30 години

valery naydenov

Днес се навършват 30 години от началото на най-голямата ядрена катастрофа в историята на човечеството. Юбилеят е мрачен, и въпреки, че ужасно много е изписано по темата, три десетилетия по-късно отворените въпроси са повече, отколкото преди 10 и 20 години.

  • Все още липсва ясна оценка за дългосрочните поражения върху здравето на населението в засегнатите държави. Оценките за заболяванията (най-вече ракови) варират от няколко хиляди до стотици хиляди, като неоспорими са единствено данните за мъжете и жените, участвали в гасенето на пожара и почистването на района след аварията. Грийнпийс излезе с доклад преди месец, като още информация може да се намери и в доклад на СЗО от 2006 година, както и в тази презентация от конференция във Виена от 2014 година.
  • Липсва и оценка в България за ефектите от аварията, както и от престъпното поведение на управляващите по онова време, които не информираха достатъчно и навреме населението, за да могат да се вземат поне някакви предпазни мерки. Предполагам, че се правят изследвания, но през 80те България беше толкова замърсена от неефктивна и нечовешка индустрия, така че ще е трудно да се прецени кои проблеми са от Чернобилската авария и кой – резултат от други фактори. Факт е обаче, че безхаберието по отношение на здравето на населението продължава по същия начин, а замърсяването в София например достига на моменти такива нива, които със сигурност ще доведат до други тежки последици.
  • Тъжно е, когато излизат източници от май 1986 година, в които намираме изречения като „Но небивалиците и измислиците, които напоследък замърсяват информационната среда, очевидно имат вражеска подплата“. Едва ли населението би разчитало на слухове и шепот, ако му беше предоставена адекватна и полезна информация. Помня ясно онзи период, съседката-физик, която дойде и тайно каза на баба ми какво се случва, другия ми дядо, който ходеше да налива вода от извор извън града, заповедта от майка ми „не яж джанки“, ама вече беше късно. Болката, огорчението, унижението, че си предаден, Господ даже знае защо (какво ли са очаквали в замяна – политическо спокойствие? нещо от Москва? или просто са си били такива?) остават завинаги. Защо позволяваме същите хорда се връщат всеки път, все едно никога нищо не се е случило, и каква е тяхната индулгенция?
  • Остава и въпроса дали можем да разчитаме на днешните управляващи за реакция по време на криза, която ще е в полза на гражданите, а не на група избрани. Не знам, Москва не вярва на вражеска подплата, а аз – на лъжци.

Постовете от предните 8 години:

2015 – 29 години

2014 – 28 години

2013 – 27 години

2012 – 26 години

2011 – Миграцията на моруните

2011 – 25 години

2010 – 24 години

2009 – 26 април 10986

2008 – Гери: спомени от април-май 86та

2008 – 22 години

2014

2013 2012 2011 2010 2009

Дойде време за традиционния обзор на една година, през която се разпаднаха илюзиите, че промяната ще дойде рязко, а критичната обществена маса ще доведе до разчистване на съдебната система, държавното и общинско управление, икономиката и медиите от зависимости и взаимосвързаност.

През тази година писах много по-малко, от една страна заради повече лични неща, но от друга, по-важната – заради усещането, че вече всичко е казано, изписано и анализирано многократно. Трудно е в блато, в което всичко едва-едва помръдва, непрекъснато да се раждат обществено-значими и новаторски тези и решения. Едва ли има нещо, което вече да не съм написала за старите нови управляващи ГЕРБ, за поддържаните от Кремъл националистически формации, за ДПС, БСП и кризата при основните човешки права.

По света: все по-задълбочаващи се регионални кризи, които заплашват глобалния ред. Годината може да се синтезира в Ислямска република, тероризъм, разпад на държавността в Близкия Изток, Путин, Крим, диктатура, радикализация, миграция, бедност, протести, ебола. Краят на историята така и не се случи, за сметка на това наблюдаваме началото на нов свят, в който Фукуяма всеки ден за назидание ще яде по едно копие от  „Краят на историята и последният човек“. Все пак има и позитивни сигнали като възстановяването на икономиката в някои части от света, връщането на интереса и финансирането към космическите изследвания и пътешествия, падането на цената на петрола и някакви надежди, че имперските амбиции на Путин ще бъдат смачкани както отвън, така и отвътре.

