Проблемът „Патриотичен фронт“

Около месец след избора на правителство става ясно, че слонът в стаята*, който всички виждат, но малцина споменават е започнал да троши порцелана, мебелите, полиелея и вече танцува върху хората, но засега като че ли никой от участниците в управляващата коалиция няма реално намерение да сложи край на всичко това. Разбира се, скандалните и крайно неуместни действия от страна на ПФ и компромисите с тях потъват на фона на казуса с „Белведере“, Южен Поток, КТБ и подправеното тефтерче на Филип Златанов, но неадекватността по отношение на Фронта само благоприятства понататъшното буксуване в блатото на беззаконието, икономическата стагнация и липсата на реформи. Защо?

„Патриотичният фронт“ като сбор от НФСБ и ВМРО е огромен проблем както за правителството, потенциала за реформи и стабилността му (която е поставена под съмнение от чужди инвеститори, рейтингови агенции и прочие), така и за имиджа на Реформаторския Блок, който би излязъл като най-големия губещ от решението си да разчита на Фронта. Посоките, от които идват проблемите са много, като част от тях са в разрез с декларираната от настоящото правителство про-европейска ориентация, с желанието България да се отърве веднъж за винаги от зависимостите си от бившите служби за сигурност и с ценностите и очакванията на повечето избиратели на РБ.

Агенти на Държавна Сигурност – Красимир Каракачанов е бивш агент на Държавна Сигурност, което от много време не е тайна, а листите на коалицията имаха най-много разкрити от Комисията по досиетата сътрудници. Компромисът с това е компромис с ценностите на твърдите избиратели на тъй наречените десни партии, в това число дори ГЕРБ, а затварянето на очите за тези факти са тежка обида за пострадалите от бившия репресивен апарат.

Финансиране и купен вот – тезата, че Слави Бинев е избран от народа и поради тази причина няма защо да се протестира срещу неговия пост в Комисията по културата и медиите издиша поради факта, че точно той например от години вероятно разчита на купени гласове или купени избираеми места като част от различни формирования. Освен за Бинев, остават съмнения, че НФСБ са получили в последния момент помощ от приятел, което обяснява и разминаването от процентите, които им даваха социолозите преди изборите и крайния резултат. А за добрия приятел се спрягат различни хора, включително банкер, намерил убежище в Белград и правешки петролен олигарх.

Връзки с Путин и Кремъл – след посещението на Каракачанов на събитие на френската крайна десница, на която присъстват и представители на „Единна Русия“ на Путин се появиха основателни съмнения, че Кремъл си има не една, а две партии в 43тото Народно Събрание. Както вече съм споменавала, отношението към Путин и неговия интернационал е въпрос на цивилизационен избор, а безкритичното приемане на подобни случки от страна на другите политически сили в управляващата коалиция и не само е много лош сигнал за избирателя.

Ксенофобия, хомофобия, религиозна нетолерантност – това са отличителните характеристики на двете партии в ПФ от самото им създаване. Освен безнаказаната пропаганда по телевизия СКАТ, ВМРО може да се похвали с нападението над молитвен дом в Бургас и участие в атаките над София Прайд в лицето на Ангел Джамбазки (ВМРО), а НФСБ – с предизборното си предложение за създаване на цигански резервати с цел привличане на туристи. Ситуацията стигна до логичния момент, в който български гражданин с небългарско име (каквото и да означава това) беше посочен като неприемлив за заместник-министър въпреки изключително добрата си подготовка, а двете партии предложиха да се декриминализира употребата на огнестрелно оръжие срещу „циганската престъпност“.

Всяко едно от посочените неща би следвало да направят Патриотичния Фронт неприемлив коалиционен партньор за една нормална партия, да не говорим, че би трябвало да има и осъдени, ако прокуратурата не си затваряше очите.

