Блогът на нервната акула

Завършеността и нейната липса

Advertisements

Завършването докрай на продукт, задача, реформа, процес или проект е нещо, което ние, българите почти не познаваме. Не сме го виждали в практиката, не го правим и не ни притеснява, когато нещо не получи логичен завършек (с изключения, разбира се, въпреки че генерализацията е любим аналитичен инструмент по тези ширини).

Ама как така и защо такова национално-безотговорно твърдение? Ами ето така:

– Строят се магистрали по 20, 30, 40 и дори 50 години. Нещо започва, но понеже или парите не достигат, или някой ги е завлякал, или пък е довел португалския си братовчед, или просто защото никога не можем да направим нещо нито в срок, нито качествено, нито докрай едва през лето 2013та европейска България имаше своята първа истинска магистрала. Най-сетне нали, ама не съвсем. 50 години е повече от моя живот и една огромна част от този на майка ми;

– Започват се мащабни проекти, които никога не приключват. Не приключваха дори през социализма, въпреки всички легенди – огромния зарязан комплекс в Радомир, гьола на АЕЦ Белене, който си беше гьол и преди 89та, туча на Цариградско, така наречния ИПК „Родина“, огромната болница в двора на Медицинска академия, недовършените бетонни скелети, накацали по полетата из цяла България, чудесата тип „Дом на партията“ в почти всеки областен град, бутафорните фасади върху недовършени сгради за Дипломатическия корпус, които после се разпадаха и какво ли още не. И не са завършени, не защото дойде демокрацията, не, някой цъфнаха след 10ти ноември, просто така са си нещата;

– Реформите във всички области, някои никога незапочнати, други започнати, но зарязани от следващото правителство, а трети обещани, но забравени, защото като дойдеш на власт, първата ти работа е да започнеш да си топлиш мястото и да се готвиш за идващите президентски, местни, европейски и парламентарни избори;

– Усвояването на еврофондовете – и с крадене, и без крадене все не става;

– Започнатият и никога незавършен преход;

– Започнатите протести за коренна промяна, дето май ще си ги зарежем някъде на средата на пътя.

Всеки път, когато мисля за работене по български, и „работене“ е точната дума, си представям 2ма, които копят ров през улицата, за да пуснат нелегален кабел от комшията, около тях 10 люпят семки, цъкат с език и викат „Еее, така няма да стане, я ровни по налево“, докато не стане икиндия и всички отидат да пият ракия в къщата на този, дето има нужда от ток. Късен следобед някой ще хвърли пръстта обратно в изкопа, но няма да асфалтира отгоре и така следващите 10 години и 12те героя на този кратък разказ ще си карат колиците 2ра ръка през дупката и ще псуват тая скапана държава. Разбира се, в картинката ще добавим и общината, която никога нищо не преасфалтира, защото така и чез-мез и сие, които са карали гражданина с лопатата да чака 6 месеца, преди сам да си намери решение на казуса, демек с комшията.

И общо-взето така си живеем от 1944та насам – ден да мине, друг да дойде, да се снишим докато мине, а и работата не заек да избяга, пък и какво ще им се потим на тия. А най-добрият начин да се свърши една работа е да кажеш, че има келепир и ще изкяриш от държавата, пък дори да е по-трудоемка и после да боли.

Андрешко, бай Ганьо, Асен и аз, като в онази песен.

Advertisements

Advertisements