Истината и пост-истината

„Пост-истина“ (post-truth) е думата на 2016 година според екипа учени, които работят върху Оксфордския речник. Понятието предизвика доста повече коментари от обичайното, защото по някакъв начин се опитва да обхване случващото се в целия свят – конструирането на нови парадигми, стъпили върху полу-истини и неистини, върху които цъфти нов световен ред. Казано просто – парадигми, изградени върху лъжи и фалшифицирани факти.

За мен обаче пост-истина е изключително неточно и подвеждащо именуване на феномена с изграждането на цяла нова, изкривена реалност, в която хората взимат решение на базата на грешна информация. В най-добрия случай би трябвало да ползваме пара-истина* – такава фактология, която съществува заедно с другата, истинска истина и най-вече като нейна противоположност. Все пак нито светът такъв, какъвто го познаваме е свършил, нито хората със здрав разум, които виждат много добре какво се случва, са изчезнали (или изтребени, ако екстраполирам най-лошите си очаквания за нов исторически цикъл).

Колкото повече повтаряме, че живеем в ерата на пост-истината, толкова повече валидираме един от основните стълбове от канона на Министерството на Истината – че историята, такава каквато я познаваме е свършила, че отношенията между хората на всички нива – и лични, и между-класови, и между-расови, и междурелигиозни, и междудържавни не могат да се регулират по мирен начин, а само чрез нови войни, до налагане на единствено правилната позиция. А Министерството на Истината може да е по избор руската хибридна логорея, американските консервативни канали, пропагандата на ИДИЛ, свинските медии и всички останали, които имат интерес от глобална и локална несигурност. И самата идея, че случващото се днес е резултат от всенародни брожения срещу някакви елити издиша, когато си отговорим на въпроса cui bono са резултатите от налагането на паралелни истини.

И всъщност изобщо няма нужда от евфемизми, които да маскират истината (забележете колко често се повтаря думата „истина“ – до пълна загуба на смисъл) – пост-истина, пара-истина, съседна истина, истината на този и онзи. За това, което не е истина си има дума – лъжа. Редно е да наричаме нещата с истинските им имена – лъжа, измама, фалшификация, подмяна. Няма никакъв паралелен свят с паралелна истина, нито пост-свят, нито край на историята. Има тук и сега с факти, които всъщност са си все така доказуеми и валидни. Ако непрекъснато повтаряме, че някакви невалидни гледни точки са верни, бягащите от войни няма да станат по-малко хора, че да ни е спокойна съвеста. Ако непрекъснато повтаряме, че намаляването на свободите ще доведе до повече стабилност и сигурност, няма да станем нито по-стабилни, нито ни очаква сигурно бъдеще. Ако повтаряме, че рецидивистът е герой, той няма да стане по-малко рецидивист. Ако повтаряме, че популистите са тук, за да оправят света, те няма да станат по-малко лакоми глупаци без елементарен морал.

Един от най-сериозните аспекти на фалшивата реалност е, че предлага лесни решения. Разбира се, напълно нереални, но хората искат бързи отговори сега, защото са забравили, че нещата обичайно се постигат с много труд, усилия и време. В комплект с това предлага и разбирането, че моралът е относителен, че някои животи са по-ценни от други, а насилието е оправдано при повечето обстоятелства. Фалшивата реалност е чудесна рецепта за глобална катастрофа.

Така наречените елити  – политически, икономически, медийни, интелектуални и прочие – трябва спешно да спрат да се пързалят по плоскостта на популизма и да влизат в паралелната реалност, защото някой ден и този балон ще се пръсне, болезнено и след катастрофа. Вместо това трябва да търсят работещи решения на всички наболели проблеми – социални, икономически и военни кризи, които от своя страна водят до бедност, несигурност, миграция, страх и омраза.

А ние трябва да повтаряме истината непрекъснато и да наричаме нещата с истинските им имена. Пост-истината е просто лъжа.

* Пара, от представката от гръцки παρά, която се използва да означи нещо, което е грешно, противоположно, различно, наподобяващо или ненормално, например параноя, пародия, пареза и тн.

This is why we can’t have nice things

През последните дни в публичното пространство се размятат умопомрачителни суми в стотици милиони за нещо, което не знаем дали съществува и дали изобщо някога ще съществува. Всъщност, дори не знаем за какво става въпрос, освен, че някой, някога е поел ангажимент (едва ли безвъзмездно) за нещо, което трябва да платим от собствените си джобове, без да видим каквато и да е изгода от това.