Безпринципност, клиентелизъм и търгашество – и случая с Орхан Исмаилов, и различните договорки, които явно не са в рамките на първоначалното коалиционно споразумение – пост на заместник-министър и заместник-областен управител за ПФ са само доказателство за това, което отдавна се знае и от многогодишното участие на ВМРО в политическия живот, и от престоя на Валери Симеонов в Бургаския Общински Съвет – това са хора, които са готови на всичко, за да постигат целите си, нямат никакво разбиране за обществен интерес и са готови да обслужват клиенти, които имат нужда от лобизъм и специални услуги. Не мисля, че гласувалите за РБ са гласували за такъв партньор, а сделката „Исмаилов срещу два поста“ изглежда грозно.

Коз в ръцете на ГЕРБ – от тук насетне всяка една издънка на Патриотичния Фронт ще дава предимство на ГЕРБ и Бойко Борисов да прехвърля отговорността върху Реформаторския Блок с думите „Ние не ги искахме, те настояваха за това“, а цената за това настояване може да се окаже изключително висока.

Последно, но не по важност – всичко, което излиза от Патриотичния Фронт налива непрекъснато вода в мелницата на ДПС, за които на този фон не е трудно да излязат отново „пазител на етническия мир“. Прехвърлянето на новините на турски в БНТ2, протестите срещу Орхан Исмаилов, непрекъснатите ксенофобски изказвания дават инструменти на ДПС да запазят своето непропорционално голямо влияние, което от своя страна е основа за влиянието на Делян Пеевски, случващото се в икономиката, съдебната система и медиите. И ако играта на скачени съдове е нещо, което можем да очакваме от формация от ченгета, плод на политически инженеринг, не можем да очакваме от Реформаторския Блок да бъде само пасивен партньор в този танц.

Тезата, че ако Патриотичният Фронт не е партньор, във властта директно влиза ДПС е добро оправдание за всички компромиси и за съжаление едва ли някой в момента има работещо решение на този проблем. И все пак, давайки своя кредит на доверие, сме имали очакването, че нормалността и реформизма ще бъдат това, което ще оформя облика и поведението на това управление и ще постави в някакви рамки дори неприемливите патртньори. За да продължим да подкрепяме, е необходимо да видим декларираното преди изборите, че политиката е за ценности, а не за личности и договорки.

Това, на което ставаме свидетели в момента – нормализация и легитимация на ксенофобията, пасивност пред ченгесарщината и клиентелизма, „патриотизиране“ на всички нива в държавата и компромиси с ценности е цена, която не знам дали сме в състояние да платим. А и не знаем дали си заслужава.

* Всъщност слоновете са два – освен Патриотичния фронт, АБВ също е формация, в която са крайно неприемливите за десния и изобщо нормалния избирател фигури на Румен Петков и Георги Първанов, но засега успяват дори покрай Южен Поток да летят ниско и да не привличат внимание към себе си.

Системата е Халифакс

В първата седмица от работата на 43тото Народно Събрание и почти месец след парламентарните избори изглежда, че политическата криза е все така в самото си начало, а воля за решаването ѝ не само, че няма, но като че ли почти цялата властова прослойка се е фокусирала върху хвърлянето на прах и замитането на следите от това, което според мен скоро ще бъде наричано „обира на века“ – казуса КТБ.

Привидно хаотичният фарс, който създава у гражданите усещането за пълна лудница, всъщност е една добре режисирана пиеса, в която всеки има своята роля, а малкото нормални изглеждат не на място и не навреме, а репликите им изобщо не пасват на сценария. Представления като купона на ПИК, който събра на едно място Пеевски, главния прокурор, представители на всички партии, голяма част от медиите и други представители на институциите (няма да слагам линк, но информация може да се намери) само доказват, че това, което виждаме, не е това, което реално се случва, а зад гърба ни продължават да се извършват тежки престъпления.

Какво имаме на сцената?

