Рецепта за неслучване на реформи

madam v paris

Ако силно искате да не се случи съдебната, пък и всякаква друга по желание на клиента реформа, предлагам рецепта в няколко прости стъпки:

1. Назначавате Вежди Рашидов за министър на културата.

2. Оставяте Вежди Рашидов да се занимава с каквото му душа иска (скоч, ирландско, водка, скоч, не непременно в този ред), докато #КОЙ, строителната олигархия и Божидар Димитров се опитват с максимум откраднати и минмимум вложени европейски средства да построят Третия Рим.

3. Уволнявате недоволните.

4. Междувременно използвате отдавна подготвяната изложба на тракийски съкровища в Париж (които по случайност не са завлечени от иманяри към частни колекции), за да направите пълна програма от съпътстващи събития, включваща антуража на Людмила Живкова, Мадам В. и техните духовни наследници, които потапят Париж и най-вече българското посолство в повехнал соц. Хорът „Йоан Кукузел“ пее, но на никого не му дреме, защото кой ги е чувал тези изобщо в България, а и за капак са все недоволни. За изложбата вече никой не си спомня.

5. Уволнявате недоволните.

6. Оставяте Вежди Рашидов, Божидар Димитров и плеяда културни дейци да обяснят какви свине са избирателите, какви са хейтъри и игноранти, но пък за сметка на това Европата най-сетне видя, че ние, българите не сме банда черни, мръсни цигани, защото жените ни ще си покажат циците като същински тракийки. Избирателят започва да се чуди защо министър, директор на национален музей и още няколко човека си екстраполират психотерапевтичните нужди върху него.

7. За всеки случай пускате и съдия Ченалова да обикаля телевизиите като цветарка с мантарата, че всичко е конспирация, в съдебната система всичко е наред и ако някой е виновен, то това е може би неразбиращия от култура, съдебна система и реформи избирател.

8. Пускате Вежди Рашидов по телевизора.

9. Пускате Вежди Рашидов по телевизора.

10. Пускате Вежди Рашидов по телевизора.

След това повтаряте всички изброени стъпки многократно, докато упоменатият електорат забрави за кого и защо е гласувал. Междувременно, докато тече тракийската изложба в Париж, в Синеморец строителната олигархия залива тракийска гробница с бетон, за да построи поредния хотел за милионите ахнали западняци, които ще дойдат да видят Земята на траките и Третия Рим.

А ако нещо изобщо се случва зад този параван, то е или бедствие от национален мащаб, или бедствена простота от подобен мащаб.

Казусът „Сърница“

Частичните местни избори в Сърница, които бяха определяни като показателни за предстоящите местни избори и които трябваше да са демонстрация на силата на коалицията ГЕРБ – РБ срещу крепостите на ДПС и БСП, за съжаление единствено потвърдиха съмненията, че нещата на място далеч не са такива, каквито изглеждат от София.

Най-изненадани изглежда са ГЕРБ, които побързаха да обвинят РБ, че не са проявили достатъчно активност между двата тура, но истината е, че нещата са много по-дълбоки. На много места в страната, а и в София ГЕРБ са смятани за част от същия феодален модел, към който принадлежат и ДПС и БСП, при това съвсем не без основание. Кметове на ГЕРБ през последните няколко години са станали символ на корупция, шуро-баджанащина и натиск, а не трябва да забравяме и как се проведоха последните местни избори – депутати с чували бюлетини, натиск, купуване на гласове на едро, обръчи от фирми, като управляващата партия беше един от основните актьори в този театър.

Специално за Сърница мнозина не без основание избират всеки друг, но не и кандидата на ГЕРБ – при първото правителство на Борисов в града малките дървообработващи цехове принудително са накарани да използват посредници, които застават между горското стопанство и тях, което увеличава цената на суровината, а мнозина фалират. Тези фирми са на небезизвестния силен по онова време депутат от ГЕРБ Емил Димитров – Фаса. Такива схеми съществуват на много други места, а каквато и да е било агитация от страна на РБ трудно ще накара тези хора да се доверят пак на ГЕРБ.

