2014

2013 2012 2011 2010 2009

Дойде време за традиционния обзор на една година, през която се разпаднаха илюзиите, че промяната ще дойде рязко, а критичната обществена маса ще доведе до разчистване на съдебната система, държавното и общинско управление, икономиката и медиите от зависимости и взаимосвързаност.

През тази година писах много по-малко, от една страна заради повече лични неща, но от друга, по-важната – заради усещането, че вече всичко е казано, изписано и анализирано многократно. Трудно е в блато, в което всичко едва-едва помръдва, непрекъснато да се раждат обществено-значими и новаторски тези и решения. Едва ли има нещо, което вече да не съм написала за старите нови управляващи ГЕРБ, за поддържаните от Кремъл националистически формации, за ДПС, БСП и кризата при основните човешки права.

По света: все по-задълбочаващи се регионални кризи, които заплашват глобалния ред. Годината може да се синтезира в Ислямска република, тероризъм, разпад на държавността в Близкия Изток, Путин, Крим, диктатура, радикализация, миграция, бедност, протести, ебола. Краят на историята така и не се случи, за сметка на това наблюдаваме началото на нов свят, в който Фукуяма всеки ден за назидание ще яде по едно копие от  „Краят на историята и последният човек“. Все пак има и позитивни сигнали като възстановяването на икономиката в някои части от света, връщането на интереса и финансирането към космическите изследвания и пътешествия, падането на цената на петрола и някакви надежди, че имперските амбиции на Путин ще бъдат смачкани както отвън, така и отвътре.

В България: случи се дългоочакваната оставка на правителството на Орешарски, която въпреки, че се приписва на невидимата ръка на ДПС и Доган, нямаше да се случи без безпрецедентните по своята продължителност протести. Взирането във всеки ход и противопоставянето на нередностите наруши комфорта на олигархо-мафията, които се опитват всячески да задържат и укрепят позициите си, което стана видно и в действията на служебното правителство и второто правителство на Бойко Борисов.

През 2014 фалира не неочаквано КТБ, което доведе до трусове във финасовата стабилност на държавата, която и без това беше на командно дишане. Съчетанието на тези и други фактори донесоха на българия „джънк“ рейтинг, а зейналата многомилиардна дупка ще изплащаме десетки години.

Други важни събития и явления през годината са спирането на Южен Поток, връщането на десните (условно) партии в парламента и управлението, продължаващите скандали в съдебната система, които отдавна излязоха от границите на балканската ни държава и задълбочаващото се междуетническо напрежение, удобно подклаждано от медии, обществени фигури и най-вече партии, които често работят в синхрон. За съжаление, ако духът излезе от бутилката, последиците ще са огромни, жестоки и неуправляеми.

Блогове: 2013 година върна блоговете в информационната среда заедно с избухването на обществено недоволство, катализирано от избора на Пеевски за шеф на ДАНС. 2014 обаче не беше толкова силна, което се случва някак естествено заедно с апатията и разочарованието, които постепенно заемат мястото на бунта и желанието за промяна.

Медии: за съжаление малкото нормални медии не успяха да са на висотата на също толкова неголямата група хора, които имат желание България да е една нормална, развита и западна държава. Общото ниско ниво създава ниски очаквания, и вместо добрите да дърпат качеството нагоре, се случва точно обратното. Не бива да пропускаме и скритата кремълска пропаганда, която като бавна отрова прониква в цялото общество и подменя базисното разбиране за добро, зло, фашизъм, либерализъм, дясно, ляво, наука и човечност.

Разочарование на годината: все по-голямата обществена толерантност към тежките престъпления, липсата на морал, насилието и омразата. Разбрахме отново, че има човеци и човеци и че прословутата българска толерантност е мит, умрял в Розово. За това можем да благодарим на медиите на Пеевски, партиите и също така на прословутата българска липса на критично мислене, за която пък можем да благодарим на останалата ни от соца неадекватна образовоталена система.

Epic FAIL: приемането на поправката в пенсионния модел, касаеща избора на фонд или по-точно липсата на такъв. Но не закрепостяването към НОИ и предвидения еднократен избор, нито скритата национализация на лични спестявания са толкова скандални (а те са изключително ретроградни по своя характер), колкото откритата коалиция ГЕРБ-ДПС, явното обслужване на интересите на малка група хора, погазването на коалицинното споразумение и министрите – частна собственост. Всичко, срещу което протестирахме от 14ти юни 2013 година насам.

Бонус Epic FAIL: казусът Белведере. За съжаление нито е първия, нито е последния случай по отработената схема, но пък е удивителна наглостта и арогантността, която те кара да си мислиш, че можеш да отнемеш дъщерна компания на голяма международна корпорация.

Бонус Epic FAIL 2: изчезналите уж случайно тефтерчета на Филип Златанов и подправените явно в прокуратурата инициали Д.П. 10 трябваше да стане символ на нова вълна протести, но за съжаление това не се случи.

Дума на годината: компромис. Компромисът е това, заради което мнозина се съгласихме на абсурдната коалиция, в която влизат ГЕРБ, РБ, АБВ и ПФ. Това, което очакваме в замяна е съдебна реформа като минимум, изваждане на мафията от държавата и икономиката, подобряване на бизнес климата, икономически растеж, реформа в здравеопазването, пенсионната система и образованието, адекватна политика към малцинствата и цялостна нормализация. Цената е много висока и се надяваме да си заслужава.