ГЕРБ – привидните усилия на ГЕРБ да успеят да създадат реформистки кабинет издишат, особено в последните дни, след като заложения капан с „правителството на мнозинството“ в началото не успя да мине. Ни в клин, ни в ръкав в България кацна Жозеф Дол, след което Борисов и подопечните му внезапно преоткриха евроатлантическата си ориентация, която липсваше по казуси като Южен Поток, позицията на министър Шаламанов за Русия и други тежки теми. Целта? Замазване на ситуацията с КТБ, а след това ако ще и нови избори да има, Борисов така или иначе се изпусна, че мисли в посока кандидатиране за президент.

Интересното е, че единственият разумен вариант за програмно правителство изобщо липсва от картинката.

ДПС – освен, че стои зад идеята за правителство на малцинството, ДПС умело дърпа етническата карта, което е добра подготовка за едни скорошни избори. Освен всичко останало, това придава повече тежест на 2те националистически партии в парламента, отколкото имат. За съжаление, съвсем откритото предкулисие не е припознавано като такова от голяма част от електората, вероятно заради монопола му върху информацията и усилената пропаганда, която като криво огледало прави лошите добри, а добрите – лоши.

Атака – народните представители от партията успяха за първите няколко дни от работата на НС да залеят деловодството и общественото пространство с десетки законови поправки, коя от коя по-безумна. Ходът им обаче е добър, тъй като, освен че се отнема ресурс и се отклонява вниманието от важните проблеми, ги връща отново на терена като любимци на носталгично настроената към соца и СССР прослойка от населението.

ПФ – сбирщината от ченгета и откровени нацисти за съжаление изглежда най-разумния вариант за партньор на ГЕРБ и РБ в едно правителство, дори като негласен съдружник, което е колкото жалко, толкова и страшно. По всичко личи, че подобно споразумение ще има, което ще легитимира отново 1. присъствието на ДС агенти във властта и 2. ксенофобията, расизма и престъпленията от омраза.

БСП – партията ще е толкова добра опозиция, колкото ГЕРБ беше по времето на Орешарски, т.е. некадърна, с неумело прикрито участие в театъра и модела #КОЙ. Ако успеят да запазят вътрешните си проблеми извън публичното пространство, да си кротуват в парламента, така че отново да започнат да изглеждат като приемлива алтернатива и най-вече – да се правят, че нямат нищо общо със Сергей Станишев и половинката му Моника, като нищо могат да си повъзвърнат позициите на следващите избори.

АБВ и ББЦ – миманс, който добре обслужва различни интереси – олигархични, руски и вътрешно-парламентарни.

Реформаторският блок – най-вероятно Реформаторският блок ще влезе в капана „кабинет на малцинството“. Ще е необходима политическа виртуозност, за да могат да се направят реформи, да се върви към решение на проблема с КТБ, който не изисква загробване на пари на данъкоплатци, както и да не станат кабинетът и политиките му заложници на ДПС. Подкрепата от страна на ПФ е имиджова катастрофа, което добавено към неадекватното или нелоялно поведение на част от представителите на Блока е реален риск за загуба на електорат.

Народните представители – за по-малко от седмица народните представители успяха да сътворят в Бюджетната комисия с поправките в Закона за кредитните институции, които да задължат Българската народна банка да предприеме действия за оздравяване на банките, когато собствения им капитал стане отрицателна величина. Подобно начало с неформални коалиции ГЕРБ-ДПС и подобни е залог за липса на доверие, а това ще доведе до липса на подкрепа за важните решения. да не говорим, че ако подобни поправки минат, в дългосрочен план банковата система се подлага на нов риск от недобросъвестно управление.

Гражданите –  част от гражданите нехаят за случващото се, или не успяват да осъзнаят колко са тежки проблемите за решаване. На останалите ни се налага да коригираме и контролираме от самото начало всичко, което се случва.

 * „Системата е Халифакс“ е израз от българския разговорен език, който означава „всичко е в хаос“, „положението е извън контрол“ и „пълен ужас“.

Българският успех

През последните дни България е под знака на две суми – 263 милиона долара и 4.2 милиарда лева.