Особено трудно е в така наречените„смесени” райони, в които ДПС е зло, но познато зло, особено в съчетание с разиграващите се театри между ДПС и национал-патриотичните партии, несанкционираното обругаване на джамии и страхът на хората от етническо противопоставяне, за което управляващи, институции и съдебна власт не правят нищо – едни реплики се разменят от трибуната на НС, втори неща се говорят по телевизията, а съвсем трети – там на място.

Изборният резултат и реакциите водят до изводите, че:

1. ГЕРБ не е припознаван като носител на нов морал, въпреки повтаряната мантра и въпреки че най-явно корумпираните лица като Емил Димитров и Мирослав Найденов бяха пратени в забвение (но не и осъдени) и симпатизантите на други партии много трудно ще подкрепят техни кандидати, особено тези на ДСБ;

2. Мисленето на повечето партийни кандидати е, че избори се правят като при Бай Ганьо, а избирателите, които не са възприемани като мислещи хора със свободна воля могат да бъдат натискани с различни средства. В случая е необходимо нещо повече от декларации за нов морал – нужна е цялостна промяна на политическата култура, която освен „правенето на избори“ трябва да обхване и случващото се след това – безогледни назначения, драпане за постове и незабавно настаняване във вече работещи схеми;

3. Етническият модел в този му вид (доколкото можем да използваме това лишено от смисъл понятие), с етническа партия и противостоящи ѝ ксенофобски формирования ще продължава да определя случващото се в райони като Родопите, Кърджали и така нататък. Естествено, от една страна е ДПС със своите немалки финансови ресурси, медийна империя и държан в незнание и страх електорат, но от друга страна са подаващите им реплики партии, които трябва да бъдат също маргинализирани, ако искаме да вървим към политическа система, в която тежестта и влиянието се определят по реален и модерен начин. За това е необходима национална стратегия, която основана на модерни европейски ценности, което е част от първостепенните задачи на политическия елит.

В крайна сметка става ясно, че и тези избори трудно ще разчупят модела „печелим избори, защото имаме икономически, медийни и етнически лостове, а имаме лостове, защото сме спечелили изборите“, от който единствените печеливши са само участниците в олигархично-властовите обръчи. И премахването му няма да мине без осъдени, пълно очистване на съществуващите партии и модернизация на политиката.

Ефектът от оставката на Веселин Вучков

Оставката на Веселин Вучков е изключително лош сигнал, който ще срине и без това крехкото доверие в кабинета, пострадало от непрозрачното теглене на заем, действията на минстри като Горанов и Рашидов и засега неслучващите се реформи. Министърът, който беше свеж полъх на адекватност, модерност и липса на репресия след личности като Румен Петков, Михаил Миков, Цветан Цветанов и Цветлин Йовчев чрез достойната си постъпка показа, че пред опитите за промяна на системата е поставена стена, но този знак беше заглушен и смазан от истерия, лъжи и противоречия.

Няколко са проблемите, които избиха над повърхността през вчерашния ден, и нито един от тях не е за пренебрегване.

Потвърждават се съмненията, които мнозина граждани имаха още при формирането на коалиционното правителство, че ГЕРБ не са се отървали от зависимостите си от олигархичния октопод, който задушава държавата. След над година протести срещу модела #КОЙ и още над 100 дни компромиси с какво ли не стана пределно ясно, че няма нито политическа воля, нито дори желание за събаряне на модела от страна на най-големия коалиционен партньор, а някои представители на РБ по никакъв начин не отговарят на очакванията на избирателите си.

От много действия, включително в сферата на сигурността,  правосъдието и изграждането на големи инфраструктурни обекти като Северната тангента основните облагодетелствани са ДПС и фирми от техния кръг, близки до кръга Доган-Пеевски, а неформалната коалиция между ГЕРБ и ДПС е прикрита зад евфемизми като „плаващо мнозинство по целесъобразност“.