Книги, филми и музика: тази година четох повече научни издания и нехудожествена литература, но пък преоткрих Тери Пратчет и Роджър Зелазни. Филми и сериали – много малко, за сметка на четенето, но не мога да пропусна Orange is The New Black, Penny Dreadful и True Detective при сериалите и The Grand Budapest Hotel и Fed Up при пълнометражните. Музиката – италианският мини албум на Róisín Murphy, автентична италианска естрада, стар соул и джаз.

Аз: започнах да спортувам за първи път от много години насам. Всичко останало е в рамките на нормалното, с мечти за средиземноморски острови.

skopelos-1

Проблемът „Патриотичен фронт“

Около месец след избора на правителство става ясно, че слонът в стаята*, който всички виждат, но малцина споменават е започнал да троши порцелана, мебелите, полиелея и вече танцува върху хората, но засега като че ли никой от участниците в управляващата коалиция няма реално намерение да сложи край на всичко това. Разбира се, скандалните и крайно неуместни действия от страна на ПФ и компромисите с тях потъват на фона на казуса с „Белведере“, Южен Поток, КТБ и подправеното тефтерче на Филип Златанов, но неадекватността по отношение на Фронта само благоприятства понататъшното буксуване в блатото на беззаконието, икономическата стагнация и липсата на реформи. Защо?

„Патриотичният фронт“ като сбор от НФСБ и ВМРО е огромен проблем както за правителството, потенциала за реформи и стабилността му (която е поставена под съмнение от чужди инвеститори, рейтингови агенции и прочие), така и за имиджа на Реформаторския Блок, който би излязъл като най-големия губещ от решението си да разчита на Фронта. Посоките, от които идват проблемите са много, като част от тях са в разрез с декларираната от настоящото правителство про-европейска ориентация, с желанието България да се отърве веднъж за винаги от зависимостите си от бившите служби за сигурност и с ценностите и очакванията на повечето избиратели на РБ.

Агенти на Държавна Сигурност – Красимир Каракачанов е бивш агент на Държавна Сигурност, което от много време не е тайна, а листите на коалицията имаха най-много разкрити от Комисията по досиетата сътрудници. Компромисът с това е компромис с ценностите на твърдите избиратели на тъй наречените десни партии, в това число дори ГЕРБ, а затварянето на очите за тези факти са тежка обида за пострадалите от бившия репресивен апарат.

Финансиране и купен вот – тезата, че Слави Бинев е избран от народа и поради тази причина няма защо да се протестира срещу неговия пост в Комисията по културата и медиите издиша поради факта, че точно той например от години вероятно разчита на купени гласове или купени избираеми места като част от различни формирования. Освен за Бинев, остават съмнения, че НФСБ са получили в последния момент помощ от приятел, което обяснява и разминаването от процентите, които им даваха социолозите преди изборите и крайния резултат. А за добрия приятел се спрягат различни хора, включително банкер, намерил убежище в Белград и правешки петролен олигарх.

Връзки с Путин и Кремъл – след посещението на Каракачанов на събитие на френската крайна десница, на която присъстват и представители на „Единна Русия“ на Путин се появиха основателни съмнения, че Кремъл си има не една, а две партии в 43тото Народно Събрание. Както вече съм споменавала, отношението към Путин и неговия интернационал е въпрос на цивилизационен избор, а безкритичното приемане на подобни случки от страна на другите политически сили в управляващата коалиция и не само е много лош сигнал за избирателя.

Ксенофобия, хомофобия, религиозна нетолерантност – това са отличителните характеристики на двете партии в ПФ от самото им създаване. Освен безнаказаната пропаганда по телевизия СКАТ, ВМРО може да се похвали с нападението над молитвен дом в Бургас и участие в атаките над София Прайд в лицето на Ангел Джамбазки (ВМРО), а НФСБ – с предизборното си предложение за създаване на цигански резервати с цел привличане на туристи. Ситуацията стигна до логичния момент, в който български гражданин с небългарско име (каквото и да означава това) беше посочен като неприемлив за заместник-министър въпреки изключително добрата си подготовка, а двете партии предложиха да се декриминализира употребата на огнестрелно оръжие срещу „циганската престъпност“.

Всяко едно от посочените неща би следвало да направят Патриотичния Фронт неприемлив коалиционен партньор за една нормална партия, да не говорим, че би трябвало да има и осъдени, ако прокуратурата не си затваряше очите.

Безпринципност, клиентелизъм и търгашество – и случая с Орхан Исмаилов, и различните договорки, които явно не са в рамките на първоначалното коалиционно споразумение – пост на заместник-министър и заместник-областен управител за ПФ са само доказателство за това, което отдавна се знае и от многогодишното участие на ВМРО в политическия живот, и от престоя на Валери Симеонов в Бургаския Общински Съвет – това са хора, които са готови на всичко, за да постигат целите си, нямат никакво разбиране за обществен интерес и са готови да обслужват клиенти, които имат нужда от лобизъм и специални услуги. Не мисля, че гласувалите за РБ са гласували за такъв партньор, а сделката „Исмаилов срещу два поста“ изглежда грозно.