В България: случи се дългоочакваната оставка на правителството на Орешарски, която въпреки, че се приписва на невидимата ръка на ДПС и Доган, нямаше да се случи без безпрецедентните по своята продължителност протести. Взирането във всеки ход и противопоставянето на нередностите наруши комфорта на олигархо-мафията, които се опитват всячески да задържат и укрепят позициите си, което стана видно и в действията на служебното правителство и второто правителство на Бойко Борисов.

През 2014 фалира не неочаквано КТБ, което доведе до трусове във финасовата стабилност на държавата, която и без това беше на командно дишане. Съчетанието на тези и други фактори донесоха на българия „джънк“ рейтинг, а зейналата многомилиардна дупка ще изплащаме десетки години.

Други важни събития и явления през годината са спирането на Южен Поток, връщането на десните (условно) партии в парламента и управлението, продължаващите скандали в съдебната система, които отдавна излязоха от границите на балканската ни държава и задълбочаващото се междуетническо напрежение, удобно подклаждано от медии, обществени фигури и най-вече партии, които често работят в синхрон. За съжаление, ако духът излезе от бутилката, последиците ще са огромни, жестоки и неуправляеми.

Блогове: 2013 година върна блоговете в информационната среда заедно с избухването на обществено недоволство, катализирано от избора на Пеевски за шеф на ДАНС. 2014 обаче не беше толкова силна, което се случва някак естествено заедно с апатията и разочарованието, които постепенно заемат мястото на бунта и желанието за промяна.

Медии: за съжаление малкото нормални медии не успяха да са на висотата на също толкова неголямата група хора, които имат желание България да е една нормална, развита и западна държава. Общото ниско ниво създава ниски очаквания, и вместо добрите да дърпат качеството нагоре, се случва точно обратното. Не бива да пропускаме и скритата кремълска пропаганда, която като бавна отрова прониква в цялото общество и подменя базисното разбиране за добро, зло, фашизъм, либерализъм, дясно, ляво, наука и човечност.

Разочарование на годината: все по-голямата обществена толерантност към тежките престъпления, липсата на морал, насилието и омразата. Разбрахме отново, че има човеци и човеци и че прословутата българска толерантност е мит, умрял в Розово. За това можем да благодарим на медиите на Пеевски, партиите и също така на прословутата българска липса на критично мислене, за която пък можем да благодарим на останалата ни от соца неадекватна образовоталена система.

Epic FAIL: приемането на поправката в пенсионния модел, касаеща избора на фонд или по-точно липсата на такъв. Но не закрепостяването към НОИ и предвидения еднократен избор, нито скритата национализация на лични спестявания са толкова скандални (а те са изключително ретроградни по своя характер), колкото откритата коалиция ГЕРБ-ДПС, явното обслужване на интересите на малка група хора, погазването на коалицинното споразумение и министрите – частна собственост. Всичко, срещу което протестирахме от 14ти юни 2013 година насам.

Бонус Epic FAIL: казусът Белведере. За съжаление нито е първия, нито е последния случай по отработената схема, но пък е удивителна наглостта и арогантността, която те кара да си мислиш, че можеш да отнемеш дъщерна компания на голяма международна корпорация.

Бонус Epic FAIL 2: изчезналите уж случайно тефтерчета на Филип Златанов и подправените явно в прокуратурата инициали Д.П. 10 трябваше да стане символ на нова вълна протести, но за съжаление това не се случи.

Дума на годината: компромис. Компромисът е това, заради което мнозина се съгласихме на абсурдната коалиция, в която влизат ГЕРБ, РБ, АБВ и ПФ. Това, което очакваме в замяна е съдебна реформа като минимум, изваждане на мафията от държавата и икономиката, подобряване на бизнес климата, икономически растеж, реформа в здравеопазването, пенсионната система и образованието, адекватна политика към малцинствата и цялостна нормализация. Цената е много висока и се надяваме да си заслужава.

Книги, филми и музика: тази година четох повече научни издания и нехудожествена литература, но пък преоткрих Тери Пратчет и Роджър Зелазни. Филми и сериали – много малко, за сметка на четенето, но не мога да пропусна Orange is The New Black, Penny Dreadful и True Detective при сериалите и The Grand Budapest Hotel и Fed Up при пълнометражните. Музиката – италианският мини албум на Róisín Murphy, автентична италианска естрада, стар соул и джаз.