С приемането на оставката на ключов като ресор министър, само за да се запазят фигури, близки до престъпното и репресивно управление на кабинета „Орешарски“ Борисов дава заявка, че реформи няма да има или пък ще има „реформи“ както и когато той ги вижда. Сигналите за това се появиха преди месеци, като все пак имаше надежда, че заявеното желание за нов начин на работа, разумните хора в правителството и в парламента и крайната нужда от промяна все пак ще доведат до някакъв обрат.

Пълна неадекватност от страна на премиер и двама вицепремиери. За съжаление на върха на държавата има хора, които явно или не знаят за какво са там, или имат втори дневен ред, различен от този на избирателите и обществото като цяло. Нацупената реакция на Борисов, плод на огромно его, избила в „най-важния ми ден“ единствено идва да ни покаже, че нямаме Борисов 2.0 и досегашното му въздаржание от обидна реч, неадекватни постъпки и хюбрис е към своя край. Най-важният ден, в който идва директорът на ФБР би трябвало да е от значение за цялата държава, която все още е притискана икономически от организираната престъпност, а не само за един. Усещането, че отново имаме насреща си човек, който не осъзнава ролята си като премиер – да служи, а не да му служат се завръща с пълна сила, за съжаление.

В добавка към Борисов отново стана ясно, че вицепремиерът Меглена Кунева освен, че не в състояние да има мнение, откровено лъже, като нарича „лични причини“ обоснованата мотивация на Веселин Вучков, без дори да си даде сметка, че обществото ще види стенограмата от заседанието на МС няколко часа по-късно.

И разбира се, черешката на тортата бе появата на другия вицепремиер Румяна Бъчварова, която в национален ефир си позволи да прави внушения за някакво влияние, волно ли, неволно ли над Веселин Вучков, с което остави усещането, че крадецът вика „дръжте крадеца“. Поведение, което видяхме от Валерия Велева, Бриго Аспарухов и други, познати с обслужването си на престъпни кръгове, но неподходящо за вицепремиер на държава от ЕС. Подобни внушения в момент, в който излизат сигнали за зависимости между тайни служби, бившата ДС, кръгове около Мултигруп, Пеевски и Доган са добре дошли за споменатите, но пък оставят много лошо усещане в хората, които искат незабавни реформи и промени на модела.

Шумът в ефира пък допълнително обърква голяма част от гражданите, които поради едни или други причини не са навътре в случващото се, не разбират нуждата от реформи, не получават адекватна информация от масово зависимите медии и поради тази причина трудно ги подкрепят.

От тук насетне, при ясно заявено желание на Веселин Вучков, че няма да се върне на поста правителството и управляващото мнозинство нямат много полезни ходове, за да възстановят загубеното доверие, което би им дало въздух за провеждане на заявените политики и реформи. Незабавната смяна на Писанчев и Лазаров са първата стъпка, но това, което обществото трябва да види веднага след това е задействана съдебна реформа, ефективна борба с корупцията във всички сфери, особено в МВР и прокуратурата, прозрачност, включително за теглените заеми, прекратяване на източването на държавни и общински средства през различни схеми, прекратяване на репресиите над граждани, истината за „Червеи“ и следенето на протестите през 2013 и разбиване на монополите на мафията.

Естествено, добре е управляващите също така да си дадат сметка, че живеят през 2015 година в Европа и че управляват хора, често доста по-учени, по-пътували и повече работили от тях. Уважително отношение към избирателите е нещо, на което трябва да се научат, за да продължат да заемат постове и да получават заплата като служители на обществото.

2014

2013 2012 2011 2010 2009

Дойде време за традиционния обзор на една година, през която се разпаднаха илюзиите, че промяната ще дойде рязко, а критичната обществена маса ще доведе до разчистване на съдебната система, държавното и общинско управление, икономиката и медиите от зависимости и взаимосвързаност.

През тази година писах много по-малко, от една страна заради повече лични неща, но от друга, по-важната – заради усещането, че вече всичко е казано, изписано и анализирано многократно. Трудно е в блато, в което всичко едва-едва помръдва, непрекъснато да се раждат обществено-значими и новаторски тези и решения. Едва ли има нещо, което вече да не съм написала за старите нови управляващи ГЕРБ, за поддържаните от Кремъл националистически формации, за ДПС, БСП и кризата при основните човешки права.