Коз в ръцете на ГЕРБ – от тук насетне всяка една издънка на Патриотичния Фронт ще дава предимство на ГЕРБ и Бойко Борисов да прехвърля отговорността върху Реформаторския Блок с думите „Ние не ги искахме, те настояваха за това“, а цената за това настояване може да се окаже изключително висока.

Последно, но не по важност – всичко, което излиза от Патриотичния Фронт налива непрекъснато вода в мелницата на ДПС, за които на този фон не е трудно да излязат отново „пазител на етническия мир“. Прехвърлянето на новините на турски в БНТ2, протестите срещу Орхан Исмаилов, непрекъснатите ксенофобски изказвания дават инструменти на ДПС да запазят своето непропорционално голямо влияние, което от своя страна е основа за влиянието на Делян Пеевски, случващото се в икономиката, съдебната система и медиите. И ако играта на скачени съдове е нещо, което можем да очакваме от формация от ченгета, плод на политически инженеринг, не можем да очакваме от Реформаторския Блок да бъде само пасивен партньор в този танц.

Тезата, че ако Патриотичният Фронт не е партньор, във властта директно влиза ДПС е добро оправдание за всички компромиси и за съжаление едва ли някой в момента има работещо решение на този проблем. И все пак, давайки своя кредит на доверие, сме имали очакването, че нормалността и реформизма ще бъдат това, което ще оформя облика и поведението на това управление и ще постави в някакви рамки дори неприемливите патртньори. За да продължим да подкрепяме, е необходимо да видим декларираното преди изборите, че политиката е за ценности, а не за личности и договорки.

Това, на което ставаме свидетели в момента – нормализация и легитимация на ксенофобията, пасивност пред ченгесарщината и клиентелизма, „патриотизиране“ на всички нива в държавата и компромиси с ценности е цена, която не знам дали сме в състояние да платим. А и не знаем дали си заслужава.

* Всъщност слоновете са два – освен Патриотичния фронт, АБВ също е формация, в която са крайно неприемливите за десния и изобщо нормалния избирател фигури на Румен Петков и Георги Първанов, но засега успяват дори покрай Южен Поток да летят ниско и да не привличат внимание към себе си.

Системата е Халифакс

В първата седмица от работата на 43тото Народно Събрание и почти месец след парламентарните избори изглежда, че политическата криза е все така в самото си начало, а воля за решаването ѝ не само, че няма, но като че ли почти цялата властова прослойка се е фокусирала върху хвърлянето на прах и замитането на следите от това, което според мен скоро ще бъде наричано „обира на века“ – казуса КТБ.

Привидно хаотичният фарс, който създава у гражданите усещането за пълна лудница, всъщност е една добре режисирана пиеса, в която всеки има своята роля, а малкото нормални изглеждат не на място и не навреме, а репликите им изобщо не пасват на сценария. Представления като купона на ПИК, който събра на едно място Пеевски, главния прокурор, представители на всички партии, голяма част от медиите и други представители на институциите (няма да слагам линк, но информация може да се намери) само доказват, че това, което виждаме, не е това, което реално се случва, а зад гърба ни продължават да се извършват тежки престъпления.

Какво имаме на сцената?

ГЕРБ – привидните усилия на ГЕРБ да успеят да създадат реформистки кабинет издишат, особено в последните дни, след като заложения капан с „правителството на мнозинството“ в началото не успя да мине. Ни в клин, ни в ръкав в България кацна Жозеф Дол, след което Борисов и подопечните му внезапно преоткриха евроатлантическата си ориентация, която липсваше по казуси като Южен Поток, позицията на министър Шаламанов за Русия и други тежки теми. Целта? Замазване на ситуацията с КТБ, а след това ако ще и нови избори да има, Борисов така или иначе се изпусна, че мисли в посока кандидатиране за президент.

Интересното е, че единственият разумен вариант за програмно правителство изобщо липсва от картинката.

ДПС – освен, че стои зад идеята за правителство на малцинството, ДПС умело дърпа етническата карта, което е добра подготовка за едни скорошни избори. Освен всичко останало, това придава повече тежест на 2те националистически партии в парламента, отколкото имат. За съжаление, съвсем откритото предкулисие не е припознавано като такова от голяма част от електората, вероятно заради монопола му върху информацията и усилената пропаганда, която като криво огледало прави лошите добри, а добрите – лоши.

Атака – народните представители от партията успяха за първите няколко дни от работата на НС да залеят деловодството и общественото пространство с десетки законови поправки, коя от коя по-безумна. Ходът им обаче е добър, тъй като, освен че се отнема ресурс и се отклонява вниманието от важните проблеми, ги връща отново на терена като любимци на носталгично настроената към соца и СССР прослойка от населението.

ПФ – сбирщината от ченгета и откровени нацисти за съжаление изглежда най-разумния вариант за партньор на ГЕРБ и РБ в едно правителство, дори като негласен съдружник, което е колкото жалко, толкова и страшно. По всичко личи, че подобно споразумение ще има, което ще легитимира отново 1. присъствието на ДС агенти във властта и 2. ксенофобията, расизма и престъпленията от омраза.

БСП – партията ще е толкова добра опозиция, колкото ГЕРБ беше по времето на Орешарски, т.е. некадърна, с неумело прикрито участие в театъра и модела #КОЙ. Ако успеят да запазят вътрешните си проблеми извън публичното пространство, да си кротуват в парламента, така че отново да започнат да изглеждат като приемлива алтернатива и най-вече – да се правят, че нямат нищо общо със Сергей Станишев и половинката му Моника, като нищо могат да си повъзвърнат позициите на следващите избори.

