За „традиционните“ ценности на евангелските шествия

Може би е редно да се направи уточнение за двата контра гей-прайда в София и Бургас от събота, представени като такива за „семейни ценности“, които според непълнолетната говорителка на пилоните на НДК са и „национална ценност“.

И двете събития са организирани от евангелски църкви, като за събитието в Бургас може да се намери официална информация в регионалните медии – лидер на събитието е пастор Живко Тончев, а повечето снимки са от „Християнска църква Благовестие“.

Участниците не са повече от 400, а заглавия „бургазлии подкрепиха анти-гей прайда“ са крайно некоректни, като дори батките не участваха, тъй като в града традиционно и с усилията на ВМРО и НФСБ сектите са силно нехаресвани (припомням кървавия погром в храма на „Свидетели на Йехова“, организиран от ВМРО).

Същите организации под шапката на евагелската асоциация „Общество и ценности“ организират кампании за „семейство“, които са всъщност финансирани от външни на България религиозни организации кампании против еднополовите бракове. Припомням, че същата асоциация, която има непропорционално голямо влияние спрямо членската си маса в България успя да премахне от новия Семеен Кодекс през 2008 година члена за фактическо съжителство за хетеросексуални двойки, тъй като това потенциално би довело до фактическо съжителство за еднополови двойки. И понеже обществото не обича да се информира, кампании на тези чужди и очевидно неправославни и нетрадиционни организации получават подкрепата на обществено значими личности като Йорданка Фандъкова и медии като Дарик.

В момента в Румъния има проблем, тъй като подобни протестантски църкви се опитват да променят конституцията на страната, отново в частта за брака, но това среща отпора на много нормални политици и гражданското общество. Информация има в чуждите медии.

В този смисъл:

1. Няма как финансирани отвън „ценности“ и кампании на евангелски църкви да бъдат представяни като национални и традиционни за България, т.е. патриотично настроените граждани би трябвало да са наясно, че се радват на проводник на американско влияние. Друг е въпроса доколко изобщо религията има място в секуларна държава.

2. Като си говорим за традиционни ценности, бракът е буржоазна ценност, така че всъщност гей двойките работят в посока да станат част от мейнстрийма и да изпълняват повече традиционни обществени роли и задължения, което пък би трябвало да радва консервативната част от обществото.

Текстът излезе първо като статус в социалните мрежи.

31 години

Този пост е само напомняне, че 31 години няма яснота за пораженията и дългосрочния ефект върху здравето на хората от Чернобилската авария. Гражданите все така нямат доверие в институциите, защото никой не показа, че тогавашната грешка е била разбрана, така, че да не бъде повторена.

Постовете от предните 9 години:

2016 – 30 години

2015 – 29 години

2014 – 28 години

2013 – 27 години

2012 – 26 години

2011 – Миграцията на моруните

2011 – 25 години

2010 – 24 години

2009 – 26 април 10986

2008 – Гери: спомени от април-май 86та

2008 – 22 години

2016

2015 2014 2013 2012 2011 2010 2009

Все по-рядко пиша в този блог, което поставя под съмнение и необходимостта от годишен обзор, но нека засега запазя тази традиция заедно с чернобилската, която беше и най-четената през годината (от общо 4 поста). Извън това пространство, най-четеният ми текст се оказа Оставам, ама ми се заминава в Капитал, а любимият ми е (Р)еволюция на храненето, писан за Бакхус.

Каквото и да кажа за годината, която мина, ще е недостатъчно, а може би и рано. Глобалните процеси лавинообразно увличат все повече хора и групи хора в непридвидимо поведение с непридвидими резултати, които могат да ескалират до реални военни конфликти навсякъде, не само в съсипания Близък Изток. В България усещането е за пълна безизходица и безсилие, след като поредните надежди за промяна бяха проиграни, твърде евтино, заради лични интереси и нежелание за промяна на статуквото. А за капак към обичайните престъпници от спортно-милиционерски произход ни очаква и възхода на още такива, но с ясно изразен фашистки и нацистки профил.