406 000 000 лева от продажбата на българската компания „Телерик“ на чуждестранна IT компания и 4 200 000 000 лева, липсващи от Корпоративна Търговска Банка.

„Телерик“ е на 12 години, горе-долу 12 години са изминали от времето, когато моделът КТБ – Пеевски започна своя възход при правителството на НДСВ, за да приключи печално през 2014 година. Същата, в която едни умни и предприемчиви българи продадоха успешната си компания, за да продължат най-вероятно с разработката и инвестициите в иновативни продукти.

Две български истории за успех. Или по-скоро за двете измерения на успеха в България.

От една страна имаме дългогодишен труд, инвестиции, иновации, нови работни места, създаване на знания и умения, визия и продукти на световно ниво. Станахме свидетели на резултатите от всичко това – разрастването на „Телерик“, създаването на офиси в други държави, на академията и на млади хора с различно мислене.

От другата страна е корпоративно-олигархичния модел, който се е слял с държавата по всички нива с единствената цел да изсмуква всичко, което му се изпречи пред пътя – бюджетни средства, еврофондове, спестявания и работещи бизнеси. Модел, който вместо да създава икономика на знанието, създава безпросветна нищета. Модел, който вместо благоденствие, генерира самовъзпроизвеждаща се бедност посредством подмяна на темите и приоритетите в публичното пространство чрез своя монопол върху информацията, ограбването на образование, здравеопазване и всеки един друг важен сектор и непрекъснатите опити за контрол над тези, които са против.

Парадоксално, вторият модел – на липсата на морал и срам, на безмилостния грабеж, на липсата на честна конкуренция е донесъл на групата „инвеститори“ в него 10 пъти повече пари. Вероятно солидна част са заминали по различни направления – институции, партии, медии, защото няма власт от трите ни по Конституция, която да не е част от играта, но сумата е огромна по всички възможни стандарти.

Колко да е парадоксално обаче? България е подложена на циклично ограбване, затънала в собствените си амнезия и безхаберие, а ние все още плащаме дълговете на Живковия режим и на Виденовото правителство. Химнът на 90те години възпяваше пирамидите и фараоните, а спестяванията на хората и заемите на държавата се превърнаха в „куче влачи рейс“. Лесното е предпочитано, защото успехът идва бързо, наказания няма, а бандидитзмът е героизиран в лицето на добрия бай Тошо, невинния Виденов и добрите мутри и ченгета на прехода. Загубите са покрити, всичко е пито-платено и добре забравено, защото мнозина нямат интерес да се търси възмездие и да се припомня случилото се. А и нали парите ги печата държавата, какво значение има къде потъват?

Все още даже не знаем колко ще платим за грабежа през КТБ – дали по 2000 лева от работещ човек или повече, но е факт, че тези 4 милиарда бяха пари, които трябваше да помогнат за бързи реформи в здравеопазването, пенсионната система, армията, за да сме образовани, конкурентни и да ни помогнат да наваксаме откраднатите ни 45 + 25 години растеж. Години, въпреки които много хора успяваха честно и с труд.

Днес сме на кръстопът и сега големият въпрос е как ще продължим – дали ще има нова схема „КТБ“, дали ще имаме Техпарк, пълен с компании като „Телерик“ или техпаркът ни ще стане техпаркинг за корпулентни лафки. А обществото трябва да реши за себе си кое е българския успех и как ще работи за него.

14.06.2014 – време е да сложим точка

protesti

Точно преди 1 година се случи нещо, което смятахме за немислимо – престъпно-олигархичните кръгове се опитаха да излязат изцяло на светло, да станат официалното лице на властта, да заемат властови позиции, чрез които да вземат директно и без посредник управленски решения и да заменят бъдещето ни с тяхното разбиране за това кой и как трябва да живее.

Точно преди една година Делян Пеевски беше избран от 42-рото Народно събрание за председател на ДАНС, и тогава си мислехме, че това е дъното и няма накъде. Но колко много се лъжехме.