Аз: започнах да спортувам за първи път от много години насам. Всичко останало е в рамките на нормалното, с мечти за средиземноморски острови.

skopelos-1

Системата е Халифакс

В първата седмица от работата на 43тото Народно Събрание и почти месец след парламентарните избори изглежда, че политическата криза е все така в самото си начало, а воля за решаването ѝ не само, че няма, но като че ли почти цялата властова прослойка се е фокусирала върху хвърлянето на прах и замитането на следите от това, което според мен скоро ще бъде наричано „обира на века“ – казуса КТБ.

Привидно хаотичният фарс, който създава у гражданите усещането за пълна лудница, всъщност е една добре режисирана пиеса, в която всеки има своята роля, а малкото нормални изглеждат не на място и не навреме, а репликите им изобщо не пасват на сценария. Представления като купона на ПИК, който събра на едно място Пеевски, главния прокурор, представители на всички партии, голяма част от медиите и други представители на институциите (няма да слагам линк, но информация може да се намери) само доказват, че това, което виждаме, не е това, което реално се случва, а зад гърба ни продължават да се извършват тежки престъпления.

Какво имаме на сцената?

ГЕРБ – привидните усилия на ГЕРБ да успеят да създадат реформистки кабинет издишат, особено в последните дни, след като заложения капан с „правителството на мнозинството“ в началото не успя да мине. Ни в клин, ни в ръкав в България кацна Жозеф Дол, след което Борисов и подопечните му внезапно преоткриха евроатлантическата си ориентация, която липсваше по казуси като Южен Поток, позицията на министър Шаламанов за Русия и други тежки теми. Целта? Замазване на ситуацията с КТБ, а след това ако ще и нови избори да има, Борисов така или иначе се изпусна, че мисли в посока кандидатиране за президент.

Интересното е, че единственият разумен вариант за програмно правителство изобщо липсва от картинката.

ДПС – освен, че стои зад идеята за правителство на малцинството, ДПС умело дърпа етническата карта, което е добра подготовка за едни скорошни избори. Освен всичко останало, това придава повече тежест на 2те националистически партии в парламента, отколкото имат. За съжаление, съвсем откритото предкулисие не е припознавано като такова от голяма част от електората, вероятно заради монопола му върху информацията и усилената пропаганда, която като криво огледало прави лошите добри, а добрите – лоши.

Атака – народните представители от партията успяха за първите няколко дни от работата на НС да залеят деловодството и общественото пространство с десетки законови поправки, коя от коя по-безумна. Ходът им обаче е добър, тъй като, освен че се отнема ресурс и се отклонява вниманието от важните проблеми, ги връща отново на терена като любимци на носталгично настроената към соца и СССР прослойка от населението.

ПФ – сбирщината от ченгета и откровени нацисти за съжаление изглежда най-разумния вариант за партньор на ГЕРБ и РБ в едно правителство, дори като негласен съдружник, което е колкото жалко, толкова и страшно. По всичко личи, че подобно споразумение ще има, което ще легитимира отново 1. присъствието на ДС агенти във властта и 2. ксенофобията, расизма и престъпленията от омраза.

БСП – партията ще е толкова добра опозиция, колкото ГЕРБ беше по времето на Орешарски, т.е. некадърна, с неумело прикрито участие в театъра и модела #КОЙ. Ако успеят да запазят вътрешните си проблеми извън публичното пространство, да си кротуват в парламента, така че отново да започнат да изглеждат като приемлива алтернатива и най-вече – да се правят, че нямат нищо общо със Сергей Станишев и половинката му Моника, като нищо могат да си повъзвърнат позициите на следващите избори.

АБВ и ББЦ – миманс, който добре обслужва различни интереси – олигархични, руски и вътрешно-парламентарни.

Реформаторският блок – най-вероятно Реформаторският блок ще влезе в капана „кабинет на малцинството“. Ще е необходима политическа виртуозност, за да могат да се направят реформи, да се върви към решение на проблема с КТБ, който не изисква загробване на пари на данъкоплатци, както и да не станат кабинетът и политиките му заложници на ДПС. Подкрепата от страна на ПФ е имиджова катастрофа, което добавено към неадекватното или нелоялно поведение на част от представителите на Блока е реален риск за загуба на електорат.