АБВ и ББЦ – миманс, който добре обслужва различни интереси – олигархични, руски и вътрешно-парламентарни.

Реформаторският блок – най-вероятно Реформаторският блок ще влезе в капана „кабинет на малцинството“. Ще е необходима политическа виртуозност, за да могат да се направят реформи, да се върви към решение на проблема с КТБ, който не изисква загробване на пари на данъкоплатци, както и да не станат кабинетът и политиките му заложници на ДПС. Подкрепата от страна на ПФ е имиджова катастрофа, което добавено към неадекватното или нелоялно поведение на част от представителите на Блока е реален риск за загуба на електорат.

Народните представители – за по-малко от седмица народните представители успяха да сътворят в Бюджетната комисия с поправките в Закона за кредитните институции, които да задължат Българската народна банка да предприеме действия за оздравяване на банките, когато собствения им капитал стане отрицателна величина. Подобно начало с неформални коалиции ГЕРБ-ДПС и подобни е залог за липса на доверие, а това ще доведе до липса на подкрепа за важните решения. да не говорим, че ако подобни поправки минат, в дългосрочен план банковата система се подлага на нов риск от недобросъвестно управление.

Гражданите –  част от гражданите нехаят за случващото се, или не успяват да осъзнаят колко са тежки проблемите за решаване. На останалите ни се налага да коригираме и контролираме от самото начало всичко, което се случва.

 * „Системата е Халифакс“ е израз от българския разговорен език, който означава „всичко е в хаос“, „положението е извън контрол“ и „пълен ужас“.

Проблемът с проблемите

Този текст може спокойно да се казва „Проблемът с КТБ“, „Проблемът с банките“, „Проблемът със здравеопазването“, „Проблемът с бедствията“, „Проблемът с националната сигурност“, „Проблемът с управлението“ и всякакъв друг проблем, но истината е, че всички тези проблеми са част от общата картина, в която проблемите раждат нови проблеми, а те от своя страна задълбочават кризата и няма кой да ги реши.

Преди 2 години написах пост със заглавието „Национална несигурност“ по темата за неадекватността на управляващите, породената от нея несигурност в гражданите покрай заплахите от радикален ислям, атентата в Бургас и липсата на прозрачност в действията и бездействията на отговорните органи и институции. Тогава не посмях да го пусна, тъй като темата е болезнена и коментарите не са нещо, което човек трябва да си позволява на всяка цена, но ще го сложа като приложение под този текст, тъй като тогавашните управляващи се готвят да управляват отново.

Две години по-късно държавата е в състояние на свободно падане след фиаското с назначението на Пеевски за шеф на ДАНС, правителството – грандиозен провал на БСП-ДПС, крахът на модела КТБ, бежанска криза, политическа криза без видим изход, криза в здравеопазването, многобройни природни бедствия, довели до жертви често поради безхаберие и неадекватност и разбира се – влошаваща се с всеки изминал ден външнополитическа обстановка – две войни съвсем наблизо, заплахата ИДИЛ, агресията и имперските амбиции на Русия, ескалиращото напрежение между между нея и останалия свят, нестабилен Европейски Съюз, нова Студена война, лоши икономически перспективи и какво ли още не.

Подалото оставка правителство откровено работеше за чужди интереси, като поставяше под риск ключови сектори като отбрана, енергетика, национална сигурност, икономика и прочие. Предполагаше се, че служебното правителство ще заработи за предотвратяване на тези рискове, но много бързо възникнаха съмнения за независимостта на голяма част от кабинета, а случилото се с „Визия 2020: България в НАТО и в Европейската отбрана“ – преработване на частта за рисковете, идващи от Русия и твърденията, че този документ ще бъде засекретен допълнително засилиха опасенията, че този кабинет няма може да укрепи временно проблемите в държавата. В допълнение реакцията на готвещите се да управляват ГЕРБ в лицето на Бойко Борисов и Цветан Цветанов даде заявка, че не можем да очакваме политика на прозрачност, отстояване на националните интереси и защита на суверенитета спрямо Русия.

Междувременно неадекватността с КТБ продължава – тотален, умишлен отказ на всички възможни институции, органи, партии и личности, които по някакъв начин имат задължение да пазят финансовата стабилност на държавата и собствеността на гражданите да работят за разкриване на истината, за санкции за виновните, както и за решение на проблема, което няма да е в ущърб на останалите данъкоплатци. Вместо това чуваме искания за външни заеми от 10 милиарда, и то от хора, по време на чието управление моделът КТБ-Василев-Пеевски достигна най-големия си разцвет и завзе ключови сектори от икономиката. При това, отново, не без участието на руски капитали през ВТБ. Трудно е да имаш очаквания, че хора, които са работили за усилване на риска и възникване на кризата, ще се справят с нея.

Запушването на дупка, изкопана със съучастието на няколко поредни правителства с многомилиарден заем ще отложи отново в бъдеще неизвестно повишаването на пенсиите, подобряването на здравеопазването и какво ли още не. И това е урок, който не беше научен, въпреки че плащаме вече 25 години заемите на Тодор Живковата клика, на Жан Виденовия крах и сега на поредния погром, акуширан доброволно от БСП, ГЕРБ, ДПС, Атака и знайни и незнайни облагодетелствани лица.

