Защо София не трябваше да спечели за културна столица?

sofia xenophobic (3)

Вчера „Дневник“ публикува текста на Манол Пейков „Защо спечели Пловдив“ (за европейска столица на културата 2019).

Днес е празника на София, една от другите кандидатури, при това със самочувствието на истинска културна столица на България, основателно или не. Но аз няма да говоря за културния календар на София, традициите и организацията. Нито за другите участници в конкурса. Нито за инфраструктурата, асфалта, баняджийските плочки по Витошка и странния отказ да се запази културното многообразие на Женския пазар.

Родена съм, израснала съм и до ден днешен живея без прекъсване в този град, който обичам безкрайно. Град, от който първите ми спомени са трамваите по „Иван-Асен“, Младежкия театър, естрадата в тогава казващия се Парк на свободата, чичовците, записващи данните на гимназистите в сини униформи, които пушеха по пейките в същия този парк, а после Френската гимназия, кестените по Патриарха, кината, театрите и концертите в зала „България“, първия концерт на Милчо Левиев след 10ти ноември, изложбата на „Армънд Хамър“ и „Шипка“ 6. Места и неща, на които първо ме водеше майка ми, а впоследствие ходех сама. Помня и как ходех на Алианс на „Мария Луиза“ (тогава Георги Димитров). Помня Халите, Банята, църквата, синагогата и джамията, леко опасните субекти и чичовците, които говореха за футбол в градинката. Помня и мачовете на Славия, на които ме водеше дядо ми.

Но помня също как едни хора взеха Славия и направиха игрището ѝ в Кривата река ресторант със стриптийз клуб, помня как ОФ чичовците, биещи шамари в парка бяха заменени от момчета с бръснати глави, които убиха Михаил и помня погрома над джамията.

София не трябваше да спечели да е европейска културна столица. И това го казвам с цялата си любов към нея. Градът, който безкритично живее със свастики, грозни ксенофобски надписи, нападения над различни и цялата тази омраза, която клокочи и от време на време избухва не може и не трябва нито да е европейска, нито културна, нито столица.

Културата е нещо повече от пиеса, уличен фестивал или организационен комитет. Култура е начина по който живеем – с другите, с подобните, с различните, в градската ни среда, с толерантността която имаме към грозното, лошото и пошлото и липсата на разбиране, че свастиката е символ на едно недопустимо отново минало, че надписът „Не ходете с чужденки“ е срещу прозореца на твоя приятелка, която не е родена в България. И срещу магазина на отдавна живеещ в България сириец, от когото целия квартал си купува бира и хляб.

Култура е съвкупността от драскащи безнаказано и безмозъчно, бездействието на съответните органи, безхаберието на хората, които живеят или работят в надрасканите сгради и всеобщата слепота за добро, красиво и чисто.

Няма столица в Европейския съюз, която да е толкова грозно омазана с ксенофобски, фашистки и комунистически нацистки надписи и символи и най-обикновени мацаници. И няма положение, при което да не ти се скъса сърцето, когато видиш прясна свастика върху току-що боядисаното, ново малко магазинче. И няма ситуация, в която да бъде подминат побоят над различен. Градът обича своя малък бизнес, своето разнообразие и своя чар, дали?

Затова София не може да е културна столица. Въпреки театрите, традициите, концертите и спомените ни. А ако иска – всички трябва да поработим за това. Дотогава – успех на Пловдив.

Изложба „Политически плакат 1945 – 1953“ в МСИ

soc plakat msi (4)

Първоначално кръстих поста „Изложба на пропаганден плакат“, но реших да запазя официалното име на експозицията, въпреки че „пропаганда“ е първото, което идва наум при сблъсъка с такъв тип изкуство.

Самият Музей на социалистическото изкуство пък е изключително противоречив от гледна точка на това, че създаването му се случи по неясен начин и с мъглива цел.  В началото бях изключително зле настроена, тъй като представянето на музея лъхаше на възкресяване на най-лошите призраци на соца, авторитарния режим и на ново промиване на мозъци от типа „колко беше хубаво тогава, а демокрацията съсипа всичко“. Всичко това предполагам, се дължи на липсата на визия на създателите му или на лоша комуникация, а може би и на комбинация от двете.

soc plakat msi (5)

От друга страна, абсолютно задължително е различните пропагандни инструменти от целия период на управление на БКП  – плакати, филми, книги, лозунги, песни и прочие да бъдат изложени или лесно достъпни, както и да бъдат задължително придружени от оценка и анализ. Макар и голяма част от нас да са живели в развития социализъм, нямаме спомени за началото, когато ударно се подменя социалната реалност в новите социалистически държави.