Народните представители – за по-малко от седмица народните представители успяха да сътворят в Бюджетната комисия с поправките в Закона за кредитните институции, които да задължат Българската народна банка да предприеме действия за оздравяване на банките, когато собствения им капитал стане отрицателна величина. Подобно начало с неформални коалиции ГЕРБ-ДПС и подобни е залог за липса на доверие, а това ще доведе до липса на подкрепа за важните решения. да не говорим, че ако подобни поправки минат, в дългосрочен план банковата система се подлага на нов риск от недобросъвестно управление.

Гражданите –  част от гражданите нехаят за случващото се, или не успяват да осъзнаят колко са тежки проблемите за решаване. На останалите ни се налага да коригираме и контролираме от самото начало всичко, което се случва.

 * „Системата е Халифакс“ е израз от българския разговорен език, който означава „всичко е в хаос“, „положението е извън контрол“ и „пълен ужас“.

Проблемът с проблемите

Този текст може спокойно да се казва „Проблемът с КТБ“, „Проблемът с банките“, „Проблемът със здравеопазването“, „Проблемът с бедствията“, „Проблемът с националната сигурност“, „Проблемът с управлението“ и всякакъв друг проблем, но истината е, че всички тези проблеми са част от общата картина, в която проблемите раждат нови проблеми, а те от своя страна задълбочават кризата и няма кой да ги реши.

Преди 2 години написах пост със заглавието „Национална несигурност“ по темата за неадекватността на управляващите, породената от нея несигурност в гражданите покрай заплахите от радикален ислям, атентата в Бургас и липсата на прозрачност в действията и бездействията на отговорните органи и институции. Тогава не посмях да го пусна, тъй като темата е болезнена и коментарите не са нещо, което човек трябва да си позволява на всяка цена, но ще го сложа като приложение под този текст, тъй като тогавашните управляващи се готвят да управляват отново.

Две години по-късно държавата е в състояние на свободно падане след фиаското с назначението на Пеевски за шеф на ДАНС, правителството – грандиозен провал на БСП-ДПС, крахът на модела КТБ, бежанска криза, политическа криза без видим изход, криза в здравеопазването, многобройни природни бедствия, довели до жертви често поради безхаберие и неадекватност и разбира се – влошаваща се с всеки изминал ден външнополитическа обстановка – две войни съвсем наблизо, заплахата ИДИЛ, агресията и имперските амбиции на Русия, ескалиращото напрежение между между нея и останалия свят, нестабилен Европейски Съюз, нова Студена война, лоши икономически перспективи и какво ли още не.

Подалото оставка правителство откровено работеше за чужди интереси, като поставяше под риск ключови сектори като отбрана, енергетика, национална сигурност, икономика и прочие. Предполагаше се, че служебното правителство ще заработи за предотвратяване на тези рискове, но много бързо възникнаха съмнения за независимостта на голяма част от кабинета, а случилото се с „Визия 2020: България в НАТО и в Европейската отбрана“ – преработване на частта за рисковете, идващи от Русия и твърденията, че този документ ще бъде засекретен допълнително засилиха опасенията, че този кабинет няма може да укрепи временно проблемите в държавата. В допълнение реакцията на готвещите се да управляват ГЕРБ в лицето на Бойко Борисов и Цветан Цветанов даде заявка, че не можем да очакваме политика на прозрачност, отстояване на националните интереси и защита на суверенитета спрямо Русия.

Междувременно неадекватността с КТБ продължава – тотален, умишлен отказ на всички възможни институции, органи, партии и личности, които по някакъв начин имат задължение да пазят финансовата стабилност на държавата и собствеността на гражданите да работят за разкриване на истината, за санкции за виновните, както и за решение на проблема, което няма да е в ущърб на останалите данъкоплатци. Вместо това чуваме искания за външни заеми от 10 милиарда, и то от хора, по време на чието управление моделът КТБ-Василев-Пеевски достигна най-големия си разцвет и завзе ключови сектори от икономиката. При това, отново, не без участието на руски капитали през ВТБ. Трудно е да имаш очаквания, че хора, които са работили за усилване на риска и възникване на кризата, ще се справят с нея.

Запушването на дупка, изкопана със съучастието на няколко поредни правителства с многомилиарден заем ще отложи отново в бъдеще неизвестно повишаването на пенсиите, подобряването на здравеопазването и какво ли още не. И това е урок, който не беше научен, въпреки че плащаме вече 25 години заемите на Тодор Живковата клика, на Жан Виденовия крах и сега на поредния погром, акуширан доброволно от БСП, ГЕРБ, ДПС, Атака и знайни и незнайни облагодетелствани лица.