За тази една година протестирахме много – кога повече, кога по-малко, разделяха ни, биха ни, говорехме, викахме, присмиваха ни се, лъгаха, предаваха национални интереси, продаваха бъдещето, плакахме, приятели заминаваха, вярвахме, страдахме, търсихме изход, караха да ни мразят, мечтаехме и не се предавахме.

За тази една година управлението окончателно се сгромоляса, след като се опита отново да си купи избори, мафиотските кръгове влязоха в открита война, а шайка негодници се опитват и днес да запазят на всяка цена себе си и жалката си липса на топки.

Време е да сложим точка.

Приказка за лека нощ

Мили деца,

Ще ви разкажа една приказка за чудната страна Абсурдистан, която всъщност не е за съвсем малки деца и би трябвало да бъде включена в допълненото издание на „Приказки от 1001 нощ“, нецензурираната версия. Но, мили деца, това е единствената приказка, с която разполагаме поради независещи от нас технически обстоятелства.

В тази чудна страна всичко било наопаки. Но не като в Огледалния свят и Страната на лъжците, а по един особено приказен начин, който често карал наблюдателите от съседните девет планини да се чудят дали не е време да пратят Абсурдистан в небитието със специален приказно-неутронен змей, или поне да я преместят в епоса за Иванушка Глупака.

На власт била триглавата ламя, която кой знае защо имала още една, четвърта глава и няколко по-малки, които растели по гърба, по корема и дори по седалищните ѝ части. Вероятно за това поданиците на Абсурдистан я наричали Уродливата ламя, но пък те и себе си наричали „граждани“, кой знае защо. Тази ламя била дошла на власт, след като приказният цар се възкачил чудодейно на трона с помощта на злия магьосник Десей, но изведнъж царят се оказал глава на ламята или нещо такова, въпреки че някои мъдреци и до ден днешен твърдят, че всъщност не бил глава, а особено болезнен цирей.

Самата ламя имала разни чудни качества, като примерно сама да си къса главите, на мястото на които пониквали по още три-четири, да се храни с приказната страна, вместо с овце и девици и да повръща приказен, златно-розов мутро-барок, да дели поданиците си с тесте карти  и да връща времето назад с вълшебния си боздуган.

Освен това, въпреки че на власт била Уродливата ламя, всъщност по някакъв квантово-приказен начен на власт били и едни други приказни герои, нещо като котката на Шрьодингер, но наопаки. Т.е. хем ламята управлявала, ама не управлявала всъщност, хем приказните герои управлявали, ама всъщност управлявала ламята. От време на време приказните герои се самоизяждали, но винаги имало поне един куп от тях. И понеже всичко това било много объркващо за поданиците, те предпочитали да не мислят, а да правят лупинги във времето всеки път, когято ламята дето хем управлявала, хем не управлявала ги ударела с вълшебния си боздуган.

Разбира се, като във всяка приказна страна, и в Абсурдисатан имало зла царкиня, която била възлюбена на ламята и предизвиквала дворцови раздори – например веднъж едната глава на ламята се разцепила на две и от нея вместо нови глави поникнали в следния ред: руска балалайка, дворен клозет, един мотоциклет, две щайги досиета, череп на коза и обгорял котел с тезиси.  Имало зли езици, които твърдели, че главата на ламята не се била разцепила заради царкинята, а заради приказните герои, но тези езици май ги отрязал градския палач. Царкинята имала вълшебна пръчка, с която ръсела опорни точки, звездички и сърчица и командвала армия от зли тролове, които се хранели със смисъл.

За разлика от другите приказни страни, в Абсурдистан имало още няколко зли  царкини и доста принцеси, но тях по-добре да не описваме, тъй като тези предавания ги пускат след 24.00 часа.

