Казусът „Сърница“

Частичните местни избори в Сърница, които бяха определяни като показателни за предстоящите местни избори и които трябваше да са демонстрация на силата на коалицията ГЕРБ – РБ срещу крепостите на ДПС и БСП, за съжаление единствено потвърдиха съмненията, че нещата на място далеч не са такива, каквито изглеждат от София.

Най-изненадани изглежда са ГЕРБ, които побързаха да обвинят РБ, че не са проявили достатъчно активност между двата тура, но истината е, че нещата са много по-дълбоки. На много места в страната, а и в София ГЕРБ са смятани за част от същия феодален модел, към който принадлежат и ДПС и БСП, при това съвсем не без основание. Кметове на ГЕРБ през последните няколко години са станали символ на корупция, шуро-баджанащина и натиск, а не трябва да забравяме и как се проведоха последните местни избори – депутати с чували бюлетини, натиск, купуване на гласове на едро, обръчи от фирми, като управляващата партия беше един от основните актьори в този театър.

Специално за Сърница мнозина не без основание избират всеки друг, но не и кандидата на ГЕРБ – при първото правителство на Борисов в града малките дървообработващи цехове принудително са накарани да използват посредници, които застават между горското стопанство и тях, което увеличава цената на суровината, а мнозина фалират. Тези фирми са на небезизвестния силен по онова време депутат от ГЕРБ Емил Димитров – Фаса. Такива схеми съществуват на много други места, а каквато и да е било агитация от страна на РБ трудно ще накара тези хора да се доверят пак на ГЕРБ.

Особено трудно е в така наречените„смесени” райони, в които ДПС е зло, но познато зло, особено в съчетание с разиграващите се театри между ДПС и национал-патриотичните партии, несанкционираното обругаване на джамии и страхът на хората от етническо противопоставяне, за което управляващи, институции и съдебна власт не правят нищо – едни реплики се разменят от трибуната на НС, втори неща се говорят по телевизията, а съвсем трети – там на място.

Изборният резултат и реакциите водят до изводите, че:

1. ГЕРБ не е припознаван като носител на нов морал, въпреки повтаряната мантра и въпреки че най-явно корумпираните лица като Емил Димитров и Мирослав Найденов бяха пратени в забвение (но не и осъдени) и симпатизантите на други партии много трудно ще подкрепят техни кандидати, особено тези на ДСБ;

2. Мисленето на повечето партийни кандидати е, че избори се правят като при Бай Ганьо, а избирателите, които не са възприемани като мислещи хора със свободна воля могат да бъдат натискани с различни средства. В случая е необходимо нещо повече от декларации за нов морал – нужна е цялостна промяна на политическата култура, която освен „правенето на избори“ трябва да обхване и случващото се след това – безогледни назначения, драпане за постове и незабавно настаняване във вече работещи схеми;

3. Етническият модел в този му вид (доколкото можем да използваме това лишено от смисъл понятие), с етническа партия и противостоящи ѝ ксенофобски формирования ще продължава да определя случващото се в райони като Родопите, Кърджали и така нататък. Естествено, от една страна е ДПС със своите немалки финансови ресурси, медийна империя и държан в незнание и страх електорат, но от друга страна са подаващите им реплики партии, които трябва да бъдат също маргинализирани, ако искаме да вървим към политическа система, в която тежестта и влиянието се определят по реален и модерен начин. За това е необходима национална стратегия, която основана на модерни европейски ценности, което е част от първостепенните задачи на политическия елит.

В крайна сметка става ясно, че и тези избори трудно ще разчупят модела „печелим избори, защото имаме икономически, медийни и етнически лостове, а имаме лостове, защото сме спечелили изборите“, от който единствените печеливши са само участниците в олигархично-властовите обръчи. И премахването му няма да мине без осъдени, пълно очистване на съществуващите партии и модернизация на политиката.

Ефектът от оставката на Веселин Вучков

Оставката на Веселин Вучков е изключително лош сигнал, който ще срине и без това крехкото доверие в кабинета, пострадало от непрозрачното теглене на заем, действията на минстри като Горанов и Рашидов и засега неслучващите се реформи. Министърът, който беше свеж полъх на адекватност, модерност и липса на репресия след личности като Румен Петков, Михаил Миков, Цветан Цветанов и Цветлин Йовчев чрез достойната си постъпка показа, че пред опитите за промяна на системата е поставена стена, но този знак беше заглушен и смазан от истерия, лъжи и противоречия.