Целият комплексен набор от послания през различни канали е важен не само за реалистична оценка на миналото, нещо, което така и не се случи, но и за разбиране на случващото се през последните 23 години – защо има устойчиви митове, защо хората реагират на червени бутони като „богаташ, цената на тока, пенсия, финансист, банкер, спекулант“ т.н. и защо е толкова трудно обществото ни да направи точно прехода в съзнанието си (за пример истерията и общественото одобрение след убийството на „банкерката“). Неприятно е, че и изключително образовани и интелигентни хора вярват в неверни неща и приемат например, че национализацията и Народния Съд са доста крайно, но пък не толкова лошо нещо, оправдано от историческата реалност.

Изложба като „Политически плакат 1945 – 1953“ (80 плаката от България, Албания, СССР, Китай, Полша, Унгария и Румъния) е показателна за общите механизми и инструменти за подмяна на ценностната система, колективните вярвания и чувствата в едно много широко гео-политическо пространство.

Повтарящ се мотив – работниците заедно побеждават злите империалисти, част от пропагандните оръжия по време на Студената война. Съществуването на общ враг е изключително важно за създаването на нова, обща идентичност.

Китайски плакат, на който корейски щик и китайска вила заедно убиват змията САЩ.

soc plakat msi (7)

Също китайски плакат – обединените социалистически държави обръщат в бяг враговете, които са архетипни – военната хунта, финансистът, спекулантът и зеленото зло с бомбата – ядрена, химическа или биологическа.

soc plakat msi (11)

Сторонници на мира, съветски. Същите архетипи с бомбата.

soc plakat msi (31)

Кризата побеждава финансовото зло, български.

soc plakat msi (49)

Изключително интересен български плакат, при това на Стоян Венев. Важна е разликата в пропорциите на турците и гърците, чичо Сам и българските бдителни другари, както и начинът, по който са изобразени южните ни съседи, включително свастиката.

soc plakat msi (50)

В допълнение към този плакат още 3, противопоставящи живота в България с този в Гърция, Турция и Титова Югославия, по това време вече враг на доминирания от Москва блок.

soc plakat msi (20)

soc plakat msi (21)

soc plakat msi (22)

Един плакат на турски, предназначен за българските турци – „Българските турци следват Георги Димитров и Вълко Червенков в името на социалистическото бъдеще на страната“, с труженик с медал, селянка и селянин с чалма.

soc plakat msi (23)

Колективизацията на земята на полски и български плакат, изключително подобни. Хората са радостни, въпреки че в действителност съвсем не е било така.

soc plakat msi (19)

soc plakat msi (58)

Използване на добре познати символи и инструменти – календар за 1956г. с празници и светци-мъченици за правата вяра, по подобие на православно календарче. Ортодоксалната мистика е в основата на митологияда и ритуалите на съветския социализъм, а в случая е важно да се отбележи и равнопоставеността на руските и съветските празници с българските.

soc plakat msi (40)

soc plakat msi (35)

Нов празник – този на миньора.

soc plakat msi (29)

И новите евангелия, Нов Нов Завет – пътят и историята на партията на Ленин и Сталин, съветски.

soc plakat msi (33)

Албански плакат, на който Москва и Кремъл са блян, част от символиката на новата религия.

soc plakat msi (15)

3 плаката от кампанията преди референдума за монархията в България, на Борис Ангелушев и Александър Жендов. Митът, съществуващ и до днес, че монархия = фашизъм = капитализъм.

soc plakat msi (54)

soc plakat msi (53)

soc plakat msi (52)

Останалите плакати от изложбата също са много интересни и повод за размисъл и анализ. В момента се прожектират и 5 филмчета от по 5 минути, сглобени от кинопрегледи и архивни кадри от България, по темата за култа към личността, пионерската организация, бригадирското движение, колективизацията и национализацията и т.н., които допълват картината.

Извън това, продължавам да смятам, че освен усилията на „Институт за изследване на близкото минало“, отделни университетски учени и журналисти като Христо Христов, които стигат до много малко хора, е необходима спешна преоценка на периода 1944 -1989, и комуникация към цялото общество, за да може не само да се познава добре миналото най-сетне, но и да има добра основа за ценностна система, отговаряща на Европа през 21 век.

Иначе пътят към нова диктатура, както показа най-сетне официализирания путинизъм, е много кратък.

Протестите, подмяната и края на страха

our future

На снимката е нашето бъдеще, което протестира на Орлов мост.