Също междувременно вносът на тероризъм и „Ислямска република“ са немалка заплаха, за която малко се говори, но нито има експертна оценка, нито официална стратегия, която да успокои гражданите. Пак междувременно хората питат „какво се случи в Мизия?“, „какво ще правим със здравеопазването?“, „какво се случва в Украйна“, и то докато ни бомбардира про-руска пропаганда, про-ГЕРБ пропаганда и популизъм на парцали, от който става ясно, че всичко ще цъфне и върже, ще си лекуваме тежките заболявания със спортни зали и врачки, но пък иначе няма страшно, защото с нас Москва е в мир и бой. И НАТО, в зависимост от случая, защото шизофренният шум ни е специалност.

В този контекст случващото се в момента в държавата е повод за много страхове, които консолидират от една страна електората, който смята, че е нужна „силна ръка“ и са готови да залитат след нереалистични обещания, от друга страна бута носталгиците към про-руското, което обещава връщане на статуквото от 70те, когато „имаше сигурност“, макар и на цената на свободата. И макар не „национална“. Въпреки, че носталгията е изкуствено раздута, заплахата е обърната на 180 градуса, а страхът – любимия инструмент на диктатурата.

Изход привидно като че ли няма, особено с активното делегитимиране на гражданския протест като носител на промяна, което прави отново по-трудно ползването му като инструмент, както и с постоянната информационна война срещу „западното“ и неговите носители. Все пак, падането на правителството на Орешарски само след година (умишлено представяно като провал, въпреки че в настоящата политическа обстановка е сериозен успех), провалът на модела КТБ в този му вид (без да пренебрегваме мутацията и мимикрията му в момента) и опита, придобит от цели поколения за първи път дават надежда, че в края на тунела има светлина.

По-важно е обаче сами за себе си да разберем, че промяна, общ интерес, национална сигурност, суверенитет, общо бъдеще означават да се научим да работим заедно, да преодоляваме заедно грешките, да съзнаваме, че общият интерес е преплитане на безрой лични интереси и почти всичко е компромис. Иначе страхът няма да си тръгне, а проблемът, който създава проблемите ще продължи да моделира битието.

============

Национална несигурност, октомври 2012 г.

Днес в Пазарджишкия Окръжен Съд ще се гледа делото за „радикален ислям“, като се очакват проблеми и сблъсъци между представители на ВМРО и български мюсюлмани, които подкрепят подсъдимите.

Случващото се през последните седмици в Пазарджик, в Кърджали – казуса „генерал Делчев“ и обвиненията за вмешателство от страна на турската държава във вътрешните ни работи, както и атентата в Бургас при който загинаха хора очертават поне за мен една много тревожна картина, а именно: българската държава разполага с недостатъчна или почти никаква адекватна информация за заплахи за националната сигурност с топ приоритет през 2012 година, съответно цялото българско общество също.

Най-сериозните теми, и с който най-много се спекулира са:

1. Проникване на радикален ислям в България, съществуване на спящи клетки, терористични действия.

2. Международен тероризъм, какъвто акт за съжаление вече се случи.

3. Вмешателство от страна на чужди държави във вътрешните ни работи.

Разбира се, възможно е нещата да не стоят точно по този начин и 3те, а може и повече служби, които отговарят за националната ни сигурност – ДАНС, Национална разузнавателна служба и Служба „Военна информация“ да работят усилено по темата, но хаосът и пълната непрозрачност оставят впечатлението например, че никой не знае какво точно се случва вече 20 години в Родопите, че няма дефиниция що е то „радикален ислям“, има ли връзка между бургаския атентатор и лица, живеещи на територията на страната и тн.

За сметка на това периодично се вдига пушилка от различни медии, които правят собствени разследвания, както и се случват атаки от страна на одиозни герои като Яне Янев и Волен Сидеров. В крайна сметка се стигна и до делото в Пазарджик. Някой сега ще каже: най-сетне службите са си свършили работата, пък и нали са тайни, откъде ще знаеш какво точно правят? Ето какво ме притеснява:

1. Етническата карта вече повече от 22 години се използва за пренареждане на политическото пространство, като това в крайна сметка не е в полза на нито един етнос, като пропастта се задълбочава, бедността в големи групи – също. Сегрегацията, маргинализацията, лошото образование и нищетата са най-благоприятната почва за всякакъв фундаментализъм и екстремизъм. Много хора си играят с огъня, без да се интересуват какъв пожар може да пламне.