Няколко са проблемите, които избиха над повърхността през вчерашния ден, и нито един от тях не е за пренебрегване.

Потвърждават се съмненията, които мнозина граждани имаха още при формирането на коалиционното правителство, че ГЕРБ не са се отървали от зависимостите си от олигархичния октопод, който задушава държавата. След над година протести срещу модела #КОЙ и още над 100 дни компромиси с какво ли не стана пределно ясно, че няма нито политическа воля, нито дори желание за събаряне на модела от страна на най-големия коалиционен партньор, а някои представители на РБ по никакъв начин не отговарят на очакванията на избирателите си.

От много действия, включително в сферата на сигурността,  правосъдието и изграждането на големи инфраструктурни обекти като Северната тангента основните облагодетелствани са ДПС и фирми от техния кръг, близки до кръга Доган-Пеевски, а неформалната коалиция между ГЕРБ и ДПС е прикрита зад евфемизми като „плаващо мнозинство по целесъобразност“.

С приемането на оставката на ключов като ресор министър, само за да се запазят фигури, близки до престъпното и репресивно управление на кабинета „Орешарски“ Борисов дава заявка, че реформи няма да има или пък ще има „реформи“ както и когато той ги вижда. Сигналите за това се появиха преди месеци, като все пак имаше надежда, че заявеното желание за нов начин на работа, разумните хора в правителството и в парламента и крайната нужда от промяна все пак ще доведат до някакъв обрат.

Пълна неадекватност от страна на премиер и двама вицепремиери. За съжаление на върха на държавата има хора, които явно или не знаят за какво са там, или имат втори дневен ред, различен от този на избирателите и обществото като цяло. Нацупената реакция на Борисов, плод на огромно его, избила в „най-важния ми ден“ единствено идва да ни покаже, че нямаме Борисов 2.0 и досегашното му въздаржание от обидна реч, неадекватни постъпки и хюбрис е към своя край. Най-важният ден, в който идва директорът на ФБР би трябвало да е от значение за цялата държава, която все още е притискана икономически от организираната престъпност, а не само за един. Усещането, че отново имаме насреща си човек, който не осъзнава ролята си като премиер – да служи, а не да му служат се завръща с пълна сила, за съжаление.

В добавка към Борисов отново стана ясно, че вицепремиерът Меглена Кунева освен, че не в състояние да има мнение, откровено лъже, като нарича „лични причини“ обоснованата мотивация на Веселин Вучков, без дори да си даде сметка, че обществото ще види стенограмата от заседанието на МС няколко часа по-късно.

И разбира се, черешката на тортата бе появата на другия вицепремиер Румяна Бъчварова, която в национален ефир си позволи да прави внушения за някакво влияние, волно ли, неволно ли над Веселин Вучков, с което остави усещането, че крадецът вика „дръжте крадеца“. Поведение, което видяхме от Валерия Велева, Бриго Аспарухов и други, познати с обслужването си на престъпни кръгове, но неподходящо за вицепремиер на държава от ЕС. Подобни внушения в момент, в който излизат сигнали за зависимости между тайни служби, бившата ДС, кръгове около Мултигруп, Пеевски и Доган са добре дошли за споменатите, но пък оставят много лошо усещане в хората, които искат незабавни реформи и промени на модела.

Шумът в ефира пък допълнително обърква голяма част от гражданите, които поради едни или други причини не са навътре в случващото се, не разбират нуждата от реформи, не получават адекватна информация от масово зависимите медии и поради тази причина трудно ги подкрепят.

От тук насетне, при ясно заявено желание на Веселин Вучков, че няма да се върне на поста правителството и управляващото мнозинство нямат много полезни ходове, за да възстановят загубеното доверие, което би им дало въздух за провеждане на заявените политики и реформи. Незабавната смяна на Писанчев и Лазаров са първата стъпка, но това, което обществото трябва да види веднага след това е задействана съдебна реформа, ефективна борба с корупцията във всички сфери, особено в МВР и прокуратурата, прозрачност, включително за теглените заеми, прекратяване на източването на държавни и общински средства през различни схеми, прекратяване на репресиите над граждани, истината за „Червеи“ и следенето на протестите през 2013 и разбиване на монополите на мафията.