Протестите от последните няколко дни изкараха мен и още няколко десетки хиляди хора на площадите по начин, който не ни се е случвал от 1997ма година насам. Донякъде е същия, донякъде не е – повечето от тогавашните участници сме понатежали и поостарeли, позамогнали сме се в сравнение със страшната зима на 96та-97ма, някои отдавна ги няма, живеят в чужбина, а останалите са по-млади, но също толкова обнадеждени момичета и момчета. Протестираме този път не защото сме на ръба на оцеляването, а защото искаме да вземем бъдещето в ръцете си.

Но има и още една разлика – нас ни е страх. Страх ни е много от 2 неща – да няма провокации, които да опорочат протеста и да не подменят исканията ни чрез подставени лица и фалшиви герои. Тази 2 неща липсваха през 90та година, когато гонехме Луканов с тенждери по Руски, липсваха и 97ма година, дори когато пред парламента полицията си позволи да упражни насилие.

Опорочаването на протестите по отигран сценарии като че ли за първи път в голям мащаб се случи на 14ти януари 2009та година, когато отново излязохме пред НС, за да искаме края на безобразното управление на Тройната Коалиция и спешна промяна. Сценката е следната: футболни хулигани и скинари се смесват с тълпата, започват да провокират охраняващите полицаи, след което последните започват да използват сила, разпръскват протеста, а придворните медии, които и 2009та, и сега са си същите изкарват всички излезли лумпени и престъпници, а исканията им – опит за дестабилизацията на държавата. Това от 2009та насам се случваше неизменно, по един и същ начин, като кулминацията беше тази зима, по време на големите протести.

Подмяната на протестиращи, както и на автентичните послания и реалните нужди на гражданите чрез измислени лица като Янев и Гамизов като че ли също кулминира по време на протестите преди падането на кабинета на Борисов – появиха се всякакви герои, които бързо превзеха телевизионните екрани, влязоха в кабинетите на управляващите да преговарят, а накрая се оказаха на хранилка при лица като Алексей Петров и Емил Димитров, съответно извършители на мръсни поръчки на Станишев и Борисов.

Същите Станишев и Борисов през януари 2009та година бяха премиер на България и кмет на София. Същите двама наеха бандитите и наредиха погрома на протеста на 14ти януари. Същите двама, със съучастието на хора като Петров, Димитров, нарко-мафията, МВР-министри и шефове са лично отговорни нас да ни е страх, всеки ден да се оглеждаме параноично за бръснати тикви и черни тениски, да пускаме туитове „до мен има 2ма, на Раковска има цяла група от онези, пазете се, приятели!“ и да очакваме всеки момент някой да метне димка по полицията, която да отвърне с порой от палки дори по децата.

Същите двама да виновни за това, че загубихме по един перфиден, жесток начин основното си човешко право на мирен протест.

Същите Станишев и Борисов и скритите зад тях мерзавци са виновни за страха ни, че исканията и посланията ни ще потънат във фалша на янковците и дудовците, които под диктата на спонсорите си дърпат най-болезнените струни в тези хора, които нямат пряк достъп до информация – ужасът от бедност, глад и високи сметки. Страха ни, че ехото на вестници и телевизии ще умножи като ехо вредния шум и ще заглуши истината и гласа на разума.

Преди да искам оставка, нов Избирателен Кодекс, разделяне на властта от мафията, честност, морал и нормалност искам да си върнем правото да протестираме без страх, да живеем без страх и да можем сами да взимаме решенията за бъдещето си.

Довечера пак сме отвън, пред Министерски Съвет, а не вътре, заедно с хората на Алексей Петров, защото в момента точно това правим – чупим страха, а без него тези, които ни карат да се страхуваме са едно голямо и голо нищо.

И да, „страхувам“ е неграмотно.

Пост-постмодернизъм

пост-утилитарна трансгресия на джендър хиперреалността

пост-симулакрум на урбанистичния палимпсест

пост-постмодерна деконструкция на визуалната рефлексия в разпад

H&M и края на прехода

През 2008ма прогнозирах, полусериозно и почти на шега, че когато H&M дойде в България, може да считаме, че преходът е свършил.

H&M отваря врати официално в София другата седмица, годината е вече 2012та, а въпросът, който ми изскача в главата по повода е: свърши ли прехода? Колкото и да не ми се иска да го кажа, отговорът за мен е – да, свърши.

За съжаление обаче се оказахме в контекст, който ужасно много ни напомня ситуацията от годините преди да тръгнем на този почти моисеев поход в търсене на по-добър и по-честен живот – необразовани милиционери, олигарси, спортисти, откровени престъпници, протежета, калинки без дипломи, зависимости, цензурирани и подчинени на властта медии, манипулирани избори, изобщо целия набор от атрибути на едно недемократично, корумпирано и безхаберно управление.