Още по-интересно е, че подобни огромни суми като за малката ни и не особоно богата държава преминават шеметно все така през джобовете ни на съвестни данъкоплатци, през годините ни съзнателен живот и през възможността ни за един по-качествен живот, без реално да си даваме сметка за огромните загуби, които търпим като здраве, образование, сигурност и благосъстояние.

Тези дни Народното Събрание гласува пореден заем, с който да се покрие почти 1 милиард и половина в лева за въпросните реактори за АЕЦ Белене, които никой не е виждал. Общо загубите за България от нещото „Белене“ се оценяват на почти 3 милиарда лева. Преди две години фалира КТБ, а загубите от този предизвикан крах се оценяват на почти 5 милиарда лева. През 1989 България влезе в прекрасния нов свят с 10 милиарда щатски долара външен дълг, около 25 милиарда лева вътрешен дълг и официален фалит, единствения сред страните от Източния Блок, като външния дълг изплатихме окончателно едва през 2015 година. До тук грубо минусите за българските граждани се измарват в десетки милиарди. Абсолютно зашеметяваща сума.

Изобщо няма и да споменавам банковите фалити от средата на 90те, всичките малки и големи корупционни схеми, престъпната в голямата си част приватизация и откровено кокошкарски кражби като плащането на охраната на лица като Пеевски и Доган, които могат да си позволят това (но явно продължават да живеят според принципа „авантата си е жива печалба“).

За всичко споменато по-горе осъдени няма. Виновен е „някой там“, особено когато трябва да се гласуват заеми под натиск или да се хвърля предизборен прах, но като цяло вината и нейният носител са някаква абстракция, удобно използвана отново за нечисти цели. Всички много добре знаят кои са архитектите на прибирането на голяма част от външния дълг, натрупан преди 1989 година, кои са архитектите на големите банковите фалити и кредитните милионери, на фалита на КТБ и на „Големия шлем“, който ни оставя обречени да плащаме отново, поколение след поколение милиарди, докато се чудим защо някъде им се получава по-добре. Но понеже вината е толкова размита и прехвърлена на всякакви митични и полу-митични същества като Ран, Ът, Сорос и демокрацията, малцина търсят истината и справедливо правосъдие.

И в същото време, в държавата на кредитните милионери и милиардери имаме „Фонд за лечение на деца в чужбина“. Фонд, какъвто няма в никоя друга цивилизована държава, и то защото не можем да лекуваме тези деца сами. За десетки години така и не се намериха достатъчно средства, за да могат да се лекуват даже не толкова редки заболявания. И ако за децата има „фонд“, то за възрастните положението е страшно – последният пристан са кампании за набиране на средства, на които помагаме когато и с каквото можем. А ректорът на водещия медицински университет в България прехвърля средства отново към същите алчни обръчи, вместо те да отиват за нова наука.

Същото важи за инфраструктурата, където една магистрала се строи по 40-50 години, половината пътища отдавна вече са на дупки, за образованието с разпадащите се училища без никакви модерни технологии, и дори за отбраната, където трябва да се молим за помощ, защото милиардите за самолети са отишли в нечий джоб. Надяваме се някой да ни подари двигател трета употреба, модерно онко оборудване за болниците или таблети за училищата. Неща, които можем да си купим сами, но сме безкрайно, безнадеждно изостанали. Не спрямо другите, а спрямо себе си в един друг възможен живот.

Мнозина ще кажат, че не е работа на държавата да дава за всичко това. Факт, на държавата не само не ѝ е работа, но тя и не дава. Даваме ние, с очакването, че държавата ще управлява тези средства с грижата на добър стопанин, а ако не успее – ще има отговорни за това. Даваме, защото като общество сме приели, че някои неща като тежки и редки заболявания няма как да се лекуват без общо съдействие и че други неща, като изстребители например, са ни нужни и няма как всеки да си държи по един в задния двор. Даваме и с мисълта, че при добро управление данъците могат да намалеят и че частното здравеопазване или образование също ще помогнат да има по-малко хора, които умират от лечими заболявания през 21 век. Само дето няма как частните начинания да процъфтяват в бедна държава, освен ако това не се случва пак по онзи начин – със субсидии за лимузини, далавери и милиарди за ядрени чайници.

Но понеже като всичко останало правосъдната система също не работи, а тези, които дирижират десетилетното източване дирижират не само нея, но и общественото мнение през мрежата си от информационни канали и канални хора, няма да има наказани и няма да има край. Обречени сме завинаги да плащаме за нечий въздух под налягане, а не за собственото си благосъстояние.