Естествено, добре е управляващите също така да си дадат сметка, че живеят през 2015 година в Европа и че управляват хора, често доста по-учени, по-пътували и повече работили от тях. Уважително отношение към избирателите е нещо, на което трябва да се научат, за да продължат да заемат постове и да получават заплата като служители на обществото.

2014

2013 2012 2011 2010 2009

Дойде време за традиционния обзор на една година, през която се разпаднаха илюзиите, че промяната ще дойде рязко, а критичната обществена маса ще доведе до разчистване на съдебната система, държавното и общинско управление, икономиката и медиите от зависимости и взаимосвързаност.

През тази година писах много по-малко, от една страна заради повече лични неща, но от друга, по-важната – заради усещането, че вече всичко е казано, изписано и анализирано многократно. Трудно е в блато, в което всичко едва-едва помръдва, непрекъснато да се раждат обществено-значими и новаторски тези и решения. Едва ли има нещо, което вече да не съм написала за старите нови управляващи ГЕРБ, за поддържаните от Кремъл националистически формации, за ДПС, БСП и кризата при основните човешки права.

По света: все по-задълбочаващи се регионални кризи, които заплашват глобалния ред. Годината може да се синтезира в Ислямска република, тероризъм, разпад на държавността в Близкия Изток, Путин, Крим, диктатура, радикализация, миграция, бедност, протести, ебола. Краят на историята така и не се случи, за сметка на това наблюдаваме началото на нов свят, в който Фукуяма всеки ден за назидание ще яде по едно копие от  „Краят на историята и последният човек“. Все пак има и позитивни сигнали като възстановяването на икономиката в някои части от света, връщането на интереса и финансирането към космическите изследвания и пътешествия, падането на цената на петрола и някакви надежди, че имперските амбиции на Путин ще бъдат смачкани както отвън, така и отвътре.

В България: случи се дългоочакваната оставка на правителството на Орешарски, която въпреки, че се приписва на невидимата ръка на ДПС и Доган, нямаше да се случи без безпрецедентните по своята продължителност протести. Взирането във всеки ход и противопоставянето на нередностите наруши комфорта на олигархо-мафията, които се опитват всячески да задържат и укрепят позициите си, което стана видно и в действията на служебното правителство и второто правителство на Бойко Борисов.

През 2014 фалира не неочаквано КТБ, което доведе до трусове във финасовата стабилност на държавата, която и без това беше на командно дишане. Съчетанието на тези и други фактори донесоха на българия „джънк“ рейтинг, а зейналата многомилиардна дупка ще изплащаме десетки години.

Други важни събития и явления през годината са спирането на Южен Поток, връщането на десните (условно) партии в парламента и управлението, продължаващите скандали в съдебната система, които отдавна излязоха от границите на балканската ни държава и задълбочаващото се междуетническо напрежение, удобно подклаждано от медии, обществени фигури и най-вече партии, които често работят в синхрон. За съжаление, ако духът излезе от бутилката, последиците ще са огромни, жестоки и неуправляеми.

Блогове: 2013 година върна блоговете в информационната среда заедно с избухването на обществено недоволство, катализирано от избора на Пеевски за шеф на ДАНС. 2014 обаче не беше толкова силна, което се случва някак естествено заедно с апатията и разочарованието, които постепенно заемат мястото на бунта и желанието за промяна.

Медии: за съжаление малкото нормални медии не успяха да са на висотата на също толкова неголямата група хора, които имат желание България да е една нормална, развита и западна държава. Общото ниско ниво създава ниски очаквания, и вместо добрите да дърпат качеството нагоре, се случва точно обратното. Не бива да пропускаме и скритата кремълска пропаганда, която като бавна отрова прониква в цялото общество и подменя базисното разбиране за добро, зло, фашизъм, либерализъм, дясно, ляво, наука и човечност.