В тази приказна страна всички трябвало да говорят наопаки, да работят наопаки и да мислят наопаки. Например приказните герои всъщност били приказни злодеи, а злините които правели специално наети глашатаи-тролове представяли за чудодейни подвизи. Поданиците си мислели, че денем е нощем, че зиме е лете, че ламята е вълшебен розов слон, а кървавите екзекуции – бал на цветята.

Имало и истински добри юнаци и обикновени жени и мъже, които не искали да живеят в обърнатия свят, но приказните герои били много и силни, а освен ламята, царкините, принцесите, магьосникът Десей и троловете имало и орки, вълци, таласъми, караконджули, вампири, дяволски изчадия и всякакви други чудовища, които се хранели с бъдещето на хората. А повечето доброволно го давали заедно с душата си.

Как свършва приказката и дали е за добро утро, вместо за лека нощ – друг път.

Ваш Сънчо

Най-четеното за 2013

trend

По-долу следва списък с най-четеното през 2013 година в блога. Защо 20? Защото така правя и защото не съм пускала подобен списък от 2010 година. А защо изобщо го правя? Защото ми се стори важно да пакетирам историите и темите от тези така особени 12 месеца, които сякаш събраха в себе си няколко отделни епохи.

Освен всичко останало – протести, работа и много малко лично време, написах 45 текста, повечето по над 5000 знака. И не, никой не ми плаща да пиша, мразя ви безплатно, даже си плащам за това с време и пропуснати ползи.

1. България страшна приказка – страшната картина на хора, използвани като крепостни от една провалена власт.

2. Никога повече продукти на „Белла България“ – много стар пост, от януари 2007 година. Трафикът не изглежда случаен, като най-вероятно зад него стоят конкурентите на „Белла“ – „Камарко“, които възвърнаха позиции при това правителство. Героите от „Белла“ пък бяха близки с Мирослав Найденов и спретнаха акция „Дупетата“ срещу „Камарко“. Сред тези мафиотски войни е най-добре изцяло да избягваме продуктите и на двете компании, както и да си припомним какво друго лежи на съвестта на Венцислав Георгиев.

3. Писмо от една донякъде успяла жена на 37 – нещо като писмо до себе си по темата за успеха и неуспеха в двете паралелни държави, които живеем. И за обидата на моето поколение, което трябва да мери успеха си спрямо мафиоти и непотисти, при всичко, което ни костваше да постигнем все пак нещо.

4. Нещо много лошо се случва в България – тежката тема за расизма, хомофобията, ксенофобията, престъпленията от омраза, липсата на върховенство на закона и политическото инженерство на гърба на дискриминрани групи хора. Няма да пропусна да напомня, че в член 162 от НК признак „сексуалност“ няма.

5. 10 мита за протестите – първият от 3 текста, с които оборвам опорните точки на про-правителствената и про-олигархичната пропаганда, още преди да се досетим, че ни стрелят с „опорни точки“, а не просто така, от любов към дискусията. Разбира се, аргументите, разумът и възпитанието са слаби оръжия пред радио точки, програмирани с опорни точки.

6. Писмо до г-н Миков и олигархо-номенклатурата – с писма и без писма провокациите, довели до използване на полицейска сила продължиха, както и грозните лъжи. Междувременно заместникът на Миков изчезна.

7. Дъното? – текст от 14 юни, малко след новината за номинацията на Делян Пеевски. Оказа се, че това съвсем не е дъното, и че такова даже още не се вижда.

8. Още 10 мита за протестите – втори текст по темата за митовете, пардон, опорните точки срещу протестите. Към този момент, началото на юли, колективният разум зад опорните точки започва да се окопитва и да стреля не толкова напосоки.

9. Защо БСП не може да е алтернатива на ГЕРБ – един от малкото текстове отпреди протестите. Стана ясно защо БСП не може да е алтернатива на нищо, освен на Ал Кайда.

10. Най-бързият път към диктатурата е пътят на най-малкото съпротивление – текст по темата ГЕРБ, писан преди парламентарните избори през май. Не съм променила мнението си.

