна дупка ще изплащаме десетки години.

Други важни събития и явления през годината са спирането на Южен Поток, връщането на десните (условно) партии в парламента и управлението, продължаващите скандали в съдебната система, които отдавна излязоха от границите на балканската ни държава и задълбочаващото се междуетническо напрежение, удобно подклаждано от медии, обществени фигури и най-вече партии, които често работят в синхрон. За съжаление, ако духът излезе от бутилката, последиците ще са огромни, жестоки и неуправляеми.

Блогове: 2013 година върна блоговете в информационната среда заедно с избухването на обществено недоволство, катализирано от избора на Пеевски за шеф на ДАНС. 2014 обаче не беше толкова силна, което се случва някак естествено заедно с апатията и разочарованието, които постепенно заемат мястото на бунта и желанието за промяна.

Медии: за съжаление малкото нормални медии не успяха да са на висотата на също толкова неголямата група хора, които имат желание България да е една нормална, развита и западна държава. Общото ниско ниво създава ниски очаквания, и вместо добрите да дърпат качеството нагоре, се случва точно обратното. Не бива да пропускаме и скритата кремълска пропаганда, която като бавна отрова прониква в цялото общество и подменя базисното разбиране за добро, зло, фашизъм, либерализъм, дясно, ляво, наука и човечност.

Разочарование на годината: все по-голямата обществена толерантност към тежките престъпления, липсата на морал, насилието и омразата. Разбрахме отново, че има човеци и човеци и че прословутата българска толерантност е мит, умрял в Розово. За това можем да благодарим на медиите на Пеевски, партиите и също така на прословутата българска липса на критично мислене, за която пък можем да благодарим на останалата ни от соца неадекватна образовоталена система.

Epic FAIL: приемането на поправката в пенсионния модел, касаеща избора на фонд или по-точно липсата на такъв. Но не закрепостяването към НОИ и предвидения еднократен избор, нито скритата национализация на лични спестявания са толкова скандални (а те са изключително ретроградни по своя характер), колкото откритата коалиция ГЕРБ-ДПС, явното обслужване на интересите на малка група хора, погазването на коалицинното споразумение и министрите – частна собственост. Всичко, срещу което протестирахме от 14ти юни 2013 година насам.

Бонус Epic FAIL: казусът Белведере. За съжаление нито е първия, нито е последния случай по отработената схема, но пък е удивителна наглостта и арогантността, която те кара да си мислиш, че можеш да отнемеш дъщерна компания на голяма международна корпорация.

Бонус Epic FAIL 2: изчезналите уж случайно тефтерчета на Филип Златанов и подправените явно в прокуратурата инициали Д.П. 10 трябваше да стане символ на нова вълна протести, но за съжаление това не се случи.

Дума на годината: компромис. Компромисът е това, заради което мнозина се съгласихме на абсурдната коалиция, в която влизат ГЕРБ, РБ, АБВ и ПФ. Това, което очакваме в замяна е съдебна реформа като минимум, изваждане на мафията от държавата и икономиката, подобряване на бизнес климата, икономически растеж, реформа в здравеопазването, пенсионната система и образованието, адекватна политика към малцинствата и цялостна нормализация. Цената е много висока и се надяваме да си заслужава.

Книги, филми и музика: тази година четох повече научни издания и нехудожествена литература, но пък преоткрих Тери Пратчет и Роджър Зелазни. Филми и сериали – много малко, за сметка на четенето, но не мога да пропусна Orange is The New Black, Penny Dreadful и True Detective при сериалите и The Grand Budapest Hotel и Fed Up при пълнометражните. Музиката – италианският мини албум на Róisín Murphy, автентична италианска естрада, стар соул и джаз.

Аз: започнах да спортувам за първи път от много години насам. Всичко останало е в рамките на нормалното, с мечти за средиземноморски острови.

skopelos-1

Защо ще гласувам за Реформаторския блок

Едва ли има съмнение, че ще гласувам за Реформаторския блок, но истината е, че аз лично изпитах и изпитвам много съмнения, които предполагам, имат и всички други хора, които искат промяна, протестираха цяла година и повече и се страхуват, че ще бъдат пропилени енергията, надеждите ни и последния шанс за връщане на България към европейското цивилизационно пространство, честната икономика и демократичния модел.