2. Различните служби, които през годините смениха имена, шефове, доминиращи партии и задкулисни подреждачи на карета белот се използват предимно за политически поръчки, обслужване на партийни и частни интереси и за непроветриво място за свои хора. Свършеното от тях като превенция на рисковете не отговаря по никакъв начин на огромните бюджети, с които разполагат.

Липсва и аналитично звено, което да работи стратегически и да използва пълноценно хората от университетите и други организации, които работят от години по темата. Ако има салафизъм в България, някой много добре е проспал целия процес по неговата поява и налагане.

3. Министерство на Вътрешните Работи – 1 милиард бюджет, десетки хиляди разрешителни за подслушване, в резултат на което няма нито един задържан заподозрян за радикални действия по религиозна причина или чужди граждани, които извършват противодържавни действия например (митичните саудитски уахабити, които проповядват и изпращат децата да учат в Саудитска Арабия), но пък министъра си позволи да подслушва лекари от Горна Оряховица и да използва записа за собствени цели. Пренасочването на държавни средства за лични политически игри вместо към превенция на престъпления от какъвто и да е характер също е престъпление.

4. Съществува един орган, наречен Национален съвет за сътрудничество по етническите и интеграционните въпроси, който от години пише стратегии за интеграция, програми за повишаване на образованието на деца от етническите малцинства, които са най-податливи на радикални учения, меморандуми и така нататък. Почти никой не е чувал за този орган, но за сметка на това всички са чували името на председателя му – Цветан Цветанов. Който обаче не знам дали е чувал, че сред ромите също се появяват ислямизирани обособени групи.

5. Непрекъснато се вее плашилото на Турция и нейното вмешателство във вътрешните ни работи. Ако това е така, е редно да има задържани и осъдени, иначе изглежда като част от поредния предизборен театър. Също така бих искала да има информация и анализ на процент руски капитали в българската икономика, руски лостове за влияние, руски агенти и възможните начини да бъде упражнен натиск върху цялата държава, например чрез газ и петрол. Това също е част от националната сигурност. Но за тези неща не се говори.

Има много други притеснителни факти и явления, които не само не изчезват, но като че ли набраха сила при текущото правителство, но едно нещо за мен е сигурно: на обществото не е казано ясно и обосновано какви точно в момента са заплахите за националната ни сигурност – вътрешни и външни.

И остава усещането, че освен че сме непредпазени, всички тези ситуации ще ескалират до изборите, като отново, този път още по-грубо и страшно ще се използват етнически карти, ислямска заплаха, търговия с гласове, пренареждане на политическото пространство, сделки, изнудване, страх и граждански сблъсъци, като пред джамията в София и около събитията в Катуница.

А за тези неща не трябва да се погрижат нито сидерастите, нито либерастите от центъра на София, на които не им е това работа, а съответните органи и институции. Както НПОта и либерлно настроената част от обществото не са виновни, ако вече има терористични клетки. А ако са виновни – още по-зле за тази държава.

14.06.2014 – време е да сложим точка

protesti

Точно преди 1 година се случи нещо, което смятахме за немислимо – престъпно-олигархичните кръгове се опитаха да излязат изцяло на светло, да станат официалното лице на властта, да заемат властови позиции, чрез които да вземат директно и без посредник управленски решения и да заменят бъдещето ни с тяхното разбиране за това кой и как трябва да живее.

Точно преди една година Делян Пеевски беше избран от 42-рото Народно събрание за председател на ДАНС, и тогава си мислехме, че това е дъното и няма накъде. Но колко много се лъжехме.

За тази една година протестирахме много – кога повече, кога по-малко, разделяха ни, биха ни, говорехме, викахме, присмиваха ни се, лъгаха, предаваха национални интереси, продаваха бъдещето, плакахме, приятели заминаваха, вярвахме, страдахме, търсихме изход, караха да ни мразят, мечтаехме и не се предавахме.

За тази една година управлението окончателно се сгромоляса, след като се опита отново да си купи избори, мафиотските кръгове влязоха в открита война, а шайка негодници се опитват и днес да запазят на всяка цена себе си и жалката си липса на топки.

Време е да сложим точка.

Дали сме човеци?