11. Знаеш, че с една власт е приключено, когато ѝ липсва основа от доверие и ценности, заради нередни избори и фундаментални грешки. Знаеш също, че е трудно да я бутнеш, колкото и да се клати, когато е обградена от стотици метри ограждения от хора и желязо. И когато вече няма разделение на властите.

12. По изхода на студентската стачка ще познаем кои сме и къде живеем – познахме, а и не беше трудно – живеем на едно доста лошо място. Горчилката от нападението над Софийския Университет и омразата, която се изсипа над децата остава. Очаквам скоро мразещите да заридаят за напускащата kleta majka balgariq млада кръв. Да, вероятно ще изтече и кръв, и мозък, и това ще е заради вас и тези, които ви притежават.

13. Не съм съгласна с избора на Сотир Цацаров за главен прокурор. Все така не съм, а използването на прокуратурата за роене на парламентарни групи и създаване на партии-клонинги само затвърждава мнението ми, че не съм избързала с оценка.

14. Протестите, подмяната и края на страха – за методите за подмяна на протестите – провокации, опорочаване, подмяна на протестиращи, както и за края на страха. Тук може би избързах, защото страхът така и не си тръгна, а наскоро появилите се снимки на лица от контрапротеста, участвали в началото на протеста са нагледно доказателство, че управляващи и задкулисие не се свенят да използват всякакви инструменти и методи. Въпросната госпожа си позволи да говори за „подмяна“, въпреки че сама тя е лице и еманация на подмяната.

15. Защото сме сводници и трафиканти на хора – за връзките на управляващите с организираната престъпност, и то най-тежката – трафикът на хора.

16. Какво следва от протестите? – много неща, като все още предстои да си върнем политиката и партийната система.

17. Протестите – митове и легенди, част 3 – част трета от спора с радио-опорните точки, към момента, в който бяха включени кемтрейли и други психотронни елементи. Би трябвало да е смешно, но всъщност не е.

18. Няма да забравим Пеевски – ами не, няма. Никога.

19. Порочният медиен модел – 5 минути срам и после нищо – още по темата за лъжите на ПР екипа на КТБ, медиите, ролята им за моделирането на общественото мнение в полза на малка група хора и защо някои хора избират доброволно петте минути срам.

20. Важно е да не мълчим – някои от най-използваните методи за подмяна и манипулация, които започнаха да обръщат играта през август. И нещата изобщо не са спрели, като към настоящия момент агресията и натискът са доста силни, което е нормално – страхливецът е нагъл, когато се усеща силен.

Това беше последното обобщение, време е за следващата година. Важно е да не мълчим и да не бездействаме, това не е битка, а война.

Порочният медиен модел – 5 минути срам и после нищо

Обръщам се и към медиите, към журналистите за отговорно поведение. Съзнателно или не, избраният от много телевизии начин за отразяване на това, което се случва около Народното събрание, допринася за ескалиране на напрежението.“ Михаил Миков, 26.06.2013

Това според някои са мирни протести. Моля, предавайте нещата така както се случва. Вие едва ли не каните.“ Антон Кутев, 22.07.2013

Ние оставихме всички мангизи да минават през банката на тоя лайнар, на Доган парите да текат, спокойно да се управлява заради един медиен комфорт и сега разбрахме, че това са едни гадове, които ни изпързаляха. (…) Няма медии.“ Вежди Рашидов, 01.08.2013

„България се превръща в журналистическо блато. Срива се пазарът, срива се държавата. Медиите са принудени да слугуват на държават заради парите, които тя дава за реклама и тази зависимост ще става още по-голяма. Това поставя на огромно изпитание медиите. Не виждам благоприятна перспектива.“ Сашо Диков, 02.08.2013

Последното изказване излезе преди минути, и само допълва микса от пряка цензура от управляващите, зависимост от държавни и евро средства в условията на икономическа криза, монопол при медиите и разпространителите в ръцете на групировката Пеевски-Василев, натиск с различни средства – икономически и криминални, зависимости и най-обикновени слугинаж, арогантност, неграмотност и простотия, от което пък следва масово информационно затъмнение, подмяна на истината и фактите, манипулация на общественото мнение и контрол върху гражданите.