Затова не можем да имаме хубави неща*.

This is why we can’t have nice things е мем, много подходящ за ситуацията с нашите хвърчащи милиарди.

30 години

valery naydenov

Днес се навършват 30 години от началото на най-голямата ядрена катастрофа в историята на човечеството. Юбилеят е мрачен, и въпреки, че ужасно много е изписано по темата, три десетилетия по-късно отворените въпроси са повече, отколкото преди 10 и 20 години.

  • Все още липсва ясна оценка за дългосрочните поражения върху здравето на населението в засегнатите държави. Оценките за заболяванията (най-вече ракови) варират от няколко хиляди до стотици хиляди, като неоспорими са единствено данните за мъжете и жените, участвали в гасенето на пожара и почистването на района след аварията. Грийнпийс излезе с доклад преди месец, като още информация може да се намери и в доклад на СЗО от 2006 година, както и в тази презентация от конференция във Виена от 2014 година.
  • Липсва и оценка в България за ефектите от аварията, както и от престъпното поведение на управляващите по онова време, които не информираха достатъчно и навреме населението, за да могат да се вземат поне някакви предпазни мерки. Предполагам, че се правят изследвания, но през 80те България беше толкова замърсена от неефктивна и нечовешка индустрия, така че ще е трудно да се прецени кои проблеми са от Чернобилската авария и кой – резултат от други фактори. Факт е обаче, че безхаберието по отношение на здравето на населението продължава по същия начин, а замърсяването в София например достига на моменти такива нива, които със сигурност ще доведат до други тежки последици.
  • Тъжно е, когато излизат източници от май 1986 година, в които намираме изречения като „Но небивалиците и измислиците, които напоследък замърсяват информационната среда, очевидно имат вражеска подплата“. Едва ли населението би разчитало на слухове и шепот, ако му беше предоставена адекватна и полезна информация. Помня ясно онзи период, съседката-физик, която дойде и тайно каза на баба ми какво се случва, другия ми дядо, който ходеше да налива вода от извор извън града, заповедта от майка ми „не яж джанки“, ама вече беше късно. Болката, огорчението, унижението, че си предаден, Господ даже знае защо (какво ли са очаквали в замяна – политическо спокойствие? нещо от Москва? или просто са си били такива?) остават завинаги. Защо позволяваме същите хорда се връщат всеки път, все едно никога нищо не се е случило, и каква е тяхната индулгенция?
  • Остава и въпроса дали можем да разчитаме на днешните управляващи за реакция по време на криза, която ще е в полза на гражданите, а не на група избрани. Не знам, Москва не вярва на вражеска подплата, а аз – на лъжци.

Постовете от предните 8 години:

2015 – 29 години

2014 – 28 години

2013 – 27 години

2012 – 26 години

2011 – Миграцията на моруните

2011 – 25 години

2010 – 24 години

2009 – 26 април 10986

2008 – Гери: спомени от април-май 86та

2008 – 22 години

Още за погрома над културното наследство

barokovi kashti

Къщата на семейството ми в Ловеч, част от комплекса Барокови къщи, съборени след неголям пожар (на снимката) и възстановени на друго място. На тяхно място е издигнато това.

За системното унищожаване на културната памет на България и особено на архитектурните паметници от преди 1944 година съм писала неколкоратно, включително по времето на правителството на Тройната коалиция. Темата е много тъжна и трудна, защото реално не е останало почти нищо за спасяване, но е важно да си припомняме какво точно се е случилило и продължава да се случва, за да запазим поне малко от паметта си.

– Ремоделирането на градове като Ловеч, Благоевград и много други през 70те и 80те години уж заради „дипломатическия корпус“ е всъщност умишлено заличаване на буржоазното минало на тези градове. Целта е изтриване на физическите маркери, които биха напомняли, че преди 9ти е имало архитектура, култура, икономика, телефони и неща, различни от кал, каруци, Белчо и Сивушка (не, че и тях ги е нямало, но цялата доктрина на социализма и пост-социализма, включително на ГЕРБ се крепи на идеята, че БКП ни е дала всичко, от колелото и обувките до тока и НДК).