Кофата катран в меда: присъствието на хора от Тройната коалиция в листите, присъствието на хора, които биха стояли добре при Сара Пейлин, но не и в партия от ЕС, рискът от разпадане вътре в НС (единствен шанс да се минимизира този риск е преференциално гласуване за хора, които поставят общите пред личните интереси), липсата на разбиране кои са прослойките и социалните групи, носители на промяната и какво искат всъщност те, части от програмата, касаещи религиозно образование (в случая мюсюлмански училища и тяхното финансиране с държавни средства, срещу което съм против), непрекъснатите организационни драми и недоверието в доказани политически номади.

И все пак, при всичко изброено, РБ са носители и на надеждата за промяна. Защо и къде?

1. ДПС – влизането на РБ в парламента е шанс за разбиване на управленския модел от последното десетилетие(я), както и за неутрализиране на ролята на ДПС като „балансьор”, която дава на тази партия и кръговете около нея непропорционално голямо влияние. Това влияние държи в капан цялото общество и е фундамент на модела „Пеевски – Доган“.

2. Правосъдие – промените в съдебната система и прокуратурата са от първостепенна важност и усилията за реформи трябва да се съсредоточат незабавно в тях. Буксуването и блокирането на реформите в другите сектори често произтичат от бездействието на съд и прокуратура. РБ има предложения за промени, които не изискват непременно промяна в Конституцията, като например изборът на съдебната квота във ВСС да бъде извършван пряко от съдиите, а не чрез посредници. За целта, както и за спешно възстановяване на ролята на прокуратурата в рамките на закона и прекратяване на употребата ѝ като инструмент за натиск на частни интереси е необходима силна политическа воля. Това ще трябва да е и ролята на РБ – да наложи на новия парламент и правителство извършването на тези спешни действия.

3. Южен Поток – представители на РБ са от малцината, които работят целенасочено, непрестанно и упорито, за да бъдат извадени наяве корупционните схеми, източването, вмешателството на чужди държави, поръчаните от Кремъл закони и бъдещите огромни загуби за България. Тези хора и коалицията имат желанието грабежът да бъде прекратен, както и да се работи за нова енергийна стратегия, която да ни гарантира независимост от чуждо политическо влияние и честно ценообразуване.

4. Проблемът КТБ – възможността никога да не получим отговори и да изплащаме отново милиарди от джоба си с години (както правим за фалита на НРБ и Виденовата криза) е напълно реална, като се вземе предвид, че е напълно вероятно бандата „Пеевски“ отново да доминира парламента и управлението. Идеите и предложенията на РБ съвпадат с моите – незабавно влизане на международни експерти в банката, отстраняване на главния прокурор, незабавно изплащане на гарантираните от закона депозити, никакво използване на публични средства, прозрачност, пълно разследване и справедливи присъди за виновните. Наказания и очистване са единствения шанс банков грабеж да не се повтори отново след няколко години, а парите за образование и здравеопазване да потъват в изплащане на удоволствията на шайка бандити.

5. ЕС – Реформаторският блок е изцяло про-европейска  коалиция, което е от огромна важност в настоящата геополитическа ситуация и вечното ни разкрачено положение между три цивилизации. Пред нас тепърва стои цивилизационен избор, който може да реши съдбата ни за десетилетия, а една силна про-европейска партия може да ограничи ролята на проруските партии и агенти, да стабилизира колебливите разнопосочни движения на ГЕРБ и да гарантира на ЕС, че в наше лице има стабилен партньор. Освен това, както обичам да казвам по отношение на ЛГБТ правата, по-добре европейска дясна партия (или дясно-центристка), отколкото евразийска лява такава.

6. Здравеопазване – в този сектор нуждата от реформи е най-спешна, а най-вероятно закъснението ни се измерва с десетки години. Ролята на РБ тук отново трябва да е на катализатор, носител и локомотив на промяната. Отлагането на реформите от всяко правителство за последните 14 години се дължи колкото на неспособност, толкова и на липса на топки.

7. Бизнес климат, инвестиции, свободна конкуренция – при правителството на ГЕРБ чуждестранните инвестиции паднаха до критичен минимум, а за правителството на Орешарски въобще не ми се говори. Възстановяването на бизнес климата и свободната конкуренция са от първостепенна важност, за да имаме отново някакъв реален ръст, а не анемични цифрички. Тези промени са свързани с реформите и в другите сектори, като правосъдие, но ролята на РБ може и трябва да е налагане на промените чрез политическа воля и участие на експерти, каквито не липсват.