По света: все по-задълбочаващи се регионални кризи, които заплашват глобалния ред. Годината може да се синтезира в Ислямска република, тероризъм, разпад на държавността в Близкия Изток, Путин, Крим, диктатура, радикализация, миграция, бедност, протести, ебола. Краят на историята така и не се случи, за сметка на това наблюдаваме началото на нов свят, в който Фукуяма всеки ден за назидание ще яде по едно копие от  „Краят на историята и последният човек“. Все пак има и позитивни сигнали като възстановяването на икономиката в някои части от света, връщането на интереса и финансирането към космическите изследвания и пътешествия, падането на цената на петрола и някакви надежди, че имперските амбиции на Путин ще бъдат смачкани както отвън, така и отвътре.

В България: случи се дългоочакваната оставка на правителството на Орешарски, която въпреки, че се приписва на невидимата ръка на ДПС и Доган, нямаше да се случи без безпрецедентните по своята продължителност протести. Взирането във всеки ход и противопоставянето на нередностите наруши комфорта на олигархо-мафията, които се опитват всячески да задържат и укрепят позициите си, което стана видно и в действията на служебното правителство и второто правителство на Бойко Борисов.

През 2014 фалира не неочаквано КТБ, което доведе до трусове във финасовата стабилност на държавата, която и без това беше на командно дишане. Съчетанието на тези и други фактори донесоха на българия „джънк“ рейтинг, а зейналата многомилиардна дупка ще изплащаме десетки години.

Други важни събития и явления през годината са спирането на Южен Поток, връщането на десните (условно) партии в парламента и управлението, продължаващите скандали в съдебната система, които отдавна излязоха от границите на балканската ни държава и задълбочаващото се междуетническо напрежение, удобно подклаждано от медии, обществени фигури и най-вече партии, които често работят в синхрон. За съжаление, ако духът излезе от бутилката, последиците ще са огромни, жестоки и неуправляеми.

Блогове: 2013 година върна блоговете в информационната среда заедно с избухването на обществено недоволство, катализирано от избора на Пеевски за шеф на ДАНС. 2014 обаче не беше толкова силна, което се случва някак естествено заедно с апатията и разочарованието, които постепенно заемат мястото на бунта и желанието за промяна.

Медии: за съжаление малкото нормални медии не успяха да са на висотата на също толкова неголямата група хора, които имат желание България да е една нормална, развита и западна държава. Общото ниско ниво създава ниски очаквания, и вместо добрите да дърпат качеството нагоре, се случва точно обратното. Не бива да пропускаме и скритата кремълска пропаганда, която като бавна отрова прониква в цялото общество и подменя базисното разбиране за добро, зло, фашизъм, либерализъм, дясно, ляво, наука и човечност.

Разочарование на годината: все по-голямата обществена толерантност към тежките престъпления, липсата на морал, насилието и омразата. Разбрахме отново, че има човеци и човеци и че прословутата българска толерантност е мит, умрял в Розово. За това можем да благодарим на медиите на Пеевски, партиите и също така на прословутата българска липса на критично мислене, за която пък можем да благодарим на останалата ни от соца неадекватна образовоталена система.

Epic FAIL: приемането на поправката в пенсионния модел, касаеща избора на фонд или по-точно липсата на такъв. Но не закрепостяването към НОИ и предвидения еднократен избор, нито скритата национализация на лични спестявания са толкова скандални (а те са изключително ретроградни по своя характер), колкото откритата коалиция ГЕРБ-ДПС, явното обслужване на интересите на малка група хора, погазването на коалицинното споразумение и министрите – частна собственост. Всичко, срещу което протестирахме от 14ти юни 2013 година насам.

Бонус Epic FAIL: казусът Белведере. За съжаление нито е първия, нито е последния случай по отработената схема, но пък е удивителна наглостта и арогантността, която те кара да си мислиш, че можеш да отнемеш дъщерна компания на голяма международна корпорация.

Бонус Epic FAIL 2: изчезналите уж случайно тефтерчета на Филип Златанов и подправените явно в прокуратурата инициали Д.П. 10 трябваше да стане символ на нова вълна протести, но за съжаление това не се случи.