Че сме изгубили всичко човешко напоследък и обществото ни е в пълен разпад, болно и загнояло, е факт. Както са факт ужасяващи от морална гледна точка неща, които се случват ежедневно и освен да ни накарат да повдигнем вежда, някак си вече не могат да запалят искра. И като че ли вече няма задръжки и всичко, което се случва се търкаля като лавина, а по нея се полепват гадост след гадост. И тя заплашва да ни смачка, като убие и у нас всичко човешко. Да ни откаже да мислим, да искаме, да гласуваме и който оцелее – просто да се маха, за да остане само аморфната маса от болните сънища на политинженерите. А ние нямаме сили.

Само последните месец и нещо ни обляха:

– Пребита от скинари чужденка, вероятно заради различна раса, прокуратурата предлага споразумение на извършителите, и то за хулиганство. Поредният отказ, при това със сигурност мотивиран и съзнателен, да се противопоставят на омразата. И ако за този случай разбрахме, защото една гражданка на ЕС знае, че трябва да си търси правата, ежедневното насилие над различни не се и регистрира, защото няма смисъл. Вече знаем, че няма смисъл.

– Гледаме неколкократно репортажи от Бобов дол, от които отново ни става безпределно ясно, но този път в HD, че в тази държава има много зависими, безпомощни, третирани като крепостни хора. В 21 век, когато уж робският труд е останал само някъде в Африка и ние се борим с него, като си купуваме fair trade шоколад и киноа. Защото не знаем, че трябва да поискаме и fair trade енергетика. Тъжно и срамно.

– Употребата на изчезнали в планината момчета за атаки и предизборна пушилка, с въпроси „кой ще плаща“, все едно ние, другите данъкоплатци питахме кой плаща лечението на пияния, намушкан Бага, кой плаща надупчената Барета, кой плаща вертолета на пребития борец, кой плаща търсенето на изчезналото момиче в Бургас. Но не, ние сме хора и не питаме такива неща. Но само до време. Ще питаме и ние, защото това е новата норма.

– Опитите за деградация на същите изчезнали момчета, които били „наркоманчета“ и „богаташчета“, и съответно не трябвало да бъдат спасени. Както преди години едно друго правителство се опита да си измие ръцете за липсата на действия при убийството на Яна, като я нарекоха наркоманка, клошарка и развратница. Мигар всички не сме равни пред смъртта и всички не заслужаваме спасяване. И обстотятелствата нямат никакво значение, нито дали момчетата са сгрешили или не, защото истерията започна още преди да се знае дали тези хора са живи или не. Човешко? Едва ли.

Още по-страшно е истерията около младежка грешка, когато имаме непрекъснати опити за суспендиране на Конституцията, държавна измяна, купуване на гласове, източване на държавата, насилие, агресия, лъжи, изнудване и какво ли още не. Всичко това, което днес подменя бъдещето на децата ни и го прави по-бедно, по-тъжно и по-несвободно. Тези деца, които едва ли са по-различни от тримата изчезнали герои. Деца като деца. Страшно е, че обикновени хора се включват във воя, хора с деца, хора с работа и дом и не може да не си направиш в главата пралалел с нацистка Германия и общата лудост, която поразява и най-обикновения човек.

А най-страшно е поставянето на цена на човешкия живот и скоро ще има етикети с цени за подаване на ръка, когато падаш дори.

– Ужасно страшното прогонване на хората от Розово, сред които болни и деца, с участието на появил се около Бареков съден за иманярство, експлоатацията на темата за политически цели, опитите да се изкриви дебата дори от политици към тъй наречената „народопсихология“, която оправдава защо хората са извършили престъпление. Сякаш нечий тъжен живот е оправдание за престъпление и нисък морал и санкция не следва. Свикнахме и не се шокирахме, че юристи и дори вицепрезидент не говорят за отговорност, превенция, прилагане на закони, а за битова драма, рози и сълзи и колко е тъжно, но момчета са, ще пораснат, нали България е спасила евреите, по генетика сме толерантни. Спете спокойно, деца. Тъжно е, да, но най-тъжни са псевдо-управляващите и техните клакьори. Защото хората от Розово са просто хора и ще разберат кое е добро и кое не, но медийно-публичната шлака и тези зад тях – едва ли някога.

