Порочният медиен модел – 5 минути срам и после нищо

Обръщам се и към медиите, към журналистите за отговорно поведение. Съзнателно или не, избраният от много телевизии начин за отразяване на това, което се случва около Народното събрание, допринася за ескалиране на напрежението.“ Михаил Миков, 26.06.2013

Това според някои са мирни протести. Моля, предавайте нещата така както се случва. Вие едва ли не каните.“ Антон Кутев, 22.07.2013

Ние оставихме всички мангизи да минават през банката на тоя лайнар, на Доган парите да текат, спокойно да се управлява заради един медиен комфорт и сега разбрахме, че това са едни гадове, които ни изпързаляха. (…) Няма медии.“ Вежди Рашидов, 01.08.2013

„България се превръща в журналистическо блато. Срива се пазарът, срива се държавата. Медиите са принудени да слугуват на държават заради парите, които тя дава за реклама и тази зависимост ще става още по-голяма. Това поставя на огромно изпитание медиите. Не виждам благоприятна перспектива.“ Сашо Диков, 02.08.2013

Последното изказване излезе преди минути, и само допълва микса от пряка цензура от управляващите, зависимост от държавни и евро средства в условията на икономическа криза, монопол при медиите и разпространителите в ръцете на групировката Пеевски-Василев, натиск с различни средства – икономически и криминални, зависимости и най-обикновени слугинаж, арогантност, неграмотност и простотия, от което пък следва масово информационно затъмнение, подмяна на истината и фактите, манипулация на общественото мнение и контрол върху гражданите.

Няма да се спирам отново и отново върху тези факти (въпреки, че цикличността на събитията само доказва, че непрекъснато трябва да си повтаряме азбучни положения като на идиоти, барем накрая ги запомним и спрем да повтаряме едни и същи грешки), само ще допълня картината с няколко детайла, които избиха през последните месеци като мръсна пяна и които показват дълбочината на кризата и пълната подмяна на модела.

Мощният инструмент, в който са превърнати съвкупността от медии и канали за разпространение на информацията е в ръцете на група хора, които не просто обслужват властта, а я конструират, моделират и контролират по свое собствено усмотрение и в собствен интерес. Показателни за тази мощ са негодуванието и изказванията на останалите извън схемата – Станишев от 2011: „Налице е натиск върху българските медии от страна на политическата цензура“ и така нататък, и подобните изказвания на Борисов и Рашидов от последните месеци, които с изненадаха разбраха, че не те карат файтона. Показателни са мълчанието и пълният синхрон, когато се върнат обратно.

Същият модел се пренася върху личната свобода, свободата на словото извън медиите и опита за контрол пряко върху гражданите, които се опитват в лично качество да изразят мнение, неудобно на олигархично-номенклатурната клика – срещу Виолета Станчич е изпратен донос с молба за санкции до работодателя и – Европейският парламент, Камен Алипиев беше заплашван с уволнение, а огромна група фалшиви профили, собственост на Пеевски и Василев денонщно слухтят, четат, докладват профили, мнения и текстове в различните социални мрежи. Вероятно някъде има тефтер и за нeудобни, на който ще му дойде времето.

Написалите сигнала срещу Виолета Станчич – КТБ, си позволиха впоследствие да разпространят манипулативен пресрилийз с грешни факти, от който трябва да стане видно на всички, че санкции има, а Европейският парламент след бдителната намеса на отговорната българска банка налага контрол и цензура, както си е редно. По български модел. Защото всички много добре знаят какво се случва със служителите на фирми и медии, близки до властта или зависими от нея, които си позволяват различно мнение във фейсбук или наживо.

И тази „новина“ щеше да е просто още една неумела лъжа в публичното пространство, ако зад нея не стоеше поредното умишлено налагане на страх и мълчание, както и опит за нормализация на кочината, в която живеем, защото видиш ли, и в Европата така правят. И със сигурност този и предните опити са успешни, защото бавно и полека общественото мнение се моделира в подходящата посока, а съпротивата срещу порочния модел започва да изглежда на все повече хора като нещо грешно и лошо.

Преди 2 седмици, на задния вход на парламента, до „Св. Александър Невски“ попитахме телевизионен екип на ТВ7 как не ги е срам да правят това, което правят – манипулативна псевдо-журналистика в интерес на шайка престъпници. Повечето не смееха да гледат към нас, но едно момче се обърна, усмихна се и каза „5 минути срам, ама после…“. „После какво?“, попитахме. Отговор нямаше.

Още се чудя, после какво след срама? 1000 лева, 2000 лева стигат ли? Сигурно стигат, защото на днешно време съвестта е евтина, моралът пък – липсващ.

Междувременно изненадващо беше спрян за август сутрешния блок на бТВ, което изглежда най-малкото съмнително на фона на подобрената им през последните 2 месеца обективност, задочния спор с външния министър, лоши финансови резултати и липсата на каквато и да е предварително планирана почивка. Съжалявам, че се съмнявам, но няма друг начин – живеем в страх, параноя и недоверие. Във всяка една власт, включително в четвъртата.

Порочните модели се случват, репродуцират и просперират с активното или пасивно съучастие на граждани, обществени лидери и институции. Извинение няма.