Дума на годината: компромис. Компромисът е това, заради което мнозина се съгласихме на абсурдната коалиция, в която влизат ГЕРБ, РБ, АБВ и ПФ. Това, което очакваме в замяна е съдебна реформа като минимум, изваждане на мафията от държавата и икономиката, подобряване на бизнес климата, икономически растеж, реформа в здравеопазването, пенсионната система и образованието, адекватна политика към малцинствата и цялостна нормализация. Цената е много висока и се надяваме да си заслужава.

Книги, филми и музика: тази година четох повече научни издания и нехудожествена литература, но пък преоткрих Тери Пратчет и Роджър Зелазни. Филми и сериали – много малко, за сметка на четенето, но не мога да пропусна Orange is The New Black, Penny Dreadful и True Detective при сериалите и The Grand Budapest Hotel и Fed Up при пълнометражните. Музиката – италианският мини албум на Róisín Murphy, автентична италианска естрада, стар соул и джаз.

Аз: започнах да спортувам за първи път от много години насам. Всичко останало е в рамките на нормалното, с мечти за средиземноморски острови.

skopelos-1

Проблемът „Патриотичен фронт“

Около месец след избора на правителство става ясно, че слонът в стаята*, който всички виждат, но малцина споменават е започнал да троши порцелана, мебелите, полиелея и вече танцува върху хората, но засега като че ли никой от участниците в управляващата коалиция няма реално намерение да сложи край на всичко това. Разбира се, скандалните и крайно неуместни действия от страна на ПФ и компромисите с тях потъват на фона на казуса с „Белведере“, Южен Поток, КТБ и подправеното тефтерче на Филип Златанов, но неадекватността по отношение на Фронта само благоприятства понататъшното буксуване в блатото на беззаконието, икономическата стагнация и липсата на реформи. Защо?

„Патриотичният фронт“ като сбор от НФСБ и ВМРО е огромен проблем както за правителството, потенциала за реформи и стабилността му (която е поставена под съмнение от чужди инвеститори, рейтингови агенции и прочие), така и за имиджа на Реформаторския Блок, който би излязъл като най-големия губещ от решението си да разчита на Фронта. Посоките, от които идват проблемите са много, като част от тях са в разрез с декларираната от настоящото правителство про-европейска ориентация, с желанието България да се отърве веднъж за винаги от зависимостите си от бившите служби за сигурност и с ценностите и очакванията на повечето избиратели на РБ.

Агенти на Държавна Сигурност – Красимир Каракачанов е бивш агент на Държавна Сигурност, което от много време не е тайна, а листите на коалицията имаха най-много разкрити от Комисията по досиетата сътрудници. Компромисът с това е компромис с ценностите на твърдите избиратели на тъй наречените десни партии, в това число дори ГЕРБ, а затварянето на очите за тези факти са тежка обида за пострадалите от бившия репресивен апарат.

Финансиране и купен вот – тезата, че Слави Бинев е избран от народа и поради тази причина няма защо да се протестира срещу неговия пост в Комисията по културата и медиите издиша поради факта, че точно той например от години вероятно разчита на купени гласове или купени избираеми места като част от различни формирования. Освен за Бинев, остават съмнения, че НФСБ са получили в последния момент помощ от приятел, което обяснява и разминаването от процентите, които им даваха социолозите преди изборите и крайния резултат. А за добрия приятел се спрягат различни хора, включително банкер, намерил убежище в Белград и правешки петролен олигарх.

Връзки с Путин и Кремъл – след посещението на Каракачанов на събитие на френската крайна десница, на която присъстват и представители на „Единна Русия“ на Путин се появиха основателни съмнения, че Кремъл си има не една, а две партии в 43тото Народно Събрание. Както вече съм споменавала, отношението към Путин и неговия интернационал е въпрос на цивилизационен избор, а безкритичното приемане на подобни случки от страна на другите политически сили в управляващата коалиция и не само е много лош сигнал за избирателя.