Няма да се спирам отново и отново върху тези факти (въпреки, че цикличността на събитията само доказва, че непрекъснато трябва да си повтаряме азбучни положения като на идиоти, барем накрая ги запомним и спрем да повтаряме едни и същи грешки), само ще допълня картината с няколко детайла, които избиха през последните месеци като мръсна пяна и които показват дълбочината на кризата и пълната подмяна на модела.

Мощният инструмент, в който са превърнати съвкупността от медии и канали за разпространение на информацията е в ръцете на група хора, които не просто обслужват властта, а я конструират, моделират и контролират по свое собствено усмотрение и в собствен интерес. Показателни за тази мощ са негодуванието и изказванията на останалите извън схемата – Станишев от 2011: „Налице е натиск върху българските медии от страна на политическата цензура“ и така нататък, и подобните изказвания на Борисов и Рашидов от последните месеци, които с изненадаха разбраха, че не те карат файтона. Показателни са мълчанието и пълният синхрон, когато се върнат обратно.

Същият модел се пренася върху личната свобода, свободата на словото извън медиите и опита за контрол пряко върху гражданите, които се опитват в лично качество да изразят мнение, неудобно на олигархично-номенклатурната клика – срещу Виолета Станчич е изпратен донос с молба за санкции до работодателя и – Европейският парламент, Камен Алипиев беше заплашван с уволнение, а огромна група фалшиви профили, собственост на Пеевски и Василев денонщно слухтят, четат, докладват профили, мнения и текстове в различните социални мрежи. Вероятно някъде има тефтер и за нeудобни, на който ще му дойде времето.

Написалите сигнала срещу Виолета Станчич – КТБ, си позволиха впоследствие да разпространят манипулативен пресрилийз с грешни факти, от който трябва да стане видно на всички, че санкции има, а Европейският парламент след бдителната намеса на отговорната българска банка налага контрол и цензура, както си е редно. По български модел. Защото всички много добре знаят какво се случва със служителите на фирми и медии, близки до властта или зависими от нея, които си позволяват различно мнение във фейсбук или наживо.

И тази „новина“ щеше да е просто още една неумела лъжа в публичното пространство, ако зад нея не стоеше поредното умишлено налагане на страх и мълчание, както и опит за нормализация на кочината, в която живеем, защото видиш ли, и в Европата така правят. И със сигурност този и предните опити са успешни, защото бавно и полека общественото мнение се моделира в подходящата посока, а съпротивата срещу порочния модел започва да изглежда на все повече хора като нещо грешно и лошо.

Преди 2 седмици, на задния вход на парламента, до „Св. Александър Невски“ попитахме телевизионен екип на ТВ7 как не ги е срам да правят това, което правят – манипулативна псевдо-журналистика в интерес на шайка престъпници. Повечето не смееха да гледат към нас, но едно момче се обърна, усмихна се и каза „5 минути срам, ама после…“. „После какво?“, попитахме. Отговор нямаше.

Още се чудя, после какво след срама? 1000 лева, 2000 лева стигат ли? Сигурно стигат, защото на днешно време съвестта е евтина, моралът пък – липсващ.

Междувременно изненадващо беше спрян за август сутрешния блок на бТВ, което изглежда най-малкото съмнително на фона на подобрената им през последните 2 месеца обективност, задочния спор с външния министър, лоши финансови резултати и липсата на каквато и да е предварително планирана почивка. Съжалявам, че се съмнявам, но няма друг начин – живеем в страх, параноя и недоверие. Във всяка една власт, включително в четвъртата.

Порочните модели се случват, репродуцират и просперират с активното или пасивно съучастие на граждани, обществени лидери и институции. Извинение няма.