Също междувременно вносът на тероризъм и „Ислямска република“ са немалка заплаха, за която малко се говори, но нито има експертна оценка, нито официална стратегия, която да успокои гражданите. Пак междувременно хората питат „какво се случи в Мизия?“, „какво ще правим със здравеопазването?“, „какво се случва в Украйна“, и то докато ни бомбардира про-руска пропаганда, про-ГЕРБ пропаганда и популизъм на парцали, от който става ясно, че всичко ще цъфне и върже, ще си лекуваме тежките заболявания със спортни зали и врачки, но пък иначе няма страшно, защото с нас Москва е в мир и бой. И НАТО, в зависимост от случая, защото шизофренният шум ни е специалност.

В този контекст случващото се в момента в държавата е повод за много страхове, които консолидират от една страна електората, който смята, че е нужна „силна ръка“ и са готови да залитат след нереалистични обещания, от друга страна бута носталгиците към про-руското, което обещава връщане на статуквото от 70те, когато „имаше сигурност“, макар и на цената на свободата. И макар не „национална“. Въпреки, че носталгията е изкуствено раздута, заплахата е обърната на 180 градуса, а страхът – любимия инструмент на диктатурата.

Изход привидно като че ли няма, особено с активното делегитимиране на гражданския протест като носител на промяна, което прави отново по-трудно ползването му като инструмент, както и с постоянната информационна война срещу „западното“ и неговите носители. Все пак, падането на правителството на Орешарски само след година (умишлено представяно като провал, въпреки че в настоящата политическа обстановка е сериозен успех), провалът на модела КТБ в този му вид (без да пренебрегваме мутацията и мимикрията му в момента) и опита, придобит от цели поколения за първи път дават надежда, че в края на тунела има светлина.

По-важно е обаче сами за себе си да разберем, че промяна, общ интерес, национална сигурност, суверенитет, общо бъдеще означават да се научим да работим заедно, да преодоляваме заедно грешките, да съзнаваме, че общият интерес е преплитане на безрой лични интереси и почти всичко е компромис. Иначе страхът няма да си тръгне, а проблемът, който създава проблемите ще продължи да моделира битието.

============

Национална несигурност, октомври 2012 г.

Днес в Пазарджишкия Окръжен Съд ще се гледа делото за „радикален ислям“, като се очакват проблеми и сблъсъци между представители на ВМРО и български мюсюлмани, които подкрепят подсъдимите.

Случващото се през последните седмици в Пазарджик, в Кърджали – казуса „генерал Делчев“ и обвиненията за вмешателство от страна на турската държава във вътрешните ни работи, както и атентата в Бургас при който загинаха хора очертават поне за мен една много тревожна картина, а именно: българската държава разполага с недостатъчна или почти никаква адекватна информация за заплахи за националната сигурност с топ приоритет през 2012 година, съответно цялото българско общество също.

Най-сериозните теми, и с който най-много се спекулира са:

1. Проникване на радикален ислям в България, съществуване на спящи клетки, терористични действия.

2. Международен тероризъм, какъвто акт за съжаление вече се случи.

3. Вмешателство от страна на чужди държави във вътрешните ни работи.

Разбира се, възможно е нещата да не стоят точно по този начин и 3те, а може и повече служби, които отговарят за националната ни сигурност – ДАНС, Национална разузнавателна служба и Служба „Военна информация“ да работят усилено по темата, но хаосът и пълната непрозрачност оставят впечатлението например, че никой не знае какво точно се случва вече 20 години в Родопите, че няма дефиниция що е то „радикален ислям“, има ли връзка между бургаския атентатор и лица, живеещи на територията на страната и тн.

За сметка на това периодично се вдига пушилка от различни медии, които правят собствени разследвания, както и се случват атаки от страна на одиозни герои като Яне Янев и Волен Сидеров. В крайна сметка се стигна и до делото в Пазарджик. Някой сега ще каже: най-сетне службите са си свършили работата, пък и нали са тайни, откъде ще знаеш какво точно правят? Ето какво ме притеснява:

1. Етническата карта вече повече от 22 години се използва за пренареждане на политическото пространство, като това в крайна сметка не е в полза на нито един етнос, като пропастта се задълбочава, бедността в големи групи – също. Сегрегацията, маргинализацията, лошото образование и нищетата са най-благоприятната почва за всякакъв фундаментализъм и екстремизъм. Много хора си играят с огъня, без да се интересуват какъв пожар може да пламне.

2. Различните служби, които през годините смениха имена, шефове, доминиращи партии и задкулисни подреждачи на карета белот се използват предимно за политически поръчки, обслужване на партийни и частни интереси и за непроветриво място за свои хора. Свършеното от тях като превенция на рисковете не отговаря по никакъв начин на огромните бюджети, с които разполагат.

Липсва и аналитично звено, което да работи стратегически и да използва пълноценно хората от университетите и други организации, които работят от години по темата. Ако има салафизъм в България, някой много добре е проспал целия процес по неговата поява и налагане.

