Тази година, на празника на Френската по случай 50 години от създаването и (който отбелязахме подобаващо на двора с г-н Кънев, други верни другари и няколко бири по стар обичай) се присетих за една история от 1989та, която тогава разказах на Бени.
В края на ноември или началото на декември на преломната година, която беше и първата ми в гимназията като доста стресирано подготве, след прословутия митинг на 18ти ноември по коридорите се разчу, че и в нашето училище ще има митинг. Уговорихме се с Дули и Весето от моя клас (с които се засичахме впоследствие по всички митинги на СДС, докато Дули не замина за Калифорния, а Весето – за Париж) и в мразовитата съботна сутрин се озовахме на двора, където вече се бяха събрали десетки от „големите“ в мрачните си престилки, униформи и сериозни физиономии, приличащи на ято врани в есенната мъгла. По онова време горните класове учеха и в събота, може би за да компенсират бригадите, стажовете всяка седмица в хранителните стоки и УПК-то, което за френската беше в едни краварници до София. Май имаше и микрофон, както и неколцина учители, които гледаха по-скоро добронамерено, въпреки че със сигурност са били инструктирани да следят за идеологически диверсии. По някое време се появиха Софи и Марча от C клас, с което оформихме групата на подгответата.
Спомням си, че беше ужасно студено, краката ми замръзваха във фалшивите кларкове, а големите говореха ли, говореха, все така строги и сериозни – за демокрация, за Комсомола, за задължителните униформи, за наказанията и свободата. Ние слушахме къде разбиращо, къде не, но из въздуха витаеше огромно напрежение и желанието да се захвърлят конформизма, грозните униформи и идеологическата дидактика.
В един момент, към края една от учителките, още се чудя коя ли е била, ни забеляза в шарените ни палтенца сред тъмната тълпа и попита: а някой от подгответата иска ли да каже нещо? Ние, 5те малки момичета доста се смутихме и започнахме да се подбутваме, докато изтикахме Марча отпред, която изчервена взе микрофона и смутолеви:
„Ние не искаме да пеем насила в хора!“
Тълпата се разсмя, защото на фона на техните проблеми това звучеше малко смешно, но и мило, защото всички бяха минали през терора на задължителното пеене в хора, един от ужасите на подгответо заедно със засадите на вратата за униформа и коса, заплахите от изключване, комсомолските събрания и хайките из пушкомите.
А ние разбрахме, че сме получили глас.
Блогът на нервната акула 
Пък аз носих една бака пържени картофи на едно приятелче в ареста на този ден :)
дали да не ти напиша рецепта за тях? ;)
„Картофи ала карцер“ :))))
ха, комитата е намерил рецептата :)
http://komitata.blogspot.com/2006/11/blog-post_116314849246480523.html
Бях на работа, нощна смяна. Млада лаборатнтка в долината на химията. Чухме съобщението по радиото. В началото въобще не можах да осъзная за какво става дума и мислех, че е някаква шега.
Тая дреболия с косите ми носеше най-много проблеми :))) Намалено поведение и една дисквалификация на ! Преглед на строевата подготовка!
ммм по ми харесва „Картофи ала Десети“ ;)
картофите ала карцер бяха предишния ден ;)
Между другото и аз чух някъде към 22:00 часа по пътя към спалното (един ми вика, абе знаеш ли че бай тошо са го свалили, и аз – ебаваш се със старото май, ама се прибирам в спалното, цялата рота гледа телевизия и … вярно се оказа :D
Така че „картофите ала карцер“ бяха предишния ден – тогава никой не гледаше телевизия ;)
Аз пък чух новината на черно-белия ни Респром. Беше толкова голяма новина, че силите ми не стигаха да я изрека.
Трябва да споделя, че задължителното пеене в хора в ПМГ-то в Хасково беше такова не само за подгответата.
Аз пък си спомням как семейството ми нямаше пари за униформа. Бях в 8-ми клас. Имаше известно забавяне на неизбежното купуване, защото тогава екпериментално въведоха нови – различни за различните у-ща и нашето все още не си беше избрало. Въпреки това ежеседмично минаваха на инспекция за външен вид. Аз носех тъмно синя пола с бяла риза и мнооого бледо зелено яке. Почти бяло. Този цвят се видя кощунствен за комисията. Тогава преживях най-тежкото си яростно и публично обругаване. Сигурно, защото болката от липсата на достатъчно пари си ми беше достатъчна………
Междувременно ни бяха взели авансово за 2 г. членския внос за Комсомола. По-късно поисках да ми върнат парите, но другарите отказаха. Сигурно са ми ги изнесли с куфарчетата.
И ние бяхме с тези, новите униформи – пепитена пола на червени и сини квадратчета и синьо яке с пепитени ръкави. Хич не бяха евтини, а родителите ни е трябвало да отделят пари и за това…
Същите! Бяха си избрали вече други училища. Нашето се пънеше да бъдем възможно най-консервативни и все още се колебаеше, а после пък униформите по магазините свършиха и чакахме ново зареждане и така чак до 10-ти ноември:-)))
стига де, беше 10ст на месец – халал да са им ;)
То като им дадохме пръстче и те ни отхапаха ръката.
Можеш ли да сметнеш що за сума се получава, когато през 89-та авансово за 2 години са взели 10-те стотинки месечен членски внос на целокупната българска младеж? На комунисти нищо не бива да се дава даром. Пък аз ги събрах трудно тези пари.
Хубаво е дори на тези години да осъзнаеш, че си получил правото на „глас“ в този нагласен и дирижиран „преломен“ момент.
Вари го, печи го, моментът е преломен – изпуснаха властта за около 10 месеца и … страната вече не беше същата
А не беше ли това и целта на цялата тая дандания?