Ксенофобия, хомофобия, религиозна нетолерантност – това са отличителните характеристики на двете партии в ПФ от самото им създаване. Освен безнаказаната пропаганда по телевизия СКАТ, ВМРО може да се похвали с нападението над молитвен дом в Бургас и участие в атаките над София Прайд в лицето на Ангел Джамбазки (ВМРО), а НФСБ – с предизборното си предложение за създаване на цигански резервати с цел привличане на туристи. Ситуацията стигна до логичния момент, в който български гражданин с небългарско име (каквото и да означава това) беше посочен като неприемлив за заместник-министър въпреки изключително добрата си подготовка, а двете партии предложиха да се декриминализира употребата на огнестрелно оръжие срещу „циганската престъпност“.

Всяко едно от посочените неща би следвало да направят Патриотичния Фронт неприемлив коалиционен партньор за една нормална партия, да не говорим, че би трябвало да има и осъдени, ако прокуратурата не си затваряше очите.

Безпринципност, клиентелизъм и търгашество – и случая с Орхан Исмаилов, и различните договорки, които явно не са в рамките на първоначалното коалиционно споразумение – пост на заместник-министър и заместник-областен управител за ПФ са само доказателство за това, което отдавна се знае и от многогодишното участие на ВМРО в политическия живот, и от престоя на Валери Симеонов в Бургаския Общински Съвет – това са хора, които са готови на всичко, за да постигат целите си, нямат никакво разбиране за обществен интерес и са готови да обслужват клиенти, които имат нужда от лобизъм и специални услуги. Не мисля, че гласувалите за РБ са гласували за такъв партньор, а сделката „Исмаилов срещу два поста“ изглежда грозно.

Коз в ръцете на ГЕРБ – от тук насетне всяка една издънка на Патриотичния Фронт ще дава предимство на ГЕРБ и Бойко Борисов да прехвърля отговорността върху Реформаторския Блок с думите „Ние не ги искахме, те настояваха за това“, а цената за това настояване може да се окаже изключително висока.

Последно, но не по важност – всичко, което излиза от Патриотичния Фронт налива непрекъснато вода в мелницата на ДПС, за които на този фон не е трудно да излязат отново „пазител на етническия мир“. Прехвърлянето на новините на турски в БНТ2, протестите срещу Орхан Исмаилов, непрекъснатите ксенофобски изказвания дават инструменти на ДПС да запазят своето непропорционално голямо влияние, което от своя страна е основа за влиянието на Делян Пеевски, случващото се в икономиката, съдебната система и медиите. И ако играта на скачени съдове е нещо, което можем да очакваме от формация от ченгета, плод на политически инженеринг, не можем да очакваме от Реформаторския Блок да бъде само пасивен партньор в този танц.

Тезата, че ако Патриотичният Фронт не е партньор, във властта директно влиза ДПС е добро оправдание за всички компромиси и за съжаление едва ли някой в момента има работещо решение на този проблем. И все пак, давайки своя кредит на доверие, сме имали очакването, че нормалността и реформизма ще бъдат това, което ще оформя облика и поведението на това управление и ще постави в някакви рамки дори неприемливите патртньори. За да продължим да подкрепяме, е необходимо да видим декларираното преди изборите, че политиката е за ценности, а не за личности и договорки.

Това, на което ставаме свидетели в момента – нормализация и легитимация на ксенофобията, пасивност пред ченгесарщината и клиентелизма, „патриотизиране“ на всички нива в държавата и компромиси с ценности е цена, която не знам дали сме в състояние да платим. А и не знаем дали си заслужава.

* Всъщност слоновете са два – освен Патриотичния фронт, АБВ също е формация, в която са крайно неприемливите за десния и изобщо нормалния избирател фигури на Румен Петков и Георги Първанов, но засега успяват дори покрай Южен Поток да летят ниско и да не привличат внимание към себе си.

Системата е Халифакс

В първата седмица от работата на 43тото Народно Събрание и почти месец след парламентарните избори изглежда, че политическата криза е все така в самото си начало, а воля за решаването ѝ не само, че няма, но като че ли почти цялата властова прослойка се е фокусирала върху хвърлянето на прах и замитането на следите от това, което според мен скоро ще бъде наричано „обира на века“ – казуса КТБ.