– Това, което беше останало от градската архитектура след погрома на БКП, донякъде консервирано от НИНКН (тогава НИПК), чийто приоритети бяха възрожденски къщи и селски архитектурни резервати стана обект на нова съсипваща вълна, защото парцелите в центъра са скъпи, а офис сграда има повече за продаване от къщица на 2 етажа, макар и красива. Социализмът поне тук постигна своето – новите предприемачи, част от тях с корени в предишната номенклатура нямат никакво усещане за историческа памет и за важността на миналото, нали градим живота нов, а институциите през 90те години бяха де факто безсилни пред мутренско-номенклатурния грабеж.

– Сградата в Пловдив е само частица от всичко разрушено, без да има насочени обществени прожектори, през последните 25 години. И в случая шумът е по-скоро въпрос на късмет, отколкото на някаква повишена обществена бдителност. През седмица-две си отива по част от миналото ни, да не говорим за варварския погром над крепости, църкви и други с цел усвояване на еврофондове. Ходим с възхищение в Прага, Будапеща и Белград, а Прошековата фабрика вече я няма, нито къщата на Стамболов на Раковска, нито къщите в центъра на Варна. Захарна фабрика и банята в Овча Купел са на път да си заминат, като вероятно някой инвеститор изчаква точно това. Паралелите с ИДИЛ за съжаление са напълно естествени.

– Нищо от това, което се е случвало и се случва не е ставало без санкции на най-високо равнище. Не случайно директорът на НИНКН от кабинета на Станишев Угринов беше разследван и съден, без особен резултат, въпреки че периода на неговото управление под благослонния поглед на Стефан Данаилов беше съпроводен от куп скандали, неправомерни разрушения и одобрения. При управлението на ГЕРБ правомощията постепенно бяха иззети от министерство на културата, където очевидно съсипията продължава втори мандат с активното участие на най-високото равнище на министерството. За съжаление ни остава да протестираме пост-фактум, но е редно поне да се потърси отговорност по всички нива на общинско и държавно управление.

За тези проблеми се пише нерядко, но писането е само част от нещата, които могат да се направят, за да се спре с пълнато заличаване и подмяна на миналото.

Функциите на главния архитект и моделът на градоустройство на София и всички останали големи градове трябва да бъдат напълно променени. Институции като НИНКН и регионалните му поделения, които имат все още експертиза и опит следва да бъдат модернизирани и възстановени заедно със законодателството, за да могат да изпълняват пълноценно функциите си по начина, по който това се случва в цивилизования свят. Важно е, което впрочем важи и за цялата останала администрация, тези институции да спрат да бъдат подчинени и зависими от политическата власт.

Важно е да спре станахановското усвояване на евросредства за възстановяване на паметници, защото бързането, алчността и некадърността скоро ще превърнат България в тематичен, парк, който Банкси не е виждал дори в най-лошите си сънища.

Важно е да има осъдени за корупционните и фалшификационните схеми, които позволиха всичко това да се случи.

Важно е жителите на градове като Несебър и Созопол да разберат, че хората идват не заради тях, а заради това, което техните предци са им оставили и за което трябва много да се грижат, защото хлябаът им идва от там.

Важно е да се изготви и приеме законодателство, което да мотивира собствениците да поддържат и пазят сградите – паметници на културата. Например данъчни облекчения, разрешителни за заведения, които функционират на открито след 22.00 часа, обособяване на туристически квартали с ресторантчета и барчета. Всяко от тези неща вече е измислено и прилагано по работещ начин в европейските държави.

Важно е да протестираме, дори за всяка къща поотделно. На някои това може да им изглежда като отклоняване на обществена енергия, но всъщност всички проблеми с кражбите, корупцията и беззаконието са свързани, а гражданският контрол е системен процес, не стихийно явление.

Важно е, не на последно място, да си дадем сметка, че има някои неща, които са невъзстановими. Историческата ни памет до голяма степен определя кои сме ние самите и ако нея я няма, ние няма как да знаем кои сме.

Несъществуващият дебат за медийния плурализъм

Свалянето от ефир на предаването „Деконструкция“, макар и безкрайно закъсняло доведе до дискусии по темата за медийния плурализъм, свободата на словото, публицистиката като такава и нейното присъствие в обществените електронни медии. Всичко това би било едно добро начало след дъното, достигнато от българските медии през 2015, но за съжаление дебат няма. Подобен няма как и да съществува поради многобройни причини. Ще нахвърлям накратко някои от тях:

1/ Можем да говорим за медиен плурализъм, свобода на словото и право на мнение и изразяване там, където има валидна гледна точка. Валидната гледна точка (много държа да натъртя на това понятие) е това, което прави едно мнение, независимо дали в диалог или монолог състоятелно. Без валидна гледна точка то няма място в публичното пространство, а още по-малко в обществена медия, издържана с пари от данъкоплатците. И ако спорът какво е валидна гледна точка можа да е също толкова обширен, колкото този за тънката линия между свободно слово и реч на омраза, то много лесно можем да дефинираме какво не е валидна позиция: лъжи, клевети, обиди, конспирации, недоказани и най-вече недоказуеми факти, псевдонаучни теории, подстрекателство към агресия, изказвания в нарушение на закона и Конституцията и всякакви други откровени фантасмагории.

