Дискусия за недискутируемото

Пропуснах да водя 2 дискусии очи в очи/статус и коментари, относително актуални през последния месец в публичното пространство. Или поне в това пространство, което на мен ми е познато, защото нямам идея дали в пространството на хората, които се информират почти изцяло от контролираните от Пеевски и Гергов медии изобщо се формират подобни дебати.

Казус първи: Pussy Riot. Няколко млади жени протестират срещу руския самодържец, след което се включва цялата пропагандна и административна машина на Русия, включително съда и РПЦ, за да дърпат струни като православие, патриотизъм и разврат, казусът се контекстуализира и реконтекстуализира. Естествено, тези струни дрънчат и у нас.

Ще дам паралелен, плашещ пример от родната ни действителност, случил се не толкова отдавна за хората с памет: през 1989та година вестник „Работническо дело“, а мисля и други средства за масова дез/информация използваха всичките си възможности, за да заклеймят поета Петър Манолов. В края на зимата на 89та официалният орган на БКП публикува няколко страници изключително тежки обвинения, включително цитати от еротичната поезия на Манолов, в която се срещаха думи като „путка“. Проведени са многобройни „клеймящи събрания и дискусии“ за разврата и липсата на морал у поета на открити партийни събрания в цялата страна, а обществото масово се настройва и ожесточава срещу него.

Защо се сещам ли? Защото майка ми и баща ми, вече разделени, се бяха видели по повода и тихо и с ужас обсъждаха случващото се. Аз прочетох вестника, а малко след това Манолов беше екстрадиран от България.

По-късно разбрах, че Петър Манолов в началото на същата година е станал учредител и секретар на Независимо дружество за защита правата на човека в България.

Казус втори: Опиц. Човек убива извън дома си невъоръжен човек със самоделно/преправено оръжие. Нито един съдебен състав няма съмнение за вината му, но подклажданото от търсещи сензации долнопробни медии, обществото иска помилване. Защо? Защото жертвата е боклук, ерго – убиецът е герой.

Обърнете внимание на причинно-следствената връзка. Както и на факта, че дебатът се дирижира от медиите, които подпомагат формирането на крайни мнения и то от силно аматьорска/необразована/немислеща позиция и едностранчива гледна точка.

Ще спомена и неслучилата се дискусия около реабилитацията на Иван Главчев – Ванко 1 в електронните медии и дори поканата му за „ВИП брадър“. Въпросният е осъден за склоняване към проституция и е участвал в канали за трафик на хора/жени (които като проститутки са трета ръка хора, т.е. престъплението му губи тежест и той спокойно може да раздава лайфстайл съвети и акъл от ефира на национална телевизия).

Връщам се към началото: защо не водих тези дискуси? Дали защото все по-внимателно филтрирам хората в социалните си кръгове в интернет и реалния свят? Не съвсем.

По-скоро заради силното ми вътрешно убеждение, че има неща, които не подлежат на обществен дебат, в каквато и да е парадигма – например ляво/дясно, либерално/консервативно, религиозност/атеизъм: едното от тях са основните човешки права, сред които са свободата на изразяване, правото на справедлив процес и правото на живот, а друго – че законите важат еднакво за всички и трябва да се спазват еднакво от всички.

Законите не важат с различна тежест за различните хора, както различните хора нямат части от права. 

А дебатът в публичното пространство, включително в медиите трябва да се изнесе в съвсем друга плоскост: не курви ли са девойките, развратник ли е Манолов и отрепка ли е жертвата на Опиц (жени, музикантки, богохулещи / поет, развратник / наркоман, крадец – изобщо трета ръка хора) и не герой ли е Опиц (мъж, полицай, иконописец – първа ръка човек) или обратното,

а какво е довело обществото ни до пълна правна и етична неграмотност, неразбиране на базови концепции като самозащита, право на свободно слово и разбира се – право на живот.

Кой решава кой трябва да живее и кой трябва да умре? Опиц, интернет група или вестник „24 часа“ (който поне ще ви помогне с безплатен съвет как да отървете пандиза, ако ви осъдят за убийство)? И защо изобщо зададох този въпрос?

Едната част от обществото е изгубено в море от долнопробни медии и готовите решения, предлагани там, а останалите – в дискурси, парадигми и стигми и между тези два свята се води дискусия за недискутируеми неща. А на поредния въпрос „защо“ бих отговорила: защото обществото е изгубило своя фундамент от междуличностни отношения, от лидери и авторитети (споменати от Комитата като повод и тук), от институционалност и държавност, от причино-следственост, от общи разбирания и знания за добро и зло, за делегиране на права и задължения и най-общо за правото да се живее и правото да се мре. А основите са подменени с ерзац такива, които е въпрос на време след поредната Катуница, Опиц, дело за радикален ислямизъм или побой пред джамия да подадат.

На това също искам да знам отговора на въпросите „защо“ и „от тук накъде“.

Advertisements

About nervousshark

Блогър-гурман, с интереси в политиката, соцално-икономическите процеси и хубавите храна и напитки
Публикувано на коментар, политика и тагнато, , , , , , , . Запазване в отметки на връзката.

2 Responses to Дискусия за недискутируемото

  1. Мартин каза:

    „Защо“ е много труден въпрос. За „от тук накъде“ мога да предложа просто една от много идеи: Трябва ни реален главен прокурор, а не посредствена пионка. Това е минимално необходимо условие за възстановяване на някаква форма на справедливост. Ясно е, че олигархията все още не намира нужда това да се случи. Как точно да се реализира идеята е отворена дискусия, но вече има идеи. Търсим съмишленици.

  2. Графът каза:

    „правото да се живее и правото да се мре” – това от недискутируемите неща ли е?
    Следва логичен въпрос – от кого е делегирано това право на хората?
    Защото безспорната аксиома е, че на хората е дадена ВЪЗМОЖНОСТ от Природата да живеят и да умират – според обстоятелствата. Както, впрочем, на всички живи същества.
    Как ще осъществим тази възможност си е чисто наша работа, обаче. Която генерално сме забатачили от момента, в който стъпването на главите на другите е станало мечта и цел в живота, която е превърнала умирането в инструмент за осъществяването ú.
    Попитайте тези, които воюват (винаги са в наличност!) за правото да се живее и правото да се мре…

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s