Привидно хаотичният фарс, който създава у гражданите усещането за пълна лудница, всъщност е една добре режисирана пиеса, в която всеки има своята роля, а малкото нормални изглеждат не на място и не навреме, а репликите им изобщо не пасват на сценария. Представления като купона на ПИК, който събра на едно място Пеевски, главния прокурор, представители на всички партии, голяма част от медиите и други представители на институциите (няма да слагам линк, но информация може да се намери) само доказват, че това, което виждаме, не е това, което реално се случва, а зад гърба ни продължават да се извършват тежки престъпления.

Какво имаме на сцената?

ГЕРБ – привидните усилия на ГЕРБ да успеят да създадат реформистки кабинет издишат, особено в последните дни, след като заложения капан с „правителството на мнозинството“ в началото не успя да мине. Ни в клин, ни в ръкав в България кацна Жозеф Дол, след което Борисов и подопечните му внезапно преоткриха евроатлантическата си ориентация, която липсваше по казуси като Южен Поток, позицията на министър Шаламанов за Русия и други тежки теми. Целта? Замазване на ситуацията с КТБ, а след това ако ще и нови избори да има, Борисов така или иначе се изпусна, че мисли в посока кандидатиране за президент.

Интересното е, че единственият разумен вариант за програмно правителство изобщо липсва от картинката.

ДПС – освен, че стои зад идеята за правителство на малцинството, ДПС умело дърпа етническата карта, което е добра подготовка за едни скорошни избори. Освен всичко останало, това придава повече тежест на 2те националистически партии в парламента, отколкото имат. За съжаление, съвсем откритото предкулисие не е припознавано като такова от голяма част от електората, вероятно заради монопола му върху информацията и усилената пропаганда, която като криво огледало прави лошите добри, а добрите – лоши.

Атака – народните представители от партията успяха за първите няколко дни от работата на НС да залеят деловодството и общественото пространство с десетки законови поправки, коя от коя по-безумна. Ходът им обаче е добър, тъй като, освен че се отнема ресурс и се отклонява вниманието от важните проблеми, ги връща отново на терена като любимци на носталгично настроената към соца и СССР прослойка от населението.

ПФ – сбирщината от ченгета и откровени нацисти за съжаление изглежда най-разумния вариант за партньор на ГЕРБ и РБ в едно правителство, дори като негласен съдружник, което е колкото жалко, толкова и страшно. По всичко личи, че подобно споразумение ще има, което ще легитимира отново 1. присъствието на ДС агенти във властта и 2. ксенофобията, расизма и престъпленията от омраза.

БСП – партията ще е толкова добра опозиция, колкото ГЕРБ беше по времето на Орешарски, т.е. некадърна, с неумело прикрито участие в театъра и модела #КОЙ. Ако успеят да запазят вътрешните си проблеми извън публичното пространство, да си кротуват в парламента, така че отново да започнат да изглеждат като приемлива алтернатива и най-вече – да се правят, че нямат нищо общо със Сергей Станишев и половинката му Моника, като нищо могат да си повъзвърнат позициите на следващите избори.

АБВ и ББЦ – миманс, който добре обслужва различни интереси – олигархични, руски и вътрешно-парламентарни.

Реформаторският блок – най-вероятно Реформаторският блок ще влезе в капана „кабинет на малцинството“. Ще е необходима политическа виртуозност, за да могат да се направят реформи, да се върви към решение на проблема с КТБ, който не изисква загробване на пари на данъкоплатци, както и да не станат кабинетът и политиките му заложници на ДПС. Подкрепата от страна на ПФ е имиджова катастрофа, което добавено към неадекватното или нелоялно поведение на част от представителите на Блока е реален риск за загуба на електорат.

Народните представители – за по-малко от седмица народните представители успяха да сътворят в Бюджетната комисия с поправките в Закона за кредитните институции, които да задължат Българската народна банка да предприеме действия за оздравяване на банките, когато собствения им капитал стане отрицателна величина. Подобно начало с неформални коалиции ГЕРБ-ДПС и подобни е залог за липса на доверие, а това ще доведе до липса на подкрепа за важните решения. да не говорим, че ако подобни поправки минат, в дългосрочен план банковата система се подлага на нов риск от недобросъвестно управление.