Разочарование на годината: все по-голямата обществена толерантност към тежките престъпления, липсата на морал, насилието и омразата. Разбрахме отново, че има човеци и човеци и че прословутата българска толерантност е мит, умрял в Розово. За това можем да благодарим на медиите на Пеевски, партиите и също така на прословутата българска липса на критично мислене, за която пък можем да благодарим на останалата ни от соца неадекватна образовоталена система.

Epic FAIL: приемането на поправката в пенсионния модел, касаеща избора на фонд или по-точно липсата на такъв. Но не закрепостяването към НОИ и предвидения еднократен избор, нито скритата национализация на лични спестявания са толкова скандални (а те са изключително ретроградни по своя характер), колкото откритата коалиция ГЕРБ-ДПС, явното обслужване на интересите на малка група хора, погазването на коалицинното споразумение и министрите – частна собственост. Всичко, срещу което протестирахме от 14ти юни 2013 година насам.

Бонус Epic FAIL: казусът Белведере. За съжаление нито е първия, нито е последния случай по отработената схема, но пък е удивителна наглостта и арогантността, която те кара да си мислиш, че можеш да отнемеш дъщерна компания на голяма международна корпорация.

Бонус Epic FAIL 2: изчезналите уж случайно тефтерчета на Филип Златанов и подправените явно в прокуратурата инициали Д.П. 10 трябваше да стане символ на нова вълна протести, но за съжаление това не се случи.

Дума на годината: компромис. Компромисът е това, заради което мнозина се съгласихме на абсурдната коалиция, в която влизат ГЕРБ, РБ, АБВ и ПФ. Това, което очакваме в замяна е съдебна реформа като минимум, изваждане на мафията от държавата и икономиката, подобряване на бизнес климата, икономически растеж, реформа в здравеопазването, пенсионната система и образованието, адекватна политика към малцинствата и цялостна нормализация. Цената е много висока и се надяваме да си заслужава.

Книги, филми и музика: тази година четох повече научни издания и нехудожествена литература, но пък преоткрих Тери Пратчет и Роджър Зелазни. Филми и сериали – много малко, за сметка на четенето, но не мога да пропусна Orange is The New Black, Penny Dreadful и True Detective при сериалите и The Grand Budapest Hotel и Fed Up при пълнометражните. Музиката – италианският мини албум на Róisín Murphy, автентична италианска естрада, стар соул и джаз.

Аз: започнах да спортувам за първи път от много години насам. Всичко останало е в рамките на нормалното, с мечти за средиземноморски острови.

skopelos-1

Най-четеното за 2013

trend

По-долу следва списък с най-четеното през 2013 година в блога. Защо 20? Защото така правя и защото не съм пускала подобен списък от 2010 година. А защо изобщо го правя? Защото ми се стори важно да пакетирам историите и темите от тези така особени 12 месеца, които сякаш събраха в себе си няколко отделни епохи.

Освен всичко останало – протести, работа и много малко лично време, написах 45 текста, повечето по над 5000 знака. И не, никой не ми плаща да пиша, мразя ви безплатно, даже си плащам за това с време и пропуснати ползи.

1. България страшна приказка – страшната картина на хора, използвани като крепостни от една провалена власт.

2. Никога повече продукти на „Белла България“ – много стар пост, от януари 2007 година. Трафикът не изглежда случаен, като най-вероятно зад него стоят конкурентите на „Белла“ – „Камарко“, които възвърнаха позиции при това правителство. Героите от „Белла“ пък бяха близки с Мирослав Найденов и спретнаха акция „Дупетата“ срещу „Камарко“. Сред тези мафиотски войни е най-добре изцяло да избягваме продуктите и на двете компании, както и да си припомним какво друго лежи на съвестта на Венцислав Георгиев.

3. Писмо от една донякъде успяла жена на 37 – нещо като писмо до себе си по темата за успеха и неуспеха в двете паралелни държави, които живеем. И за обидата на моето поколение, което трябва да мери успеха си спрямо мафиоти и непотисти, при всичко, което ни костваше да постигнем все пак нещо.

4. Нещо много лошо се случва в България – тежката тема за расизма, хомофобията, ксенофобията, престъпленията от омраза, липсата на върховенство на закона и политическото инженерство на гърба на дискриминрани групи хора. Няма да пропусна да напомня, че в член 162 от НК признак „сексуалност“ няма.