Има и други важни сфери, като медии, свобода на словото, човешки права, електронно правителство и много други, но аз лично смятам, че промените в правосъдието ще задвижат и всички останали процеси на нормализация.

Разбира се, всичко изброено и евентуалната роля на РБ в него са както шанс, така и риск. От една страна съпротивата на престъпния модел ще е огромна и с всякакви средства. От друга – невъзможността да се изпълнят поетите обещания и пропиляването на надеждите на гласоподавателите поради личностни конфликти, измяна, партийно номадство и откровена глупост ще доведат до нови разочарования, апатия, липса на доверие, напускане на България и отказ от граждански действия. А и е много вероятно скоро да няма нов шанс за влизане в парламента и участие във властта на една подобна партия.

Затова ние ще направим каквото можем, при всичките съмнение и притеснения, но избраните от нас ще трябва да дадат всичко от себе си честна, упорита и прозрачна работа за всички. Даваме голям кредит от доверие и очакваме да бъде коректно върнат.

Най-бързият път към диктатурата е пътят на най-малкото съпротивление

Това си мислех, когато четях туитовете на хората, които отразяваха или гледаха неопределимото като форма събитие на ГЕРБ в събота в зала Арена Армеец (построена от любимите на всяка власт ГБС и кръстена на застрахователното дружество на ТИМ).

Безрезултатното от организационна гледна точка събиране на членове и симпатизанти на последната управлявала партия, подвила опашка сред огромните протести в края на зимата напомни на всички на отдавна забравени или далечни диктатори като Хитлер, Сталин, Ким Ир Сен и Ким Чен Ун, Путин, Лукашенко и разбира се, добрия старец Тодор Живков – просълзени дядовци, едрогърди девойки, тетки и вдъхновени младежи, екрани с любимите образи на Борисов и Цветанов, пламенни, нищоказващи речи, неизпълними обещания, режисура, хора, ръченици и друга хореография, и разбира се – много, много овации и народна любов. Новият априлски пленум.

Всеобщата амнезия, за която често пиша и която кара масата хора да помнят случилото се не повече от 3 седмици назад е може би една от причините, които могат да дадат нов мандат в ръцете на ГЕРБ. Другата причина е отказът от усилие сам да откриеш или създадеш своята алтернатива – всички са маскари, и това никога няма да се промени, защото аз никога няма да потърся друг, да издигна друг, сам да застана начело, нищо, че всичко мога, всичко знам и от всичко разбирам.

Може би подобно обвинение е тежко, но когато голяма част от образованите, мислещи хора изобщо не стигат до урните, а останалите дават гласа си за откровено провалени партии, личности и управленски модели, е трудно да не издаваш тежки присъди за обществото и пътя надолу, по който е тръгнало то.

Ако ГЕРБ получи втори мандат, това ще е без прецедент в най-новата ни история. Едно управление, което:

– задълбочи икономическата криза, унищожи малкия и средния бизнес и даде целия ресурс в ръцете на странни, нови, мощни фирми, най-вероятно свързани с Емил Димитров или близки до КТБ;

– национализира личните пенсии на миньорите, за да строи църквата в Гигинци, да копае мощи и вампири и да развозва третокласен футболен отбор със самолет;

– доразруши здравна система, национализира резерва на здравната каса – почти 2 милиарда, които бяха резерв-гарант от вноските на гражданите, а отказа от реформи и некадърното управление доведе до пълен хаос, допълнително източване и влошаване на здравето на населението. Управление, при което тежките болести се лекуват с смс кампании;

– източи фискалния резерв, в който освен заварените пари се вляха национализираните пенсии на категорийните работници и 2та милиарда от Здравната каса, и всичко това, за да се построят 117 километра магистрали, една зала и да няма нито едно увеличение на доходите;

– досъсипа земеделието, с Мирослав Найденов начело, който замени закони с регулации, които обезсилиха и без това неконкурентноспособното ни производство на храни, прокара вредния закон за горите, изсипа милиони субсидии в ТИМ и плащаше собствения си ПР с европейски пари;

– задълбочи до непоправимост хаоса, корупцията и престъпната зловредност в съдебната система, като допълнително увеличи зависимостта и от изпълнителната власт, а провосъдието е за този, които си го поръча и плати;

– така унижощи престъпността, че никой не разбра кой уби Мирослава, а братя Галеви станаха Избегалеви;

– прие с изключително необразованото си, неопитно и манипулируемо мнозинство в парламента лобистки, платени и откровено антиконституционни закони, като върнатите от КС достигнаха до безпрецедентен за цялата ни история брой;