В този смисъл дебатът дали със свалянето на подобен вид предаване като „Деконструкция“ е нарушен някой демократичен принцип просто не съществува. Подобно предаване също няма как да съществува. Не е редно и всяко бълнуване да бъде представяно за публицистика, като все пак се предполага, че ръководствата на СЕМ, БНР и БНТ имат необходимите компетенции да различават едното от другото.

2/ Изключителните низини, които бяха достигнати в българското медийно пространство през последните няколко години по никакъв начин не подминаха БНР, като вместо националното радио да изпълнява заложените му обществени функции, част от които възпитателни, то стана част от общия хор от лаицизация, агресия, нормализация на изключително лоши маниери и оскотяване. Не е възможно водещи да употребяват определения като „лумпени“ за когото и да е било, и то в часови пояс, в който ефирът стига и до деца, и това да бъде приемано за „журналистика“, плурализъм, свобода на словото и изобщо – за адекватно поведение от клинично здрав човек.

Ще спомена и крайните форми на комуникация, основана на пълна подмяна, лъжи, клевети, обиди, неверни факти, които изригват от всички останали медии с много малки изключения и които ще доведат тепърва до огромен социален разпад. Най-тъжното е, че фигури на висока позиция или с голямо влияние като вицепремиер, министри и всякакви други легитимират както тези т.нар. медии, така и използването на неистини за подмяна на дневния ред на обществото. Лъжата е истина, стига да върши работа, а пълната липса на хигиена е най-тъжната гледка и при сегашното управление на ГЕРБ и коалиция.

3/ Очевидната пропаганда в полза на чужда държава и външни интереси, независимо коя е тя няма място в българските медии, а проповядването на недемократични идеологии е тежко престъпление, което трябва да се преследва с цялата сила на закона. За нещастие у нас върховенство на закона няма, дневният ред на мнозина също не съвпада с интересите на България, но това не означава, че можем да приемам чуждата пропаганда за свобода на словото. Няма съвременно общество, независимо либерално или консервативно, което да търпи това.

4/ Откровената омраза, която струи от споменатото свалено предаване и не само, и то към всеки, който по някакъв начин е различен, несъгласен, неудобен също не е валидна гледна точка. Дори не е и мнение. Тя е израз на най-дълбоки комплекси, струящи не само от хора, но и от образувания, които живеят върху страх и терор.

Всичко споменато по-горе, а то дори не изчерпва цялата картина, води до основния ни проблем като граждани и общество – пълната подмяна на ценностите, истината, валидните гледни точки, морала, та дори и патриотизма води до грешните дебати, грешните битки и грешните войни. Няма как да спечелиш, когато се биеш със сянката си, докато едни други хора изграждат фалшива държава с фалшиви институции, фалшиви медии, фалшиви управляващи и фалшив морал по уродливия си образ и подобие. Но за да счупиш кривите огледала на лъжата е необходима огромна доза здрав разум, както и разбирането, че не всяко действие е свобода, не всяка дума е мнение и не всяка битка е истинска.

От тук насетне дебатът може да е само в посока нужни ли са в този вид обществените медии и регулаторните органи и как да противостоим на отровата, която се просмуква в общественото пространство. Друга дискусия няма.

29 години

За осма година пускам пост на тази дата, тъй като е изключително важно да се помни на какво са способни властимащи, които искат да запазят властта и придобивките си на всяка цена.

Няколко стари, но ценни текста: „Радиация за масите – Как Политбюро предпази само себе си от замърсяването след аварията“ и „20 години след Чернобил – Заради информационното затъмнение хората в България са сред най-облъчените“, Капитал, 2006 г.; „Живков нарежда да се мълчи за Чернобил – Хиляди българи платиха със здравето на децата си за аварията“, интервю с Ангел Александров, следовател по делото „Чернобил“ от 2006 г.; „Престъпленията на комунистическия режим“ от Христо Христов, 2011

и запис от манифестацията на 1 май 1986 г. под радиокативния чернобилски дъжд.