Някои неща се дочупиха, като здравеопазването и образованието, въпреки няколкото леви правителства, за които икономическата теория предполага, че биха насочили публични средства точно натам, но уви, тези пари отново потънаха в джобовете на приближени до властта, които получиха като индулгенции 10% плосък данък, държавни поръчки и замълчали за винаги архиви.

Естествено, това съвсем не беше запазена марка за правителствата, доминирани от лявата БСП, което направи хората апатични, защото „всички са маскари“.

Дали обаче всичко е толкова черно? Ако зачета този блог назад, ще си кажа – да, всичко е ужасно, страшно, непоправимо, а ние сме завинаги затрити поколения, които намират убежище в интернет или в малки групи себеподобни или направо в чужбина…

===========================================================

p.s. Написах този текст преди 2 дни, но ми се стори твърде тъжен и песимистичен, съвсем в тона на блога за последните 2-3 години и го оставих недовършен. В началото пишех за всичко, което ми се случва – кино, театър, книги, кафе и бира, но постепенно започнах да изливам в дълги текстове фрустрацията си от регресиращата среда, в която виреем и оцеляваме.

Вероятно за това почти не пиша вече тук – всъщност се чувствам много по-добре, отколкото звуча. Пред простотията се издига висок, каменен вал, великаните започват да изглеждат като вятърни мелници, а аз все така си пия бирата, кафето и виното с някоя и друга книжка под звуците на първите албуми на Pink Floyd и Майлс Дейвис.

Ебала съм го, веднъж живеем.

p.p.s. Колкото до H&M, IKEA, Zara и всеки един западен шир-потреба бранд, който влезе у нас за годините, които изминаха от поста ми за края на прехода – вероятно това все пак е добър знак, защото компании от този мащаб взимат решение за навлизане на нови пазари на базата на определени условия. Вероятно е и лош – стана ясно, че доходите няма да растат скоро с онази светкавична бързина, както по време на имотния балон, така че компаниите нямаше какво повече да чакат.

София Серпико Live

Снощи внезапно се пренесох в Серпико, съвсем наживо.

Към 22 вечерта спрях да си купя за вечеря суджу от една дюнерджийница на „Георги Софийски“, единственото работещо до късно място за сандвичи в района. Докато чаках да се изпече, на улицата спря бяла полицейска астричка и един не особено възрастен, не особено атлетичен и не особено възпитан униформен полицай се изтупа най-отпред.

За протокола следва да отбележа, че първо се минава през касиерката, след което се подава бележката на готвача, но нашият униформен просто застана на прозорчето откъм шишовете, загледа многозначително сириеца и каза „Какво прави шефа днес?“.

Отговор: „Деца прави. Днес ще ядем ли?“.

Кимване.

Чичкото направи един огромен бургер, полицайчето си го взе, намъкна се в астрата при колегата си и започна да дъвче. Без да плати стотинка или поне да каже едно „мерси“.

Тази не особено мила сценка така здраво ме хвърли в „Серпико“ на полицая Франк Серпико и Питър Маас и във филма с Ал Пачино, че изобщо не можах да повярвам, че не съм в САЩ през 60те, когато дребният и едрият рекет и корупцията по всички нива на полицията са били една обществено известна, но старателно прикривана от така нарачения „син код“ тайна.

И се замислих колко много от дребния бизнес у нас, който със сигурност си има малки кусури, особено ако е притежание на чужденци е подложен на ежедневен рекет от полицията – тук един сандвич, там чорапогащи за жената, на трето място – банани.

И всичко това след данъците, осигуровките, таксите и разрешителните за издъхващия микро бизнес, след единия милиард бюджет на МВР, след огромните дарения за това ведомство. Полицайчето, което всички храним, обличаме, осигуряваме и пенсионираме, за да ни пази просто отива и си взима това, което смята че му се полага – дребен рекет.

А книгата и филма си заслужават нов препрочит, защото ние все още вървим натам, откъде с голям обществен натиск и личен кураж на няколко доблестни човека, други държави са започнали да се връщат.

Корпус за бързо реагиране (набира кандидати)

На първо четене човек решава, че набират нинджи за борба с подпалвачите на коли, но след бърз преглед на посочения адрес става ясно, че плакатът е тийзър към „новия български филм“ и „игра с предметни награди“.

Жалко, вече си представих българския чуждестранен легион, който гаси датсуни ’83та с вълнени одеала от закрития Държавен резерв.