5. 10 мита за протестите – първият от 3 текста, с които оборвам опорните точки на про-правителствената и про-олигархичната пропаганда, още преди да се досетим, че ни стрелят с „опорни точки“, а не просто така, от любов към дискусията. Разбира се, аргументите, разумът и възпитанието са слаби оръжия пред радио точки, програмирани с опорни точки.

6. Писмо до г-н Миков и олигархо-номенклатурата – с писма и без писма провокациите, довели до използване на полицейска сила продължиха, както и грозните лъжи. Междувременно заместникът на Миков изчезна.

7. Дъното? – текст от 14 юни, малко след новината за номинацията на Делян Пеевски. Оказа се, че това съвсем не е дъното, и че такова даже още не се вижда.

8. Още 10 мита за протестите – втори текст по темата за митовете, пардон, опорните точки срещу протестите. Към този момент, началото на юли, колективният разум зад опорните точки започва да се окопитва и да стреля не толкова напосоки.

9. Защо БСП не може да е алтернатива на ГЕРБ – един от малкото текстове отпреди протестите. Стана ясно защо БСП не може да е алтернатива на нищо, освен на Ал Кайда.

10. Най-бързият път към диктатурата е пътят на най-малкото съпротивление – текст по темата ГЕРБ, писан преди парламентарните избори през май. Не съм променила мнението си.

11. Знаеш, че с една власт е приключено, когато ѝ липсва основа от доверие и ценности, заради нередни избори и фундаментални грешки. Знаеш също, че е трудно да я бутнеш, колкото и да се клати, когато е обградена от стотици метри ограждения от хора и желязо. И когато вече няма разделение на властите.

12. По изхода на студентската стачка ще познаем кои сме и къде живеем – познахме, а и не беше трудно – живеем на едно доста лошо място. Горчилката от нападението над Софийския Университет и омразата, която се изсипа над децата остава. Очаквам скоро мразещите да заридаят за напускащата kleta majka balgariq млада кръв. Да, вероятно ще изтече и кръв, и мозък, и това ще е заради вас и тези, които ви притежават.

13. Не съм съгласна с избора на Сотир Цацаров за главен прокурор. Все така не съм, а използването на прокуратурата за роене на парламентарни групи и създаване на партии-клонинги само затвърждава мнението ми, че не съм избързала с оценка.

14. Протестите, подмяната и края на страха – за методите за подмяна на протестите – провокации, опорочаване, подмяна на протестиращи, както и за края на страха. Тук може би избързах, защото страхът така и не си тръгна, а наскоро появилите се снимки на лица от контрапротеста, участвали в началото на протеста са нагледно доказателство, че управляващи и задкулисие не се свенят да използват всякакви инструменти и методи. Въпросната госпожа си позволи да говори за „подмяна“, въпреки че сама тя е лице и еманация на подмяната.

15. Защото сме сводници и трафиканти на хора – за връзките на управляващите с организираната престъпност, и то най-тежката – трафикът на хора.

16. Какво следва от протестите? – много неща, като все още предстои да си върнем политиката и партийната система.

17. Протестите – митове и легенди, част 3 – част трета от спора с радио-опорните точки, към момента, в който бяха включени кемтрейли и други психотронни елементи. Би трябвало да е смешно, но всъщност не е.

18. Няма да забравим Пеевски – ами не, няма. Никога.

19. Порочният медиен модел – 5 минути срам и после нищо – още по темата за лъжите на ПР екипа на КТБ, медиите, ролята им за моделирането на общественото мнение в полза на малка група хора и защо някои хора избират доброволно петте минути срам.

20. Важно е да не мълчим – някои от най-използваните методи за подмяна и манипулация, които започнаха да обръщат играта през август. И нещата изобщо не са спрели, като към настоящия момент агресията и натискът са доста силни, което е нормално – страхливецът е нагъл, когато се усеща силен.

Това беше последното обобщение, време е за следващата година. Важно е да не мълчим и да не бездействаме, това не е битка, а война.

Защо и за кого трябва да се гласува?