3. Министерство на Вътрешните Работи – 1 милиард бюджет, десетки хиляди разрешителни за подслушване, в резултат на което няма нито един задържан заподозрян за радикални действия по религиозна причина или чужди граждани, които извършват противодържавни действия например (митичните саудитски уахабити, които проповядват и изпращат децата да учат в Саудитска Арабия), но пък министъра си позволи да подслушва лекари от Горна Оряховица и да използва записа за собствени цели. Пренасочването на държавни средства за лични политически игри вместо към превенция на престъпления от какъвто и да е характер също е престъпление.

4. Съществува един орган, наречен Национален съвет за сътрудничество по етническите и интеграционните въпроси, който от години пише стратегии за интеграция, програми за повишаване на образованието на деца от етническите малцинства, които са най-податливи на радикални учения, меморандуми и така нататък. Почти никой не е чувал за този орган, но за сметка на това всички са чували името на председателя му – Цветан Цветанов. Който обаче не знам дали е чувал, че сред ромите също се появяват ислямизирани обособени групи.

5. Непрекъснато се вее плашилото на Турция и нейното вмешателство във вътрешните ни работи. Ако това е така, е редно да има задържани и осъдени, иначе изглежда като част от поредния предизборен театър. Също така бих искала да има информация и анализ на процент руски капитали в българската икономика, руски лостове за влияние, руски агенти и възможните начини да бъде упражнен натиск върху цялата държава, например чрез газ и петрол. Това също е част от националната сигурност. Но за тези неща не се говори.

Има много други притеснителни факти и явления, които не само не изчезват, но като че ли набраха сила при текущото правителство, но едно нещо за мен е сигурно: на обществото не е казано ясно и обосновано какви точно в момента са заплахите за националната ни сигурност – вътрешни и външни.

И остава усещането, че освен че сме непредпазени, всички тези ситуации ще ескалират до изборите, като отново, този път още по-грубо и страшно ще се използват етнически карти, ислямска заплаха, търговия с гласове, пренареждане на политическото пространство, сделки, изнудване, страх и граждански сблъсъци, като пред джамията в София и около събитията в Катуница.

А за тези неща не трябва да се погрижат нито сидерастите, нито либерастите от центъра на София, на които не им е това работа, а съответните органи и институции. Както НПОта и либерлно настроената част от обществото не са виновни, ако вече има терористични клетки. А ако са виновни – още по-зле за тази държава.

За държавника ли ме питате?

Точно преди година пуснах един текст, посветен на борбата за спасяване на българските евреи. Там цитирам Димитър Пешев, който въоръжен единствено с авторитета на институцията, която представлява (Народното събрание) заема твърда позиция и предприема бързи действия, защото „Моята човешка съвест и разбирането ми за тежките последици както за засегнатите лица, така и за политиката на страната сега и в бъдеще, не ми позволяваха да остана в бездействие. И аз за себе си реших да направя всичко, което е по силите ми, за да не се извърши това, което се възнамерява и което ще злепостави България пред света и ще лепне върху нея петно, което тя не заслужава“.

Това се случва на 10.03.1943 година.

На 10.03.2014 година Лютфи Местан, дългогодишен парламентарист, задава риторичния въпрос: „За държавника Пеевски ли ме питате?“.

Не, питаме за държавника Пешев. За парламентариста Пешев. За човека Пешев. За всеки един от останалите достойни мъже и жени, които са живели, а понякога и загивали със съзнанието, че да управляваш е да служиш, че да си политик е призвание, че да си държавник е дълг.

За Пеевски питаме риторично, точно както Местан. Защото Пеевски се превърна в една риторична фигура на последните 10 и още малко години. Риторичен успял мъж на 33, риторичен депутат, риторичен медиен могул, риторичен бизнесмен, риторичен държавник, риторичен човек – един епитом на погрома върху всичко нормално.

Мислех си, че дъното беше стигнато на 14 юни 2013 година, и оттам всичко ще тръгне нагоре, защото просто няма как, ние не сме такива хора и не можем да живеем така.

Днес отново съм с дълбокото усещане, че целият ансамбъл от предкулисие и поддържащи роли е достигнал точката на пречупване с отказа да изпълнява общоприетите ритуали, да използва инструментариум, символи, думи, жестове и всичко останало, което му придава легитимност. И мен ме е срам, въпреки че не трябва.

Сцената с пеперудите, пуснати като реклама на долнопробно реалити в Народното събрание с разрешението на председателя и депутати е най-откровеното и крещящо лице на този отказ. Сцена, в която търговците са в храма, а собственикът на телевизията притежава парламентаристите, правителството, институциите, бюджета и самата държава. Сцена, в която парламентът е принизен ритуално до лавка. Ритуален отказ от ритуалите и символите на демократичния и правов ред.

Дори БКП 45 години поддържаше фасадата на храма на демокрацията с всичките му прилежащи инструменти и сакрални практики, които придаваха легитимност на тази диктатура – избори, депутати, гласуване, пленарни сесии, костюми, вратовръзки и закони.

Точката е критична заради готовата да гръмне смес от управление, лишено от легитимност, огромната наглост на коалиционните партньори ДПС и БСП, партньорът в сянка Атака и липсващата опозиция, кражбите, корупцията, зависимата прокуратура, липсата на върховенство на закона, липсата на държавници, липсата на държавност, социалният разпад, бедността, риторичните фигури и най-вече заради прииждащата следваща вълна добре познати и полу-познати актьори, които са по-арогантни, по-прости, по-неуки и готови на всичко, за да минат на първа линия, да играят в А отбора и да грабят с пълни шепи години от живота ни.