Дума на годината: хибриден. Хибридната война е вече неоспорван от никого факт, който трови обществата в целия свят от няколко години. Т.нар. пост-истина и популизмът са само резултат от новата световна война, която се води с всякакви средства и тепърва ще берем отровните и плодове.

Epic FAIL: Алепо и факта, че 2016 година отново се случват такива неща.

Epic WIN: всеки, който успява да запази здравия си разсъдък в безумието, което живеем.

Книгите: „Американски психар“, Брет Ийстън Елис, едва тази година я прочетох; „Поправките“, Джонатан Франзен; също части от „Тъмната кула“ на Стивън Кинг и цялата „Землемория“ на Урсула Ле Гуин. Кулинарните книги, които ми харесаха са тук, а от чуждите – The Fermented Man на Дерек Дилинджър.

От нехудожествената литература най-сериозен повод за размисъл беше The Nordic Theory of Everything: In Search of a Better Life на Ану Партанен, която сравнява живота в САЩ и Финландия в различни аспекти – семейство и семейни отношения, образование, здравеопазване, социална мобилност, сигурност и икономика. Авторката разбива митовете за данъците и „социализма“ в Скандинавските държави, като същевременно опитва да обясни защо гражданите им като цяло са по-щастливи и по-спокойни. Частта за образованието е особено интересна, с допълнителни източници за желаещите да се информират, тъй като извършените реформи във Финландия неминуемо навяват паралели с неизвършените в България.

Сериалите: Stranger things, без колебание. Освен него, Sense8 на сестри Уашковски, Westworld, The Man in the High Castle, Preacher, Master of None, The Night Manager, Mind of a Chef, Chef’s Table.

Филми: дотук The Nice Guys, Hail, Caesar!, останалите ще се гледат тепърва.

Музиката: изненадващо повечe нова музика тази година, но и задълбаване в Fleetwood Mac, Elliott Smith, Kate Bush и 70те години.

music-2016

Пътуването: преход в Стара Планина, от Беклемето до хижа Ехо и обратно.

Аз: започнах да тичам. Run, Forrest, run.

Истината и пост-истината

„Пост-истина“ (post-truth) е думата на 2016 година според екипа учени, които работят върху Оксфордския речник. Понятието предизвика доста повече коментари от обичайното, защото по някакъв начин се опитва да обхване случващото се в целия свят – конструирането на нови парадигми, стъпили върху полу-истини и неистини, върху които цъфти нов световен ред. Казано просто – парадигми, изградени върху лъжи и фалшифицирани факти.

За мен обаче пост-истина е изключително неточно и подвеждащо именуване на феномена с изграждането на цяла нова, изкривена реалност, в която хората взимат решение на базата на грешна информация. В най-добрия случай би трябвало да ползваме пара-истина* – такава фактология, която съществува заедно с другата, истинска истина и най-вече като нейна противоположност. Все пак нито светът такъв, какъвто го познаваме е свършил, нито хората със здрав разум, които виждат много добре какво се случва, са изчезнали (или изтребени, ако екстраполирам най-лошите си очаквания за нов исторически цикъл).

Колкото повече повтаряме, че живеем в ерата на пост-истината, толкова повече валидираме един от основните стълбове от канона на Министерството на Истината – че историята, такава каквато я познаваме е свършила, че отношенията между хората на всички нива – и лични, и между-класови, и между-расови, и междурелигиозни, и междудържавни не могат да се регулират по мирен начин, а само чрез нови войни, до налагане на единствено правилната позиция. А Министерството на Истината може да е по избор руската хибридна логорея, американските консервативни канали, пропагандата на ИДИЛ, свинските медии и всички останали, които имат интерес от глобална и локална несигурност. И самата идея, че случващото се днес е резултат от всенародни брожения срещу някакви елити издиша, когато си отговорим на въпроса cui bono са резултатите от налагането на паралелни истини.