След 2 дни са поредните избори от най-новата ни история, с очаквани резултати, които не вещаят нищо добро за България. Нито една партия няма да събере достатъчно гласове, за да създаде стабилно правителство, а единственият възможен вариант е безпринципна коалиция от 2 или 3 партии, задълбочаване на политическата и икономическата криза, нови протести и последващи парламентарни избори, може би още след година.

Писала съм многократно какво мисля за първите четири в социологическите проучвания – БСП, ГЕРБ, Атака и ДПС, но мнението ми е синтезирано в тези 3 поста: Най-бързият път към диктатурата е пътят на най-малкото съпротивление, Защо БСП не може да е алтернатива на ГЕРБ и Уродливите изчадия на българската политика.

Все пак, защо и за кого трябва да се гласува?

1. Тезата, която се лансира упорито от много т. нар. лидери на обществено мнение, че трябва да се гласува само за големите партии, за да има стабилно правителство като концепция не е грешна. У нас обаче, поради факта, че системата е изключително изкривена и уродлива, доброто решение е да се подкрепят по-малките, честни и внушаващи доверие партии, за да може да се промени статуквото, което смазва държавата и нейните граждани. Тези 4 големи партии за повече от 12 години (някои за почти 70) доказаха, че не могат да доведат до нищо добро, а един нов баланс между 4те ще е от полза единствено за тях и зависимите от тях хора и бизнеси.

Начинът да се справим с това е не да гласуваме за голям, или да не гласуваме, а с масов вот да направим малките големи и силни. Този оздравителен преход ще е болезнен и продължителен, с няколко предсрочни избори, но няма чудодеен лек за това, което допуснахме да се случи за последните 12 години.

2. Участието в изборите е основно право и задължение на всеки един български гражданин. Чрез овластяването на народни представители ние управляваме, и понеже това не е цикличен процес веднъж на 4 години, трябва да избираме внимателно и непрекъснато да упражняваме полагащите ни се контролни функции и задължения. Ако не управляваме правилно, се чувстваме недоволни, прецакани и маловажни, съответно губим интерес към процеса, а самата система се изражда и вече не обслужва нас, а само група облагодетелствани лица. Или задници, въпрос на терминология.

3. За да не ни се налага всеки 4 години да се чудим за кого да гласуваме, е добре да участваме и в партийния процес, независимо дали като членове, симпатизанти или просто заинтересовани лица, според времето, което можем да отделяме. Да си член дава предимството, в нормална и демократична партия да определяш кандидатите, програмата и коалиционната политика.

Това е и моят избор – от 9 години съм член на ДСБ, учредител съм на партията, както и участвам в Социалната комисия към Националното Ръководство. За тези девет години видях партията да израства, да съзрява, да се променя и да преминава през трудни моменти. Имах моменти на негодувание, когато Синята коалиция подкрепяше ГЕРБ или когато част от „младите лъвове“, в момента в ДБГ бяха превърнали партията в опит за елитен мъжки клуб. Слава Богу, през последната година ДСБ се обърна отново към тези, чиито интереси трябва да защитава – малкия и средния бизнес, свободните професии, професионалистите и експертите, изобщо хората, които имат нужда от спешна промяна на статуквото и търсят свобода от олигополи и олигархия, вопиюща простотия и профанизация на медиите, политиката и обществения живот, подслушвания и репресии с помощта на държавния апарат.

За тези 9 години видях заедно с мен да порастват и моите връстници, приятели и съученици като Радан Кънев и Борис Станимиров, които от ентусиазирани млади хора се превърнаха в зрели политици, а познати лица от НПО сектора като Роси Рачева да се включват все по-активно. ДСБ инвестира време, средства и усилия в изграждането на младото си поколение, като част от плодовете на този труд отидоха в други партии, което е доказателство за възможността да се подготвя кадрови потенциал за управление.

Мога със задоволство да кажа, че познавам голяма част от хората в листите на ДСБ-БДФ (а и в листите на други партии), познавам програмата, особено частта със социалната политика, за която имам принос и в момента се чувствам уверена в избора си. Пътят напред е труден, но не и невъзможен.