Гражданите –  част от гражданите нехаят за случващото се, или не успяват да осъзнаят колко са тежки проблемите за решаване. На останалите ни се налага да коригираме и контролираме от самото начало всичко, което се случва.

 * „Системата е Халифакс“ е израз от българския разговорен език, който означава „всичко е в хаос“, „положението е извън контрол“ и „пълен ужас“.

Българският успех

През последните дни България е под знака на две суми – 263 милиона долара и 4.2 милиарда лева.

406 000 000 лева от продажбата на българската компания „Телерик“ на чуждестранна IT компания и 4 200 000 000 лева, липсващи от Корпоративна Търговска Банка.

„Телерик“ е на 12 години, горе-долу 12 години са изминали от времето, когато моделът КТБ – Пеевски започна своя възход при правителството на НДСВ, за да приключи печално през 2014 година. Същата, в която едни умни и предприемчиви българи продадоха успешната си компания, за да продължат най-вероятно с разработката и инвестициите в иновативни продукти.

Две български истории за успех. Или по-скоро за двете измерения на успеха в България.

От една страна имаме дългогодишен труд, инвестиции, иновации, нови работни места, създаване на знания и умения, визия и продукти на световно ниво. Станахме свидетели на резултатите от всичко това – разрастването на „Телерик“, създаването на офиси в други държави, на академията и на млади хора с различно мислене.

От другата страна е корпоративно-олигархичния модел, който се е слял с държавата по всички нива с единствената цел да изсмуква всичко, което му се изпречи пред пътя – бюджетни средства, еврофондове, спестявания и работещи бизнеси. Модел, който вместо да създава икономика на знанието, създава безпросветна нищета. Модел, който вместо благоденствие, генерира самовъзпроизвеждаща се бедност посредством подмяна на темите и приоритетите в публичното пространство чрез своя монопол върху информацията, ограбването на образование, здравеопазване и всеки един друг важен сектор и непрекъснатите опити за контрол над тези, които са против.

Парадоксално, вторият модел – на липсата на морал и срам, на безмилостния грабеж, на липсата на честна конкуренция е донесъл на групата „инвеститори“ в него 10 пъти повече пари. Вероятно солидна част са заминали по различни направления – институции, партии, медии, защото няма власт от трите ни по Конституция, която да не е част от играта, но сумата е огромна по всички възможни стандарти.

Колко да е парадоксално обаче? България е подложена на циклично ограбване, затънала в собствените си амнезия и безхаберие, а ние все още плащаме дълговете на Живковия режим и на Виденовото правителство. Химнът на 90те години възпяваше пирамидите и фараоните, а спестяванията на хората и заемите на държавата се превърнаха в „куче влачи рейс“. Лесното е предпочитано, защото успехът идва бързо, наказания няма, а бандидитзмът е героизиран в лицето на добрия бай Тошо, невинния Виденов и добрите мутри и ченгета на прехода. Загубите са покрити, всичко е пито-платено и добре забравено, защото мнозина нямат интерес да се търси възмездие и да се припомня случилото се. А и нали парите ги печата държавата, какво значение има къде потъват?

Все още даже не знаем колко ще платим за грабежа през КТБ – дали по 2000 лева от работещ човек или повече, но е факт, че тези 4 милиарда бяха пари, които трябваше да помогнат за бързи реформи в здравеопазването, пенсионната система, армията, за да сме образовани, конкурентни и да ни помогнат да наваксаме откраднатите ни 45 + 25 години растеж. Години, въпреки които много хора успяваха честно и с труд.

Днес сме на кръстопът и сега големият въпрос е как ще продължим – дали ще има нова схема „КТБ“, дали ще имаме Техпарк, пълен с компании като „Телерик“ или техпаркът ни ще стане техпаркинг за корпулентни лафки. А обществото трябва да реши за себе си кое е българския успех и как ще работи за него.