И всъщност изобщо няма нужда от евфемизми, които да маскират истината (забележете колко често се повтаря думата „истина“ – до пълна загуба на смисъл) – пост-истина, пара-истина, съседна истина, истината на този и онзи. За това, което не е истина си има дума – лъжа. Редно е да наричаме нещата с истинските им имена – лъжа, измама, фалшификация, подмяна. Няма никакъв паралелен свят с паралелна истина, нито пост-свят, нито край на историята. Има тук и сега с факти, които всъщност са си все така доказуеми и валидни. Ако непрекъснато повтаряме, че някакви невалидни гледни точки са верни, бягащите от войни няма да станат по-малко хора, че да ни е спокойна съвеста. Ако непрекъснато повтаряме, че намаляването на свободите ще доведе до повече стабилност и сигурност, няма да станем нито по-стабилни, нито ни очаква сигурно бъдеще. Ако повтаряме, че рецидивистът е герой, той няма да стане по-малко рецидивист. Ако повтаряме, че популистите са тук, за да оправят света, те няма да станат по-малко лакоми глупаци без елементарен морал.

Един от най-сериозните аспекти на фалшивата реалност е, че предлага лесни решения. Разбира се, напълно нереални, но хората искат бързи отговори сега, защото са забравили, че нещата обичайно се постигат с много труд, усилия и време. В комплект с това предлага и разбирането, че моралът е относителен, че някои животи са по-ценни от други, а насилието е оправдано при повечето обстоятелства. Фалшивата реалност е чудесна рецепта за глобална катастрофа.

Така наречените елити  – политически, икономически, медийни, интелектуални и прочие – трябва спешно да спрат да се пързалят по плоскостта на популизма и да влизат в паралелната реалност, защото някой ден и този балон ще се пръсне, болезнено и след катастрофа. Вместо това трябва да търсят работещи решения на всички наболели проблеми – социални, икономически и военни кризи, които от своя страна водят до бедност, несигурност, миграция, страх и омраза.

А ние трябва да повтаряме истината непрекъснато и да наричаме нещата с истинските им имена. Пост-истината е просто лъжа.

* Пара, от представката от гръцки παρά, която се използва да означи нещо, което е грешно, противоположно, различно, наподобяващо или ненормално, например параноя, пародия, пареза и тн.

This is why we can’t have nice things

През последните дни в публичното пространство се размятат умопомрачителни суми в стотици милиони за нещо, което не знаем дали съществува и дали изобщо някога ще съществува. Всъщност, дори не знаем за какво става въпрос, освен, че някой, някога е поел ангажимент (едва ли безвъзмездно) за нещо, което трябва да платим от собствените си джобове, без да видим каквато и да е изгода от това.

Още по-интересно е, че подобни огромни суми като за малката ни и не особоно богата държава преминават шеметно все така през джобовете ни на съвестни данъкоплатци, през годините ни съзнателен живот и през възможността ни за един по-качествен живот, без реално да си даваме сметка за огромните загуби, които търпим като здраве, образование, сигурност и благосъстояние.

Тези дни Народното Събрание гласува пореден заем, с който да се покрие почти 1 милиард и половина в лева за въпросните реактори за АЕЦ Белене, които никой не е виждал. Общо загубите за България от нещото „Белене“ се оценяват на почти 3 милиарда лева. Преди две години фалира КТБ, а загубите от този предизвикан крах се оценяват на почти 5 милиарда лева. През 1989 България влезе в прекрасния нов свят с 10 милиарда щатски долара външен дълг, около 25 милиарда лева вътрешен дълг и официален фалит, единствения сред страните от Източния Блок, като външния дълг изплатихме окончателно едва през 2015 година. До тук грубо минусите за българските граждани се измарват в десетки милиарди. Абсолютно зашеметяваща сума.