Нови медии, стари медии и други чудеса

В понеделник си поговорихме с Владимир Иванов от АЕЖ в ефира на радио Землянка, в предаването „Медиатор“ (и записа) за новите медии, форума на SEEMO и свободата на словото, но също така разговорът се завъртя и към словото на омраза, стигащо напоследък все по-чутовни висини, сигналите по член 162 до прокуратурата и какво се случва след тях – привиквания в полицията и прекратяване с абсурдни мотиви.

Стана ясно, че сигналът на АЕЖ срещу вестник „7 дни спорт“ за „чернилките“ е прекратен със следния мотив: „Снети са обяснения от Иво Кръстев и Юлий Москов, съответно дежурен и главен редактор на вестника, изяснено е, че редакторите са използвали уличен жаргон за написване на статията и на са имали предвид да насаждат етническа омраза чрез статията. Желанието им е било да покажат хаоса във футболния клуб ЦСКА (!?!) (…). Освен изложеното след анализ на материалите по преписката считам, че в случая се касае за използването на обидни думи към съответните лица и не са налице необходимите обективни признаци предвидени за съставомерност по смисъла на член 162″, след 55та минута Владо чете решението в ефир. Пълен абсурд…

Междувременно, докато напиша поста се случиха още 2 епистоларни събития, касаещи медийния пейзаж у нас: в публичното простанстство се появи писмо от 12ти октомври от комисар Нийли Крус до министър-председателя, в което го призовава да предприеме адекватни мерки за това да осигури медиен плурализъм в България, а ден преди това германският посланик Матиас Хьопфнер публикува на сайта на посолството отворено писмо до вестник „Монитор“, в което казва, че от интервюто му за вестника е била цензурирана и изрязана частта за медийната свобода в България.

Общо-взето, чудесата у нас нямат край.

В този контекст на 22ри и 23ти октомври участвах като панелист в годишната среща на SEEMO (Организация на медиите от Южна Европа), като темата на целия форум беше „Журнализъм, нови медии и социални мрежи”. В същия панел участва и Иван Бедров, който е и журналист, и блогър и така да се каже от двете страни на барикадата. Какво се случи на форума описах накратко в този текст за сайта на Асоциацията на Европейските Журналисти – България, а ето и презентацията ми по темата „Блогърите – журналисти или не?“.

На фона на всичко гореописано мнението ми по темата с блоговете и новите медии продължава да е, че в подобна среда те играят ролята на компенсаторен механизъм. От друга страна, все повече се използват смесени модели дори извън държавите с проблемна демокрация  –  Huffington Post и Politico като нови, New York Times от старите, но основните положения остават винаги едни и същи – бързи новини, качествено съдържание, спазване на етични норми, спазване на закона и най-вече прозрачно финасиране. От там нататък който както иска да се нарича.

Медии, свобода на словото и истинa след Нийли Крус

Безспорно темата на седмицата е посещението на еврокомисар Нийли Крус и най-вече срещата и с издатели и журналисти, която се превърна във фарс, след като част от присъстващите подмениха дневния ред.

Какво и защо се случи може да се прочете в репортажа на Жени Колева за „Дневник„, в текста за „Капитал“ на Алексей Лазаров и Весислава Антонова „100 нюанса сиво“ или да се изгледа на запис. Нестихващите и масови реакции в социалните мрежи, голяма част от медиите, блогове, форуми и лични разговори показват колко точно една сериозна част от обществото беше потресена, погнусена и вбесена от поредния опит за фалшификация на реалността.

2 текста, публикувани днес дават допълнителни измерения на продължаващия дебат.

„Българските медийни проблеми вече са европейски проблем“ на Ралица Ковачева, публикуван в euinside анализира проблема с медиите и свободата на словото в България в контекста на Европейския Съюз, както и посочва път за промяна. Признавам си, че аз съм от тези, който искаха организирани и по-радикални действия по време, пък и извън тази среща, но се надявам хора като Ралица и хората зад тази позиция да имат успех. Не революциите, а еволюцията води до по-качествени резултати.

Също така ми се иска този текст внимателно да бъде прочетен от съответните отговорни хора в администрацията и управлението на ЕС, защото той е колкото за нас, толкова и за  тях. Не мога и не искам да забравя Унгария и медийния закон, около чието изготвяне различни граждански организации – вътрешни и международни се опитваха да вдигат шум, но всички стояха с глава в пясъка с надеждата да не мине. Е, мина.

Текст втори: „Икона от Опиц, мъченика… (на гости в дома на един убит наркоман)“ от Иван Бакалов за e-vestnik. Статия-разследване колкото за едно убийство, толкова и за медиите в България. В противоречие с всякакви професионални стандарти, етика и закони телевизии, он-лайн и печатни издания манипулираха фактите, подмениха истината и публикуваха откровено неверни факти. С един-единствен източник – интервю на осъдения на всички инстанции убиец.

Представих си същите медии с текстове за Брейвик, в който сърцераздирателно се описва как е бил нападнат с лъжици и вилици от първокласниците на лагер. Представих си и идващите парламентарни избори.

Много ми се иска обаче да натъртя, повторя, потретя, че у нас има много журналисти, които не са част от статуквото и платиха тежка цена за това, а други се опитват да правят нормална журналистика и да вадят истината наяве въпреки невъзможната среда, в която работят и живеят.

Иска ми се също да кажа, че истината и свободата на словото и тяхната защита не са работа и отговорност само на хората, който работят с това слово. Те са отговорност на всички граждани и функция на това, което те правят и не правят. Така както политиката не е за политиците, а също е функция на отговорностите и задълженията ни като граждани. И хора.