4. Няма универсално и готово решение. Моят избор отговаря на моите семейство, образование, живот, доходи, сексуална ориентация и разбирания. Този мой избор се доближава максимално до пресечната точка на упоменатите фактори, и често ми се налага да правя нелеки компромиси с едно или друго. Когато претеглям опциите, обичам да мисля не само за мен и моя живот, но за това, което би било по-полезно и добро за държавата като цяло, колкото и да е трудно да се намери втора пресечна точка между толкова много интереси и нужди. Все пак, може би водещ фактор за мен остават честността и доверието.

Нормално е хората да имат различни нужди и разбирания, затова в нормално работещите демокрации има партии в ляво и дясно от центъра, както и профилирани такива, а не сбирщина от популистки пенкилер, който обещава на всеки всичко, а накрая страдат всички. Затова и смятам, че трябва всеки един да работи за изграждането, стабилността и контрола на една демократична партийна система.

Няма добри резултати, нормалност, честност, свобода и просперитет без много труд.

Модни тенденции в предизборните кампании

grob

Поради факта, че правителството падна по-рано от очакваното се наложи и предизборните кампании на всички политически партии да стартират по-бързо, но като че ли допълнителна подготовка не е била и нужна, тъй като всички те упорито и с години са работили, за да да могат да формират най-адекватното послание към обичайния си и потенциален електорат.

Ето и основните положения:

1. БСП въведе плоския данък по времето на управлението на Тройната коалиция с премиер Сергей Станишев, за да могат след това да се борят с тази неолиберална абоминация. Мощно послание, напълно достатъчно, за да няма нужда да се прекалява с чучелото на цената на тока, мощите на Белене и други елементи от обичайния им комуникационен микс.

2. ГЕРБ строиха цял мандат магистрали и се бориха с организираната престъпност, или поне говориха за това, като междувременно нито престъпността изчезна, нито благосъстоянието на гражданите нарастна. Напротив, увеличиха се бедността и безработицата в резултат на неадекватна икономическа политика и задушаване на бизнеса от близки до властта монополи. Чудесен повод партията да се бори за повишаване на икономическото благосъстояние. На борба като на борба, какво по-добро от многократен шампион по борба за лице на кампанията.

3. Атака, ВМРО и ПП СКАТ създадоха всякакви предпоставки за нарушаване на гражданския мир и увеличаване на междуетническото напрежение, което е чудесен повод да предложат мерки за тяхното окончателно решение. Всякакви паралели с действителни лица и събития от близкото минало са напълно случайни.

4. Гражданката Кунева и прилежащата и дружинка от различни по своята същност младежи – консерватори, неолиберали, фашизоиди и други граждани обявиха крайнолява програма. Как точно са се готвили за този комуникационен обрат през последните четири години не е ясно, но пък кампанията е напълно в унисон с модерния лайтмотив през тази година „Нашите слогани са равни по абсолютна стойност и противоположни по направление на нашите действия“.

5. СДС – понеже не е ясно тези хора в СДС дали са същите от предните четири години, пък и не че нещо свързано с тази партия има особено значение, просто ще спомена мимоходом втория принцип на термодинамиката: при самопроизволни процеси в системи, имащи постоянна енергия, ентропията винаги нараства.

6. РЗС, Марешки, Ярешки, Магарешки и други ad hoc субекти – най-често се борят с корупцията и престъпността, за което е и създадена чудесна предпоставка от ДДС аферите на някои от тях и зависимостите на други. Ако някой може да пребори най-добре корупцията в общинския съвет на Варна, то това е човекът, който я е отхранил.

7. ДПС – отново според модните тенденции за момента провеждат кампания, основана върху борбата за честни избори, изборните манипулации и купуването на гласове.

8. Зелени субекти, няколко на брой – за да остане природа в България трябва да изчезнат бизнеса, ваксините, самолетите с кемтрейлите, скиорите, почиващите по хотели нещастници, левите, десните, американците, шистите, колите, нефта, вятърните централи, ВЕИтата, животновъдството, кравите, произвеждащи метан и разни други неща. Когато една добра идея е обагрена със солидна доза езотеричен фундаментализъм без търсене на баланс, шансът да получи подкрепа е клонящ към нула.

9. Йоло, Янаки, Че, Ленин, Сталин и пушачите – отменя се партийната система и парламента, национализира се всичко, най-вече стадионите и спортните зали, разстрелват се буржоата, избира се Велик прабългарски събор, чийто членове пишат конституция, в която всички сме смъртни и равни пред Бога, Тангра и Перун. На когото не му харесва, отива в държава, където по конституция гражданите са безсмъртни.