Изобщо няма и да споменавам банковите фалити от средата на 90те, всичките малки и големи корупционни схеми, престъпната в голямата си част приватизация и откровено кокошкарски кражби като плащането на охраната на лица като Пеевски и Доган, които могат да си позволят това (но явно продължават да живеят според принципа „авантата си е жива печалба“).

За всичко споменато по-горе осъдени няма. Виновен е „някой там“, особено когато трябва да се гласуват заеми под натиск или да се хвърля предизборен прах, но като цяло вината и нейният носител са някаква абстракция, удобно използвана отново за нечисти цели. Всички много добре знаят кои са архитектите на прибирането на голяма част от външния дълг, натрупан преди 1989 година, кои са архитектите на големите банковите фалити и кредитните милионери, на фалита на КТБ и на „Големия шлем“, който ни оставя обречени да плащаме отново, поколение след поколение милиарди, докато се чудим защо някъде им се получава по-добре. Но понеже вината е толкова размита и прехвърлена на всякакви митични и полу-митични същества като Ран, Ът, Сорос и демокрацията, малцина търсят истината и справедливо правосъдие.

И в същото време, в държавата на кредитните милионери и милиардери имаме „Фонд за лечение на деца в чужбина“. Фонд, какъвто няма в никоя друга цивилизована държава, и то защото не можем да лекуваме тези деца сами. За десетки години така и не се намериха достатъчно средства, за да могат да се лекуват даже не толкова редки заболявания. И ако за децата има „фонд“, то за възрастните положението е страшно – последният пристан са кампании за набиране на средства, на които помагаме когато и с каквото можем. А ректорът на водещия медицински университет в България прехвърля средства отново към същите алчни обръчи, вместо те да отиват за нова наука.

Същото важи за инфраструктурата, където една магистрала се строи по 40-50 години, половината пътища отдавна вече са на дупки, за образованието с разпадащите се училища без никакви модерни технологии, и дори за отбраната, където трябва да се молим за помощ, защото милиардите за самолети са отишли в нечий джоб. Надяваме се някой да ни подари двигател трета употреба, модерно онко оборудване за болниците или таблети за училищата. Неща, които можем да си купим сами, но сме безкрайно, безнадеждно изостанали. Не спрямо другите, а спрямо себе си в един друг възможен живот.

Мнозина ще кажат, че не е работа на държавата да дава за всичко това. Факт, на държавата не само не ѝ е работа, но тя и не дава. Даваме ние, с очакването, че държавата ще управлява тези средства с грижата на добър стопанин, а ако не успее – ще има отговорни за това. Даваме, защото като общество сме приели, че някои неща като тежки и редки заболявания няма как да се лекуват без общо съдействие и че други неща, като изстребители например, са ни нужни и няма как всеки да си държи по един в задния двор. Даваме и с мисълта, че при добро управление данъците могат да намалеят и че частното здравеопазване или образование също ще помогнат да има по-малко хора, които умират от лечими заболявания през 21 век. Само дето няма как частните начинания да процъфтяват в бедна държава, освен ако това не се случва пак по онзи начин – със субсидии за лимузини, далавери и милиарди за ядрени чайници.

Но понеже като всичко останало правосъдната система също не работи, а тези, които дирижират десетилетното източване дирижират не само нея, но и общественото мнение през мрежата си от информационни канали и канални хора, няма да има наказани и няма да има край. Обречени сме завинаги да плащаме за нечий въздух под налягане, а не за собственото си благосъстояние.

Затова не можем да имаме хубави неща*.

This is why we can’t have nice things е мем, много подходящ за ситуацията с нашите хвърчащи милиарди.

30 години

valery naydenov

Днес се навършват 30 години от началото на най-голямата ядрена катастрофа в историята на човечеството. Юбилеят е мрачен, и въпреки, че ужасно много е изписано по темата, три десетилетия по-късно отворените въпроси са повече, отколкото преди 10 и 20 години.

