Земята отвисоко

dsc00467.jpg

Днес минах покрай изложбата на Ян Артюс-Бертран, подредена върху моста над бул. България, известен като „Моста на влюбените“ или нещо от сорта.

Експозицията е наречена „Земята отвисоко“ (La terre vue du ciel, или Земята, видяна от небето, като че ли ми звучи по-добре) и включва 120 фотографии, направени отвисоко на най-различни места и неща – разрушени от торнадо къщи, коптор в Сао Паоло, ерозирал връх, птица от Наска, големия бариерен риф, стадо биволи, кон, издълбан от келти в скалите преди хиляди години и много други.

Има и голямо табло с идеи как можем да помогнем с нещо за опазването на природата, които по принцип могат да се прочетат в интернет, например в Горичка, но много хора го снимаха с телефоните си, явно впечатлени, че с няколко прости действия и те могат да направят нещо против глобалното затопляне.

Като цяло усещането беше хубаво – красиви снимки, септемврийско слънце и заинтересовани хора.

This is England

this-is-england.jpg

Преди няколко дена гледах This is England. Невероятен филм. Режисьор е Shane Meadows, англичанин и това е първия негов филм, на който попадам. Но не е последния със сигурност, даже си дръпнах Dead Man’s Shoes и A Room for Romeo Brass, които мисля да изгледам тия дни.

Историята е донякъде автобиографична за режисьора и се случва малко след края на Фолклендската война, в началото на 80те. Започва с документални кадри от онова време – кубчето на Рубик, Маргарет Тачър, сватбата на Чарлз и Даяна и куп други неща, на фона на 54 46 Was My Number на Toots and the Maytals.

Филмът се завърта около Shaun (страшна роля на Thomas Turgoose), 12 годишен аутсайдер, който се сприятелява с банда дружелюбни скинхедс. Историята няма да я разправям, защото си заслужава да се види, но общо взето всичко върви добре, докато от затвора не се връща Комбо, активист на Националния фронт и пълен психопат. Всичко е много английско, особено акцента и музиката, а атмосферата си е осемдесетарска с клонинги на Бой Джордж и ранния Мартин Гор.

За мен това е филма на годината, грабна ме дори повече отколкото Grindhouse: Death proof. Не знам какво открих в него, дали носталгия по 80те или нещо друго, но не се учудвам, че е взел няколко награди.

Саундтракът също си заслужава, между парчетата са Tainted love на Soft Cell, Come on Eileen на Dexys Midnight Runners, Louie Louie на Toots and the Maytals, Do the Dog на The Specials и куп други класики от 80те.

Сутрешно придвижване

Днес ми се наложи да отида с градския транспорт на работа и честно да си призная, отдавна не бях изживявала такъв ужас. Понеже офисът ни се премести извън София, обикновено ме взимат сутрин с кола или в краен случай се придвижвам с трамвай №5 и после със 111, но от едно известно време насам трамвай няма, или поне не и в частта, в която мога да го хвана. Не знам какво точно търсят до 6то районно от 2 месеца насам, но искренно се надявам да си заслужава усилията и разходите.

Та по причина, че не ми се даваха n x 0,60лв. за да се добера до работа, се придвижих пеша до Руски паметник, което като цяло не е далеч, макар и да не отговаря точно на представата ми за близка спирка, и зачаках 260. Груба грешка. Доколкото знам, линия 260 е една от дадените на частни превозвачи, но това не обяснява защо за превоз се използват душегубки, пък макар и чисти, въпреки че от друга страна това е доста добър начин да се ограничи прираста на населението в София. Аз оцелях, разбира се, но това е защото съм израстнала с градския транспорт тук и имам три десетилетия опит в борбата за седалка оцеляване, но идея си нямам какво изпитват хората, които се сблъскват с СКГТ на по-късен етап от живота си. Доколкото разбрах, един колега от Стара Загора миналата седмица получил нервен срив, след като попаднал в задръстване.

Както и да е, добрах се полузадушена до спирката на 111 и вече даже си мислех, че придвижването е на път да завърши благополучно, но не би. 20 минути чакане на рейса, после пак неравна борба, още асфиксия и с около половин час закъснение се добрах до офиса.

Не знам докога ще продължава това чудо, аз като цяло не съм много травмирана, но и на мен ми кипва понякога. За мен единственото решение за момента е да започнат пак да продават успокоителни без зелени рецепти по аптеките.

Престъпността в България внезапно изчезна

Вчера директорът на полицията у нас, някой си комисар Валентин Петров съобщи, че у нас престъпността внезапно е изчезнала. Т.е. сведена е до нивата отпреди 90та година, когато, както добре си спомняме, имаше само битови престъпления и по някой западен шпионин за цвят. Присвояванията и корупцията също мисля, че спокойно влизат в графа битови престъпления предвид факта, че и тогава си бяха основна част от бита на всякакви месари, хлебари и служителки в столовете. Както и да е.

Това, което аз не разбрах е, дали този господин се хвалеше или изразяваше искрено притеснение на управляващата коалиция от факта. Вероятно констатацията е направена на базата на отчетените към момента приходи в партийните каси, а ако те са намалели драстично, това си е много притеснително.

Сега остава да намерим изчезналата престъпност.