Хора, за които демокрация, свобода, пазар, Европейски Съюз са някакви маркетингови похвати, които лесно могат да бъдат сменени с всичко друго, което продава – силна ръка, Евразия, различни, свои, наши, свещена война.

И който и демиург да си мисли, че марионетката не може да скъса конците, в момент, в който символът на държавността е обърнат на цирк, а развяването на знаме на чужда държава се е превърнало в норма и хиляди наплашени от Европата са готови да се втурнат към следващия спасител, Тато и брато и към следващата носталгично-популистка идея, в момент на смачкани и обругани символи държавата лесно може да тръгне по другия път. Ако изобщо на демиургът му дреме.

И тогава ще липсват и държавника, и институцията, и целия ѝ авторитет, които да пазят станалите ненужни български граждани.

Приказка за лека нощ

Мили деца,

Ще ви разкажа една приказка за чудната страна Абсурдистан, която всъщност не е за съвсем малки деца и би трябвало да бъде включена в допълненото издание на „Приказки от 1001 нощ“, нецензурираната версия. Но, мили деца, това е единствената приказка, с която разполагаме поради независещи от нас технически обстоятелства.

В тази чудна страна всичко било наопаки. Но не като в Огледалния свят и Страната на лъжците, а по един особено приказен начин, който често карал наблюдателите от съседните девет планини да се чудят дали не е време да пратят Абсурдистан в небитието със специален приказно-неутронен змей, или поне да я преместят в епоса за Иванушка Глупака.

На власт била триглавата ламя, която кой знае защо имала още една, четвърта глава и няколко по-малки, които растели по гърба, по корема и дори по седалищните ѝ части. Вероятно за това поданиците на Абсурдистан я наричали Уродливата ламя, но пък те и себе си наричали „граждани“, кой знае защо. Тази ламя била дошла на власт, след като приказният цар се възкачил чудодейно на трона с помощта на злия магьосник Десей, но изведнъж царят се оказал глава на ламята или нещо такова, въпреки че някои мъдреци и до ден днешен твърдят, че всъщност не бил глава, а особено болезнен цирей.

Самата ламя имала разни чудни качества, като примерно сама да си къса главите, на мястото на които пониквали по още три-четири, да се храни с приказната страна, вместо с овце и девици и да повръща приказен, златно-розов мутро-барок, да дели поданиците си с тесте карти  и да връща времето назад с вълшебния си боздуган.

Освен това, въпреки че на власт била Уродливата ламя, всъщност по някакъв квантово-приказен начен на власт били и едни други приказни герои, нещо като котката на Шрьодингер, но наопаки. Т.е. хем ламята управлявала, ама не управлявала всъщност, хем приказните герои управлявали, ама всъщност управлявала ламята. От време на време приказните герои се самоизяждали, но винаги имало поне един куп от тях. И понеже всичко това било много объркващо за поданиците, те предпочитали да не мислят, а да правят лупинги във времето всеки път, когято ламята дето хем управлявала, хем не управлявала ги ударела с вълшебния си боздуган.

Разбира се, като във всяка приказна страна, и в Абсурдисатан имало зла царкиня, която била възлюбена на ламята и предизвиквала дворцови раздори – например веднъж едната глава на ламята се разцепила на две и от нея вместо нови глави поникнали в следния ред: руска балалайка, дворен клозет, един мотоциклет, две щайги досиета, череп на коза и обгорял котел с тезиси.  Имало зли езици, които твърдели, че главата на ламята не се била разцепила заради царкинята, а заради приказните герои, но тези езици май ги отрязал градския палач. Царкинята имала вълшебна пръчка, с която ръсела опорни точки, звездички и сърчица и командвала армия от зли тролове, които се хранели със смисъл.

За разлика от другите приказни страни, в Абсурдистан имало още няколко зли  царкини и доста принцеси, но тях по-добре да не описваме, тъй като тези предавания ги пускат след 24.00 часа.

В тази приказна страна всички трябвало да говорят наопаки, да работят наопаки и да мислят наопаки. Например приказните герои всъщност били приказни злодеи, а злините които правели специално наети глашатаи-тролове представяли за чудодейни подвизи. Поданиците си мислели, че денем е нощем, че зиме е лете, че ламята е вълшебен розов слон, а кървавите екзекуции – бал на цветята.

Имало и истински добри юнаци и обикновени жени и мъже, които не искали да живеят в обърнатия свят, но приказните герои били много и силни, а освен ламята, царкините, принцесите, магьосникът Десей и троловете имало и орки, вълци, таласъми, караконджули, вампири, дяволски изчадия и всякакви други чудовища, които се хранели с бъдещето на хората. А повечето доброволно го давали заедно с душата си.

Как свършва приказката и дали е за добро утро, вместо за лека нощ – друг път.

Ваш Сънчо

Най-четеното за 2013

trend

По-долу следва списък с най-четеното през 2013 година в блога. Защо 20? Защото така правя и защото не съм пускала подобен списък от 2010 година. А защо изобщо го правя? Защото ми се стори важно да пакетирам историите и темите от тези така особени 12 месеца, които сякаш събраха в себе си няколко отделни епохи.

Освен всичко останало – протести, работа и много малко лично време, написах 45 текста, повечето по над 5000 знака. И не, никой не ми плаща да пиша, мразя ви безплатно, даже си плащам за това с време и пропуснати ползи.