– купи си медиен комфорт с парите на данъкоплатците и с европари;

– забърка куп международни скандали;

– даде неограничена власт и влияние в ръцете на една банка, нейния собственик, група медии и на една трибуквена групировка от Варна;

– отне допълнително правомощия на местната власт, като наруши основен конситуционен принцип чрез сливане на централно и местно управление;

– позволи си да руши и кадрува в парламента и в опозицията и да злопуотребява с партийните субсидии;

– позволи задълбочаването на междуетническото напрежение, процъфтяването и употребата от най-високо до най-ниско ниво на слово на омразата;

– подслушваше десетки хиляди хора – журналисти, политици и всякакви други граждани, които потенциално биха заплашили концентрираната и почти неограничена власт в ръцете на няколко човека;

– продължава да употребява мантрата, повтаряна като ехо от гурута и журналисти, че единствената алтернатива на БСП е ГЕРБ и само те могат да „унищожат комунистите“. И лъжата, че Бойко е десен, че Бойко ще даде работа, че Бойко ще ви оправи. Както вече ви оправи за 4 години, за което не е лошо да му се извините.

Едно управление, което ако се повтори, ще доведе до сериозни проблеми с демокрацията, в най-лошия случай до диктатура, както и до зависимост, бедност, безработица, полицейщина, страх и омраза.

Трудно ми е да проумея диктатурата, а още по-малко една гладна и бедна зависимост, която няма нито петрола на Венецуела, нито ресурсите на Русия, които се изсипват освен върху Цветан Василев, върху още десетки и стотици хиляди адепти и стожери на властта.

Трудно ми е да проумея защо няма съпротива срещу статуквото, което подмени истинския живот, за който мечтаехме преди 20 години и защо примирението и вътрешната емиграция са по-приемливи от съпротивлението и труда.

Най-бързият път към диктатурата е пътят на най-малкото съпротивление. А когато тя се случи, освен беден, зависим и унизен, ще умреш несвободен и нещастен.

Някои наблюдения след референдума

На записа може да се види разговора, който проведохме в неделя с Иван Бедров в студиото на Гневните с Комитата и Цветозар Томов по темата за току-що приключилия референдум (тук могат да се изгледат и останалите дискусии от деня, които бяха по-добрата алтернатива на случващото се в телевизиите).

Ще се опитам да систематизирам малко по-добре някои мои мисли от разговора и такива, които ми хрумнаха впоследствие.

1. Избирателната активност на следващите парламентарни избори вероятно ще е рекордно ниска, съответно купеният вот ще има много по-голяма тежест. Възможно е да влязат 6-7 партии, между които дори коалицията Ярешки, субекта на СКАТ, партията на Слави Бинев и някаква „автентична десница“ на Георги Марков, Бакърджиев и Софиянски + СДС на Кабаиванов.

Следващото правителство ще бъде коалиционно, много вероятно отново съставено от 3 парламентарно представени партии. Независимо, че ще бъде такова на „националното спасение“ или на подобна благородна кауза, то ще бъде 1во/ изключително слабо и поредното, което ще откаже да проведе така важните за държавата реформи; 2ро/ независимо дали ще бъде доминирано от БСП или ГЕРБ, то не само няма да поведе страната по път към излизане от рецесията, но ще задълбочи допълнително икономическата криза, политическата криза, кризата в съдебната система и безработицата.

При тези обстоятелства предсрочни парламентарни избори са напълно възможен вариант, и то до година-две след съставянето на кабинета на националния компромис.

2. Докато голямата част от населението в държавата е в тежко икономическо положение, с ниски доходи, без работа или с голяма несигурност за доходи и работа всяка една политическа партия, която иска да основе кампанията си на страх от силни флуктуации в цената на тока ще може да го прави необезпокоявано.

Не е рядкост до 1/2 от доходите на домакинство да отиват за разходи за електричество и отопление, което е огромен процент, а страхът той да стане още по-голям е напълно основателен. Манипулациите, използващи тези страхове и проблеми, както и риторика от типа на „цената на тока ще скочи/ще спадне“, „енергиен център на Балканите“, „голям шлем“ и подобни ще е печеливша, докато няма реален ръст на икономиката.