Ето и линковете от предните 7 години:

2014 – 28 години

2013 – 27 години

2012 – 26 години

2011 – Миграцията на моруните

2011 – 25 години

2010 – 24 години

2009 – 26 април 10986

2008 – Гери: спомени от април-май 86та

2008 – 22 години

Приказка за лека нощ

Мили деца,

Ще ви разкажа една приказка за чудната страна Абсурдистан, която всъщност не е за съвсем малки деца и би трябвало да бъде включена в допълненото издание на „Приказки от 1001 нощ“, нецензурираната версия. Но, мили деца, това е единствената приказка, с която разполагаме поради независещи от нас технически обстоятелства.

В тази чудна страна всичко било наопаки. Но не като в Огледалния свят и Страната на лъжците, а по един особено приказен начин, който често карал наблюдателите от съседните девет планини да се чудят дали не е време да пратят Абсурдистан в небитието със специален приказно-неутронен змей, или поне да я преместят в епоса за Иванушка Глупака.

На власт била триглавата ламя, която кой знае защо имала още една, четвърта глава и няколко по-малки, които растели по гърба, по корема и дори по седалищните ѝ части. Вероятно за това поданиците на Абсурдистан я наричали Уродливата ламя, но пък те и себе си наричали „граждани“, кой знае защо. Тази ламя била дошла на власт, след като приказният цар се възкачил чудодейно на трона с помощта на злия магьосник Десей, но изведнъж царят се оказал глава на ламята или нещо такова, въпреки че някои мъдреци и до ден днешен твърдят, че всъщност не бил глава, а особено болезнен цирей.

Самата ламя имала разни чудни качества, като примерно сама да си къса главите, на мястото на които пониквали по още три-четири, да се храни с приказната страна, вместо с овце и девици и да повръща приказен, златно-розов мутро-барок, да дели поданиците си с тесте карти  и да връща времето назад с вълшебния си боздуган.

Освен това, въпреки че на власт била Уродливата ламя, всъщност по някакъв квантово-приказен начен на власт били и едни други приказни герои, нещо като котката на Шрьодингер, но наопаки. Т.е. хем ламята управлявала, ама не управлявала всъщност, хем приказните герои управлявали, ама всъщност управлявала ламята. От време на време приказните герои се самоизяждали, но винаги имало поне един куп от тях. И понеже всичко това било много объркващо за поданиците, те предпочитали да не мислят, а да правят лупинги във времето всеки път, когято ламята дето хем управлявала, хем не управлявала ги ударела с вълшебния си боздуган.

Разбира се, като във всяка приказна страна, и в Абсурдисатан имало зла царкиня, която била възлюбена на ламята и предизвиквала дворцови раздори – например веднъж едната глава на ламята се разцепила на две и от нея вместо нови глави поникнали в следния ред: руска балалайка, дворен клозет, един мотоциклет, две щайги досиета, череп на коза и обгорял котел с тезиси.  Имало зли езици, които твърдели, че главата на ламята не се била разцепила заради царкинята, а заради приказните герои, но тези езици май ги отрязал градския палач. Царкинята имала вълшебна пръчка, с която ръсела опорни точки, звездички и сърчица и командвала армия от зли тролове, които се хранели със смисъл.

За разлика от другите приказни страни, в Абсурдистан имало още няколко зли  царкини и доста принцеси, но тях по-добре да не описваме, тъй като тези предавания ги пускат след 24.00 часа.

В тази приказна страна всички трябвало да говорят наопаки, да работят наопаки и да мислят наопаки. Например приказните герои всъщност били приказни злодеи, а злините които правели специално наети глашатаи-тролове представяли за чудодейни подвизи. Поданиците си мислели, че денем е нощем, че зиме е лете, че ламята е вълшебен розов слон, а кървавите екзекуции – бал на цветята.

Имало и истински добри юнаци и обикновени жени и мъже, които не искали да живеят в обърнатия свят, но приказните герои били много и силни, а освен ламята, царкините, принцесите, магьосникът Десей и троловете имало и орки, вълци, таласъми, караконджули, вампири, дяволски изчадия и всякакви други чудовища, които се хранели с бъдещето на хората. А повечето доброволно го давали заедно с душата си.

Как свършва приказката и дали е за добро утро, вместо за лека нощ – друг път.

Ваш Сънчо