1. България страшна приказка – страшната картина на хора, използвани като крепостни от една провалена власт.

2. Никога повече продукти на „Белла България“ – много стар пост, от януари 2007 година. Трафикът не изглежда случаен, като най-вероятно зад него стоят конкурентите на „Белла“ – „Камарко“, които възвърнаха позиции при това правителство. Героите от „Белла“ пък бяха близки с Мирослав Найденов и спретнаха акция „Дупетата“ срещу „Камарко“. Сред тези мафиотски войни е най-добре изцяло да избягваме продуктите и на двете компании, както и да си припомним какво друго лежи на съвестта на Венцислав Георгиев.

3. Писмо от една донякъде успяла жена на 37 – нещо като писмо до себе си по темата за успеха и неуспеха в двете паралелни държави, които живеем. И за обидата на моето поколение, което трябва да мери успеха си спрямо мафиоти и непотисти, при всичко, което ни костваше да постигнем все пак нещо.

4. Нещо много лошо се случва в България – тежката тема за расизма, хомофобията, ксенофобията, престъпленията от омраза, липсата на върховенство на закона и политическото инженерство на гърба на дискриминрани групи хора. Няма да пропусна да напомня, че в член 162 от НК признак „сексуалност“ няма.

5. 10 мита за протестите – първият от 3 текста, с които оборвам опорните точки на про-правителствената и про-олигархичната пропаганда, още преди да се досетим, че ни стрелят с „опорни точки“, а не просто така, от любов към дискусията. Разбира се, аргументите, разумът и възпитанието са слаби оръжия пред радио точки, програмирани с опорни точки.

6. Писмо до г-н Миков и олигархо-номенклатурата – с писма и без писма провокациите, довели до използване на полицейска сила продължиха, както и грозните лъжи. Междувременно заместникът на Миков изчезна.

7. Дъното? – текст от 14 юни, малко след новината за номинацията на Делян Пеевски. Оказа се, че това съвсем не е дъното, и че такова даже още не се вижда.

8. Още 10 мита за протестите – втори текст по темата за митовете, пардон, опорните точки срещу протестите. Към този момент, началото на юли, колективният разум зад опорните точки започва да се окопитва и да стреля не толкова напосоки.

9. Защо БСП не може да е алтернатива на ГЕРБ – един от малкото текстове отпреди протестите. Стана ясно защо БСП не може да е алтернатива на нищо, освен на Ал Кайда.

10. Най-бързият път към диктатурата е пътят на най-малкото съпротивление – текст по темата ГЕРБ, писан преди парламентарните избори през май. Не съм променила мнението си.

11. Знаеш, че с една власт е приключено, когато ѝ липсва основа от доверие и ценности, заради нередни избори и фундаментални грешки. Знаеш също, че е трудно да я бутнеш, колкото и да се клати, когато е обградена от стотици метри ограждения от хора и желязо. И когато вече няма разделение на властите.

12. По изхода на студентската стачка ще познаем кои сме и къде живеем – познахме, а и не беше трудно – живеем на едно доста лошо място. Горчилката от нападението над Софийския Университет и омразата, която се изсипа над децата остава. Очаквам скоро мразещите да заридаят за напускащата kleta majka balgariq млада кръв. Да, вероятно ще изтече и кръв, и мозък, и това ще е заради вас и тези, които ви притежават.

13. Не съм съгласна с избора на Сотир Цацаров за главен прокурор. Все така не съм, а използването на прокуратурата за роене на парламентарни групи и създаване на партии-клонинги само затвърждава мнението ми, че не съм избързала с оценка.

14. Протестите, подмяната и края на страха – за методите за подмяна на протестите – провокации, опорочаване, подмяна на протестиращи, както и за края на страха. Тук може би избързах, защото страхът така и не си тръгна, а наскоро появилите се снимки на лица от контрапротеста, участвали в началото на протеста са нагледно доказателство, че управляващи и задкулисие не се свенят да използват всякакви инструменти и методи. Въпросната госпожа си позволи да говори за „подмяна“, въпреки че сама тя е лице и еманация на подмяната.

15. Защото сме сводници и трафиканти на хора – за връзките на управляващите с организираната престъпност, и то най-тежката – трафикът на хора.

16. Какво следва от протестите? – много неща, като все още предстои да си върнем политиката и партийната система.

17. Протестите – митове и легенди, част 3 – част трета от спора с радио-опорните точки, към момента, в който бяха включени кемтрейли и други психотронни елементи. Би трябвало да е смешно, но всъщност не е.

18. Няма да забравим Пеевски – ами не, няма. Никога.

19. Порочният медиен модел – 5 минути срам и после нищо – още по темата за лъжите на ПР екипа на КТБ, медиите, ролята им за моделирането на общественото мнение в полза на малка група хора и защо някои хора избират доброволно петте минути срам.

20. Важно е да не мълчим – някои от най-използваните методи за подмяна и манипулация, които започнаха да обръщат играта през август. И нещата изобщо не са спрели, като към настоящия момент агресията и натискът са доста силни, което е нормално – страхливецът е нагъл, когато се усеща силен.

Това беше последното обобщение, време е за следващата година. Важно е да не мълчим и да не бездействаме, това не е битка, а война.