  • Все още липсва ясна оценка за дългосрочните поражения върху здравето на населението в засегнатите държави. Оценките за заболяванията (най-вече ракови) варират от няколко хиляди до стотици хиляди, като неоспорими са единствено данните за мъжете и жените, участвали в гасенето на пожара и почистването на района след аварията. Грийнпийс излезе с доклад преди месец, като още информация може да се намери и в доклад на СЗО от 2006 година, както и в тази презентация от конференция във Виена от 2014 година.
  • Липсва и оценка в България за ефектите от аварията, както и от престъпното поведение на управляващите по онова време, които не информираха достатъчно и навреме населението, за да могат да се вземат поне някакви предпазни мерки. Предполагам, че се правят изследвания, но през 80те България беше толкова замърсена от неефктивна и нечовешка индустрия, така че ще е трудно да се прецени кои проблеми са от Чернобилската авария и кой – резултат от други фактори. Факт е обаче, че безхаберието по отношение на здравето на населението продължава по същия начин, а замърсяването в София например достига на моменти такива нива, които със сигурност ще доведат до други тежки последици.
  • Тъжно е, когато излизат източници от май 1986 година, в които намираме изречения като „Но небивалиците и измислиците, които напоследък замърсяват информационната среда, очевидно имат вражеска подплата“. Едва ли населението би разчитало на слухове и шепот, ако му беше предоставена адекватна и полезна информация. Помня ясно онзи период, съседката-физик, която дойде и тайно каза на баба ми какво се случва, другия ми дядо, който ходеше да налива вода от извор извън града, заповедта от майка ми „не яж джанки“, ама вече беше късно. Болката, огорчението, унижението, че си предаден, Господ даже знае защо (какво ли са очаквали в замяна – политическо спокойствие? нещо от Москва? или просто са си били такива?) остават завинаги. Защо позволяваме същите хорда се връщат всеки път, все едно никога нищо не се е случило, и каква е тяхната индулгенция?
  • Остава и въпроса дали можем да разчитаме на днешните управляващи за реакция по време на криза, която ще е в полза на гражданите, а не на група избрани. Не знам, Москва не вярва на вражеска подплата, а аз – на лъжци.

Постовете от предните 8 години:

2015 – 29 години

2014 – 28 години

2013 – 27 години

2012 – 26 години

2011 – Миграцията на моруните

2011 – 25 години

2010 – 24 години

2009 – 26 април 10986

2008 – Гери: спомени от април-май 86та

2008 – 22 години

Още за погрома над културното наследство

barokovi kashti

Къщата на семейството ми в Ловеч, част от комплекса Барокови къщи, съборени след неголям пожар (на снимката) и възстановени на друго място. На тяхно място е издигнато това.

За системното унищожаване на културната памет на България и особено на архитектурните паметници от преди 1944 година съм писала неколкоратно, включително по времето на правителството на Тройната коалиция. Темата е много тъжна и трудна, защото реално не е останало почти нищо за спасяване, но е важно да си припомняме какво точно се е случилило и продължава да се случва, за да запазим поне малко от паметта си.

– Ремоделирането на градове като Ловеч, Благоевград и много други през 70те и 80те години уж заради „дипломатическия корпус“ е всъщност умишлено заличаване на буржоазното минало на тези градове. Целта е изтриване на физическите маркери, които биха напомняли, че преди 9ти е имало архитектура, култура, икономика, телефони и неща, различни от кал, каруци, Белчо и Сивушка (не, че и тях ги е нямало, но цялата доктрина на социализма и пост-социализма, включително на ГЕРБ се крепи на идеята, че БКП ни е дала всичко, от колелото и обувките до тока и НДК).

