Параолимпизъм и пара-нормализъм

Вчера някой зададе съвсем резонния въпрос “А някой да знае имаме ли отбор на Параолимпийските игри? БОК да ги е подкрепил? Бойко Борисов да се е снимал с тях на изпращане?”. Да, интересно защо и ми се иска да поспекулирам малко по темата…

Оказва се, че отбор все пак има – естествено, на страницата на БОК информация няма, и защо ли?, но все пак от самата страница на лондонската олимпиада/параолимпиада разбираме, че България е представена от отбор от 8 човека – 4 жени и 4ма мъже. С малко повече търсене се открива и сайта на Българската Параолимпийска Асоциация, в който за съжаление няма повече информация за спортистите ни. Изпратени са за игрите от заместник министър – по спорта.

Но да се върна на въпроса защо Бойко Борисов така и не се снима просълзен на летището с параолимпийците ни? Ето няколко възможни версии: не е чул и разбрал, ритал е мачле по време на официалното изпращане, рязал е лента или си е казал “дадох им на тия, недъгавите шестин хиляди, и рампички тук-таме сме им направили, и магистрала им правим, и на баба Петка Самарджийска църквата покрива кърпим, там Дянков ще даде едни пари, че да не им капе като се молят да проходят, ай стига толкоз…”.

Дали е някое от изброените, всичко накуп или нещо десето няма как да знаем, но фактът си е факт – масово българското общество няма как да разбере за тези няколко човека, които се борят, спортуват и представят България въпреки всичко, и изобщо няма да се впускам отново в липсата на дългосрочна стратегия, работата на парче, разпилените с години възможности и средства и държавните и обществени предразсъдъци, с които се сблъскват тези хора.

Защото съм сигурна в едно нещо – премиерът, водещите държавни мъже и жени, медиите така и не са разбрали за какво е всъщност тази параолимпиада – не за да отидат едни хора на едно място да потичат и да изхарчат едни пари, а за да може покрай най-гледаното спорто събитие в света, този същия свят да види, че хората в неравностойно положение, с увреждания и какъвто друг евфемизъм/политически коректен термин се използва са същите като всички други. Макар и да не харесвам “нормализация” като термин, точно това е целта на мероприятието.

Когато някой българин отиде в западна Европа, винаги казва: “ей, колко много инвалиди има там”. Като оставим настрана думата “инвалид”, да, така е – тези хора са сред всички други – във френския офис на фирмата ми като водещ софтуерен архитект, в метрото и в магазина, и не защото са повече, а защото у нас са невидими – въпреки всякакви програми, комитети, НПОта и прочие, средата е все така недостъпна, а бабите все още се срамуват да извеждат внуците си, защото “какво ще кажат хората”. И все още домовете са добра алтернатива в главите на тези хора – които сме всички ние.

Междувременно премиерът Борисов ще участва в благотворителен мач, даван по една от националните телевизии за децата в неравностойно положение между 12 и 14 години, в компанията на Христо Стоичков и други познати и непознати чичовци. Всичко това е много хубаво, направо готино един вид, но аз искам:

1. Да не гледам как дебели чичовци пухтят зад топка по телевезията, а да видя как нашите момчета и момичета се състезават в Лондон.

2. Министър-председателят да работи това, за което му плащат – да управлява държавата, която е и на хората в неравностойнно положение, и да се постарае да станат те в равностойно такова, а не да рита мачлета, пък макар и благотворителни.

3. Хората в тази държава – политически мъже, медии и кой ли не да спрат да се срамуват и да засилват стигмата, защото по отношение на всякакво човешко различие сме пара-нормални. А „Бойко“ е просто един събирателен образ.