– Тоталната фалшификация на миналата година, на миналото и на сегашния ден, в който злото е добро, доброто е зло, а усилията ни се оказват просто вандализъм в ущърб точно на тези хора, които са феодално зависими, а ние кой знае защо сме си мислели, че викаме и за тях. Така умира надеждата. За да покълне отново, но някъде далече, на други брегове.

И още, и още. Дали ще оцелее човешкото в нас? Трудно е да бъдеш бог, но още по-трудно е да бъдеш човек.

За държавника ли ме питате?

Точно преди година пуснах един текст, посветен на борбата за спасяване на българските евреи. Там цитирам Димитър Пешев, който въоръжен единствено с авторитета на институцията, която представлява (Народното събрание) заема твърда позиция и предприема бързи действия, защото „Моята човешка съвест и разбирането ми за тежките последици както за засегнатите лица, така и за политиката на страната сега и в бъдеще, не ми позволяваха да остана в бездействие. И аз за себе си реших да направя всичко, което е по силите ми, за да не се извърши това, което се възнамерява и което ще злепостави България пред света и ще лепне върху нея петно, което тя не заслужава“.

Това се случва на 10.03.1943 година.

На 10.03.2014 година Лютфи Местан, дългогодишен парламентарист, задава риторичния въпрос: „За държавника Пеевски ли ме питате?“.

Не, питаме за държавника Пешев. За парламентариста Пешев. За човека Пешев. За всеки един от останалите достойни мъже и жени, които са живели, а понякога и загивали със съзнанието, че да управляваш е да служиш, че да си политик е призвание, че да си държавник е дълг.

За Пеевски питаме риторично, точно както Местан. Защото Пеевски се превърна в една риторична фигура на последните 10 и още малко години. Риторичен успял мъж на 33, риторичен депутат, риторичен медиен могул, риторичен бизнесмен, риторичен държавник, риторичен човек – един епитом на погрома върху всичко нормално.

Мислех си, че дъното беше стигнато на 14 юни 2013 година, и оттам всичко ще тръгне нагоре, защото просто няма как, ние не сме такива хора и не можем да живеем така.

Днес отново съм с дълбокото усещане, че целият ансамбъл от предкулисие и поддържащи роли е достигнал точката на пречупване с отказа да изпълнява общоприетите ритуали, да използва инструментариум, символи, думи, жестове и всичко останало, което му придава легитимност. И мен ме е срам, въпреки че не трябва.

Сцената с пеперудите, пуснати като реклама на долнопробно реалити в Народното събрание с разрешението на председателя и депутати е най-откровеното и крещящо лице на този отказ. Сцена, в която търговците са в храма, а собственикът на телевизията притежава парламентаристите, правителството, институциите, бюджета и самата държава. Сцена, в която парламентът е принизен ритуално до лавка. Ритуален отказ от ритуалите и символите на демократичния и правов ред.

Дори БКП 45 години поддържаше фасадата на храма на демокрацията с всичките му прилежащи инструменти и сакрални практики, които придаваха легитимност на тази диктатура – избори, депутати, гласуване, пленарни сесии, костюми, вратовръзки и закони.

Точката е критична заради готовата да гръмне смес от управление, лишено от легитимност, огромната наглост на коалиционните партньори ДПС и БСП, партньорът в сянка Атака и липсващата опозиция, кражбите, корупцията, зависимата прокуратура, липсата на върховенство на закона, липсата на държавници, липсата на държавност, социалният разпад, бедността, риторичните фигури и най-вече заради прииждащата следваща вълна добре познати и полу-познати актьори, които са по-арогантни, по-прости, по-неуки и готови на всичко, за да минат на първа линия, да играят в А отбора и да грабят с пълни шепи години от живота ни.

Хора, за които демокрация, свобода, пазар, Европейски Съюз са някакви маркетингови похвати, които лесно могат да бъдат сменени с всичко друго, което продава – силна ръка, Евразия, различни, свои, наши, свещена война.

И който и демиург да си мисли, че марионетката не може да скъса конците, в момент, в който символът на държавността е обърнат на цирк, а развяването на знаме на чужда държава се е превърнало в норма и хиляди наплашени от Европата са готови да се втурнат към следващия спасител, Тато и брато и към следващата носталгично-популистка идея, в момент на смачкани и обругани символи държавата лесно може да тръгне по другия път. Ако изобщо на демиургът му дреме.

И тогава ще липсват и държавника, и институцията, и целия ѝ авторитет, които да пазят станалите ненужни български граждани.