10. Синята Коалиция – след години опити да отблъсне обичайния си електорат, т.е. един доста широк кръг от разумни хора с малък и среден бизнес или добре печеливши професии, които биха искали балансирана и дясна алтернатива на левеещия популизъм, НС Единство и ДСБ отново отправят послания към тях.

И доколкото аз съм някаква, марак и дребна частица от последните, шамарчето е и за мен.

Референдумът и единствения възможен отговор – „Не“

В неделя, на 27ми януари ще се проведе първия референдум в най-новата история на България, която обичаме да наричаме „демократична“. Самият референдум е един от инструментите, които обичайно се асоциират с демокрацията и демоса, но са и силно обичани от диктаторите и тоталитарните режими, защото обличат в легитимност, дадена от народа недемократични решения и документи (например т.нар. Живковска конституция и член 1ви).

С цялата условност на това що е референдум и доколко той е нужен в парламентарна република бих се съгласила, че при определени обстятелства той е необходим, но така формулираният и поднесен референдум е

атентат срещу здравия разум.

Защо?

Защото референдумът е резултат не от реална нужда от санкция на българския народ по важен проблем, а от надлъгването между две групи хора (минаващи за партии) – БСП и ГЕРБ и най-вече на тези личности в тях, които са проводник на руски политически и икономически интереси у нас.

Защото същите партии използват референдума за трупане на електорални активи преди предстоящите избори. Хубаво де, но референдумът се финансира с обществени средства, а аз не съм съгласна да плащам с данъците си за този масраф на партии и личности, които не смятам, че имат място в управлението на държавата. Пък и на всички останали.

Защото въпросът беше формулиран по начин, който да откаже разумните и мислещи хора да отидат до урните.

Защото въпросът не е от компетенцията на голяма част от избирателите и извън фанатично вярващите, човек не иска да реши сам бъдещето на ядрената или каквато и да е друга енергетика. И затова е избрал да бъде представляван от такива, които имат инструментите и условията да вземат компетентно решение. Уж.

Защото Румен Овчаров още смята тези, които са против АЕЦ Белене за дисиденти, а „дисидент“ за мръсна дума.

Защото ако искаха да построят АЕЦ „Белене“, а не само да източват огромни суми и да прокарват руски интереси, щяха да го направят още преди 30 години.

Защото животът ми дотук мина в дебати за АЕЦ „Белене“, да плащаме за АЕЦ „Белене“, обещания за „България – енерегиен център“, физиономиите, изкривени от алчност на Румен Овчаров и Героги Първанов, енергийни барони, масони и прочие шлака, която вирее и вегетира вече 25 години върху този неслучващ се проект.

Защото веднъж вече скриха от нас истината за ядрена авария, защо пак да вярвам?

Защото аз все още мисля, че ядрената енергия е алтернатива на ТЕЦ и ВЕЦ, но не вярвам, че това може тепърва у нас да стане бързо, евтино, безопасно и ефективно. Може би греша за първото, но за второто – със сигурност не.

Защото от десетки години общественият дебат по темата за енергетиката, за икономиката и стратегическото и развитие, екологията е присвоен и изместен от същите вечно зависими и вечно ненаяли се хора и няма шанс скоро да се случи.

Защото няма нужда от сложни сметки, цифри с много десетични запетаи, теравати, научни термини и докторат по физика, за да можеш да си отговориш простичко и човешки на въпроса от референдума.

И ЗАЩОТО личности, чието място отдавна е в затворна не само заради корупция, но и заради противодържавна дейност ни казаха многократно и снизходително „нали, така, начи не разбирайте въпроса буквално, ами метафорично и се сещайте, че става въпрос за Белене, и че баба ви ще остане без ток, а когато го има, ще е много скъп и няма да има пари за лекарства и ние ще сме енергиен и икономически център на нещо си и ще продаваме ток от уран за много пари и никой няма да има нужда да работи вече“,

аз ще отговоря с едно голямо „Не“ на каквото метафорично и съвсем буквално съм разбрала и видяла в референдума – лъжа, измама, разтакаване, корупция и некадърност.