Разбира се, ние почти 30 години водим дискусии за АЕЦ „Белене“ и Кремиковци, като общественият ресурс се насочва в посока на безрезултатни дискусии и безсмислени строежи, вместо към работеща стратегия за развитие и растеж, стратегически приоритети и насочване на инвестии в иновации и образование, което би довело до конкурентоспособност и предприемачество. И докато продължаваме да не работим в тази насока, чучелото на цената на тока ще печели избори.

3. Отказът от гласуване и осмисленият бойкот може да са някакъв начин да покажеш отвращението си от политическото статукво, неадекватния въпрос на референдума, да се позиционираш някъде в политическия спектър (спорно) или да се опиташ да допринесеш да не бъдат минати 20% електорална активност, но това е тактика твърде рискована в настоящата ни действителност.

Факт, в слабия референдумен ден секции затвориха 40 минути по-късно от официално обявения край. Съвсем спекулативно мога да проектирам ситуация, в която при липсващи проценти едни хора са имали готовност да закупят недостигащите гласове в последния момент и пред секциите са се образували опашки. Отново спекулативно, същите тези са имали готовност да започнат и по-рано и при очаквана активност 15-16% да добавят липсващите им проценти даже от един по-ранен час.

Т.е. при слабия интерес е възможно и напълно реално резултатите да бъдат достатъчно изкривени така, че от бойкота да няма никакъв смисъл. В подобна ситуация, каквато се очаква и на парламентарните избори е добре да има висока активност, за да не бъде изцяло подменен реалния вот с фалшив такъв.

На този песимистичен фон е добре все пак да добавя, че решение в дългосрочен план има и то е активно включване в партийния и политическия живот на страната на дейни и желаещи промяна хора. Веднъж подменена, системата може да се подмени отново, въпросът е в каква посока.

H&M и края на прехода

През 2008ма прогнозирах, полусериозно и почти на шега, че когато H&M дойде в България, може да считаме, че преходът е свършил.

H&M отваря врати официално в София другата седмица, годината е вече 2012та, а въпросът, който ми изскача в главата по повода е: свърши ли прехода? Колкото и да не ми се иска да го кажа, отговорът за мен е – да, свърши.

За съжаление обаче се оказахме в контекст, който ужасно много ни напомня ситуацията от годините преди да тръгнем на този почти моисеев поход в търсене на по-добър и по-честен живот – необразовани милиционери, олигарси, спортисти, откровени престъпници, протежета, калинки без дипломи, зависимости, цензурирани и подчинени на властта медии, манипулирани избори, изобщо целия набор от атрибути на едно недемократично, корумпирано и безхаберно управление.

Някои неща се дочупиха, като здравеопазването и образованието, въпреки няколкото леви правителства, за които икономическата теория предполага, че биха насочили публични средства точно натам, но уви, тези пари отново потънаха в джобовете на приближени до властта, които получиха като индулгенции 10% плосък данък, държавни поръчки и замълчали за винаги архиви.

Естествено, това съвсем не беше запазена марка за правителствата, доминирани от лявата БСП, което направи хората апатични, защото „всички са маскари“.

Дали обаче всичко е толкова черно? Ако зачета този блог назад, ще си кажа – да, всичко е ужасно, страшно, непоправимо, а ние сме завинаги затрити поколения, които намират убежище в интернет или в малки групи себеподобни или направо в чужбина…

===========================================================

p.s. Написах този текст преди 2 дни, но ми се стори твърде тъжен и песимистичен, съвсем в тона на блога за последните 2-3 години и го оставих недовършен. В началото пишех за всичко, което ми се случва – кино, театър, книги, кафе и бира, но постепенно започнах да изливам в дълги текстове фрустрацията си от регресиращата среда, в която виреем и оцеляваме.

Вероятно за това почти не пиша вече тук – всъщност се чувствам много по-добре, отколкото звуча. Пред простотията се издига висок, каменен вал, великаните започват да изглеждат като вятърни мелници, а аз все така си пия бирата, кафето и виното с някоя и друга книжка под звуците на първите албуми на Pink Floyd и Майлс Дейвис.

Ебала съм го, веднъж живеем.

p.p.s. Колкото до H&M, IKEA, Zara и всеки един западен шир-потреба бранд, който влезе у нас за годините, които изминаха от поста ми за края на прехода – вероятно това все пак е добър знак, защото компании от този мащаб взимат решение за навлизане на нови пазари на базата на определени условия. Вероятно е и лош – стана ясно, че доходите няма да растат скоро с онази светкавична бързина, както по време на имотния балон, така че компаниите нямаше какво повече да чакат.