– Това, което беше останало от градската архитектура след погрома на БКП, донякъде консервирано от НИНКН (тогава НИПК), чийто приоритети бяха възрожденски къщи и селски архитектурни резервати стана обект на нова съсипваща вълна, защото парцелите в центъра са скъпи, а офис сграда има повече за продаване от къщица на 2 етажа, макар и красива. Социализмът поне тук постигна своето – новите предприемачи, част от тях с корени в предишната номенклатура нямат никакво усещане за историческа памет и за важността на миналото, нали градим живота нов, а институциите през 90те години бяха де факто безсилни пред мутренско-номенклатурния грабеж.

– Сградата в Пловдив е само частица от всичко разрушено, без да има насочени обществени прожектори, през последните 25 години. И в случая шумът е по-скоро въпрос на късмет, отколкото на някаква повишена обществена бдителност. През седмица-две си отива по част от миналото ни, да не говорим за варварския погром над крепости, църкви и други с цел усвояване на еврофондове. Ходим с възхищение в Прага, Будапеща и Белград, а Прошековата фабрика вече я няма, нито къщата на Стамболов на Раковска, нито къщите в центъра на Варна. Захарна фабрика и банята в Овча Купел са на път да си заминат, като вероятно някой инвеститор изчаква точно това. Паралелите с ИДИЛ за съжаление са напълно естествени.

– Нищо от това, което се е случвало и се случва не е ставало без санкции на най-високо равнище. Не случайно директорът на НИНКН от кабинета на Станишев Угринов беше разследван и съден, без особен резултат, въпреки че периода на неговото управление под благослонния поглед на Стефан Данаилов беше съпроводен от куп скандали, неправомерни разрушения и одобрения. При управлението на ГЕРБ правомощията постепенно бяха иззети от министерство на културата, където очевидно съсипията продължава втори мандат с активното участие на най-високото равнище на министерството. За съжаление ни остава да протестираме пост-фактум, но е редно поне да се потърси отговорност по всички нива на общинско и държавно управление.

За тези проблеми се пише нерядко, но писането е само част от нещата, които могат да се направят, за да се спре с пълнато заличаване и подмяна на миналото.

Функциите на главния архитект и моделът на градоустройство на София и всички останали големи градове трябва да бъдат напълно променени. Институции като НИНКН и регионалните му поделения, които имат все още експертиза и опит следва да бъдат модернизирани и възстановени заедно със законодателството, за да могат да изпълняват пълноценно функциите си по начина, по който това се случва в цивилизования свят. Важно е, което впрочем важи и за цялата останала администрация, тези институции да спрат да бъдат подчинени и зависими от политическата власт.

Важно е да спре станахановското усвояване на евросредства за възстановяване на паметници, защото бързането, алчността и некадърността скоро ще превърнат България в тематичен, парк, който Банкси не е виждал дори в най-лошите си сънища.

Важно е да има осъдени за корупционните и фалшификационните схеми, които позволиха всичко това да се случи.

Важно е жителите на градове като Несебър и Созопол да разберат, че хората идват не заради тях, а заради това, което техните предци са им оставили и за което трябва много да се грижат, защото хлябаът им идва от там.

Важно е да се изготви и приеме законодателство, което да мотивира собствениците да поддържат и пазят сградите – паметници на културата. Например данъчни облекчения, разрешителни за заведения, които функционират на открито след 22.00 часа, обособяване на туристически квартали с ресторантчета и барчета. Всяко от тези неща вече е измислено и прилагано по работещ начин в европейските държави.

Важно е да протестираме, дори за всяка къща поотделно. На някои това може да им изглежда като отклоняване на обществена енергия, но всъщност всички проблеми с кражбите, корупцията и беззаконието са свързани, а гражданският контрол е системен процес, не стихийно явление.

Важно е, не на последно място, да си дадем сметка, че има някои неща, които са невъзстановими. Историческата ни памет до голяма степен определя кои сме ние самите и ако нея я няма, ние няма как да знаем кои сме.